Синът на Нептун

XXX. Хейзъл

— Хейзъл — разтърсваше рамото й Пърси, — събуди се. Стигнахме Сиатъл.

Тя се изправи сънена, премигвайки срещу светлината на изгрева.

— Франк?

Франк простена, докато търкаше очите си.

— Ние с теб… аз да не би…

— Припаднахте заедно — каза Пърси. — Не знам защо, но Ела ми каза да не се безпокоя. Спомена, че вие двамата… споделяте?

— Споделят — съгласи се Ела. Тя се бе свила на кърмата и чистеше перата си със зъби, което не изглеждаше като много ефективна форма на лична хигиена. Изплю малко червена перушина и продължи да говори: — Споделянето е добро. Повече няма припадъци. Повече няма да потъвате в мрака. Мрак. Америка потъна в мрак на 14 август 2003 година, САЩ и Канада останаха без ток24. Но Хейзъл споделя. Няма мрак вече, няма припадъци.

Пърси се почеса по главата.

— Аха… Ние с Ела водихме такива разговори цяла нощ, но още не мога да разбера какво има предвид.

Хейзъл докосна с ръка джоба на палтото си. Усети, че в него има парче дърво, увито в плат.

Погледна към Франк.

— Ти беше там.

Той кимна. Не каза нищо, но изражението му бе красноречиво — говорил бе сериозно, когато я помоли да съхрани обгореното дърво. Не беше сигурна дали трябва да се чувства ужасена или поласкана от това. Досега никой не я бе натоварвал с нещо толкова отговорно.

— Я чакайте малко — каза Пърси. — Вие сте имали общо видение? И отсега нататък ще припадате заедно?

— Не — отвърна Ела. — Не, не, не. Повече няма припадъци. Вече ще има книги. Книги за Ела. В Сиатъл.

Хейзъл погледна към водата. Намираха се в голям залив и плаваха към скупчени една до друга сгради в търговската част на града. По околните хълмове бяха останалите квартали. От най-високия се издигаше странна бяла кула с летяща чиния на покрива, която напомняше на космически кораб от любимите филми на Сами за Флаш Гордън25.

Хейзъл се замисли. Нима това бе краят на припадъците й? Беше ги получавала толкова дълго, че идеята й се струваше невероятна. А и откъде Ела можеше да знае подобно нещо?

Хейзъл обаче наистина се чувстваше различно. По-уравновесена, сякаш вече не й се налагаше да живее на две места едновременно. Всеки мускул в тялото й се отпусна. Почувства се така, все едно бе свалила кожено яке, което е носила месеци наред. По някакъв начин присъствието на Франк бе помогнало. Беше изживяла наново цялото си минало чак до настоящия момент. Сега й оставаше да се тревожи единствено за бъдещето.

Стига, разбира се, да й предстоеше такова.

Пърси насочи лодката към пристанището. Когато приближиха, Ела започна да драска нервно по гнездото с книгите.

Хейзъл също усети, че се изнервя. Не знаеше защо. Денят бе хубав, слънчев, а Сиатъл изглеждаше красив град, нашарен с притоци и мостове, минаващи над тях, и обкръжен от гористи островчета по залива. В далечината се издигаха заснежените върхове на планини.

Но Хейзъл чувстваше, че я наблюдават.

— Ъъ… защо спираме тук? — попита тя.

Пърси им показа сребърния пръстен на гердана си.

— Рейна има сестра?! Помоли ме да я намеря и да й покажа това.

— Рейна има сестра? — попита Франк с такъв тон, сякаш намираше идеята за ужасяваща.

— Да — кимна Пърси. — Освен това смята, че сестра й може да помогне на лагера.

— Амазонки — промърмори Ела, — страна на амазонки. Хммм. Ела предпочита библиотеки. Не обича амазонки. Свирепи. С щитове. И мечове. Остри мечове! Ау!

Франк стисна копието си.

— Амазонки? Имаш предвид… жени воини?

— Логично е — отговори Хейзъл. — Ако сестрата на Рейна също е дъщеря на Белона, няма причина да не стане амазонка. Но дали е безопасно да отидем при нея.

— Не, не, не — отвърна Ела, — по-добре си купете книги. Не ходете при амазонките.

— Трябва да опитаме — настоя Пърси. — Обещах на Рейна. Освен това „Пакс“ май се разпада. Доста я поизмъчих.

Хейзъл погледна в краката си. Между дъските протичаше вода.

— О!

— Аха — съгласи се Пърси, — ще трябва да я поправим или да намеря нова лодка. Придържам я със силата на волята си, но не знам докога ще мога да го правя. Ела, имаш ли идея къде може да открием амазонките?

— И, ъъ — нервно добави Франк, — те нали не убиват мъжете на място, още като ги видят?

Ела погледна към пристанището, което бе само на няколкостотин метра.

— Ела ще открие приятелите си по-късно. Сега ще отлети.

И тя направи точно това.

— Е… — Франк хвана едно червено перо, останало от харпията. — Това не беше особено окуражаващо.

Хвърлиха котва на пристана. Едва успяха да излязат и да изнесат припасите си, преди „Пакс“ да се заклати и разпадне на съставните си части. По-голямата част от лодката потъна, а над вълните останаха само две дъски. На едната имаше нарисувано око, а върху другата — буквата „П“.

— Предполагам, че няма да можем да я оправим — каза Хейзъл. — Какво ще правим?

Пърси погледна към стръмните хълмове на Сиатъл.

— Да се надяваме, че амазонките ще ни помогнат.

Разхождаха се часове наред. Намериха страхотен шоколад с карамел в една сладкарница. Пиха изключително силно кафе и Хейзъл се почувства така, сякаш някой е ударил камбана в главата й. В друго заведение ядоха сандвичи със сьомга на скара. Веднъж забелязаха как Ела прелита между високите сгради, стиснала по една дебела книга във всеки от краката си.

Но амазонки така и не видяха, а Хейзъл си даваше сметка, че времето им изтича. Вече бе двайсет и втори юни, а до Аляска все още ги чакаше много път.

Най-накрая се озоваха в южната част на търговския квартал, на един площад, обкръжен от малки стъклени и тухлени сгради. Нервите на Хейзъл се изопнаха. Тя се огледа наоколо. Вече бе сигурна, че ги наблюдават.

— Там — каза тя.

На сградата отляво имаше една-единствена дума, изписана върху стъклените й врати: АМАЗОН26.

— О — възкликна Франк, — Хейзъл, това е съвременна компания. Продават разни работи в Интернет. Не са истински амазонки.

— Освен ако… — Пърси мина през входа.

Хейзъл имаше лошо предчувствие, но го последва заедно с Франк.

Преддверието приличаше на празен аквариум. Имаше стъклени стени, лъскав черен под, няколко растения в саксии и почти нищо друго. До черната стена се виждаше черно стълбище, което водеше нагоре и надолу. В центъра на залата стоеше млада жена с черни дрехи, дълга тъмна коса и слушалка на охранител. Табелка показваше името й — Кинзи. Усмивката й бе учтива, но очите й напомниха на Хейзъл за полицая, който обикаляше френския квартал в Ню Орлиънс нощем. Те винаги минаваха през теб, преценявайки дали си опасен, или не.

Кинзи кимна към Хейзъл, без да обръща внимание на момчетата.

— Мога ли да ви бъда полезна?

— Да… надявам се — каза Хейзъл. — Търсим амазонките.

Кинзи погледна към меча на Хейзъл, а после към копието на Франк, макар да се предполагаше, че оръжията са скрити от мъглата.

— Тук е главната база на амазонките — каза внимателно тя. — Имате ли среща с някого, или…

— Хила — прекъсна я Пърси, — търсим момиче на име…

Кинзи нападна толкова бързо, че Хейзъл едва проследи движенията й. Изрита Франк в гърдите и го повали на пода. Сетне извади меч от нищото и събори Пърси, като го удари по краката с тъпата страна на оръжието и опря острието в гърлото му.

Хейзъл посегна към своя меч твърде късно. Още няколко момичета в черно се появиха от стълбите, въоръжени с мечове, и я обкръжиха.

Кинзи погледна към Пърси.

— Правило номер едно — мъжете не говорят, ако не им е разрешено. Правило номер две — нахлуването в територията ни се наказва със смърт. Но спокойно, ще се видите с царица Хила. Тя ще реши каква да е съдбата ви оттук нататък.

Амазонките взеха оръжията на тримата и ги поведоха през толкова много етажи и стълбища, че Хейзъл тотално изгуби усет за посока.

Най-накрая се оказаха в огромна пещера, която можеше да побере десет гимназии със спортните им игрища. Фосфоресцираща светлина блестеше ярко от тавана. През стаята, подобно на потоци, минаваха транспортни ленти, върху които се движеха кутии в различни посоки. Метални лавици се простираха докъдето стигаше погледът, а по тях имаше наредени различни стоки. Кранове и механични ръце ръмжаха, докато опаковаха кашони и колети или взимаха и поставяха разни неща по лентите. Някои от лавиците бяха толкова нависоко, че можеха да бъдат стигнати само със стълба или малки мостчета по тавана, които напомняха скеле на театър.

Хейзъл си спомни кинопрегледите, на които бе ходила като малка. Винаги се бе впечатлявала от заводите, които строяха самолети и оръжия за войната — стотици и стотици от тях биваха произвеждани в тях всеки ден. Но и те бяха нищо пред това, което виждаше сега. А почти цялата работа се извършваше от компютри и роботи. Единствените хора, които Хейзъл видя, бяха няколко облечени в черно жени от охраната, които наблюдаваха какво става от мостчетата на тавана, и няколко мъже в оранжеви пуловери, напомнящи затворнически дрехи, които караха мотокари през пътеките и носеха различни кутии. Те имаха железни яки около вратовете си.

— Имате роби?! — Хейзъл знаеше, че е опасно да говори, но бе толкова отвратена, че не можа да се въздържи.

— Мъжете ли? — изсумтя Кинзи. — Те не са роби. Просто си знаят мястото. А сега се движете и не говорете.

Бяха изминали толкова много път, че Хейзъл усети как я заболяват краката. Помисли, че сигурно са стигнали края на склада, когато Кинзи отвори огромна двойна врата и ги поведе през още една пещера, не по-малка от първата.

— Дори Подземното царство не е толкова огромно — оплака се Хейзъл. Това не беше съвсем вярно, но така усещаше краката си.

— Впечатлена си от нашата база? — ухили се арогантно Кинзи. — Да, ние доставяме стоки по целия свят. Изграждането на всичко това отне много години и коства почти всичките ни богатства. Но сега най-после излизаме на печалба. Смъртните не осъзнават, че спонсорират нашето царство. Скоро ще бъдем по-богати от всичките им народи. И тогава, когато зависят от нас за всичко, ще започнем своята революция.

— И какво ще направите? — изсумтя Франк. — Ще спрете безплатните доставки?

Една от охранителките го удари в стомаха с дръжката на меча си. Пърси се опита да му помогне, но другите жени вдигнаха оръжия.

— Ще се научите да се държите възпитано — заяви Кинзи. — Вие мъжете съсипахте света на смъртните. Единственото хармонично общество е това, управлявано от жени. Ние сме по-силни, по-мъдри…

— И по-скромни — добави Пърси.

Охранителките се опитаха да го ударят, но Пърси ловко избегна оръжията им.

— Стига! — извика Хейзъл. За голяма нейна изненада, амазонките се подчиниха.

— Хила ще ни съди лично, нали? — попита Хейзъл. — Отведете ни при нея. Губим ценно време.

Кинзи кимна.

— Може би си права. Имаме по-големи проблеми от вас. А и времето наистина не стига.

— Какво имаш предвид? — попита Хейзъл.

— Трябва да ги отведем направо при Отрера — изръмжа една от амазонките. — Така ще й се подмажем.

— Не! — изръмжа Кинзи. — По-скоро ще си сложа метална яка и ще седна в мотокар. Хила е царица.

— До довечера — промърмори друга охранителка.

Кинзи стисна дръжката на меча си. За миг Хейзъл реши, че амазонките ще се нападнат една друга, но Кинзи овладя гнева си.

— Достатъчно — каза тя. — Да тръгваме.

Продължиха през нещо като алея с движещи се мотокари, след което стигнаха лабиринт от транспортни ленти. Наложи се да се наведат, за да минат през редица механични ръце, които опаковаха колети. Повечето от стоката беше нормална — книги, техника, пелени. Но до една от стените имаше бойна колесница, от чийто ярем висеше табела с надпис: „В склада е останала само една. Поръчайте сега! (Скоро ще докараме още.)“

Най-накрая стигнаха до една по-малка пещера, която приличаше на нещо средно между зона за товарене и тронна зала. По стените бяха наредени метални лавици на по шест етажа и окачени бойни знамена и изящни щитове. Препарирани глави на дракони, хидри, гигантски лъвове и глигани допълваха гледката. От двете страни имаше охранителни мотокари, модифицирани за военни цели. В тях имаше както мъж с желязна яка, така и амазонка с гигантски арбалет. Зъбците на всеки мотокар бяха заострени и приличаха на гигантски мечове.

В стаята имаше и клетки с живи същества. Хейзъл не можеше да повярва на очите си — видя черни мастифи, огромни орли, хибрид между лъв и орел, който трябваше да е грифон, и червена мравка с размерите на малък автомобил.

Видя с ужас как в стаята влиза мотокар, който вдига клетка с красив бял пегас и го отнася нанякъде, докато конят цвили изплашено.

— Защо се държите така с горкото животно? — възмути се Хейзъл.

— Пегасът ли? — намръщи се Кинзи. — Нищо му няма. Някой го е поръчал. Пратката е доста скъпа, но…

— Можеш да си купиш пегас онлайн? — попита Пърси.

— Ти не — погледна го злобно Кинзи, — но една амазонка може. Имаме последователки по целия свят и те имат нужда от подкрепа. Натам!

В края на склада имаше подиум, направен от купчини книги — вампирски романи, трилъри на Джеймс Патерсън. Върху него имаше трон от хиляда екземпляра на книга, която носеше гръмкото заглавие „Пет навика на много агресивните жени“.

В основата на стълбите няколко амазонки в камуфлажни дрехи спореха разгорещено, докато млада жена — Хейзъл предположи, че това е самата кралица Хила — ги наблюдаваше и слушаше от трона.

Хила бе двайсетинагодишна, стройна и слаба като пантера. Носеше дрехи от черна кожа и черни ботуши. Нямаше корона, но носеше на кръста си странен колан от преплетени златни халки, напомнящ лабиринт. Хейзъл не можеше да повярва колко много прилича тя на Рейна. Беше малко по-голяма наистина, но имаше същата черна коса, същите тъмни очи и същото студено изражение, сякаш се опитваше да прецени коя от амазонките пред нея заслужава да умре първа.

Кинзи погледна към спорещите и изръмжа с неприязън:

— Агентите на Отрера продължават да сеят лъжи.

— Какво? — попита Франк, но тогава Хейзъл спря толкова рязко, че охранителките зад нея се препънаха. На няколко метра от трона на кралицата две амазонки охраняваха клетка. В нея имаше красив кон. Нямаше крила, но бе могъщ и величествен жребец с медна козина и черна грива. Блестящите му кафяви очи се спряха на Хейзъл и момичето изпита странното чувство, че искат да й кажат нещо като: „Най-после се появи!“.

— Но това е той — прошепна Хейзъл.

— Кой той? — попита Пърси.

Кинзи изсумтя раздразнено, но когато видя какво гледа Хейзъл, погледът й омекна.

— Хубав е, нали?

Хейзъл премигна, за да е сигурна, че не халюцинира. Това бе същият кон, който бе преследвала в Аляска. Беше сигурна в това… но също така знаеше, че е невъзможно. Нямаше толкова дълголетни коне.

— Той — Хейзъл едва сдържа гласа си да не потрепери — продава ли се?

Охранителките се разсмяха.

— Това е Арион — отговори търпеливо Кинзи, сякаш разбираше възхищението на Хейзъл. — Той е царското съкровище на амазонките и ще бъде яхнат от най-храбрата измежду нас, ако вярваш на пророчеството.

— Какво пророчество? — попита Хейзъл.

Изражението на Кинзи стана смутено.

— Няма значение. Важното е, че не се продава.

— Защо тогава е в клетка?

— Защото — Кинзи направи гримаса — има труден характер.

Сякаш за да потвърди думите й, конят удари с главата си вратата на клетката. Решетките потрепераха и охранителките се отдръпнаха нервно.

Хейзъл искаше да освободи този кон. Повече, отколкото бе искала каквото и да било. Но Пърси, Франк и дузина амазонки се взираха в нея, затова се помъчи да скрие емоциите си.

— Просто питам — успя да каже тя. — Нека видим царицата.

Спорът пред трона стана по-шумен, докато най-накрая царицата не забеляза групичката около Хейзъл и не извика:

— Достатъчно!

Спорещите амазонки млъкнаха незабавно. Царицата им махна с ръка и подкани Кинзи да приближи.

Кинзи побутна Хейзъл и приятелите й към трона.

— Ваше Величество, тези полубогове…

Но царицата вече бе на крака.

— Ти! — погледна тя към Пърси Джаксън, а в очите й се четеше сляпа ярост.

Пърси промърмори нещо на старогръцки. Хейзъл бе сигурна, че монахинята от „Света Агнес“ нямаше да го одобри…

— Пиратите от хотела — добави той.

Това нямаше никакъв смисъл за Хейзъл, но царицата кимна. Тя слезе от трона бестселъри и извади кинжал от колана си.

— Трябва да си много глупав, за да дойдеш тук — излая тя. — Ти унищожи дома ми. Превърна мен и сестра ми в бегълки и пленници.

— Пърси — попита нервно Франк, — за какво говори страшната жена с кинжала?

— За острова на Цирцея — отговори Пърси. — Сега си спомних. Може би кръвта на горгоната все пак връща паметта ми. Морето на чудовищата, Хила… Тя ни прие на пристанището, заведе ни да видим нейната господарка. Хила работеше за магьосницата.

Хила оголи снежнобелите си зъби.

— Нима имаш амнезия? Каква очарователна история. Но знаеш ли, може би ти вярвам. Иначе не би направил нещо толкова глупаво, като това да дойдеш тук.

— Идваме с мир — настоя Хейзъл. — Какво толкова е направил Пърси?

— Мир? — повдигна вежди царицата. — Какво е направил? Тази свиня унищожи училището за магии на Цирцея!

— Морско свинче — поправи я Пърси. — Цирцея ме превърна в морско свинче, не в истинска свиня. Заемало по-малко място.

— Млъкни! — кресна Хила. — И не се оправдавай! Цирцея беше щедра и мъдра! Имах самостоятелна стая, личен лекар, а също и зъболекар, както и домашни леопарди, безплатни отвари… всичко! И този глиган заедно с русата си…

— Анабет! — Пърси се плесна по челото, все едно искаше спомените му да се върнат по-бързо. — Бях там с Анабет!

— Освободи нашите пленници, Черната брада и неговите пирати! — Тя се обърна към Хейзъл. — Някога да са те отвличали пирати? Не е никак приятно. Изгориха хотелчето и го изравниха със земята. Аз и сестра ми бяхме техни пленници месеци наред. Добре, че сме дъщери на Белона и бързо се научихме да се бием. Ако не бяхме… — тя потрепера. — Така или иначе, пиратите се научиха да ни уважават и най-накрая стигнахме до Калифорния. Там… — тя се поколеба, все едно споменът е болезнен — се разделихме.

Хила приближи към Пърси, докато почти не опря нос в неговия, след което постави острието на кинжала под брадичката му.

— Разбира се, аз оцелях и станах царица на амазонките. Може би трябва да ти благодаря.

— Моля, моля — отговори Пърси.

Царицата натисна кинжала.

— Няма значение. Все пак мисля да те убия.

— Чакай! — извика Хейзъл. — Рейна ни изпрати! Сестра ти! Виж пръстена на гердана му!

Хила се намръщи. Тя свали острието на ножа до сребърния пръстен, след което пребледня.

— Обясни това — погледна тя към Хейзъл, — бързо!

Хейзъл опита. Разказа й за лагер „Юпитер“. Каза на амазонката, че Рейна е техен претор и армия чудовища напредва на юг. Призна дори, че пътуват към Аляска, за да освободят Танатос.

Докато говореше, в залата влезе още една група амазонки. Една от тях бе по-висока и по-възрастна от останалите, с прибрана на плитка сребърна коса и красива копринена рокля. Приличаше на римска матрона. Другите амазонки се отдръпнаха от пътя й с такова уважение, че Хейзъл се замисли дали това не е майката на Хила. После обаче видя какви погледи си разменят царицата и жената със сребърна коса.

— Имаме нужда от помощта ти — завърши историята си Хейзъл. — Рейна се нуждае от помощта ти.

Хила сграбчи гердана на Пърси и го свали от врата му заедно с мънистата, пръстена и плочката за пробацио.

— Рейна, глупава както винаги…

— Така значи — намеси се старата жена. — Римляните искат помощта ни.

Тя се засмя и амазонките около нея се присъединиха към нея.

— Колко войни водехме срещу римляните в стари времена? — попита жената. — Колко от нашите сестри бяха убити от тях? Когато бях царица…

— Отрера — сряза я Хила, — ти си тук като гостенка. Вече не си царица.

Старата жена разпери ръце и се поклони подигравателно.

— Да бъде волята ти… до довечера. Ала аз говоря истината, царице Хила — от устата й титлата прозвуча презрително. — Върнах се по волята на самата Майка Земя. Ще започна нова война. Защо амазонките да следват Юпитер, идиотския цар на Олимп, когато могат да почитат една царица. Когато взема властта…

— Ако вземеш властта — прекъсна я отново Хила, — засега обаче аз съм царица. Думата ми е закон.

— Виждам. — Отрера погледна към събралите се амазонки, които стояха неподвижни, все едно са попаднали в клетката на две подивели тигрици.

— Значи в това сме се превърнали — слаби и глупави жени, които се подчиняват на мъжете. Нима ще пощадиш сина на Нептун, макар той да е унищожил дома ти? Може би дори отново ще му позволиш да го стори?

Хейзъл затаи дъх. Амазонките гледаха ту Хила, ту Отрера, сякаш чакаха за всеки признак на слабост.

— Ще реша какво да правя — отговори студено Хила, — щом науча всички факти. Аз управлявам така. С разум, не със страх. Най-напред ще говоря с нея. — Тя посочи с пръст Хейзъл. — Мой дълг е да чуя думите на една жена воин, преди да пратя на смърт нея или приятелите й. Такъв е пътят на амазонката. Нима годините, прекарани в Подземното царство, са замъглили паметта ти, Отрера?

Старата жена изхриптя, но не възрази.

Хила се обърна към Кинзи.

— Отведи мъжете в клетките. Останалите, напуснете.

Отрера вдигна ръка към тълпата.

— Сторете така, както заповядва царицата. Ала ако някоя от вас иска да научи нещо повече за Гея и славното бъдеще, което ни чака под нейно ръководство, нека дойде с мен!

Почти половината амазонки я последваха. Кинзи изсумтя отвратено, след което заедно с охраната си отведе Пърси и Франк нанякъде.

Скоро Хила и Хейзъл останаха сами, ако не се брояха личните гости на царицата. Но по сигнал на Хила дори те се отдръпнаха.

Тогава царицата се обърна към Хейзъл. Гневът й се бе уталожил. Хейзъл прочете отчаяние в очите й. Царицата приличаше на някое от собствените си, хванати в клетка, животни.

— Трябва да поговорим — каза Хила, — нямаме много време. До полунощ вероятно ще съм мъртва.