Синя кръв

ГЛАВА 4

Гимназия „Дюшен“ се помещаваше в голяма представителна къща на Мадисън Авеню и Деветдесет и първа улица. В миналото сградата беше принадлежала на Роуз Елизабет Флъд, вдовицата на капитан Армстронг Флъд, който основал компанията „Флъд Ойл“. Трите дъщери на Роуз били обучавани от Маргьорит Дюшен, белгийска гувернантка, но загинали при корабокрушение в Атлантика. Съкрушената Роуз завещала дома си на мадмоазел Дюшен, за да основе училището, за което мечтаела.

Къщата не бе претърпяла големи промени. Едно от условията на завещанието повеляваше оригиналната мебелировка да бъде запазена и грижливо поддържана, затова прекрачвайки прага на училището, човек се пренасяше в миналото. Над мраморното стълбище висеше портрет в цял ръст на трите наследници Флъд, който приветстваше посетителите във великолепното преддверие с висок таван. В балната зала с гледка към Сентрал Парк имаше огромен кристален свещник в бароков стил, а във фоайето бяха подредени старинни бюра и честърфийлдски табуретки. Днес лъскавите месингови свещници бяха свързани с електричество, а скърцащият асансьор все още работеше, макар да беше само за преподавателите.

Някогашната очарователна мансарда бе превърната в център по изкуствата, където бяха изложени печатарска преса и литографска машина, а на долния етаж имаше театрална зала, гимнастически салон и кафетерия. По стените на коридора имаше метални шкафчета, а спалните на горния етаж бяха превърнати в класни стаи. Поколения ученици се кълняха, че духът на госпожа Дюшен витае на третия етаж.

В коридора, покрай стените с тапети на бурбонски лилии бяха наредени заключващи се метални шкафчета, а спалните бяха превърнати в класни стаи за хуманитарните дисциплини.

По стените на вестибюла бяха наредени снимки на всички ученици, завършили „Дюшен“. Понеже през XIX век училището е било девическо, първата снимка от 1869 г. показваше шест намусени момичета в бели бални рокли. Отдолу се виждаха имената им изписани калиграфски. Първите снимки бяха дагеротипи от XIX век, следвани от черно-бели фотографии на момичета с бухнали прически от 50-те. През 60-те училището най-после бе станало смесено, за което свидетелстваха снимките на дългокоси момчета. На края на редицата бяха закачени ярките фотографии на привлекателни млади жени и хубави млади мъже от последните випуски.

В интерес на истината много неща не се бяха променили. На дипломирането си момичетата все още носеха бели рокли от „Сакс“ и бели ръкавици от „Бергдорфс“, главите им бяха украсени с гирлянди от бръшлян и заедно с дипломата получаваха и букет червени рози. Момчетата пък носеха костюми с перлени игли на реверите.

Скайлър и Оливър имаха среща пред кабинета по музика. Не бяха се виждали от петък вечерта. Никой от тях не спомена за срещата с Джак Форс пред „Банката“, което беше крайно необичайно, защото двамата редовно правеха подробна дисекция на всяка житейска ситуация, в която попадаха. Тази сутрин, докато говореше със Скайлър, в тона на Оливър се долавяше нарочна хладност, но тя, изглежда, не си даваше сметка за това. Щом го видя, се спусна към него и го хвана под ръка.

- Какво се е случило? - попита, като облегна глава на рамото му.

- Само ако знаех - сви рамене той.

- Ти винаги знаеш - настоя тя.

- Добре, но не казвай на никого.

Беше му приятно да усеща косата й върху рамото си. Тази сутрин Скайлър бе особено красива. Беше оставила дългата си коса пусната и приличаше на фея с прекалено голямото си тъмносиньо палто, избелели дънки и захабени черни каубойски ботуши. Той се огледа нервно наоколо.

-Мисля, че е свързано с онези от „Блок 122“ миналата седмица.

- Групичката на Мими ли? - вдигна вежди Скайлър. - Да не би да ги изключват?

- Може би - отвърна Оливър, наслаждавайки се на тази мисъл.

Миналата година почти целият отбор по лакрос беше наказан за неприлично поведение. За да отпразнуват победата в мача, вечерта бяха надраскали стените на втория етаж на училището с графити, бяха нахвърляли изпочупени бирени бутилки, фасове и доларови банкноти с кокаинов прах по ръба. Това беше заварил портиерът на другата сутрин. Родителите подписаха петиция до ръководството на училището да промени решението си (някои смятаха, че изключването е твърде сурово наказание, а други искаха направо на виновните да бъде повдигнато обвинение). Това, че главният виновник, ученик последна година, с амбиции да учи в „Харвард“, беше племенник на директорката, само наливаше масло в огъня. От „Харвард“ тутакси отхвърлиха кандидатурата му и изключеният тартор в момента надаваше вой от университета „Дюк“.

Само че Скайлър не смяташе, че вандализмите през уикенда са причината да ги извикат в параклиса тази сутрин.

Тъй като във всеки випуск имаше само по четирийсет ученици, всички се събраха спокойно в залата. Учениците от горните класове заемаха предните банки, а тези от по-долните се бяха разположили зад тях.

Деканът стоеше търпеливо на подиума. Скайлър и Оливър откриха Дилън в задната част на залата. Имаше тъмни кръгове под очите, сякаш не беше спал, на блузата му се виждаше грозно червено петно, дънките му бяха скъсани. На врата си носеше типичния си бял копринен шал. Останалите ученици гледаха да стоят на разстояние от него. Той махна на Скайлър и Оливър да се приближат.

- Какво става? - попита Скайлър и седна на дървената пейка.

Дилън сви рамене и постави пръст пред устните си.

Деканът Сесил Молой взе микрофона. Тя не беше възпитаничка на „Дюшен“, за разлика от директорката, библиотекарката и почти всички преподавателки, и се носеха слухове, че е завършила обикновено училище. Въпреки това Сесил много бързо се бе ориентирала: носеше типичната кадифена диадема и кадифена пола до коляното; дори произношението й бе като на възпитаничка на „Дюшен“. Декан Малой беше конформист и правеше каквото се очаква от нея, поради което се радваше на широко одобрение сред членовете на управителния съвет.

- Моля за внимание. Седнете по местата си. Трябва да споделя с вас нещо много тъжно. - Тя си пое рязко дъх. - С голямо съжаление ви съобщавам, че една от нашите ученички, Аги Карондолет, е починала този уикенд.

Настъпи рязка тишина, последвана от сподавен шепот. Декан Малой прочисти гърлото си.

- Аги учеше при нас още от детската градина. Утре няма да има учебни занятия. Вместо това сутринта в параклиса ще има опело. Всеки, който желае, може да присъства. Погребението ще бъде в „Куинс“ Наели сме специални автобуси, които да закарат учениците до гробищата. Молим ви да подкрепите семейството й в този тежък момент.

Малой прочисти гърлото си още веднъж.

- Имаме на разположение психолози, които ще поговорят с онези, които имат нужда. Днес училището ще затвори на обяд. Родителите ви вече са информирани са по-ранното приключване. След като напуснете параклиса, моля, приберете се в класните си стаи.

След кратка молитва от Библията и няколко стиха от Корана (гимназия „Дюшен^” не се отъждествяваше с определена религия), прочетени от съученици на Аги, всички се отправиха към стаите си с мълчаливо безпокойство и вълнение, примесено с гадене и съчувствие към родителите на Аги. Досега в „Дюшен^” не се бе случвало нещо подобно. Естествено, бяха чували за проблемите в другите училища - катастрофи след шофиране в пияно състояние, футболни треньори - педофили, момчета от горните класове, които изнасилват новоприети момичета, ненормалници, които влизат в училището въоръжени и избиват половината си съученици. Но всичко това се случваше в другите училища, по телевизията, в предградията или в онези учебни заведения, където учениците биват проверявани с метални детектори и носят прозрачни раници. В „Дюшен^” не се случваха подобни ужасни неща. Това беше едва ли не правило.

Най-лошото, което можеше да се случи тук, бе да си счупиш крак, докато караш ски в Аспен, или да изгориш през пролетната ваканция в Сейнт Бартс. Това, че Аги бе умряла, и то в града, малко преди шестнайсетия си рожден ден, беше почти невъобразимо.

Аги Карондолет? Скайлър се натъжи, макар че всъщност не познаваше Аги - една от високите изпити блондинки, които кръжаха около Мими Форс като придворни дами около кралицата си.

- Добре ли си? - попита Оливър, слагайки ръка на рамото й.

Скайлър кимна утвърдително.

- Леле, ама че работа. Та аз я видях жива и здрава в петък вечерта - каза Дилън, клатейки невярващо глава.

- Видял си Аги? - възкликна тя. - Къде?

- В петък, в „Банката^”.

- Аги Карондолет в „Банката^”? - попита Скайлър скептично.

Това беше толкова странно, колкото да спипаш Мими Форс да пазарува в магазин за един долар.

Сигурен ли си?

- Е, не в самото заведение, а пред него, там, където се събират да пушат. В уличката до „Блок 122“ - обясни той.

- Какво стана с теб тогава? След полунощ изчезна.

- Аз... ъ-ъ... срещнах някого - измърмори Дилън с глуповата усмивка. - Не е нещо сериозно.

Скайлър кимна и реши да не го разпитва повече.

Излязоха от параклиса и минаха покрай Мими Форс, която стоеше насред група от съчувстващи момичета.

- Тя просто излезе да изпуши една цигара - чуха я да казва. - И после изчезна. Още не знаем как се е случило. Какво зяпаш? - изстреля Мими, като забеляза, че Скайлър я гледа.

- Нищо, аз...

Мими отметна косата си и изсумтя раздразнено, а после демонстративно им обърна гръб и продължи да разказва за петък вечер.

- Хей - каза Дилън, като се доближи до момичето от Тексас, което беше част от свитата на Мими. - Съжалявам за приятелката ти.

Той сложи леко ръка на рамото й, но Блис дори не показа, че го е чула.

Колко странно, помисли си Скайлър. Откъде Дилън я познаваше? Момичето на практика бе най-добрата приятелка на Мими Форс. А Мими буквално презираше Дилън. Веднъж, когато той отказа да й отстъпи мястото си в ка-фетерията, тя го нарече „клошар“ и „отрепка“. Скайлър и Оливър го бяха предупредили, когато седна там, но той не ги послуша.

- Това е нашата маса - беше изсъскала Мими насреща му, с табла в ръце, на която имаше няколко листа салата и хамбургер.

Скайлър и Оливър моментално преместиха подносите си, но Дилън отказа да стане, с което много се издигна в очите им.

- Било е свръхдоза - прошепна Дилън.

- Откъде знаеш?

- Няма какво друго да е. Припаднала е в „Блок 122“.

Скайлър се замисли: аневризъм, сърдечен удар, диабетна криза... Имаше толкова много неща, които могат да предизвикат преждевременната кончина на човек. Беше чела за такива случаи. Беше загубила баща си съвсем малка, а майка й бе в кома. Животът бе нещо много по-крехко, отколкото хората предполагаха. В един момент можеш да си пушиш спокойно с приятели, да пиеш и да танцуваш по масите в известен нощен клуб, а в следващия да си мъртва.