Синът на Нептун

XXXIII. Франк

Франк се почувства облекчен, когато колелата на колесницата паднаха.

Вече бе повърнал на два пъти, а това не бе забавно, особено когато се носиш със скоростта на звука. Конят сякаш изкривяваше времето и пространството, докато галопираше, и така целият свят се замъгляваше. Франк се чувстваше така, сякаш бе изпил варел мляко, при това без да си вземе лекарството. Ела изобщо не му помагаше с коментарите си. Тя не спираше да мърмори:

— 1200 километра в час. 1300. 1303. Бързичко се движим. Доста бързичко.

Конят мина покрай Пъджет Саунд, профучавайки покрай острови, лодки и едно твърде изненадано стадо китове. Гледките започнаха да стават познати — плажът „Кресънт“, заливът Баундъри. Франк бе идвал тук със съученици. Бяха навлезли в Канада.

Конят стигна твърда земя и препусна на север по Магистрала 99. Бе толкова бърз, че до него колите изглеждаха неподвижни.

Най-накрая, точно когато стигнаха до Ванкувър, колелата на колесницата започнаха да пушат.

— Хейзъл! — извика Франк. — Колесницата се чупи!

Тя го чу и дръпна юздите. Конят не бе особено доволен от това, но слезе под скоростта на звука, докато профучаваха по градските улици. Преминаха моста, водещ към северен Ванкувър, и колесницата започна да трака страховито. Най-накрая Арион спря на върха на един горист хълм и доволно изпръхтя, сякаш за да каже: „Така се бяга, глупаци!“.

Пушещата колесница се разпадна и Пърси, Франк и Ела се озоваха на влажната, покрита с мъх, земя.

Франк се изправи на крака и замига, мъчейки се да прогони жълтите петна пред очите си. Пърси изпъшка, но се зае да освобождава Арион от хамута на счупената колесница. Ела запърха в кръг, удряйки се в околните дървета и мърморейки под нос:

— Дърво. И пак дърво. Ето още едно.

Само Хейзъл не бе пострадала от ездата. Тя слезе от коня, усмихната до уши.

— Това беше супер!

— Аха — преглътна Франк с мъка, — много яко.

Арион изцвили.

— Казва, че е гладен — преведе Пърси. — И нищо чудно. Сигурно е изгорил около шест милиона калории.

Хейзъл погледна към земята и се намръщи.

— Не усещам злато наоколо, но… не се тревожи, Арион. Ще намеря. Междувременно защо не идеш на паша. Ще се срещнем…

Конят хукна нанякъде и след него се вдигна пара.

— Дали ще се върне? — ококори се Хейзъл.

— Не зная — отговори Пърси. — Той е малко… горд.

На Франк не му се искаше конят да се връща скоро. Не го каза на глас, разбира се. Беше му ясно, че Хейзъл е притеснена от възможността да изгуби новия си приятел. Но Арион го плашеше. Нещо повече — Франк бе сигурен, че конят знае това.

Хейзъл и Пърси започнаха да вадят припасите си от разрушената колесница. Имаше няколко кутии с различни продукти от „Амазон“. Ела изкудкудяка от радост, когато видя колет с книги. Взе едно копие от „Птиците на Северна Америка“, отлетя до най-близкия клон и започна да прелиства страниците толкова бързо, че Франк не знаеше дали чете, или смята да си прави гнездо от книгата.

Той се подпря на едно дърво, опитвайки се да овладее световъртежа си. Още не се бе възстановил напълно от плена при амазонките. Бяха го сритали, обезоръжили и затворили в клетка. А накрая бе наречен „китайско канадче“ от някакъв себичен кон. Това не бе помогнало много на самочувствието му.

Освен това бе ужасен от преживяното с Хейзъл в миналото й. Сега я чувстваше по-близка и знаеше, че е постъпил правилно, отстъпвайки й обгорялото дърво. Беше свалил огромна тежест от плещите си.

Но от друга страна, бе видял как изглежда светът на мъртвите. Почувствал бе какво е да стоиш завинаги на едно място и да не правиш нищо друго, освен да съжаляваш за миналото си. Видял бе златните маски на съдиите в Подземното царство и бе осъзнал, че някой ден, може би много скоро, ще застане пред тях.

Франк винаги се бе надявал, че ще види майка си отново, след като умре. Но за един герой това може би не беше възможно. Хейзъл бе стояла в Асфодел около седемдесет години и никога не бе срещнала майка си. Франк се надяваше, че неговата ще го чака в Елисейските поля, но Хейзъл не бе пратена там. Въпреки че се бе жертвала, за да спре Гея, и бе поела отговорност за действията на майка си, за да не отиде тя в Полята на мъченията.

Какъв шанс тогава имаше Франк? Той никога не бе извършвал нещо толкова храбро.

Изправи рамене и се огледа наоколо, мъчейки се да си вдъхне самоувереност.

На юг, край пристанището на Ванкувър, покрайнините на града блестяха, обагрени в червено от лъчите на залеза. На север горите и хълмовете на парка „Лин Каньон“ се подаваха иззад сградите на северен Ванкувър, преминавайки постепенно в пустош.

Франк бе обикалял години наред този парк. Забеляза извивка на реката, която му изглеждаше позната. Видя изгорял бор, ударен от гръм в близкото сечище.

Позна хълма, на който се намираше.

— Ние сме у дома — каза той, — къщата на баба е ей там.

— Далеч ли е? — попита Хейзъл.

— Минаваме реката и сме там. В момента не се вижда заради дърветата.

— Сериозно? — повдигна вежди Пърси. — Значи ще ходим при баба ти?

— Ами… да. — Франк се изкашля неловко.

— Франк — събра ръце Хейзъл, сякаш се моли, — нали ще можем да останем да преспим? Знам, че бързаме, но трябва да починем. А и Арион ни спести малко време. Може би ще можем да хапнем нещо готвено?

— И да вземем един душ? — добави Пърси. — И да поспим на нормално легло? С чаршафи и завивки?

Франк се опита да си представи лицето на баба си, когато се появеше с двама тежковъоръжени приятели и харпия. Всичко се бе променило след погребението на майка му, когато вълците го бяха отвели на юг. Беше ядосан, че го пъдят.

Сега не можеше да си представи как ще се върне.

Но наистина бе уморен, приятелите му също. Бяха пътували повече от два дни, без да могат да си починат или да поспят. Баба му щеше да им даде провизии. И може би щеше да отговори на някои въпроси, които измъчваха съзнанието му. Като например каква точно е семейната им дарба.

— Ами добре — въздъхна Франк, — хайде да вървим при баба.

Беше толкова разстроен, че едва не влезе сам в капана на великаните.

За щастие Пърси го дръпна назад.

Заедно с Хейзъл и Ела момчетата се скриха зад един паднал дънер и отстъпиха към сечището.

— Лошо — обяви Ела. — Лоша работа за една харпия.

Вече се бе стъмнило. Около напален огън се бяха събрали дузина космати хуманоиди. Изправени, те сигурно стигаха височина два метра и половина. Може и да бяха малки в сравнение с гиганта Полибот или дори циклопите от Калифорния, но си оставаха ужасяващи. Носеха бермуди и имаха червена кожа, която изглеждаше като изгоряла от слънцето. Имаха си и татуировки — с дракони, сърца и жени по бански.

Над огъня на шиш се въртеше одрано животно — вероятно глиган. Великаните късаха месо от него с ноктестите си лапи и се смееха, докато ядат, показвайки острите си зъби. До тях имаше няколко торби, пълни с бронзови сфери, подобни на гюлета. Те, изглежда, бяха горещи, защото от тях се вдигаше пара в студения вечерен въздух.

На около двеста метра от сечището, през дърветата, се виждаха светлините на имението на Занг. Толкова сме близо — помисли си Франк. Запита се дали не е възможно да заобиколят чудовищата, но когато погледна наляво и надясно, забеляза още огньове, сякаш имението бе заобиколено от изчадията. Пръстите на Франк се забиха в дървесната кора.

Баба му бе сама в къщата, хваната в капан.

— Какви са тези създания? — прошепна той.

— Канадци — отговори Пърси.

Франк се отдръпна от него.

— Какво каза?

— Не исках да те обидя — притесни се Пърси. — Така ги нарече Анабет, когато ги срещнахме миналия път. Каза, че живели на север, в Канада.

— Хубаво — изръмжа Франк, — в Канада сме. АЗ съм канадец. Никога не съм виждал такива твари.

Ела извади едно перо от крилата си и го завъртя между пръстите си.

— Лестригонски великани — каза тя, — людоеди. Идват от севера. Индианците ги наричат саскуоч. Не са птици от Северна Америка, неее.

— Така се наричаха, да — съгласи се Пърси. — Лестри… ъъъ… там, както го каза Ела.

Франк се намръщи, докато ги гледаше.

— Ясно защо ги бъркат с Бигфут. Може пък легендата да идва от тях. Ела, много си умна.

— Много съм умна — съгласи се тя и срамежливо даде перото си на Франк.

— О… благодаря. — Той го прибра в джоба си, след което забеляза, че Хейзъл го зяпа.

— Какво?

— Нищо. — Тя се обърна към Пърси. — Значи паметта ти се връща? Помниш ли как победихте тези същества миналия път?

— Смътно — отговори Пърси. — Някой ни помогна. Убихме ги с божествен бронз, но това беше преди… сещаш се.

— Преди да отвлекат Смъртта — каза Хейзъл. — Сега може изобщо да не умрат.

Пърси кимна.

— Освен това тези бронзови гюлета не предвещават нищо добро. Мисля, че ги ползвахме срещу людоедите. Те се подпалват и взривяват.

Ръката на Франк се плъзна към джоба му, след което си спомни, че дървото е в Хейзъл.

— Ако взривим нещо — каза той, — людоедите от другите биваци ще дойдат тук. Като гледам, май са обкръжили цялото имение, което означава, че има петдесет или шейсет от тях в гората.

— Това е капан. — Хейзъл погледна притеснено към Франк. — Какво ли прави баба ти сега? Трябва да й помогнем.

Франк усети буца в гърлото си. Никога нямаше да допусне, че баба му може да име нужда от помощ, но сега започна да премисля бойни стратегии в ума си, точно както го бе правил по време на бойните игри в лагера.

— Трябва да им отклоним вниманието — реши той. — Ако привлечем тази група в гората, може да се промъкнем, без да обезпокоим останалите.

— Ще ми се Арион да беше тук — въздъхна Хейзъл. — Той щеше да накара людоедите да последват мен.

Но Франк свали копието от гърба си.

— Имам друга идея.

Не искаше да го прави. Сивия бе по-страшен дори от лудия кон на Хейзъл. Но не виждаше друг начин.

— Франк, няма да те пусна да ги нападнеш — каза Хейзъл, — това е лудост.

— Няма да ги нападам — отвърна Франк. — Имам един приятел. Но моля… не викайте.

Той заби копието в земята и върхът му се счупи.

— Опа — обади се Ела, — вече няма връх. Няма, няма. Неее.

Земята се разтърси. Костеливата ръка на Сивия се подаде от пръстта. Пърси посегна към меча си, а Хейзъл нададе звук като котка, налапала топка косми. Ела изчезна и когато се появи отново, бе на върха на най-близкото дърво.

— Всичко е наред — успокои ги Франк, — той е под мой контрол.

Сивия изпълзя от земята. По костите му нямаше следи от битката с базилиските. Бе като нов — в камуфлажни дрехи и военни ботуши, с призрачна сива плът, която покриваше костите му като фосфоресцираща пача. Немъртвите му очи се втренчиха във Франк в очакване на заповеди.

— Франк — каза Пърси, — това е спартус. Воин скелет. Те са зли, безжалостни убийци. Те…

— Знам — отговори тъжно Франк, — но това е подаръкът ми от Марс. Имам само него. Хубаво, Сиви. Заповядвам ти да нападнеш тези людоеди. Отведи ги на запад, като причиниш…

Но Сивия изгуби интерес към Франк, след като чу думата „людоеди“. Вероятно разбираше само прости изречения.

Той се втурна към огъня на людоедите.

— Чакай! — извика Франк, но вече бе твърде късно. Сивия извади две от собствените си ребра изпод ризата и се спусна към огъня, промушвайки чудовищата в гърба с такава скорост, че те дори нямаха време да извикат. За броени мигове шест изненадани лестригонски великана рухнаха като парчета домино край пламъците и се разпаднаха на прах.

Сивия разрита прахта им, докато те се опитваха да се съединят наново. Когато се увери, че няма да се върнат скоро, Сивия застана в поза „мирно“, козирува на Франк и потъна в горската пръст.

— Как… — зяпна Пърси към Франк.

— Няма вече людоеди — долетя Ела и кацна до тях. — Шест минус шест е равно на нула. Копията са добри за изваждане. Даааа.

Хейзъл погледна към Франк, все едно самият той се бе превърнал в спартус. Той почувства как сърцето му се къса, но не можеше да я обвинява. Децата на Марс умееха само да воюват. Неслучайно символът на техния баща бе кървавото копие.

Нормално беше Хейзъл да е потресена.

Той погледна към върха на копието. Щеше му се да има друг баща. Който и да е, но не и Марс.

— Да тръгваме — каза той, — баба може да е в беда.