Синя кръв

ГЛАВА 13

На следващия ден отново всички ученици бяха свикани в параклиса, но не по толкова трагичен повод - щяха да говорят за бъдещите кариери на възпитаниците. Дори ненавременната кончина на една от ученичките не можеше да промени строгия график на училището.

Част от философията на „Дюшен“ беше да разкрие на възпитаниците си различни пътища за професионално развитие. Лекции им бяха изнесли сърдечен хирург, редактор на престижно списание, изпълнителният директор на компания от първите 500 на „Форчън“, известен кинорежисьор. Повечето лектори бяха възпитаници на „Дюшен“ или родители на деца, учещи тук.

Повечето ученици бяха доволни от деветдесетминутното прекъсване на часовете, през което можеха да дремят на задните скамейки - далеч по-удобно, отколкото да клюмат в час.

- Днес имаме много специален гост - обяви деканът. -Представям ви Линда Фарнсуорт от „Фарнсуорт Моделс“. Последваха бурни аплодисменти.

„Фарнсуорт Моделс“ беше най-голямото име в модната индустрия. Появата им в „Дюшен“ за двата дни в годината, посветени на кариерното развитие, бе повод да попълнят редиците си от модели. Колкото и неуместно да изглеждаше, гимназията безспорно захранваше модния бранш в града. Ученичките кълчеха бедра в редица клипове, дефилираха в „Браянт Парк“, участваха в телевизионни реклами и висяха на билбордове. Много от тях се снимаха за каталозите на „Джей Крю“ и „Абъркромби & Фич“. Типът момичета в „Дюшен“ бяха по-търсени от всякога - високи, слаби, руси, аристократични и с типично американско излъчване.

Линда Фарнсуорт бе ниска и закръглена жена с накъдрена коса, старомоден вид и очила тип „половинки“. Гласът й трепереше пред микрофона, докато обясняваше особеностите на модната индустрия. Тя превъзнасяше предимствата на професията (страхотни фотосесии, пътувания до екзотични места, купони), като не пропускаше да спомене колко сериозна работа се изисква от един модел. На края на лекцията учениците любезно й ръкопляскаха.

След това Линда обяви, че на третия етаж иде се проведе кастинг, в който можеха да участват всички заинтересовани ученици. Почти всички момичета и половината от момчетата се наредиха на опашката, за да видят дали ще се впишат в профила на модел.

Дойде ред на Мими. Беше се облякла особено подходящо за целта - прилепнала тениска и дънки с ниска талия. Беше чула, че моделите трябвало да се обличат колкото се може по-семпло за кастингите, да бъдат като празна дъска, върху която дизайнерите да реализират своите идеи. Предната вечер остави италианеца изтощен в луксозния му апартамент, но самата тя се чувстваше освежена и ободрена.

- Върви до края на коридора и обратно.

Мими се разходи по пътеката, като полюшваше бедра.

Линда изцъка одобрително с език.

- Имаш идеални пропорции и талант, скъпа моя. Ключът е великолепната походка. Е, имаш ли желание да станеш модел?

- Разбира се! - извика Мими и плесна с ръце от възторг.

Крайно време беше да се присъедини към редиците на професионалните красавици.

После дойде ред на Блис. Тя загалопира напред-назад по коридора, като размахваше ръце около тялото си. Още й ставаше лошо, като се сетеше за месото, което бе погълнала предната нощ, макар че след това болката в стомаха й премина. Продължаваше да недоумява защо Боби-Ан прие инцидента толкова спокойно.

- Походката ти е малко тромава, но това се учи. Да, определено те искаме във „Фарнсуорт“ - реши Линда.

Двете с Мими се прегърнаха от радост. Блис видя Дилън да ги наблюдава от ъгъла на залата. Усмихна му се колебливо, а той я поздрави в отговор. Надяваше се да не му се е сторила странна в музея. Д-р Пат й беше обяснила, че по време на синдрома на регенерация на паметта част от нея е била в настоящето, а съзнанието й - в миналото. Черното петно в паметта й не би трябвало да трае повече от пет-шест минути. Ядосваше се, че не помни точно онези пет минути, в които може би са се целунали. Дори не знаеше как да се държи с него. Гаджета ли бяха? Или просто приятели? Беше влудяващо да не знаеш в какви отношения си с момчето, което харесваш. Добре, признаваше, че го харесва. Толкова много го харесваше, че май вече не й пукаше какво ще си помисли Мими.

Блис я погледна с леко негодувание. Вярно, че дължеше социалния си живот и привилегированото си положение на нея, но това не означаваше, че трябва да й се отчита.

Тъкмо би звънецът за начало на следващия час, когато някакво измъчено на вид момиче се втурна покрай събралото се множество, без дори да погледне към опашката. Предната нощ Скайлър почти не беше мигнала, затова проспа цялата лекция.

Линда Фарнсуорт я спря и я извади от унеса й.

- Извинявай? Как е името ти?

- Скайлър ван Алън - отвърна тя и нервно приглади бретона си встрани.

- Искаш ли да бъдеш модел?

-Тя - модел? - възкликна презрително Мими, която стоеше настрани и попълваше договора с „Франсуорт“.

- Шшт! - каза засрамено Блис и я смушка с лакът.

Скайлър ги чу и погледна дрехите си - скъсан черен чорапогащник с бримки на двете колена (грубо нарушение на дрескода), широка бабешка рокля с паднала талия и флорални мотиви, плътни сиви чорапи, защото не успя да си намери черните скъсани гуменки и очила с рамка от долната страна. Освен това не си беше мила косата от седмици. Въобще не искаше да става модел, така че Мими нямаше от какво да се притеснява. Макар да се опитваше да не бъде прекалено суетна по отношение на външния си вид, някаква част от нея отчаяно се вкопчи в това ласкателство.

- Не, не мисля - отвърна Скайлър и се усмихна извинително.

- Но ти имаш визията на младата Кейт Мое - възкликна Линда. - Може ли да те снимам?

Жената извади полароида си, преди Скайлър да успее да възрази.

- Е, добре - каза тя.

- Напиши номера си тук. Не е нужно да подписваш договор, но ако някой дизайнер се заинтересува от теб, ще ти се обадим. Съгласна ли си?

- Хубаво - отвърна тя и без да се замисли, надраска номера си. - Вижте, трябва да тръгвам.

Мими изгледа злобно Скайлър и се врътна с навирен нос.

Блис остана на мястото си и погледна Скайлър:

- Поздравления. Мен също ме избраха.

- Ами... добре. Мерси - отвърна Скайлър шокирана, че някой от обкръжението на Мими е благоволил да я заговори.

- Към кабинета по изкуства ли отиваш? - попита я Блис приятелски.

- Ами... - тя се поколеба, не беше сигурна какво точно иска от нея тексаското момиче.

За щастие видя Оливър до фонтаните и веднага тръгна към него, като напълно забрави за Блис.

- Хей!

- О, здравей, Скай - поздрави я той и обгърна с ръка слабите й раменете.

Двамата тръгнаха по коридора към кабинета по изкуства. Дилън вече беше там и им се усмихваше иззад грънчарското си колело. Беше с престилка, а ръцете му бяха изцапани с глина до лактите.

- Не е ли готино да се нацапаш? - попита ги той.

Те се изкикотиха одобрително и седнаха от двете му страни. Скайлър нагласи триножника си, а Оливър извади плочките си за дърворезба. Никой не забеляза Блис Люелин, която седеше в другия край на стаята и ги наблюдаваше съсредоточено.

Докато рисуваше, в един момент Скайлър вдигна поглед и видя Джак Форс, който се бе надвесил над масата на Кити Мълинс и се възхищаваше на скулптурата й на сиамска котка. На врата й забеляза издайническа смучка.

Не само тя ги видя. Оливър вдигна вежди, но за нейна радост не каза нищо. Джак явно си бе намерил гадже. Скайлър се запита дали подава и на нея загадъчни бележки по време на час. Хм. Усети как я обзема раздразнение, но бързо го прогони. Оливър се направи, че размахва невидима брадва зад гърба на Форс, и Скайлър избухна в смях. След това веднъж завинаги прогони Джак от мислите си.