Синът на Нептун

XX. Хейзъл

За миг Хейзъл бе точно толкова изненадана, колкото и карпоите. След това Франк и Пърси изскочиха на полето и започнаха да изтребват зловещите зърнени човечета. Франк прониза със стрела Ечемичко, който се разпадна на семенца. Пърси прокара Въртоп през Ръжко и се хвърли срещу Просотко и Овесчо. Хейзъл скочи от скалата и се присъедини към битката.

След няколко минути от карпоите бяха останали само семенца и разнообразни зърнени закуски. Пшеничко започна да се съживява, но тогава Пърси извади запалка и щракна с нея.

— Пробвай се — предупреди той — и ще подпаля цялото поле. Стой си мъртъв. Стой далеч от нас или тревата ще си го получи.

Франк направи гримаса, все едно огънят го ужасява. Хейзъл не разбираше защо, но все пак извика на зърнените купчини.

— Ще го направи! Той е луд!

Останките на карпоите се пръснаха с вятъра. Франк се покатери на скалата и ги изпрати с поглед.

Пърси угаси запалката и се ухили на Хейзъл.

— Добре, че се развика. Иначе нямаше да те намерим. Как ги удържа толкова дълго?

— Благодарение на шистата — посочи тя скалата.

— Моля?

— Хора — извика Франк от върха на скалата, — трябва да видите това!

Пърси и Хейзъл се покатериха до него. Хейзъл си пое рязко въздух, като видя какво има пред тях.

— Пърси, угаси светлината. Махни меча си!

Той докосна върха му и Въртоп отново се превърна в химикалка.

Под тях маршируваше цяла армия.

Полето се спускаше в плитка клисура, където селският път се разделяше на север и на юг. От другата му страна тревисти хълмове се простираха, докъдето поглед стигаше. Нямаше никакви следи от цивилизация, с изключение на малко магазинче в подножието на най-близкия хълм.

Цялата клисура гъмжеше от чудовища — колона подир колона маршируваше на юг. Бяха толкова много и толкова близо, че Хейзъл се изуми от това, че не бяха чули виковете й.

Тя, Франк и Пърси се приведоха на върха на скалата и загледаха невярващо как няколко огромни космати хуманоида преминават наблизо. Бяха облечени в кожи и останки от доспехи. Приличаха на пещерни хора, но имаха по шест ръце — по три от всяка страна. Сякаш бяха произлезли от насекоми.

— Гегении — прошепна Хейзъл, — земеродни!

— И преди ли си се изправяла срещу тях? — попита Пърси.

— Само съм ги чувала в часовете за чудовища — поклати глава тя. Никога не бе харесвала часа за чудовищата, Плиний Стари и останалите древни автори, които описваха прочутите изчадия от границите на Римската империя. Хейзъл вярваше в чудовища, но някои от описанията бяха толкова нелепи, че й се сториха плод на абсурдни слухове.

Но сега пред нея имаше цяла армия от тези слухове.

— Земеродните се изправили срещу Аргонавтите — прошепна тя, — а зад тях има…

— Кентаври — ахна Пърси, — но това не е редно. Те са от добрите.

Франк поклати глава.

— Нас друго ни учеха в лагера. Кентаврите са луди, винаги пияни и готови да убият някой герой.

Хейзъл гледаше как полуконете минават покрай нея. Те бяха хора от кръста нагоре, а надолу представляваха светлокафяви коне. Бяха облечени във варварски брони от кожа и бронз и въоръжени с копия и прашки. Отдалеч на Хейзъл й се стори, че имат и шлемове на викинги. Но после разбра, че от рошавите им коси излизат истински рога.

— Кентаврите имаха ли бичи рога? — попита тя.

— Може би са специална порода — предположи Франк. — Дай да не ги питаме.

Пърси погледна още по-надолу по пътя и лицето му пребледня.

— Богове… циклопи!

И наистина след кентаврите се тътреше цял батальон еднооки великани — мъжки и женски, всеки висок по три метра и с доспехи от метални отпадъци. Шест от чудовищата бяха впрегнати като говеда и теглеха двуетажна обсадна кула с огромна балиста19.

Пърси притисна слепоочията си.

— Циклопи. Кентаври. Това не е редно. Изобщо не е редно.

Армията чудовища бе достатъчно огромна и гнусна, за да отчае всеки, но Хейзъл осъзна, че нещо друго тормози Пърси. Той изглеждаше пребледнял и болнав на лунната светлина, сякаш спомените му опитваха да се върнат и опустошаваха съзнанието му.

Тя погледна към Франк.

— Трябва да го отведем до лодката. От морето ще му стане по-добре.

— Две мнения няма — каза Франк, — прекалено много са. Трябва да предупредим и лагера.

— Знаят… — изпъшка Пърси. — Рейна знае.

Хейзъл усети как в гърлото й се образува буца. Легионът нямаше да може да се изправи срещу толкова много чудовища. А щом те бяха вече само на няколкостотин километра от лагер „Юпитер“, значи всичко бе изгубено, преди дори да е започнало.

Нямаше да успеят да стигнат до Аляска и да се върнат навреме.

— Хайде — каза тя, — нека…

И тогава се появи гигантът.

Тя не повярва на очите си, когато го видя над могилата. Беше огромен, по-висок от обсадната кула, поне десетметров. От кръста надолу имаше гигантски влечугоподобни крака като на комодски варан, а торсът му бе защитен от синьозеленикава броня. Нагръдникът му бе оформен като редици изкривени лица със зинали усти, сякаш жадни за кръв. Лицето му беше човекоподобно, но косата му бе странна и зеленикава, напомняща за водорасли. Когато завъртя главата си, от кичурите му като пърхот западаха отровни змии.

Гигантът носеше огромен тризъбец и мрежа. Само от вида на оръжията Хейзъл усети, че й става лошо. Тя се бе изправяла срещу такива бойци в гладиаторските игри. Те бяха най-подлите и опасни воини, с най-опасния стил, който бе виждала някога.

А този гигант бе в пъти по-огромен от тях.

— Кой е той? — потрепера гласът на Франк. — Не е…

— Не е Алкионей — немощно отговори Хейзъл. — Трябва да е един от братята му. Споменаха го духовете на зърното, а и Терминус, ако се не лъжа. Гигантът Полибот.

Нямаше представа откъде точно знае това, но можеше да усети мощната му аура дори от такова разстояние. Спомни си чувството, което бе изпитала в Сърцето на Земята, когато Алкионей се бе появил. Като че ли стоеше до мощен магнит и цялото желязо в кръвта й биваше привлечено към него. Този гигант бе друго дете на Гея, изчадие на земната твърд — толкова могъщо и зло, че имаше свое собствено гравитационно поле.

Хейзъл знаеше, че трябва да бягат. Тяхното скривалище на върха на скалата бе напълно открито за това огромно същество. То само трябваше да насочи поглед към тях и…

Но тя усети, че нещо важно ще се случи. Затова слезе малко по-надолу по шистата, следвана от приятелите си, без да изпускат Полибот от поглед.

Когато гигантът приближи, една жена циклоп излезе от редиците и се върна назад, за да говори с него. Беше огромна, дебела и покъртително грозна, облечена с метална ризница, подобна на роклите муму.

До гиганта обаче изглеждаше като малко дете.

Тя посочи към магазина на близкия хълм и промърмори нещо за храна. Гигантът отговори грубо, сякаш бе ядосан. Жената циклоп излая някаква заповед към събратята си и трима от тях я последваха по хълма.

Когато циклопите минаха половината път към магазина, блесна ярка светлина, която освети нощта като ден. Хейзъл бе заслепена, а под нея армията чудовища изпадна в безредие. Чудовищата се развикаха, ослепени и ядосани.

Хейзъл им хвърли бърз поглед. Почувства се така, все едно бе излязла от тъмен киносалон в ясен слънчев следобед.

— Твърде ярко! — запищяха циклопите. — Гори ни очите!

Магазинът на хълма бе озарен от дъга, по-близка и ясна, отколкото Хейзъл бе виждала някога. Светлината бе като закрепена за магазина и се издигаше към небето, покривайки цялата околност със странна светлина, която й придаваше вид на странен калейдоскоп.

Жената циклоп надигна тоягата си и нападна магазина. Когато удари дъгата, цялото й тяло започна да пуши. Тя зави в агония и изтърва оръжието си, след което се оттегли назад, покрита с разноцветни синини.

— Противна богиня — кресна тя към магазина, — дай ни храна!

Другите чудовища пощуряха, втурнаха се към магазинчето, но отстъпиха, когато светлината на дъгата ги изгори. Някои започнаха да хвърлят камъни, копия, мечове и дори части от бронята си. Но дъгата изгаряше всичко в разноцветни пламъци.

Накрая гигантът сякаш осъзна, че подчинените му напразно рушат качествено въоръжение.

— Спрете! — изрева той.

С известни затруднения, ругатни и малко бой той успя да внесе ред сред войниците си. Когато те най-сетне притихнаха, той приближи защитения от дъгата магазин и обиколи внимателно осветените му граници.

— Богиньо! — извика той. — Излез и се предай!

От магазина не дойде отговор. Дъгата продължи да блести.

Гигантът надигна мрежата и тризъбеца си.

— Аз съм Полибот. Коленичи и ще получиш бърза смърт!

Очевидно никой в магазина не бе особено впечатлен. Накрая от прозореца изпадна малък тъмен предмет, който се търкулна в краката на гиганта.

— Граната! — извика Полибот и закри лицето си с ръце. Войниците му залегнаха.

Предметът обаче не избухна. Полибот се принуди да се наведе внимателно и да го вдигне, след което гневно изрева.

— Пастичка! Как смееш да ми даваш суха пастичка!

Той метна сладкишчето обратно към магазина и то изчезна при досега си със светлината.

Чудовищата се изправиха на крака. Някои дори промърмориха.

— Сухи пастички? Къде са?

— Да нападнем — заяви жената циклоп, — гладна съм! И момчетата ми са гладни!

— Не! — извика Полибот. — И без това закъсняваме. Алкионей иска да стигнем в лагера до четири дни. А вие, циклопите, ужасно се туткате! Нямаме време да се разправяме с низши богини!

Последният коментар очевидно бе предназначен за обитателя на магазина, но отговор отново не последва.

Жената циклоп изръмжа.

— Лагера, да! Отмъщение! Оранжевите и червените тениски унищожиха дома ми! Сега Мама Гаскет ще унищожи техния! Чувате ли? Лио, Джейсън, Пайпър! Идвам да ви унищожа!

Другите циклопи заръмжаха одобрително. Останалите чудовища се присъединиха към тях.

Хейзъл настръхна и се обърна към приятелите си.

— Джейсън — прошепна тя, — срещали са Джейсън. Той още е жив!

Франк кимна.

— Другите имена говорят ли ти нещо?

Хейзъл поклати глава. Не знаеше в лагера да има някой на име Лио. Или Пайпър. А Пърси изглеждаше все така зле. Дори имената да означаваха нещо за него, не го показа.

Хейзъл се сети и за още нещо, споменато от циклопите. Оранжеви и червени тениски. Червените очевидно бяха на лагер „Юпитер“. Но оранжевите…

Пърси се бе появил с разкъсана оранжева тениска.

Това едва ли бе съвпадение.

Под тях армията отново тръгна на юг, когато гигантът Полибот застана на една страна и започна да души въздуха.

— Морския бог — прошепна той и за ужас на Хейзъл се обърна към тях, — надушвам го.

Пърси трепереше. Хейзъл постави ръка на рамото му и се опита да го притисне към скалата.

Жената циклоп кресна.

— Разбира се, че го надушваш! Морето е натам!

— Не е това — настоя Полибот. — Роден съм, за да убия Нептун. Чувствам… — Той се намръщи и поклати глава. Още няколко змии паднаха на земята.

— Ще вървим или ще душим въздуха? — скастри го Мама Гаскет. — Не получих дори една суха паста, значи и ти няма да получиш морски бог!

Полибот изръмжа:

— Хубаво. Ходом! Марш!

Погледна за последно към скрития от дъгата магазин, сетне бръкна с пръсти в косата си и извади три змии, по-големи от останалите и с бели петна около врата.

— Имам малко подаръче за теб, богиньо! Моето име, Полибот, означава „много за хранене“. Затова ти оставям три гладни гърла. Интересно дали ще имаш много клиенти с такива домашни любимци отпред.

Той се изсмя грозно и метна змиите във високите треви на хълма.

Сетне се насочи на юг, а драконовите му крака разтърсиха земята. Постепенно армията чудовища се скри зад хълмовете и потъна в мрака на нощта.

Щом се махнаха, дъгата изчезна.

Хейзъл, Франк и Пърси останаха сами в тъмнината, втренчени в магазина.

— Тези бяха различни — промърмори Франк по адрес на змиите.

Пърси започна да трепери силно. Хейзъл разбра, че той има нужда от помощ или почивка, или от нещо подобно. Армията бе събудила някакъв спомен в ума му и той бе изпаднал в шок. Трябваше да го върнат в лодката.

Но между тях и плажа имаше огромно поле, обрасло в трева. Хейзъл се опасяваше, че карпоите може да се върнат. Идеята тримата да си проправят път към лодката в три през нощта никак не й се харесваше.

Освен това не можеше да се отърве от ужасяващото чувство, че ако не бе призовала шистата, сега щеше да е в плен на гиганта.

— Да идем до магазина — предложи тя, — ако вътре има богиня, тя може да ни помогне.

— Хълмът е охраняван от някакви змии — напомни й Франк, — а и горящата дъга може да се върне.

И двамата погледнаха към Пърси, който трепереше така, сякаш бе изпаднал в хипотермия.

— Трябва да опитаме — каза Хейзъл.

— Е… — кимна Франк мрачно, — една богиня, която дава суха паста на гигант, едва ли е толкова лоша. Да вървим.