Синът на Нептун

XXXIX. Пърси

Пърси изпадна в безтегловност.

Погледът му се замъгли. Огромни нокти го хванаха за ръцете и го вдигнаха във въздуха. Под него колелетата на влака заскърцаха отчаяно. Чу се звук от трошене на метал. Пукаха се стъкла, а пътниците крещяха.

Когато погледът му се проясни, видя какъв е звярът, който го е отмъкнал. Имаше гъвкавото котешко тяло на черна пантера, но с крилете и главата на орел. Очите му блестяха в кървавочервено.

Пърси потръпна. Предните нокти на създанието се бяха увили около ръцете му като метални скоби. Не можеше да се освободи или да достигне меча си. Вместо това се издигаше все по-високо и по-високо, брулен от студения вятър. Нямаше идея накъде го води чудовището, но бе сигурен, че мястото няма да му хареса.

Пърси изкрещя — повече от яд, отколкото от страх. И тогава нещо профуча покрай ухото му, а във врата на съществото се заби стрела. Чудовището изрева и го изтърва.

Пърси падна и се стовари върху клоните на някакво дърво, преди да се просне в една пряспа. Изпъшка, когато видя какъв бор е окастрил.

Въпреки това успя да се изправи. Нямаше нищо счупено. Франк бе застанал от лявата му страна и пускаше стрела подир стрела по чудовищата. Хейзъл пазеше гърба му и посрещаше с меча си всяко изчадие, дръзнало да ги доближи.

Но те бяха само трима, а зверовете бяха прекалено много — поне дузина.

Пърси извади Въртоп. Отряза крилото на едното от съществата и то полетя несигурно в кръг, преди да се разбие в едно дърво. Сетне посече друго, което избухна в облак прах.

Веднага след това обаче чудовищата започнаха да се възстановяват.

— Какви са тези същества? — изкрещя Пърси.

— Грифони! — отвърна Хейзъл. — Трябва да ги накараме да се махнат от влака!

Пърси я разбра веднага. Вагоните бяха паднали, а покривите им се бяха натрошили. Замаяни, туристите се измъкваха от тях и макар Пърси да не видя някой сериозно ранен, си даде сметка, че грифоните ще се нахвърлят и върху тях. Единственото нещо, което спасяваше смъртните, бе блестящата фигура на сивия воин, контролиран от Франк.

Пърси се обърна към Франк и забеляза, че копието му го няма.

— Това бе последният заряд, нали?

— Да. — Франк простреля още един грифон. — Трябваше да помогна на смъртните. А след това копието просто се разпадна.

Пърси кимна. Беше отчасти доволен, тъй като нямаше доверие на скелета, но и малко се разочарова. Бяха изгубили още едно оръжие. Но не обвиняваше Франк за това. Момчето бе сторило това, което е редно.

— Да сменим бойното поле — каза Пърси, — отдалечете се от релсите!

И те се запрепъваха в снега, кълцайки грифоните, които се възстановяваха веднага щом бъдеха убити.

Досега Пърси не бе срещал грифони. Представял си ги беше като големи благородни животни — царствени лъвове, носещи се грациозно във въздуха, носени от огромните си криле.

Но тези изчадия напомняха повече на настървена глутница крилати хиени.

На петдесетина метра от релсите дърветата отстъпваха място пред открито мочурище. Земята бе блатиста и замръзнала, а Пърси се почувства, сякаш е стъпил върху огромен дюшек. Стрелите на Франк бяха на привършване, а Хейзъл се бе задъхала. Самият Пърси също бе изморен и ударите му ставаха по-бавни. Осъзна, че са все още живи само защото грифоните не се опитваха да ги убият, а да ги хванат живи и да ги отнесат нанякъде.

Може би към малките си — помисли Пърси.

След това се препъна в нещо, скрито във високата трева — кръг от метални отпадъци с размера на гума за трактор. Беше попаднал в огромно птиче гнездо — всъщност в гнездо на грифон. По дъното му имаше захабени бижута, кинжал от имперско злато, измачкана значка на центурион и две яйца с размера на тикви. Изглеждаха направени от чисто злато.

Пърси скочи в гнездото и опря меча си в яйцето.

— Назад или го чупя!

Грифоните заграчиха гневно. Те започнаха да кръжат около гнездото, тракайки с клюнове, но не нападаха. Хейзъл и Франк застанаха до Пърси, вдигнали оръжия и готови за битка.

— Грифоните събират злато — обясни Хейзъл, — луди са по него. Вижте, тук има още гнезда!

Франк постави и последната стрела в лъка си.

— Ако това са гнездата им, къде са искали да отведат Пърси? Това нещо го беше помъкнало в обратната посока.

Ръцете на Пърси още го боляха от хватката на грифона.

— При Алкионей — предположи той. — Вероятно работят за него. Дали обаче са достатъчно умни, за да разбират заповеди?

— Не зная — отвърна Хейзъл. — Никога не съм ги срещала, дори докато живеех тук. Само съм чела за тях в лагера.

— Имат ли някакви слабости? — попита Франк. — Моля те, кажи ми, че да!

— Конете — намръщи се Хейзъл. — Те са естествените им врагове и ги плашат много. Ех, защо Арион не е тук?

Грифоните нададоха пронизителни писъци. Обкръжиха гнездото и ги загледаха с блестящите си червени очи.

— Хора — нервно се обади Франк, — тук има неща, които някога са принадлежали на легиона.

— Знам — кимна Пърси.

— Това означава, че или други герои са загивали тук, или…

— Франк! — прекъсна го Пърси. — Всичко ще бъде наред.

Един от грифоните се спусна към тях. Пърси вдигна меча си, готов да прониже яйцето. Чудовището се отказа от атаката, но другите ставаха все по-нетърпеливи. Пърси нямаше да може да ги удържа още дълго.

Той трескаво се огледа, опитвайки се да измисли нещо. На около половин километър от тях един хиперборейски великан седеше в блатото и съсредоточено чистеше калта между пръстите на краката си с дънер.

— Имам идея — каза Пърси. — Хейзъл, ще можеш ли да използваш златото в гнездата, за да ги разсееш?

— Мисля, че да…

— Трябва ми съвсем малко време. Когато ви кажа, се затичайте към великана!

— Искаш да тръгнем към великана? — зяпна го Франк.

— Довери ми се — успокои го Пърси. — Готови? Сега!

Хейзъл вдигна ръка. От дузина гнезда по мочурището се издигнаха златни предмети — бижута, оръжия, монети, златни кюлчета и — най-важното — яйца на грифони. Чудовищата закрякаха и полетяха подир яйцата си, обезумели от тревога. Пърси и приятелите му побягнаха. Замръзналото блато скърцаше и пляскаше под краката им. Пърси бе бърз, но усети, че грифоните го настигат.

И този път бяха наистина ядосани.

Великанът все още не бе забелязал какво става около него. Той внимателно оглеждаше пръстите на краката си, за да види дали все още са кални. Лицето му бе сънено и миролюбиво, а по белите му мустаци блестеше скреж. На врата си бе увил гердан от най-различни предмети — кофи за боклук, врати на автомобили, рога на елени, лагерно оборудване и дори една тоалетна. Явно почистваше пустошта. Пърси не искаше да го безпокои — още повече, че възнамеряваше да се скрие под бедрата му, ала нямаше голям избор.

— Под него! — каза той на приятелите си. — Скрийте се под него!

И те пролазиха под грамадните сини крака, притискайки се в калта. Приближиха препаската на създанието колкото можеха. Пърси опита да диша през устата си, но мястото определено не бе най-приятното скривалище на света.

— Какъв е планът? — попита Франк. — Да бъдем смачкани от гигантски син задник?

— Стой мирен — отвърна Пърси — и не се движи, освен ако нямаш друг избор.

Грифоните долетяха разгневени, готови да ги разкъсат с ноктите и клюновете си. Те обкръжиха великана и се опитаха да се наврат под краката му.

Той изръмжа изненадан и се размърда. Пърси трябваше да се претърколи панически, за да избегне ситуацията, описана от Франк. Великанът отново изръмжа, вече подразнен. Махна с ръка към грифоните, все едно пъдеше огромни мухи, но те гневно заграчиха и започнаха да го кълват по ръцете и краката.

— Гррр! — изръмжа великанът. — Гррррррр!

Той си пое дълбоко въздух и избълва огромна вълна студен въздух. Дори под гигантските му крака Пърси усети как температурата на въздуха рязко спада.

Граченето на грифоните рязко секна, след което се чу звук от падане на тежки предмети.

— Хайде — каза Пърси на приятелите си, — внимателно.

Те изпълзяха изпод краката на великана. Навсякъде около мочурището дърветата бяха заскрежени. Огромна част от блатото бе покрита с току-що навалял сняг, а замръзналите грифони стърчаха от земята с разперени криле, разтворени клюнове и изключително изненадани погледи. Приличаха на пернати сладоледи на клечка.

Пърси и приятелите му се отдалечиха, стараейки се да не привличат вниманието на хиперборееца, но той вече си бе намерил друго занимание. Опитваше се да разбере как се закача замръзнал грифон на гердан.

— Пърси — попита Хейзъл, докато чистеше лицето си от сняг и кал, — откъде знаеше, че великанът може да прави това?

— Веднъж едва не ме замрази дъхът на друг хипербореец — отвърна той. — А сега да тръгваме! Грифоните няма да останат така още дълго.