Синът на Нептун

XIV. Пърси

Отвътре сенатът приличаше на университетска аула. Срещу полукръг от столове беше разположен подиум, върху който имаше два стола. Те бяха празни, но върху единия бе поставена малка кадифена кутийка. Пърси, Хейзъл и Франк седнаха от лявата страна на полукръга. Десетимата сенатори и Нико ди Анджело заеха местата на първия ред. Задните редове се запълниха от група призраци и няколко ветерана — всичките в официални тоги. Октавиан застана отпред с нож и плюшен лъв, в случай че някой имаше нужда да се консултира с бога на Сладките играчки. Рейна застана на подиума и вдигна ръка, призовавайки аудиторията за внимание.

— Това е извънредна среща — каза тя, — няма да губим време във формални поздрави.

— Но аз обожавам формалните поздрави! — оплака се един от духовете. Рейна го погледна студено и той млъкна.

— Първо — каза тя, — ние не сме тук, за да гласуваме извършването на самия подвиг. Той бе заръчан лично от покровителя на Рим, великия бог Марс Ултор. Ние ще се съобразим с волята му. Не сме тук и за да обсъждаме избора за спътници на Франк Занг.

— И тримата ли ще са от петата кохорта — провикна се Ханк, който бе от третата. — Това не е честно!

— Нито разумно — обади се едно момче до него. — Знаем, че петата кохорта винаги се проваля. Трябва да вземат някой кадърен.

Дакота се изправи толкова бързо, че разля безалкохолното си.

— Бяхме достатъчно добри снощи, Лари, когато ви наритахме подексите!

— Достатъчно, Дакота — намеси се Рейна, — да оставим подекса на Лари настрана. Като ръководител на подвига Франк има правото да избере своите спътници. Той избра Пърси Джаксън и Хейзъл Левеск.

Един дух на втория ред извика:

— Абсурдус! Франк Занг дори не е пълноправен член на легиона! Той е в период на пробацио! Подвигът трябва да се води от центурион или още по-висшестоящ офицер! Ненормално е…

— Катоне — прекъсна го Рейна, — трябва да се съобразим с волята на Марс Ултор. Дори тя да означава, че трябва да оправим някои… подробности.

Рейна плесна с ръце и Октавиан пристъпи напред. Той постави ножа и плюшеното лъвче настрана и взе кадифената кутийка от стола.

— Франк Занг — каза той, — ела насам.

Франк погледна нервно към Пърси, след което се изправи на крака и приближи авгура.

— За мен е… удоволствие — каза Октавиан, процеждайки с мъка последната дума — да ти връча Крепостната корона за това, че пръв премина защитната стена по време на обсадата снощи. — И той му връчи бронзова значка във формата на лавров венец. — Също така по волята на претор Рейна те обявявам за центурион.

След което подаде на Франк още една значка — бронзов лунен сърп. Сенатът избухна.

— Той е още в пробацио! — кресна някой. — Невероятно! — изкрещя друг.

— Вкара ми вода в носа! — обади се трети.

— Тишина! — гласът на Октавиан звучеше много по-убедително, отколкото предишната нощ на бойното поле. — Нашият претор добре знае, че никой под ранга на центурион няма право да ръководи мисия за подвиг. За добро или зло Франк трябва да се нагърби с тази роля. И така нашият претор обяви, че Франк Занг трябва да бъде направен центурион.

В този момент Пърси разбра какъв враг имат в лицето на Октавиан. Той бе перфектен оратор, спокоен, разумен, с измъчено изражение. Внимателно подбираше думите си така, че да прехвърли цялата отговорност върху Рейна.

„Идеята е нейна — искаше да каже той. — Ако нещата се объркат, тя трябва да поеме отговорност. Ако аз бях начело, щях да постъпя много по-разумно. Но уви, нямам избор, тъй като съм верен римски войник.“ — Октавиан изказа всичко това, без да го произнася. Успя едновременно да успокои сената и да го спечели на своя страна.

За пръв път Пърси разбра, че това хилаво, смешно на вид, хлапе може да се окаже изключително опасен противник.

Рейна също го разбра, тъй като по лицето й пробяга раздразнение.

— Също така трябва да кажа, че се освободи място за центурион — каза тя. — Един от нашите офицери, който е и сенатор, реши да отстъпи. След десет години вярна служба на легиона тя ще отиде в града, за да постъпи в университет. Гуен от петата кохорта, благодаря за верността.

Всички се обърнаха към Гуен, която успя да се усмихне. Беше уморена от предишната нощ, но й облекчена. Пърси не я обвиняваше. Университетът бе по-добър вариант от това да те намушкат с копие.

— Като претор — продължи Рейна — имам правото да сменям офицерите. Наистина не е обичайно лагерник в пробацио веднага да стане центурион, но мисля, че всички трябва да признаем, че миналата нощ не беше… обикновена. Франк Занг, подай си документите.

Франк свали оловната табелка от врата си и я подаде на Октавиан.

— Подай си ръката — каза Октавиан.

Франк вдигна ръка.

Октавиан издигна ръце към небесата.

— Приемаме Франк Занг, син на Марс, в дванайсетия легион Фулмината за първа година служба. Заклеваш ли живота си на сената и народа на Рим?

Франк промърмори нещо като: „Ъъ… да“, преди да прочисти гърлото си и да каже по-ясно:

— Да, приемам.

Сенаторите извикаха:

— Senatus Populusque Romanus!

Ръката на Франк пламна. За миг очите му се изпълниха с ужас и Пърси се уплаши, че приятелят му ще припадне. После огънят изгасна, пушекът се разнесе и по кожата на Франк се появиха нови знаци — кръстосани копия и една ивица, която олицетворяваше първата година на служба.

— Можеш да седнеш. — Октавиан погледна към аудиторията, все едно за да каже:

„Хора, идеята не беше моя“.

— А сега — каза Рейна — трябва да обсъдим подвига.

Сенаторите се размърдаха и започнаха да си мърморят нещо, докато Франк си сядаше на мястото.

— Заболя ли те? — прошепна Пърси.

Франк погледна към ръката си, която още пушеше.

— Да. Много.

Той изглеждаше объркан от значките в ръката си — знака на центуриона и Крепостната корона. Сякаш не бе сигурен какво се очаква да направи с тях.

— Ела — каза Хейзъл и очите й заблестяха от гордост, — позволи на мен.

Тя закичи медалите по ризата на Франк. Пърси се усмихна. Познаваше Франк само от ден, но също се гордееше с него.

— Заслужаваш си ги, човече — каза той. — Миналата нощ се показа като роден водач.

Франк изсумтя.

— Но знакът на центуриона…

— Центурион Занг — извика Октавиан, — чухте ли въпроса ми?

Франк премигна.

— Ъъ, извинете. Какво казахте?

Октавиан се обърна към сената и се подсмихна, сякаш казваше: „Видяхте ли?“.

— Питах ви — повтори бавно Октавиан, все едно се обръщаше към някой тригодишен — дали имате план как точно смятате да извършите подвига. Знаете ли къде точно отивате?

— Ами… — Хейзъл вдигна ръка над рамото на Франк и се изправи. — Не слушаше ли какво каза Марс снощи, Октавиан? Той бе доста ясен. Отиваме към земята отвъд боговете, Аляска.

Сенаторите са размърдаха неспокойно. Някои от духовете премигнаха, други направо изчезнаха. Дори металните кучета на Рейна се търкулнаха по гръб и заскимтяха. Накрая проговори сенатор Лари.

— Чухме какво е казал Марс, но това е безумие. Аляска е прокълната, неслучайно я наричат земята отвъд боговете. Толкова далеч на север боговете на Рим нямат власт. Онова място гъмжи от чудовища. Няма герой, който да се е завърнал оттам жив, не и след…

— Битката, в която сте загубили орела си — довърши Пърси.

Лари се стресна толкова много, че си седна на подекса.

— Вижте — каза Пърси, — знам, че съм нов тук. Знам, че вие не обичате да се говори за клането от осемдесетте…

— Той започна да говори за това! — оплака се един от духовете.

— Но наистина ли не разбирате какво става? — продължи Пърси. — Петата кохорта е била водач на онази експедиция. Там сме се провалили. Наша е отговорността да поправим случилото се. Затова Марс изпраща нас. Гигантът, синът на Гея, той е онзи, който е сразил вашите войски преди трийсет години. Сигурен съм в това. Сега той си седи в Аляска с окования бог на Смъртта и държи в плен цялата ви стара екипировка. Събира армиите си, така че да ги прати на юг, към този лагер.

— Наистина? — попита Октавиан. — Очевидно сте доб-ре запознат с плановете на нашия враг, Пърси Джаксън.

Пърси с лекота преглъщаше всякакви обиди — че е слаб, тъп и така нататък. Но когато разбра, че Октавиан всъщност го нарича шпионин, предател, бе толкова смаян, че трудно го схвана, а когато най-сетне това стана, целият се напрегна. Това бе толкова чужда идея за него, че… искаше да удари Октавиан по главата, отново. Но също така разбра, че Октавиан разчита на това, че иска да го представи пред останалите като нестабилен, луд човек.

Пърси си пое дълбоко въздух.

— Ще се изправим срещу този син на Гея — каза той, сдържайки гнева си, — ще върнем орела ви и ще освободим този бог… — Той погледна към Хейзъл. — Танатос, нали?

Тя кимна.

— На римски Летус. Но старото му гръцко име е Танатос, а що се отнася до Смъртта, нямаме нищо против да я оставим на гърците.

Октавиан театрално въздъхна.

— Както и да го наричате, нима очаквате да успеете да го освободите и да се върнете преди Пирът на Фортуна? Това е вечерта на двайсет и четвърти. Днес е двайсети. Знаете ли къде изобщо да го търсите? И знаете ли кой точно от синовете на Гея го охранява?

— Да. — Хейзъл отговори с такава сигурност, че дори Пърси се изненада. — Не знам къде точно трябва да го търсим, но имам добро предположение, а що се отнася до това кой е гигантът… Името му е Алкионей.

Само при споменаването на името му температурата в стаята сякаш падна с десет градуса. Сенаторите потрепериха. Рейна стисна подиума с ръце.

— Откъде знаеш това, Хейзъл? Понеже си дете на Плутон?

Пърси бе забравил за присъствието на притихналия Нико ди Анджело, затова се сепна, когато той се изправи в черната си тога.

— Ако разрешите, преторе — каза той. — Аз и Хейзъл знаем това-онова за гигантите от нашия баща. Всеки гигант е роден със специфична цел, за да се изправи срещу някой от дванайсетте бога на Олимп. Техният цар е Порфирион, създаден да победи Юпитер. Но най-стар измежду гигантите е Алкионей, сътворен, за да съкруши Плутон. Затова можем да го познаем.

Рейна се намръщи.

— Очевидно знаете доста за него.

Нико повдигна края на тогата си.

— Така е… Гигантите са много трудни за убиване. Според старите пророчества могат да бъдат сразени само от богове и герои, борещи се рамо до рамо.

Дакота се изсмя.

— Нима? Богове и герои — в битка заедно, на една страна? Това никога не може да се случи!

— Случвало се е — каза Нико. — В първата война с гигантите боговете извикали героите на помощ и така спечелили. Дали това може, или не може да се случи отново, не зная. Но при Алкионей… заклинанието било различно. Той бил напълно безсмъртен, невъзможен за убиване от герой или бог, или дори едновременно от двамата… докато останел в своята родина, земята, в която бил сътворен. — Нико млъкна, за да могат останалите да възприемат информацията. — И ако сега се е преродил в Аляска…

— Няма да може да бъде убит там — довърши Хейзъл. — Никога. По какъвто и да е начин. Ето защо експедицията от осемдесетте години се е провалила.

И тогава отново всички се развикаха.

— Този подвиг е невъзможен за извършване! — извика един сенатор.

— Обречени сме! — проплака някакъв дух.

— Може ли още малко „Куул-Ейд“? — провикна се Дакота.

— Тишина! — прекъсна ги Рейна. — Сенатори, моля ви да се държите както подобава на римляни. Марс е наредил да извършим този подвиг и ние трябва да вярваме, че това е възможно. Тези трима герои ще трябва да заминат за Аляска, за да освободят Танатос, и ще се върнат преди Пирът на Фортуна. Ако успеят да намерят и изгубения орел, още по-добре. Ние можем само да им помогнем със съвет и да се надяваме, че имат план.

Рейна погледна Пърси.

— Имате план, нали?

Пърси искаше смело да пристъпи напред и да каже: „Не, нямам!“. Това беше истината, но само като погледна към изнервените лица в аудиторията, Пърси разбра, че няма право да им я сервира.

— Преди всичко трябва да си изясня нещо — обърна се той към Нико. — Досега смятах, че Плутон е богът на Мъртвите. Сега обаче ми съобщавате, че има още някой, този тип Танатос. Да не забравяме и Портите на Смъртта от онова пророчество за седмината герои. Какво означава всичко това?

Нико си пое дълбоко въздух.

— Ще се опитам да обясня. Плутон е богът на Отвъдното, но самият бог на Смъртта, онзи, който отговаря за превеждането на душите в Подземния свят и оставането им там, е неговият лейтенант, Танатос. Той е… как да ти кажа. Представи си живота и смъртта като две отделни държави. Всеки би искал да е в Живота, нали? Затова има охранявана граница, която да попречи на мъртвите да се връщат назад без разрешение. Но това е огромна граница с много пукнатини. Плутон ги запушва, но нови се появяват през цялото време. Затова той разчита на Танатос, който е… нещо като граничар.

— Значи Танатос улавя душите — попита Пърси — и ги отвежда в Подземното царство, така ли?

— Точно — каза Нико, — но сега Танатос е пленен.

Франк вдигна ръка.

— Как е възможно да оковеш смъртта?

— Правено е и преди — отговори Нико. — В стари времена човек на име Сизиф измамил Смъртта и го оковал. Друг път Херкулес го надвил в битка.

— А сега този гигант го е пленил — добави Пърси. — Значи, ако освободим Танатос, мъртвите ще си стоят мъртви… — Той погледна към Гуен. — Ъ… не се обиждай.

— Не е толкова просто — каза Нико.

Октавиан погледна нагоре.

— Защо ли това не ме изненадва?

— Имаш предвид Портите на Смъртта, нали? — попита Рейна, без да обръща внимание на Октавиан. — Те се споменават в Пророчеството на седмината, което бе в основата на първата експедиция до Аляска…

— И всички знаем как завърши тя! — изсумтя духът Катон. — Ние, ларите, помним!

Останалите духове замърмориха в знак на съгласие. Нико постави пръст на устните си и внезапно всички лари замлъкнаха. Някои изглеждаха притеснени, сякаш устните им са запечатани.

На Пърси му се искаше да има такава власт над някои живи хора… като Октавиан, например.

— Танатос е само част от проблема — обясни Нико. — Портите на Смъртта са концепция, която дори аз не разбирам напълно. Към отвъдния свят има много пътища — реката Стикс, вратата на Орфей, а също и малки изходи, които от време на време се отварят. Сега, когато Танатос е пленен, всички те ще са много лесни за употреба. Някои дори могат да ни помогнат да си върнем някой приятел като Гуен. Но по-вероятно е облагодетелствани да бъдат злодеите и чудовищата, които винаги търсят начин, за да избягат. Портите на Смъртта обаче принадлежат лично на Танатос, те са нещо като експресна лента между живота и смъртта. Само Танатос знае къде се намират те, а мястото им се променя през вековете. Ако съм разбрал нещата правилно, Портите са били отворени насила. Слугите на Гея вече ги държат под свой контрол…

— Което означава, че Гея преценява кой да се върне от света на мъртвите и кой не — предположи Пърси.

Нико кимна.

— Тя може да избира най-ужасните чудовища и душите на най-големите злодеи. Ако спасим Танатос, той поне ще може да ги хваща и изпраща в отвъдното. Чудовищата ще умират под ударите ни, както беше преди. Ще можем да дишаме. Но ако не си го върнем, враговете ни няма да остават мъртви за дълго. Винаги ще могат да се връщат в света на живите.

— Значи това е все едно да ги хващаме и депортираме — обобщи Пърси, — но те да продължават да пресичат границата.

— Депресиращо, но вярно сравнение — съгласи се Нико.

Франк се почеса по главата.

— Но Танатос знае къде са Портите, нали? Ако го освободим, той ще може да ги завладее отново.

— Не мисля — отговори Нико, — не и сам. Той не може да се мери по сила с Гея. Ще трябва да се събере група от могъщи герои. Най-могъщите.

— Седмина герои ще сбере зовът… — прошепна Рейна. — Пред Портата на Смъртта бди врагът.

Тя погледна към Пърси и за миг той видя колко уплашена е тя. Прикриваше се добре, но Пърси се замисли дали и тя не страда от кошмари с Гея, дали не вижда какво ще стане с лагера, ако неунищожимите чудовища се върнеха.

— Ако с това се започва изпълнението на древното пророчество, не знам какво ще правим. Нямаме ресурсите да изпратим армия към Портите на смъртта и да защитим лагера. Не знам дали ще мога да заделя дори седем героя…

— Едно по едно. — Пърси се постара да звучи уверен в себе си, макар да усещаше как нивото на паника в залата се покачва. — Не знаем кои са седмината и какво точно означава древното пророчество. Но най-напред трябва да освободим Танатос. Марс каза, че само трима души трябва да заминат за Аляска. Нека се съсредоточим върху този подвиг и извършването му преди Пирът на Фортуна. После ще мислим за Портите на Смъртта.

— Да — каза тихо Франк. — И аз мисля, че пътуването до Аляска стига за една седмица.

— Значи имате план, така ли? — попита скептично Октавиан.

Пърси погледна към бъдещите си спътници.

— Ще тръгнем за Аляска колкото се може по-бързо…

— И ще импровизираме по пътя — продължи Хейзъл.

— Много — добави Франк.

Рейна ги погледна. Изглеждаше така, сякаш наум пише оставката си.

— Хубаво — каза тя. — На нас не ни остава нищо друго, освен да гласуваме как можем да помогнем за подвига — с транспорт, пари, магии, оръжия.

— Претор, ако може… — започна Октавиан.

— О, не — промърмори Пърси, — сега ще измисли нещо гадно.

— Лагерът се намира в смъртоносна опасност — каза Октавиан. — Двама богове предупредиха, че след четири дни ни предстои тежка битка. Не бива да пръскаме безотговорно ресурси, особено по проекти, чиито шансове за успех са толкова ниски. — Октавиан погледна към тримата жалостиво, сякаш казваше: „Горките вие“.

— Марс видимо избра най-неочакваните кандидати за този подвиг. Може би, защото загубата им би се отразила най-леко на лагера. Може би Марс мисли в перспектива. Какъвто и да е случаят, той мъдро не изпрати голяма експедиция, нито поиска да финансираме това екстравагантно приключение. Аз мисля, че трябва да пазим ресурсите си за защита на лагера. Тук ще се решат победата и поражението. Ако тези тримата успеят със своя подвиг, страхотно! Но ще трябва да се справят сами.

Тълпата се размърда неспокойно. Франк скочи на крака, но преди да започне битка, Пърси каза:

— Хубаво! Няма проблем. Дайте ни обаче поне транспорт. Гея е богиня на Земята, нали. Значи не трябва да вървим по суша. Ще е бавно и опасно.

Октавиан се засмя.

— Може би искаш да ти купя самолет? — попита той подигравателно.

От идеята обаче на Пърси му се догади.

— Не. Въздушен превоз… и от това няма да излезе нищо хубаво. Но лодка… ще може ли да ни отделите поне една лодка?

Хейзъл простена. Пърси погледна към нея. Тя поклати глава и прошепна:

— Всичко е наред.

— Лодка! — обърна се Октавиан към сенаторите. — Синът на Нептун иска лодка. Е, морските пътешествия никога не са били в стила на римляните, но пък и той не е съвсем римлянин, нали?

— Октавиан! — намеси се Рейна. — Една лодка не е голяма жертва. А това да не им предоставим никаква помощ е толкова…

— Традиционно! — възкликна Октавиан. — Толкова традиционно! Нека да видим дали тези герои са достатъчно могъщи, за да оцелеят, без никой да ги покровителства, като истински римляни!

Залата се разшумя. Очите на сенаторите се стрелкаха между Рейна и Октавиан, наблюдавайки сблъсъка на волите им. Рейна се изпъна в стола си.

— Хубаво — каза нервно тя, — нека гласуваме. Сенатори, предложението е следното: Изпращаме героите да извършат своя подвиг в Аляска, като им осигуряваме достъп до римската флота в Аламеда, без никаква друга помощ. Тримата ще успеят или ще се провалят в резултат на собствените си способности. Всички ли са за?

Всички сенатори вдигнаха ръка.

— Предложението е прието. — Рейна се обърна към Франк: — Центурион, вие и приятелите ви сте свободни. Сенатът има други проблеми за обсъждане. И, Октавиан, ако може за малко…

Пърси бе невероятно щастлив отново да види слънчевата светлина. В онази тъмна зала с всички очи, вторачени в него, усещаше, че светът се е стоварил върху плещите му… Нещо му подсказваше, че е изпитвал това и преди.

Той вдиша дълбоко. Хейзъл вдигна един изимруд от пътя и го постави в джоба си.

— Обречени сме, а?

Франк кимна нещастно.

— Ако някой от вас иска да се откаже, не бих го обвинявал.

— Майтапиш ли се? — попита Хейзъл. — И да стоя на стража до края на седмицата?

Франк се усмихна слабо, след което се обърна към Пърси.

Пърси погледна към форума. „Стой, където си“ — бе казала Анабет в съня му. Но ако не тръгнеше, лагерът щеше да бъде унищожен. Той погледна към хълмовете и си представи как лицето на Гея се хили в сенките.

Не можеш да спечелиш, малко, глупаво геройче — сякаш съскаше тя. — Дали ще тръгнеш, или ще останеш, пак ще ми служиш.

Пърси се закле наум, че след Пирът на Фортуна ще намери Анабет. Но сега трябваше да действа. Не можеше да остави Гея да спечели.

— С теб към — каза той на Франк. — Пък и искам да проверя състоянието на римската флота.

Бяха минали само половината път през форума, когато някой извика:

— Джаксън!

Пърси се обърна и видя как Октавиан тича към тях.

— Какво искаш? — попита го Пърси.

— Вече си решил, че съм твой враг — усмихна се Октавиан. — Това е прибързано, Пърси. Аз съм верен на Рим.

Франк изръмжа.

— Лигав, подъл…

Пърси и Хейзъл трябваше да го удържат.

— Леле, леле — каза Октавиан, — това не е поведението, което се очаква от един нов центурион. Джаксън, последвах ви само защото Рейна поиска да ти предам нещо. Иска да те види в принципията без двамата ти, хм, лакеи тук. Ще те очаква след като заседанието на сената приключи. Ще иска да си побъбри с теб, преди да хукнеш да вършиш подвизи.

— За какво? — попита Пърси.

— Не зная, наистина не зная — ухили се злобно Октавиан. — Последният човек, който покани на такава раздумка, бе Джейсън Грейс. А после никой повече не го видя. Никога. На добър час, Пърси Джаксън! И сбогом!