Синя кръв

ГЛАВА 3

Блис не успяваше да си намери среда, в която да се чувства комфортно. Не разбираше защо става така. Имаше ли нещо по-смехотворно от дръпната, необщителна мажоретка? От момичета като нея се очакваше да нямат никакви проблеми, да са съвършени. Но Блис Люелин не се чувстваше съвършена. Чувстваше се странно и не на място. Гледаше как така наречената й най-добра приятелка Мими Форс нервира брат си и игнорира гаджето си. Това си беше съвсем типична вечер в компанията на близнаците Форс, които в един момент се заяждаха, а в следващия демонстрираха някаква плашеща привързаност един към друг. Особено когато се гледаха така, сякаш си говореха без думи. Блис избягна погледа на Мими и се опита да се разсее с шегите на актьора до нея. Но нищо не можеше да разсее нещастието й - нито това, че тази вечер получиха най-добрата маса в заведението, нито дори фактът, че моделът на Калвин Клайн от лявата й страна поиска телефонния й номер.

И в Хюстън се чувстваше така; някак не се вписваше в средата. С тази разлика, че в Тексас можеше да го скрие по-лесно. Там впечатляваше другите с гъстата си къдрава коса и невероятното задно салто, което я издигна до главна мажоретка на футболния отбор.

Всички я познаваха от дете, а и винаги беше най-хубавото момиче в класа. Но после стана така, че баща й, който беше родом от Ню Йорк, ги доведе обратно тук, за да кандидатства за свободното сенаторско място. Той с лекота спечели изборите и преди да успее да се разбунтува, Блис вече живееше в Ъпър Ийст Сайд, един от най-престижните квартали на Ню Йорк, и учеше в „Дюшен“.

Естествено, Манхатън по нищо не приличаше на Хюстън и къдравата й коса и майсторското задно салто нямаха никаква стойност за новите й съученици, които дори нямаха футболен отбор, да не говорим за мажоретки в миниатюрни полички. От друга страна, не биваше да се чувства такава провинциалистка. В крайна сметка носеше дизайнерски дрехи като всички останали. Но когато на първия учебен ден се появи в пастелен пуловер на „Ралф Лорън“, карирана пола на „Ана Суи“ (за да прилича повече на момичетата от училищния каталог) и бяла кожена чанта на „Шанел“, забеляза, че всички останали са облечени в развлечени пуловери и изтерзани джинси. Никой в Манхатън не носеше пастелни тонове или бели чанти на „Шанел“, поне не и през есента. Дори онази откачалка с готически дрехи, Скайлър ван Алън, показваше шик, какъвто Блис не знаеше как да постигне.

Блис знаеше кои са Джими, Маноло Бланик, Стела, следеше какво носи Миша Бартън. Въпреки това в начина на обличане на момичетата в Ню Йорк имаше нещо, което я караше да изглежда като модно недоразумение, което никога не е разгръщало списание за лайфстайл. Да не забравяме и акцента й. В началото никой не разбираше какво казва, а после стана по-зле, защото започнаха да имитират с насмешка произношението й.

Изглеждаше, сякаш Блис ще прекара целия си училищен живот на границата на социалната изолация, вместо да бъде „лошо момиче“. И тогава като гръм от ясно небе стана чудо: суперготината Мими Форс я взе под крилото си. Мими беше с една година по-голяма. Двамата с брат й бяха като Анджелина Джоли и Брад Пит. За двамата Форс не се предполагаше да са точно двойка и все пак бяха това, при това най-популярната.

Мими отговаряше за новите ученици. Когато я видя с пастелния пуловер, неадекватната шотландска пола и чантата на „Шанел“, възкликна:

- Ансамбълът е супер. Толкова е сбъркан, че направо изглежда яко.

И така започна всичко. Изведнъж Блис се озова в отбора на готините, който се оказа не по-различен от този в Хюстън - атлети (които обаче играеха лакрос вместо футбол), красиви момичета като извадени от калъп, които имаха неписано правило да държат новодошлите настрана. Блис беше наясно, че дължи членството си в клуба на богоизбраните единствено на благоволението на Мими.

Но не социалната йерархия в гимназията притесняваше Блис, нито дори изправената й коса (която повече никога нямаше да повери на стилиста на Мими - без къдриците си се чувстваше странно), а това, че на моменти вече не знаеше коя е. Откакто пристигна в Ню Йорк, минеше ли покрай някоя сграда или стария парк край реката, преживяваше нещо като дежа вю, само че по-силно. Чувството сякаш бе гравирано в подсъзнателната й памет и я караше да трепери. Когато за пръв път влезе в апартамента на Седемдесет и седма улица, помисли, че си е у дома, но не защото го възприемаше като дом. Изпитваше непреодолимо чувство, че вече е била на това място, че е прекрачвала този праг и е танцувала по мраморния под в недалечното минало.

- Имало е камина - каза си тя, когато видя стаята си.

Когато го спомена на брокера от фирмата за недвижими имоти, той потвърди, че през 1819 г. наистина е имало камина, но била зазидана от съображения за сигурност.

Защото някой е умрял в нея, помисли си Блис.

Но най-лошото от всичко бяха кошмарите, които я караха да се буди от собствените си писъци. Кошмари как бяга, как някой я сграбчва. Събуждаше се трепереща от студ и страх, а чаршафите й бяха подгизнали от пот. Родителите й я уверяваха, че всичко това било нормално. Сякаш е нормално за едно петнайсетгодишно момиче да се буди нощем с писъци, от които я болеше гърлото, и да се дави в собствената си слюнка.

Но сега, в „Блок 122“, щом Джак Форс се изправи, Блис го последва, като естествено не пропусна да се извини на Мими. Беше просто импулс, искаше да се раздвижи, да прави нещо различно от това да бъде зрител на „Шоуто на Мими“. Но щом каза, че й се пуши, установи, че е точно така. Аги Карондолет, един от клонингите на Мими, веднага се повлачи навън след нея. Блис изгуби Джак в тълпата още на средата на пътя. Показа печата на дясната си китка на един от гардовете на входа.

Струваше й се странно, че нюйоркчани се смятат за толкова космополитни, при положение, че в Хюстън можеше да се пуши навсякъде, дори във фризьорските салони. Но в Манхатън на пушачите бе отредено положение на аутсайдери и ги оставяха да се оправят, както могат с климатичните условия навън.

Тя бутна задната врата и се озова на малка уличка на ъгъла между две сгради. Пресечката между „Блок 122“ и „Банката“ беше развъдник за противоречиви културни вкусове. От едната страна стояха наконтени хора в тесни и скъпи дизайнерски дрехи, с изрусени коси, преметнати върху кожени якета, а от другата - изгубени чорлави деца в парцали. Но между двете групи съществуваше някакво неловко примирие, невидима линия, която никой не прекрачваше. В крайна сметка всички бяха пушачи. Блис видя Аги, облегната на стената, в компанията на няколко манекенки.

Бръкна в джоба на палтото си на „Марк Джейкъбс“ (взето назаем от Мими за целта на преобразяването й) и потърси цигарите си. Извади една и я захапа, след което затършува за кибрит.

Една ръка се протегна в тъмното и й предложи огънче. Човекът беше от другата страна на улицата. За пръв път някой беше нарушил границата.

- Благодаря - каза Блис и се облегна на стената.

Издиша и през дима разпозна момчето - Дилън Уорд. И той като нея бе дошъл от някакъв далечен град. Аутсайдер, който беше като кръпка на фона на останалите в „Дюшен“, където всички се познаваха още от детската градина и часовете по танци.

Дилън изглеждаше красив и опасен в обичайното си моторджийско кожено яке, облечено върху мърлява тениска и лекьосани дънки. Говореше се, че бил изключен от предишното училище. Очите му просветваха в мрака. Той затвори запалката си и Блис забеляза свенливата му усмивка. В него имаше нещо - нещо тъжно, отчаяно и затрогващо. Той изглеждаше точно така, както тя се чувстваше.

Дилън се доближи до нея.

- Здрасти - каза той.

- Аз съм Блис.