Синът на Нептун

XLI. Хейзъл

— Дай ми лъка си! — извика Хейзъл.

Франк реши да не задава излишни въпроси. Свали раницата, а после и лъка от рамото си.

Сърцето на Хейзъл затупка бясно. Тя бе забравила за торфеното тресавище, тъй като не се бе сещала за него от смъртта си насам. Твърде късно си спомни за зловещите предупреждения на някогашните местни за това място. Блатистата тиня и изгнилите растения създаваха илюзията за твърда повърхност, но тя бе по-коварна и от плаващи пясъци. На места стигаше дълбочина от шест метра и повече, а измъкването от лепкавата й хватка бе абсолютно невъзможно.

Опита се да не мисли какво ще стане, ако дължината на лъка се окаже недостатъчна.

— Дръж единия край — каза тя на Франк. — Каквото и да стане, не го пускай! — Тя сграбчи другия, пое си дълбоко дъх и скочи в тресавището. Земята се затвори над главата й.

И почти едновременно с това тя попадна в спомен.

Не сега — идеше й да изкрещи. — Ела каза, че припадъците са приключили!

Но това не е припадък, скъпа — долетя гласът на Гея. — Това е моят малък подарък за теб.

Хейзъл отново се бе озовала в Ню Орлиънс. Двете с майка й си бяха направили пикник в парка до апартамента и закусваха. Помнеше този ден. Беше на седем години. Майка й току-що бе продала първия скъпоценен камък, намерен от Хейзъл — един малък диамант. Двете още не знаеха за проклятието.

Кралица Мари бе в отлично настроение. Тя бе взела портокалов сок за Хейзъл и шампанско за себе си. Закусваха понички, покрити с шоколад и пудра захар. Хейзъл дори бе получила нови цветни пастели и блок за рисуване. Двете седяха една до друга, а Кралица Мари си тананикаше весело, докато Хейзъл си рисуваше.

Около тях френският квартал бавно се пробуждаше, готов за празника Марди Гра29. Джазмени се упражняваха, корабите бяха покрити с току-що набрани цветя. Деца се смееха и си играеха, накичени с толкова много шарени гердани, че едвам ходеха. Изгревът оцвети небето в златисточервено, а топлият въздух ухаеше на магнолии и рози.

Това бе най-хубавата сутрин в живота на Хейзъл.

— Можеш да останеш тук — усмихна се майка й. Очите й бяха млечнобели.

Гласът беше на Гея.

— Това е измама — отвърна Хейзъл.

Тя се опита да стане, но меката трева я бе омаяла. Уханието на печен хляб и топъл шоколад бе хипнотично. Беше сутринта на Марди Гра, а светът изглеждаше пълен с възможности.

Хейзъл почти можеше да повярва, че бъдещето пред нея е светло.

— Как можеш да кажеш кое е истинско и кое измама? — попита Гея през лицето на майка й. — Не е ли и вторият ти живот измама? Би трябвало да си мъртва. Дали пък давенето ти в тресавището не е измама?

— Остави ме да помогна на приятеля си! — Хейзъл се опита да се върне в реалността. Представи си как стиска единия край на лъка с ръка, но дори това бе неясно. Хватката й отслабваше. Уханието на рози и магнолии бе твърде силно.

Майка й предложи поничка.

Не — скастри се наум Хейзъл. — Това не е майка ми. Това е илюзия на Гея.

— Искаш стария си живот обратно, нали? — попита Гея. — Мога да ти го върна. Да разтегля този миг в години. Можеш да пораснеш в Ню Орлиънс, обожавана от майка си. Проклятието никога няма да се прояви. Можеш да бъдеш със Сами…

— Това е измама! — извика Хейзъл с всичка сила. Сладникавото ухание на цветята я задави.

— Ти си измамата, Хейзъл Левеск. Бе върната към живот само защото боговете искат да те използват. В миналото и аз те използвах, но поне бях искрена. Нико те излъга. Затова сигурно ще се зарадваш, ако ти кажа, че съм го хванала.

— Хванала си го? — Хейзъл усети как в гърдите й се надига паника. — Какво имаш предвид?

Гея се усмихна и отпи от шампанското си.

— Момчето не биваше да търси Портите. Това бе глупаво от негова страна. Но вече наистина няма значение. Веднага щом освободиш Танатос, ще бъдеш хвърлена обратно в Подземното царство, за да гниеш там за вечни времена. Франк и Пърси не могат да го предотвратят. Хейзъл, според теб едни истински приятели биха ли искали от теб да се пожертваш? Кажи сега, кой от нас лъже и кой ти казва истината?

Хейзъл се разплака. Изпълни се с горчивина. Беше умряла веднъж. Не искаше да го прави отново.

— Правилно — измърка Гея, — твоята съдба бе да се омъжиш за Сами. Знаеш ли какво стана с него, след като ти загина в Аляска? Той порасна и замина за Тексас. Намери си жена и отгледа семейство. Но никога не те забрави. Никога не можа да си обясни изчезването ти. А после почина от инфаркт през шейсетте години. Не можа да преживее това, че не създаде семейство с теб.

— Спри! — извика Хейзъл. — Ти ми го отне!

— А сега мога да ти го върна — отвърна Гея. — Ти си в прегръдката ми, Хейзъл. Смъртта ти е неизбежна. Ако се предадеш сега обаче, мога да я направя приятна. Забрави за Пърси Джаксън. Той е мой. Ще го опазя жив и здрав, на сигурно място под земята, докато не настъпи моментът да го използвам. Но мога да ти подаря цял един живот — ще пораснеш, ще създадеш семейство със Сами. Просто трябва да се отпуснеш. Да се предадеш.

Хейзъл стисна лъка по-силно. Внезапно нещо я сграбчи за глезените, но тя не се уплаши. Разбра, че това е Пърси, който се дави и се е хванал за нея — последната му надежда за оцеляване.

Хейзъл погледна към богинята.

— Никога няма да ти помогна! ПУСНИ НИ!

Лицето на майка й изчезна. Ню Орлиънс потъна в мрак. Хейзъл се давеше в калта, стиснала лъка с една ръка. Пърси я бе хванал за глезените, потънал още по-надълбоко в тъмнината. Хейзъл трескаво разклати лъка. Франк я изтегли с такава сила, че едва не извади ръката й.

Когато отвори очи, се намери на тревата, покрита с влажна пръст и тиня. Пърси бе проснат в краката й. Кашляше и плюеше кал.

Франк се бе надвесил над двама им и крещеше:

— Богове! О, богове! Богове!

Той извади някакви дрехи от чантата си и започна да търка лицето на Хейзъл без особен ефект. После издърпа Пърси по-надалеч от тресавището.

— Бяхте долу толкова дълго! — развика се Франк. — Мислех, че… Богове, не правете повече такива неща!!! — Той прегърна Хейзъл с всичка сила.

— Не мога… да дишам… — оплака се тя.

— Извинявай! — отвърна Франк и отново се зае да търка и чисти нея и Пърси. Накрая ги издърпа отстрани на пътя, където те седнаха, треперещи и плюещи късове кал.

Хейзъл не чувстваше ръцете си. Не беше сигурна дали й е студено, или е изпаднала в шок, но успя да им разкаже какво точно е коварното тресавище и какви видения е имала под повърхността му. Скри само частта за Сами — това бе твърде болезнен спомен, — но им разказа за обещанията на Гея за прекрасен фалшив живот и за твърдението на богинята, че е пленила брат й Нико. Хейзъл имаше нужда да сподели това. Опасяваше се, че в противен случай отчаянието ще я погълне.

Пърси потърка раменете си. Устните му бяха посинели.

— Ти ме спаси, Хейзъл. Ще разберем какво е станало с Нико. Обещавам.

Хейзъл замижа срещу слънцето. То се бе издигнало високо в небето.

Топлината му бе приятна, но не спря треперенето й.

— Не ви ли се струва, че Гея ни пусна твърде лесно?

Пърси извади топка кал от косата си.

— Може би все още възнамерява да ни използва като пионки. Или просто е искала да те побърка.

— Успя — съгласи се Хейзъл, — знае как да ме изплаши.

Франк я зави с якето си.

— Това е истинско, нали знаеш? Няма да те оставим да умреш отново.

Звучеше изпълнен с решителност и Хейзъл не възрази. Само че не виждаше как Франк ще спре Смъртта. Притисна джоба на палтото си, където дръвчето му все още бе на сигурно място. Замисли се какво ли щеше да стане с Франк, ако то бе потънало в тресавището завинаги. Може би така той щеше да е в безопасност. Огънят нямаше как да стигне толкова дълбоко в блатистата почва.

Готова бе на всичко, за да опази приятеля си. В началото не бе изпитвала такива силни чувства, но той й се бе доверил с живота си. Вярваше й. Хейзъл не можеше да допусне някой да го нарани.

Тя отново погледна към слънцето. Времето им изтичаше. Сети се за Хила, царицата на амазонките, в Сиатъл. Ако бе все още жива, беше изкарала две нощи в битка с Отрера и разчиташе на тях, за да оцелее.

Хейзъл се изправи на крака. Вятърът, навяващ от Залива на Възкресението, бе също толкова леден, колкото го помнеше.

— Трябва да тръгваме. Губим време.

Пърси погледна надолу по пътя. Устните му полека възстановяваха нормалния си цвят.

— Има ли някъде хотел, в който можем да се измием? Такъв, който да приема кални хора?

— Не съм сигурна — призна Хейзъл.

Тя погледна към града пред тях. Не можеше да повярва колко се бе променил от 1942 година насам. Пристанището се бе преместило по на изток с разрастването на града. Повечето от сградите бяха нови за нея, но улиците до морето й бяха познати. Дори й се стори, че разпознава някои от магазините по брега.

— Мисля, че знам едно място, където можем да се освежим.