Синя кръв

ГЛАВА 17

Откакто се помнеше, Скайлър прекарваше всяка неделя в болницата. Когато беше малка, с баба й вземаха такси до най-отдалечената част на Манхатън. За пазачите беше толкова познато лице, че те дори не й даваха пропуск, а само й махваха да мине. Сега вече беше по-голяма и Корделия не я придружаваше до болницата.

Мина покрай спешното отделение, после през чакалнята и продължи към магазина за подаръци, балони и цветя. Купи си един вестник и тръгна към асансьора. Майка й беше на последния етаж в отделна стая, обзаведена като да беше в луксозен хотел.

За разлика от повечето хора Скайлър не намираше болниците за потискащи. Беше прекарала тук голяма част от детството си, обикаляйки по коридорите в инвалиден стол или играейки на криеница със сестрите. Всяка неделя обядваше в ресторанта на болницата, където сервитьорите пълнеха чинията й с бекон, яйца и вафли.

В коридора срещна сестрата, която обикновено се грижеше за майка й.

- Днес е един от добрите й дни - каза тя с усмивка.

- О! Радвам се.

Майка й беше в кома откакто Скайлър се помнеше. Няколко месеца след раждането Алегра получила аневри-зъм и изпаднала в кома. През повечето време лежеше неподвижно и едва дишаше.

Но в „добрите“ дни се случваше клепачът й да потрепне, да помръдне палеца на крака еи или някое мускулче на бузата й да потрепне. От време на време въздишаше без причина - малки, неуловими знаци, че под пашкула на живата смърт лежи в плен една енергична жена.

Скайлър си спомни последната прогноза на лекарите отпреди десетина години. „Всичките й органи функционират. Тя е в перфектно здраве, има само един проблем. По някаква причина умът й е отделен от тялото. Нормално се редуват периоди на сън и бодърстване и мозъкът й не е увреден. Нервите й функционират, но въпреки това тя е в безсъзнание. За нас това е мистерия.“

Колкото и да бе странно, лекарите бяха убедени, че при дадени обстоятелства тя може да се събуди. Понякога пациентите идваха в съзнание, когато чуеха песен или глас от миналото. Нещо задвижваше процеса и те се събуждаха. Тя можеше да отвори очи по всяко време.

Корделия вярваше в това и настояваше Скайлър да й чете, за да може майка й да разпознава гласа й и евентуално да реагира на него.

Скайлър благодари на сестрата и надникна през малкото прозорче, което служеше на сестрите да наглеждат пациентите си, без да ги притесняват.

В стаята имаше някакъв мъж.

Тя задържа ръката си върху дръжката, без да я натиска. Погледна отново през прозорчето.

Мъжът беше изчезнал.

Скайлър примигна. Можеше да се закълне, че видя мъж. Мъж с посивяла коса и черен костюм, който бе коленичил до леглото на майка й и държеше ръката й. Беше с гръб към вратата, раменете му се тресяха, сякаш плачеше.

Но щом погледна повторно през стъклото, вече го нямаше.

Случваше се за втори път. Скайлър беше по-скоро любопитна, отколкото притеснена. За пръв път го видя преди няколко месеца, когато излезе от стаята, за да си вземе чаша вода. Когато се върна, вътре имаше някого и тя се стресна.

С крайчеца на окото си забеляза мъж, който стоеше до прозореца и гледаше към река Хъдсън. Но в момента, в който тя влезе, той изчезна. Не успя да види лицето му, само гърба и прошарената му коса.

В началото се уплаши, чудеше се дали светлината и въображението й не си играят с нея. И все пак имаше чувството, че знае кой е безименният посетител без лице.

Тя отвори бавно вратата и влезе в стаята. Остави дебелия неделен вестник на масичката до телевизора.

Майка й лежеше на леглото с ръце, скръстени на корема. Дългата й лъскава руса коса беше разпиляна по възглавницата. Беше най-красивата жена, която Скайлър бе виждала. Имаше лице на ренесансова мадона - ведро и спокойно.

Скайлър се доближи до стола край леглото и отново огледа стаята. Надникна в банята, която майка й никога не използваше. Дръпна пердетата, едва ли не очаквайки да открие някой там. Нямаше никого.

Разочарована, тя се върна на мястото си до леглото и разгърна днешния вестник. Какво да й прочете най-напред? За войните? За петролната криза? За престрелките в Бронкс? Статия за новите кулинарни експерименти в Испания? Спря се на „Сватби и чествания“. Майка й като че ли ги харесваше. Понякога, докато Скайлър й четеше съобщенията за сватби, пръстите на краката й помръдваха леко.

- „Кортни Уолъс се омъжи за Хамилтън Фишър Стивънс в „Пиер“ тази сутрин. Булката е на трийсет и една, завършила е „Харвард“... - зачете Скайлър.

Погледна майка си с надежда, но тя не помръдна. Реши да прочете друго малко:

- „Марджъри Фийлдкрест Голдман се омъжи за Нейтън Макбрайд вчера вечерта. Булката е на двайсет и осем, редактор в...“

Пак нищо.

Скайлър заразглежда обявите. Нямаше как да предвиди кое би се харесало на майка й. В началото си мислеше, че тя реагира на сватбите на хора, които познава - наследници на стари нюйоркски фамилии. Понякога обаче майка й въздишаше, докато й четеше трогателната история на двама компютърни програмисти, които се запознали в бар в Куинс.

Мислите й се върнаха към мистериозния посетител. Огледа се отново и забеляза, че на масата има цветя - букет бели лилии в кристална ваза. Не евтините карамфили, които продаваха на долния етаж, а изкусна аранжировка на великолепни лилии с дълги стъбла. Стаята бе напоена с аромата им. Странно, че не ги забеляза още като влезе. Кой би донесъл цветя на жена в кома, която дори не може да ги види? Кой е бил тук? И къде бе отишъл? И най-важният въпрос - откъде бе дошъл?

Скайлър се запита дали не трябва да го спомене на баба си. Миналия път беше запазила посещението на непознатия мъж в тайна, притеснявайки се, че Корделия ще направи нещо, с което да го държи настрана. Тя беше убедена, че баба й няма да хареса факта, че някакъв непознат посещава дъщеря й.

Скайлър обърна страницата.

-„Катрин Елизабет Деменил се омъжи за Никълъс Джеймс Хоуп Трети.“

Погледна лицето на майка си. Нищо. Нито потрепване на бузата, нито помен от усмивка.

Скайлър взе студената ръка на Алегра и я погали. Изведнъж по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Отдавна не се бе трогвала до сълзи при вида на майка си. Но сега Скайлър заплака на воля. Мъжът, когото видя през стъклото, също плачеше. Тихата стая беше изпълнена с дълбока, пронизваща скръб и Скайлър заплака безутешно за всичко, което беше загубила.