Синя кръв

ГЛАВА 18

В понеделник на училище Оливър се държа хладно със Скайлър. По време на обяда седна до Дилън и не й запази място. Тя им помаха, но само Дилън й отвърна. Наложи се да изяде сандвича си сама в библиотеката. Хлябът й се стори сух и тя скоро изгуби апетит. За лошото й настроение допринасяше и фактът, че след събота, кога-то танцуваха заедно, Джак Форс се държеше така, сякаш нищо не се бе случило. Седеше с приятелите си, прегръщаше сестра си и се държеше точно както преди, когато не я забелязваше. Заболя я.

Когато часовете свършиха, тя видя Оливър да се смее на някаква шега с Дилън.

- Доскоро, брато - каза Дилън и го потупа по рамото, а после й се усмихна приятелски. - Доскоро, Скай.

- Чао, Дилън - отвърна му тя.

След танците Скайлър, Блис и Дилън отидоха заедно на пицария. Потърсиха и Оливър, но той вече си беше тръгнал. Сигурно никога не би им простил, че са отишли без него. По-точно никога не би простил на нея. Познаваше го достатъчно добре, за да е наясно, че възприема постъпката й като предателство. Трябваше да го последва по стълбите, когато отиде за питие, а вместо това прие да танцува с Джак Форс. Сега той я наказваше, като я лишаваше от приятелството си, а то беше важно за нея като слънцето.

- Хей, Оли - започна тя.

Той не й отговори. Продължи да прибира книгите си в раницата, без дори да я погледне.

- Оли, моля те!

- Какво? - сви рамене той, сякаш едва сега я забеляза.

- Как какво, много добре знаеш какво - отвърна тя и очите й проблеснаха гневно. Понякога се вбесяваше от това, че той вечно се самосъжаляваше. Сякаш тя нямаше право да има други приятели. Що за приятелство беше това?

- Не ми се обади цял уикенд. Нали щяхме да ходим на кино?

- Така ли? - намръщи се Оливър. - Не помня да сме правили подобни планове. Пък и, нали разбираш, някои хора променят плановете си, без да кажат на другите.

- Какво искаш да кажеш?

- Нищо - отвърна той и сви рамене.

- Заради Джак Форс ли си ми ядосан? Защото ако е така, това е много, много тъпо.

- Ти да не би да си падаш по него? - попита Оливър с гневно изражение. - По този скапаняк?

- Не е скапаняк! - извика Скайлър.

Самата тя остана удивена от разпалеността, с която го защитаваше.

Оливър се намръщи и отметна кичура коса, паднал пред очите му.

- Добре, щом така се чувстваш, Безлична.

„Нашествениците“ беше един от любимите им филми, в който извънземни заменяха всички интересни хора със свои копия-роботи, наречени „безлични“. Последните бяха конформисти, които правеха всичко като останалите: купуваха си чанти на „Марк Джейкъбс“, ходеха с идеално изправени коси и си падаха по Джак Форс.

Скайлър се почувства виновна за нещо, което дори не разбираше. Толкова голямо провинение ли беше да смята Джак Форс за свестен? Добре, той беше един от онези, които всички смятаха за „голяма работа“, най-популярният. Доскоро тя самата гледаше с насмешка на многобройните му фенки в училище, които мислеха, че той едва ли не може да ходи по вода.

Беше толкова тривиално и предвидимо да харесваш Джак Форс. Той беше умен, красив, атлетичен, всичко му се удаваше с лекота. Но само защото бе решила, че няма причина да го мрази, не означаваше, че е безмозъчен робот, нали? Или означаваше? Не можеше да прецени и това я тревожеше.

- Ти му завиждаш - обвини го тя.

- За какво? - Очите му се разшириха и той пребледня.

- Не знам, но завиждаш.

Според нея Оливър винаги бе искал да е като Джак. Да бъде обожаван.

- Да бе - каза той саркастично. - Завиждам му за това, че може да гони топка със стик.

- Оли, недей така, моля те! Наистина искам да поговорим за това, но имам среща с Комитета, затова...

- Записала си се в Комитета? - попита той невярващо. -Ти?

Гледаше я така, все едно в живота си не бе чувал нещо по-нелепо.

Толкова ли е невероятно, запита се Скайлър. Макар тя да бе никой, някога семейството й е било влиятелно, а не е ли именно за това цялата работа?

И все пак, колкото и да й беше неприятно да го признае, той имаше право. За нея самата беше пълна загадка защо й оказват подобна чест. Спомни си колко доволна изглеждаше баба й, когато получи дебелия бял плик. Корделия я беше погледнала по същия преценяващ начин, както когато за пръв път видя сините линии по ръцете й. Сякаш се гордееше с нея.

Не беше споменавала за това на Оливър, защото явно той не бе получил покана - не би скрил подобно нещо от нея. Стори й се странно, че не са го поканили, като се имаше предвид, че семейството му притежаваше половината Горен Ийст Сайд и окръга.

- Да, и какво? Смешно ли ти се вижда?

Чертите му се напрегнаха и той отново се намръщи.

- И не си ми казала? Направо не мога да те позная - каза Оливър, обърна се и си тръгна.

Тя стоеше и гледаше как той се отдалечава. Всяка крачка, която правеше, показваше огромната пропаст, отворила се между тях. Той беше най-добрият й приятел, човекът, на когото имаше най-голямо доверие в целия свят. Как можеше да й се сърди толкова за това, че се е присъединила към някакъв скапан клуб? Но тя се досещаше за истинската причина за гнева му. Досега бяха правили всичко заедно, а изведнъж нея я канят в Комитета, а него - не. Пътищата им внезапно се бяха разделили. Колко глупаво, помисли си Скайлър. Щеше да отиде на първата среща само защото баба й настояваше, а после щеше да се откаже от членството. Нищо, свързано с този комитет, не я интересуваше.