Синя кръв

ГЛАВА 25

Дадоха й да задържи дънките! Скайлър не беше на себе си от вълнение. Снимачният ден приключи късно и навън вече беше тъмно. Изпрати въздушни целувки на екипа и помаха въодушевено за довиждане. Групичката бързо се разпръсна. Анка и стилистите се качиха в колите си, фризьорът и гримьорите взеха такси, а Джонас и асистентите му се запътиха към най-близкия бар.

- Искаш ли да те закарам? - попита я Блис. - Шофьорът ми ще дойде всеки момент.

Скайлър поклати глава.

- Благодаря, предпочитам да се поразходя.

Нощта беше приятна - ясна и свежа.

Блис сви рамене. С цигарата, тясната тениска и новите дънки изглеждаше досущ като модел.

- Както искаш. Не забравяй, че партито е довечера у нас в десет.

Скайлър кимна и стисна торбата с новите си дънки. Отново беше облякла няколкото си ката стари дрехи - черно поло, черна тениска, черна пола, сиви дънки, дълги чорапи на черни и бели райета и износени кубинки.

Смяташе да отиде пеш до Седмо Авеню, да мине по Таймс Скуеър, Горен Уест Сайд и оттам до дома.

Докато вървеше към Десето Авеню стана по-предпазлива. Улиците бяха пусти, сградите, в които се помещаваха новите картинни галерии, бяха тъмни и неприветливи. Уличните лампи мъждукаха, по тротоарите имаше локви от скорошния порой. На Скайлър й се прииска да беше приела предложението на Блис. Разтревожена, тя ускори крачка към по-добре осветените улици. Стигнеше ли до Девето Авеню с неговите кафенета и бутици, щеше да е в безопасност. Опита се да прогони страха, казвайки си, че това е просто параноя заради мрака, а тя беше вампир - вампирите не се страхуваха от тъмното! Засмя се, както правеха вампирите, но въпреки това усети лека паника.

Повече не можеше да се преструва, че не забелязва.

Някой я следеше.

Или нещо...

Хукна да бяга, а сърцето й биеше лудо. Обърна се...

На фона на стената се очерта сянка.

Нейната сянка.

Скайлър примигна. Нямаше никого и нищо. Просто параноя, просто параноя, повтаряше си тя. Наложи си да върви по-бавно, за да си покаже, че не се страхува. Още няколко крачки и излизаше на Девето Авеню. Съвсем близо... Обърна се още веднъж... и усети как нещо се пресегна и я сграбчи за врата. Опита се да си поеме дъх, да отвори очи, да го ритне, но не можеше да извика; сякаш нещо беше приклещило гърлото й и го стискаше здраво. Някаква огромна фигура... висока и силна като на мъж, осезаемо и отвратително присъствие с... червени очи. Червени очи със сребърни зеници, които светеха в мрака, взираха се в нея, пробиваха дупки в мозъка й... Изведнъж го усети...

- Не! Не! Не!

Колкото и да не искаше да повярва, усети как в кожата й се забиват зъби. Но как е възможно? Нали бе една от тях? Какво беше това?

С всички сили се хвърли срещу нападателя си, но се залюля в нищото, сякаш вятърът я бе уловил. Зъбите се впиха във врата й, търсещи кръвта й - нейната яркосиня кръв - за да източат живота й. Беше замаяна и дезориентирана, щеше да припадне... и в този момент отнякъде се появи синьо-черно петно и залая лудо.

Бюти!

Кучето изръмжа и скочи върху мрачното създание. То я пусна и Скайлър падна на колене на тротоара, притиснала с ръка врата си. Кучето кръжеше около нея, ръмжеше и лаеше силно. Мрачното създание изчезна.

Скайлър най-после отвори очи. Някой я държеше.

- Добре ли си? - попита Блис.

- Не знам - отвърна тя, все още в шок.

Опита се да се изправи и се облегна на другото момиче, защото краката й все още трепереха.

- Внимателно - каза меко Блис.

Бюти все още лаеше и ръмжеше ядосано срещу Блис.

- Долу, Бюти, долу! Това е моя приятелка - каза Скайлър и протегна ръка да успокои кучето си. То обаче заобиколи Блис от другата страна и я захапа за глезена.

- Ох!

- Бюти, стига! - извика Скайлър и хвана кучето за нашийника.

Откъде се появи? Как беше разбрало? Скайлър се вгледа в умните очи на кучето си. „Ти ме спаси“ - каза тя наум.

- Какво стана? - попита Блис.

- Не знам. Както си вървях, някой ме нападна.

- Чух те да викаш - каза Блис с треперещ глас. - Чаках пред студиото, когато чух викове и хукнах да видя какво става.

Скайлър кимна, все още замаяна от преживяното. Чантата и цялото й съдържание бяха на земята. Книгите й бяха подгизнали в локвите, чисто новите й дънки - смачкани на купчина.

- Какво беше според теб? - попита Блис, докато й помагаше да си събере нещата и да ги сложи в обратно в кожената чанта.

- Не знам. Изглеждаше... нереално - запъна се тя.

Закопча чантата си и рязко я метна на рамо. Все още беше леко нестабилна, но като хвана Бюти за каишката, се почувства по-добре. Близостта на кучето я караше да се чувства по-силна и по-смела.

Споменът от нападението започна да избледнява - тъмна маса със светещи червени очи и сребърни зеници, с достатъчно остри зъби, за да пробие кожата й. Точно като нейните. Но щом попипа врата си, не усети нищо. Нито рана, нито дори одраскване.