Синът на Нептун

XXXVI. Франк

Франк се изкъпа по възможно най-бързия начин, облече дрехите, които Хейзъл му бе приготвила (тъмнозелена риза и бежови панталони, представете си!), след което взе резервния лък и колчан със стрели.

Когато стигна тавана, видя, че семейството му е събрало достатъчно оръжия, за да въоръжи цяла армия. Копия, щитове, купища колчани със стрели стояха подпряни на една стена. Бяха почти толкова много, колкото оръжията в лагер „Юпитер“. На задния прозорец имаше прикачен арбалет скорпион, зареден и готов за стрелба. На предния имаше нещо като огромна картечница.

— Ракетомет? — попита той.

— Неее — отговори познат глас от ъгъла. — Картофи. Ела не обича картофи.

Харпията си бе свила гнездо между два стари сандъка. Беше се разположила върху купчина китайски свитъци и четеше седем-осем от тях едновременно.

— Ела — каза Франк, — къде са останалите?

— Покрив. — Тя погледна нагоре, след което отново се съсредоточи върху четивата си, докато оправяше перата си. — Покрив. Гледат великани. Но Ела не обича великаните. Нито картофите.

— Картофи? — Франк я разбра, едва когато харпията завъртя оръдието. Осемте му пълнителя бяха заредени с картофи. В основата му имаше кутия с още хранителни амуниции.

Погледна през прозореца — същия, през който майка му го бе видяла с мечката. Долу на двора людоедите обикаляха безцелно, ръчкаха се един друг и понякога се провикваха към къщата, хвърляйки във въздуха бронзовите снаряди, които избухваха в полет.

— Имат експлозивни снаряди — отбеляза Франк, — а ние оръдие, което стреля картофи.

— Скорбяла — каза замислено Ела. — Тя е вредна за великаните.

Къщата отново се разтърси. Франк трябваше да иде до покрива, за да види как са Пърси и Хейзъл, но не искаше да оставя Ела самичка.

Той коленичи до нея, като внимаваше да не я приближава прекалено.

— Ела, не е безопасно да останеш тук с великаните. Скоро ще отлетим за Аляска. Не искаш ли да дойдеш с нас?

— Аляска — потрепера Ела. — Широка 3 639 километра, дълга 2 285. Два пъти по-голяма от Тексас. Талисман на щата — лосът.

Внезапно харпията заговори на латински и Франк я разбра, при това трудно, само заради уроците в лагер „Юпитер“.

— В студената земя на севера, где няма я властта на боговете, скрита е короната на легионера. Синът на Нептун ще се удави, паднал сред ледовете… — Тя спря, след което приглади разрошената си червена коса. — Хмм. Останалото е изгорено.

— Ела… — дъхът на Франк бе спрял, — това беше пророчество? Къде го прочете?

— Лос — каза Ела, все едно се наслаждаваше на вкуса на думата. — Лос, лос, лос.

Къщата отново се разтърси. От гредите се посипа прах, а отвън се чу гласът на великан:

— Франк Занг! Покажи се!

— Нее — извика Ела. — Не се показвай, Франг Занг.

— Стой тук — отвърна Франк. — Ще намеря Хейзъл и Пърси. — И се покатери по стълбата на покрива.

— Добро утро — каза мрачно Пърси. — Не че е много добро де.

Беше облечен в същите дрехи, които бе носил и предишния ден — джинси, тениска и яке, — но поне бяха изпрани. В едната си ръка държеше меч, а в другата — градински маркуч. Франк не бе много сигурен какво точно търси маркучът на покрива, но всеки път, когато людоедите изстреляха заряд, Пърси отвръщаше с гигантска струя вода и взривяваше гюлето във въздуха. Франк си спомни, че и неговото семейство произлиза от Посейдон. Баба му бе казала, че къщата и преди е била нападана от чудовища. Може би затова имаше маркуч.

Хейзъл обикаляше тясната пътека между двата фронтона на тавана. Изглеждаше толкова добре, че сърцето на Франк го заболя. Носеше дънки, яке в кремав цвят и бяла риза, която правеше кожата й да изглежда топла като какао. Къдравата й коса падаше по раменете. Щом приближи, Франк усети как го лъхва аромат на жасминов шампоан.

Тя стисна меча си. Когато видя Франк, очите й се изпълниха с тревога.

— Добре ли си? — попита тя. — Защо се усмихваш?

— Аз ли? Ъъ, нищо — обърка се той. — Благодаря за закуската. И за дрехите. И… задето не ме мразиш.

— Да те мразя? — Хейзъл изглеждаше смаяна. — Че защо трябва да те мразя?

Лицето на Франк поаленя. Щеше му се да не си бе отварял устата, но вече бе късно. „Не я изпускай — бе казала баба му. — Трябва ти силна жена, за да те гледа.“

— Ами… снощи — заекна той, — когато призовах скелета. Помислих си, че… че… съм отблъскващ. Или нещо такова.

Хейзъл повдигна веждите си и поклати невярващо глава.

— Франк, бях малко изненадана, дори уплашена от онова същество. Но да реша, че си отблъскващ? Та ти бе толкова спокоен, командваше го с такава увереност… не вярвах на очите си. Не си отблъскващ, Франк. Впечатляващ си.

— Впечатляващ? — повтори глуповато Франк. Не беше сигурен, че е чул добре.

— Пич, беше си доста впечатляващо — засмя се Пърси.

— Сериозно ли бе? — попита Франк.

— Сериозно — отговори Хейзъл, — но за съжаление пак си имаме проблеми. Големи, космати и потресаващо грозни проблеми. — Тя посочи армията чудовища, които ставаха все по-шумни и приближаваха къщата все повече и повече.

Пърси погледна внимателно маркуча.

— Имам още един коз в ръкава си. Вашата градина има напоителна система. Мога да я взривя и да объркам тия юнаци долу, обаче това означава край с налягането, а оттам маркучът става безполезен. Снарядите ще направят къщата на сол.

Франк все още чуваше похвалата на Хейзъл и му бе трудно да мисли. Десетки людоеди го чакаха долу, нетърпеливи да го изядат, а Франк едвам сдържаше усмивката си.

Хейзъл не го мразеше. Намираше го за впечатляващ.

Накрая все пак се съсредоточи. Спомни си разказа на баба за същността на дарбата му, както и това, че трябваше да я остави тук да умре.

Марс му бе казал, че още не си е изпял песента.

На Франк не му се вярваше, че е тайното оръжие на Юнона, нито че Пророчеството на седмината зависи от него. Но Хейзъл и Пърси вярваха в него. Трябваше да направи каквото може.

Спомни си странното пророчество, което Ела бе изрецитирала на тавана — за това, че синът на Нептун ще се удави.

„Значи разбираш истинската й стойност“ — бе казал Финий в Потланд. Старият слепец смяташе, че ако хване Ела, ще може да стане отново цар.

Парченцата от пъзела полетяха в ума на Франк. Той имаше чувството, че когато ги нареди, няма да хареса получилата се картина. На глас обаче каза само:

— Хора, имам план за бягство! — и им разкри историята за самолета на летището и бележката на баба му до пилота. — Той е ветеран от легиона. Ще ни помогне.

— Но Арион го няма — възрази Хейзъл, — а и какво ще прави баба ти? Не можем да я оставим сама.

Франк преглътна сълзите си.

— Арион… мисля, че ще ни намери и сам. А що се отнася до баба… тя бе доста ясна. Каза, че ще се оправи.

Това не беше истината, но Франк имаше сили да каже само толкова.

— Ето ти проблем — каза Пърси. — Аз не съм много по летенето. То е опасно за един син на Нептун.

— Трябва да рискуваш. Да рискуваме — поправи се Франк. — Ние сме роднини.

— Моля? — Пърси едва не падна от покрива.

Франк им разказа за какво става дума в телеграфен стил:

— Периклимен. Мама е негова потомка. Бил е аргонавт. Внук на Посейдон.

— Ти си потомък на Нептун? — зяпна Хейзъл. — Франк, това е…

— Ненормално? И аз така мисля. А семейството ми има някаква дарба. Само дето не знам как се ползва. Ако разбера…

Великаните отново се развикаха и Франк осъзна, че го сочат с ноктести пръсти, махат към него и се кикотят. Бяха забелязали закуската си.

— Занг! — завикаха те. — Занг!

Хейзъл го приближи.

— Продължават да повтарят това. Защо крещят името ти?

— Няма значение — каза Франк. — Вижте, трябва да предпазим Ела, да я вземем с нас.

— Естествено — отвърна Хейзъл, — бедното създание има нужда от защитата ни.

— Не — поклати глава Франк, — всъщност да, но не е само това. Тя изрече някакво пророчество долу. Мисля… че е свързано с този подвиг.

Не искаше да каже на Пърси лошата новина за това, че син на Нептун се удавя, но все пак повтори римите.

Пърси стисна зъби.

— Няма начин един син на Нептун да се удави. Аз мога да дишам под вода. Но короната на легионера…

— Това е орелът на легиона — досети се Хейзъл.

Пърси кимна.

— Ела каза нещо подобно и в Портланд, цитира част от старото велико пророчество.

— Кое пророчество? — попита Франк.

— После ще ти обясня. — Пърси обърна маркуча към двора и свали още един снаряд от небето.

Той избухна в оранжева топка пламъци. Великаните заръкопляскаха и зареваха:

— Браво! Красота!

— Ела — заобяснява Франк — помни всичко, което е прочела. Каза, че страницата на пророчеството е изгорена, сякаш го е чела от книга.

— Изгорените книги с пророчества — разшириха се очите на Хейзъл. — Нали не мислиш… това е невъзможно!

— Книгите, които Октавиан искаше в лагера? — предположи Пърси.

Хейзъл подсвирна.

— Изгубените Сибилски книги предсказват цялата съдба на Рим. Ако Ела ги е чела и запомнила…

— Сега е най-ценната харпия в света — заключи Франк. — Неслучайно Финий искаше да я плени.

— Франк Занг! — ревна един великан отдолу. Той бе по-едър от останалите, носеше лъвска кожа на раменете си и пластмасов лигавник във формата на рак на врата си. — Слез долу, сине на Марс! Чакаме те! Ще бъдеш наш почетен гост!

Хейзъл стисна ръката на Франк.

— Имам чувството, че по-скоро ще бъдеш почетно блюдо.

Франк съжали, че Марс не е останал с тях. Щеше да е полезно някой да щракне с пръсти и да премахне напрежението, което усещаше.

Хейзъл вярва в мен — помисли си той. — Трябва и аз да повярвам.

Той погледна към Пърси.

— Умееш ли да шофираш?

— Да, защо?

— Колата на баба е в гаража. Един стар кадилак. По-здрав е от танк. Ако успееш да го запалиш…

— Ще трябва да пробием блокада от великани — напомни им Хейзъл.

— Ще използвам напоителната система, за да ги разсея — реши Пърси.

— Точно — кимна Франк. — Аз ще ти спечеля колкото време мога. Ела, хайде, скачай в колата. Ще се опитам да ви настигна в гаража, но не ме чакайте.

— Франк… — намръщи се Пърси.

— Отговори ни, Франк Занг! — изрева великанът. — Слез долу и ще пощадим останалите! Твоите приятели и нещастната старица. Искаме само теб!

— Лъжат — промърмори Пърси.

— Схванах — съгласи се Франк. — Но сега вървете!

Приятелите му се спуснаха по стълбата.

Франк се опита да овладее нервите си. Ухили се и извика:

— Ехо, гладните долу! Мен искате, нали?

Людоедите изръмжаха одобрително, когато Франк мина по пътечката на покрива и им махна като рок звезда.

Опита се да призове силата си. Представи си как се превръща в огнедишащ дракон. Напрегна се и стисна юмрук, мислейки си за дракони толкова силно, че челото му се изпоти. Искаше да се спусне към враговете си и да ги изпепели. Това щеше да е яко. Но нищо не се случи. Нямаше представа как да промени формата си. Никога не бе виждал истински дракон. В един миг дори си помисли, че баба му се е подигравала.

А може би не бе разбрал каква е дарбата. Или пък бе единственият член на семейството, който не я е наследил. Такъв му бил късметът.

Великаните станаха нетърпеливи. Започнаха да вият, а някои от тях надигнаха зарядите си.

— Спокойно де! — извика им Франк. — Да не искате да ме препечете! Тогава ще имам отвратителен вкус!

— Слизай! — изреваха в отговор людоедите. — Гладни сме!

Настъпи моментът за план Б. На Франк му щеше да има такъв.

— Обещавате ли да пощадите приятелите ми? — попита той. — Заклевате ли се в река Стикс?

Чудовищата се изсмяха. Едно от тях метна заряд, който профуча покрай главата на Франк и взриви комина. По някакво чудо момчето не бе ударено от пръсналите се тухли.

— Приемам това за не — промърмори той, след което извика: — Хубаво, вие печелите! Слизам долу. Чакайте ме.

Великаните зареваха одобрително, но техният вожд, онзи, който бе наметнат с лъвска кожа, се намръщи. Подозираше нещо. Франк нямаше много време. Той слезе от тавана по стълбата. Ела я нямаше. Надяваше се това да е добър знак. Може би я бяха взели в кадилака. Взе допълнителен колчан със стрели, на който имаше бележка. Върху нея с красивия почерк на майка му бе написано: „Отбрани разновидности“.

След това се затича към картечницата.

Насочи я към главния великан и натисна спусъка. Осем картофа удариха съществото в гърдите и го събориха с такава сила, че той рухна върху купчина бронзови снаряди, които избухнаха и изровиха огромен кратер в земята.

Скорбялата наистина не беше полезна за великаните.

Докато чудовищата тичаха напред-назад объркани, Франк вдигна лъка си и ги обсипа със стрели. Някои от тях се взривиха, щом удариха мишените си. Други се пръснаха и оставиха на изчадията някои нови и особено болезнени татуировки. Една удари великан и го превърна в розов храст.

Но за нещастие чудовищата реагираха бързо. Започнаха да го целят със снаряди — десетки снаряди едновременно. Цялата къща заскърца под канонадата. Франк се затича по стълбите, а таванът зад него се срина. Пламъците и пушекът достигнаха до втория етаж.

— Бабо! — извика Франк, но горещината бе толкова голяма, че той нямаше шанс да стигне до стаята й. Затича се към долния етаж, подпирайки се на парапета, докато къщата трепереше. Огромна част от тавана се срути.

От основата на стълбището бе останал само димящ кратер. Франк го прескочи и се олюля, щом стъпи в кухнята. Закашля се от пушека и пепелта, но успя да стигне гаража. Фаровете на кадилака светеха, а двигателят ръмжеше. Вратата на гаража се отваряше.

— Качвай се! — извика Пърси.

Франк седна отзад, на мястото до Хейзъл. Ела се бе свила отпред, скрила глава под крилете си, и мърмореше: „Олеле! Олеле!“.

Пърси форсира двигателя. Изстреляха се от гаража, преди вратата да се е отворила напълно, и оставиха дупка с формата на кадилак в дървото.

Людоедите се опитаха да ги спрат, но Пърси кресна с все сила и напоителната система изригна. Водата се изстреля във въздуха със силата на сто гейзера, вдигайки със себе си пръст, части от тръби и няколко тежки пръскачки.

Кадилакът бе ускорил до шейсет километра в час, когато удариха първия великан. Той стана на прах при удара, а докато останалите успеят да се съвземат от шока, колата вече бе изминала повече от километър. Горящите снаряди избухнаха далеч зад тях.

Франк се обърна и видя как къщата на семейството му гори. Стените се срутиха навътре, а в небето се издигна пушек. Видя голяма черна птица — може би ястреб, да се издигна над пламъците. Може и да си въобразяваше, но му се стори, че бе излетяла от прозореца на втория етаж.

— Бабе? — прошепна той.

Изглеждаше невъзможно, но тя бе обещала, че ще умре когато и както сама пожелае. Че няма да се остави на великаните.

Франк се надяваше, че не е излъгала.

Караха на север през гората.

— На около пет километра е — каза Франк. — Няма как да го пропуснем.

Зад тях гората бе разтърсена от още взривове. В небето се издигна пушек.

— Колко бързи са лестригонските великани? — попита Хейзъл.

— Нека не проверяваме — отговори Пърси.

Вратите на летището се появиха пред тях. Бяха само на няколкостотин метра. Един самолет ги очакваше на пистата със спуснати стълби.

Кадилакът нацели дупка и се преметна във въздуха. Главата на Франк се удари в тавана. Когато колелата докоснаха асфалта отново, Пърси удари спирачки и колата спря точно на входа.

Франк излезе и извади лъка си.

— Качвайте се в самолета! Те идват!

Лестригонските великани приближаваха с изумителна скорост. Първата редица от тях изскочи от дърветата и се насочи към летището. Бяха на петстотин метра.

Четиристотин…

Пърси и Хейзъл изкараха Ела от колата, но в мига, в който видя самолета, харпията запищя.

— Неее! — извика тя. — Летя с криле, не със самолети!

— Всичко е наред! — обеща Хейзъл. — Ние ще те пазим!

Ела нададе ужасен вой, сякаш гореше.

Пърси вдигна ръце безпомощно.

— Какво да правим? Не можем да я принудим да се качи.

— Не — съгласи се Франк. Великаните вече бяха само на триста метра.

— Прекалено е ценна, за да я оставим — каза Хейзъл и в мига, в който се чу, направи гримаса.

— Съжалявам, Ела. Станала съм като Финий. Ти си живо същество, не съкровище.

— Не и самолети. Само не самолети, неее! — Ела бе изпаднала в шок.

Великаните вече бяха опасно близо. Още малко и щяха да ги ударят със снарядите си.

Внезапно очите на Пърси светнаха.

— Имам идея. Ела, ще можеш ли да се скриеш в гората? Ще успееш ли да се отървеш от великаните?

— Ще се скрия — съгласи се тя — на безопасно място. Една харпия трябва да се крие. Ела е бърза. И малка. И бърза.

— Хубаво — каза Пърси, — просто стой тук. Ще изпратя приятел, който да те срещне и отведе в лагер „Юпитер“.

Франк зареди лъка си.

— Приятел?

Пърси му махна с ръка, сякаш за да каже: „После ще ти обясня“.

— Ела, този план харесва ли ти? Ще се зарадваш ли, ако един приятел те отведе в лагер „Юпитер“? Ще видиш къде живеем.

— Лагер — промърмори Ела, а след това изрече на латински: — Дъщерята на Мъдростта върви сама, а Рим се осветява от знака на Атина.

— Аха — отговори Пърси, — това звучи важно, но ще го обсъдим по-късно. В лагера ще се погрижат за теб. Там има храна и книги.

— А самолети? — попита тя.

— Няма самолети — успокои я Пърси.

— Тогава Ела ще се скрие — след тези думи тя изчезна. Видяха само как едно червено петънце се стрелва към дърветата.

— Ще ми липсва — тъжно каза Хейзъл.

— Пак ще се видим с нея — обеща Пърси, а после се намръщи, като че ли пророчеството за Атина наистина го бе притеснило.

В този момент входът на летището се взриви.

Франк метна писмото на баба си към Пърси.

— Покажи това на пилота, а също и писмото от Рейна! Трябва да тръгваме!

Пърси кимна. Двамата с Хейзъл се затичаха към самолета.

Франк се скри зад кадилака и започна да стреля по великаните. Целеше се в най-гъстата групичка от враговете им и запрати по тях една стрела с формата на лале. Беше хидра, както се бе надявал. От нея изкочиха въжета, напомнящи пипалата на октопод, и цяла редица великани се просна по очи в прахта.

Франк чу как двигателите на самолета стартират.

Пусна още три стрели, колкото бързо можеше. В редиците на великаните се появиха огромни празноти. Оцелелите бяха само на стотина метра от него и някои от по-умните спряха, осъзнавайки, че са в обсега му.

— Франк! — извика Хейзъл. — Хайде!

Една пламтяща топка полетя към него като на забавен кадър. Франк веднага разбра, че ще удари самолета. Извади стрела. Мога да го направя — помисли си той.

Пусна стрелата. Тя срещна бронзовото гюле в средата на полета му и го взриви.

Още два снаряда полетяха към него. Франк побягна.

Зад него се чу скърцане на метал и кадилакът избухна. Той се качи на самолета в мига, в който стълбите започнаха да се прибират.

Пилотът бе разбрал много добре какво се случва. Без предварителни изявления или напитки преди полета той даде газ и самолетът набра скорост по пистата. Зад тях се чу още един взрив, но след това бяха във въздуха.

Франк погледна надолу и видя, че летището е обсипано с кратери и прилича на горящо швейцарско сирене. Части от парка „Лин Каньон“ също горяха. На няколко километра на север се виждаше какво е останало от фамилната къща на семейство Занг — пирамида от пушек и пламъци.

Ето ги впечатляващите сили на Франк. Не беше успял да спаси баба си. Не бе открил дарбата си. Не бе опазил дори харпията. Когато Ванкувър изчезна в облаците под него, Франк зарови глава в ръцете си и заплака.

Самолетът зави наляво.

По електронната комуникация се чу гласът на пилота.

— Senatus Populusque Romanus, приятели. Добре дошли на борда. Следваща спирка: Анкоридж, Аляска.