Синът на Нептун

XXXVII. Пърси

Самолети или канибали? Нямаше място за сравнение.

Пърси предпочиташе да бе изминал целия път до Аляска с кадилака на баба Занг, докато гневни великани го целят с огнени снаряди, вместо да лети с луксозния „Гълфстрийм“.

Разбира се, той бе летял и преди. Споменът за това беше смътен, но помнеше пегас на име Блекджек. Веднъж или два пъти се бе качвал и на самолет. Но мястото на един син на Нептун (или Посейдон, името в случая нямаше значение) не бе във въздуха. Всеки път, когато самолетът попаднеше във въздушна яма, Пърси получаваше сърцебиене, убеден, че Юпитер ги подмята насам-натам.

Опита се да се съсредоточи, докато Франк и Хейзъл разговаряха. Момичето успокояваше Франк, казваше му, че е направил всичко възможно, за да помогне на баба си, че ги е спасил от лестригонските великани и ги е измъкнал от Ванкувър. Че е бил изключително смел.

Франк стоеше с наведена глава, видимо засрамен от това, че се е разплакал пред тях. Пърси обаче не го обвиняваше. Горкото момче току-що бе изгубило баба си и бе видяло дома си потънал в пламъци. Според Пърси дори мъж можеше да си поплаче след такова преживяване, особено ако преди това се е справил с армия гладни великани.

Това, което го притесняваше, бе, че Франк му е далечен роднина. Негов… как да го каже точно… пра-пра-пра и още няколко хиляди пъти „пра“ племенник.

Звучеше малко странно.

Франк не искаше да коментира какво точно представлява семейната му дарба, но докато летяха на север им преразказа разговора си с Марс. Сподели им истината за пророчеството, което Юнона бе произнесла за него, когато е бил бебе — че животът му зависи от едно парче дърво. Призна и че е помолил Хейзъл да го пази вместо него.

Пърси вече се бе досетил за някои неща. Хейзъл и Франк очевидно бяха споделили нещо ненормално, припадайки едновременно, и бяха сключили някаква сделка. Сега му стана ясно защо Франк по навик проверява джоба на палтото си и защо е толкова нервен около огън. Но Пърси не можеше да си представи колко смел трябва да бъдеш, за да тръгнеш да вършиш подвизи, когато едно малко пламъче би могло да отнеме живота ти.

— Франк — каза той спонтанно, — гордея се, че сме роднини.

Ушите на Франк пламнаха. С наведената си глава и военна подстрижка приличаше на сочеща към земята стрела.

— Юнона има някакъв план, свързан с нас и Пророчеството на седмината.

— Да — изръмжа Пърси. — Не я харесвах като Хера и като Юнона не ми прави по-добро впечатление.

Хейзъл сви крака под себе си и загледа Пърси с блестящите си зелени очи. Той за пореден път се изуми как може да е толкова спокойна. Беше най-малка от тримата, но винаги ги успокояваше и подкрепяше. Сега летяха към Аляска, където бе намерила смъртта си. Опитваха се да освободят Танатос, който можеше да я отведе обратно в Подземното царство. Но Хейзъл не показваше никакъв страх.

Пърси се почувства глупаво, задето се притеснява от въздушните ями.

— Ти си син на Посейдон, нали? — попита тя. — Ти си гръцки герой.

Пърси стисна кожения си гердан.

— Започнах да си спомням разни неща в Портланд, след като изпих кръвта на горгоната. Оттогава насам спомените ми бавно се възстановяват. Има още един лагер. Лагера на нечистокръвните — произнасяйки го на глас, Пърси се почувства по-добре. Заляха го сладки спомени — ароматът на ягодови поля под топлото лятно слънце, фойерверките за четвърти юли, свирнята на сатирите до лагерния огън вечер.

И целувка на дъното на езеро.

Хейзъл и Франк го погледнаха, сякаш бе проговорил на чужд език.

— Още един лагер? — повтори Хейзъл. — Гръцки лагер? Богове, ако Октавиан разбере…

— Ще обяви война — каза Франк. — Той отдавна подозира, че гърците съществуват и заговорничат срещу нас. Сметна Пърси за шпионин.

— Затова ме е изпратила Юнона — отвърна Пърси, — ъъ, не да шпионирам. Мисля, че е станала някаква размяна. Подозирам, че вашият приятел Джейсън е изпратен в моя лагер. Мисля, че го видях в сънищата си. Той е на борда на летящ кораб, заедно с други герои. Мисля, че отиват към лагер „Юпитер“, за да помогнат.

Франк нервно потропа с пръсти по облегалката си.

— Според Марс Юнона иска да обедини гърците и римляните срещу Гея. Това обаче няма да е лесно. Гърците и римляните се мразят от хилядолетия.

Хейзъл си пое дълбоко въздух.

— Ето защо боговете са ни държали разделени. Ако гръцки боен кораб се появи в небето над лагер „Юпитер“ и Рейна го сметне за вражески…

— Схващам — прекъсна я Пърси. — Ще трябва да обясним внимателно ситуацията, когато се върнем.

— Ако се върнем — поправи го Франк.

Пърси кимна притеснен.

— Вижте, аз ви имам доверие. Надявам се и вие на мен. Чувствам ви… толкова близки, колкото и старите ми приятели от лагера на нечистокръвните. Но има герои и от двата лагера, които ще бъдат недоверчиви.

Тогава Хейзъл направи нещо напълно неочаквано. Тя се приведе и го целуна по бузата. Беше сестринска целувка, нищо повече. Но Хейзъл се усмихна така топло, че Пърси се трогна от дъното на душата си.

— Естествено — каза тя — че ти имаме доверие. Ние сме семейство. Нали, Франк?

— Разбира се — отвърна той, — но за мен няма целувка…

Хейзъл се засмя, но с известна нервност.

— Какво ще правим сега обаче?

Пърси си пое дълбоко въздух. Времето течеше. Вече бе следобедът на двайсет и трети юни, а утре вечер бе Пирът на Фортуна.

— Трябва да се свържа с един приятел и да спазя обещанието си към Ела.

— Как? — попита Франк. — С тези съобщения по Ирида?

— Не — тъжно отвърна Пърси, — те все още не работят. Опитах снощи, докато бях при баба ти, но без резултат. Може би защото спомените ми са още объркани. Или боговете не разрешават връзка. Но се надявам да се свържа с моя приятел в съня си.

Минаха през още една въздушна яма и Пърси сграбчи седалката си. Под тях се разкриха заснежени върхове, пробиващи облаците.

— Не съм сигурен, че ще мога да заспя — заяви Пърси, — но трябва да опитам. Не можем да оставим Ела самичка сред великаните.

— Да — съгласи се Франк, — а и ни остават още няколко часа полет. Дремни си.

Пърси кимна. Беше щастлив, че е намерил приятели като Хейзъл и Франк. Наистина им имаше пълно доверие. Беше преживял истински ужас със загубата на паметта и стария си живот, но Хейзъл и Франк му даваха надежда.

Той легна на две седалки, затвори очи и засънува как пада от ледена планина в още по-ледено море.

След това сънят се промени. Върна се във Ванкувър до руините на имението на семейство Занг. Лестригонските великани ги нямаше. От къщата бе останало само обгорялото скеле. Екип пожарникари опаковаше оборудването си. Бяха приключили тук. С кратерите и ямите от избухналата напоителна система, дворът приличаше на бойно поле.

В края на гората огромно черно куче душеше нещо между дърветата. Пожарникарите не го забелязаха.

Зад един от кратерите имаше циклоп, облечен в дънки, фланелка и ботуши, които му бяха твърде големи. Рошавата му кафява коса бе сплъстена от дъжд и кал, а когато вдигна глава, Пърси видя, че единственото му кафяво око е почервеняло от плач.

— Толкова близо! — оплака се създанието. — Бил е толкова близо, а вече го няма!

Сърцето на Пърси се скъса от болката в гласа на голямото същество, но знаеше, че има само няколко секунди, в които да говори с него. Сънят вече се разпадаше. Ако Аляска бе земя отвъд боговете, всяка следваща връзка с приятелите му щеше да става все по-трудна, дори насън.

— Тайсън! — извика той.

Циклопът се огледа трескаво.

— Пърси? Братко?

— Тайсън, добре съм. Тук съм… не наистина де.

Тайсън замахна към въздуха, все едно се опитваше да хване пеперуда.

— Не те виждам? Къде е брат ми?

— Тайсън, летя за Аляска. Добре съм. Ще се върна. Но ти трябва да намериш Ела. Тя е харпия с червени пера. Крие се в гората около къщата.

— Да намеря червена харпия?

— Да! Намери я и я пази, става ли? Тя ми е приятелка. Върни се в Калифорния. Има лагер на герои в хълмовете Оуклънд. Той се казва лагер „Юпитер“. Чакай ме на тунела „Калдекот“!

— Хълмовете Оуклънд… Калифорния… тунела „Калдекот“. — Той извика на кучето: — Госпожо О’Лиъри! Трябва да открием една харпия!

— БАУ! — излая кучето.

Лицето на Тайсън се замъгли.

— Добре ли е моят брат? Ще се върне ли в лагера? Липсваш ми!

— И ти ми липсваш — потрепера гласът на Пърси. — Ще се видим скоро. Но бъди внимателен. Има армия чудовища, която марширува на юг. Кажи на Анабет…

Сънят се промени.

Пърси се намери на хълмовете на север от лагер „Юпитер“. Гледаше към Полята на Марс и новия Рим. По укрепленията на легиона се чуваха бойни рогове. Лагерниците се приготвяха за битка.

Армията на гиганта бе от двете страни на Пърси — кентаври с бичи рога, шесторъки земеродни, зли циклопи в метални брони. Обсадната кула на циклопите хвърляше сянка в краката на гиганта Полибот, който се бе ухилил, докато гледаше римския лагер. Той нетърпеливо крачеше напред-назад по хълма, а от косите му падаха змии. Малки дръвчета рухваха в драконовите му лапи. Лицата на изчадията, изобразени по бронята му, премигваха в сенките.

— Да! — заби той тризъбеца си в земята. — Свирукайте си, римлянчета! Дойдох да ви унищожа! Стейно!

Горгоната изпълзя от храстите. Зелената й като кора на лайм змийска коса и униформата от търговския център никак не си пасваха по цвят с бронята на гиганта.

— Да, господарю! — изписка тя. — Искате ли кученце в завивка?

И надигна някакъв поднос.

— Хмм — отговори Полибот, — какво е това кученце?

— Е, не е истинско кученце. Това са малки кренвирши, увити в палачинки, но тази седмица са намалени и…

— Стига глупости! Готови ли сме за атака?

— О! — Стейно отстъпи назад бързо, за да не бъде сплескана от крака на гиганта. — Почти, велики господарю. Мама Гаскет и половината от циклопите й спряха в Напа за някаква дегустация на вина. Обещаха утре вечер да са на линия.

— МОЛЯ?! — Гигантът се завъртя вбесен към армията си и едва сега установи, че голяма част от нея липсва. — Тази едноока лелка ще ми докара язва! Дегустация на вина! И таз добра!

— Има и мезета, доколкото разбрах. Сирене и соленки — продължи да обяснява Стейно. — Държа да отбележа обаче, че търговски център „Напа“ предлага много по-добра оферта.

Полибот изтръгна един дъб от земята и го метна към долината.

— Циклопи! Стейно, кълна се, когато унищожа Нептун и завладея океаните, ще променя договора с циклопите. Мама Гаскет ще се научи къде й е мястото. Какви са новините от север?

— Героите летят към Аляска — отговори Стейно. — Право към смъртта. Имам предвид тяхната смърт, не Смъртта, нашия велик затворник. Макар да предполагам, че летят и към него.

— Дано Алкионей пощади сина на Нептун, както обеща — изръмжа Полибот. — Искам го окован в краката си, за да го убия, когато му дойде времето. Кръвта му ще обагри камъните на Олимп и ще пробуди Майката Земя! А с амазонките какво става?

— Нищо — отвърна Стейно. — Не знаем кой е спечелил битката снощи, но е въпрос на време Отрера да надделее и да ни се притече на помощ.

— Хмм. — Полибот разсеяно изтръска няколко змии от косата си. — Ами тогава може би наистина е по-добре да почакаме. Довечера по залез е Пирът на Фортуна. Тогава нападаме със или без амазонките. В това време вие копайте. Ще лагеруваме тук, нависоко.

— Да, велики господарю! — отвърна Стейно, след което обяви на войниците: — Ще има кученца в завивки за всички!

Чудовищата завикаха доволно.

Полибот разпери ръце през себе си, сякаш долината пред него е красива картина.

— Свирукайте си, римлянчета. Скоро заветът на Вечния град ще бъде унищожен завинаги!

Сънят избледня.

Пърси се събуди стреснат, тъй като самолетът бе започнал да се спуска.

Хейзъл постави успокоително ръка на рамото му.

— Добре ли спа?

— Колко време мина? — изправи се сънен Пърси.

Франк опаковаше копието и новия си лък на пътечката.

— Няколко часа — отговори той. — Почти стигнахме.

Пърси погледна през прозореца. Морето блестеше между заснежените върхове на планините. В далечината, насред пустошта, се виждаше град, обкръжен от тучни зелени гори от едната и заскрежени черни брегове от другата си страна.

— Добре дошли в Аляска — каза Хейзъл, — земята отвъд боговете.