Синя кръв

ГЛАВА 41

Тя крещеше с всички сили, сякаш никои никога няма-^ ше да я чуе. Отново сънуваше същия кошмар. Нещо я сграбчваше, изтръгваше дъха й и тя не можеше да го спре по никакъв начин. Давеше се, бореше се срещу силата, която я задържаше, напрягаше сили, за да се събуди, опитваше се да скочи от леглото... трябваше да отвори очи, трябваше да види... и видя.

Видя как двамата я гледаха. Родителите й. Баща й беше наметнал халат върху пижамата си, а майка й - пеньоар върху нощницата си.

- Блис, миличка, добре ли си? - попита баща й.

Беше се върнал за седмица от Вашингтон.

- Сънувах кошмар - каза Блис и се изправи, отмятайки завивките настрана.

Сложи ръка на челото си и усети топлината, която се излъчваше от кожата й. Имаше треска.

- Различен ли? - попита втората й майка.

- Ужасен.

- Всичко това е част от съзряването ти, Блис. Няма за какво да се тревожиш - каза баща й ведро. - Помня, че кога-то бяха на твоята възраст, имах ужасни кошмари. Понякога губех съзнание. Събуждах се на непознати места, без да знам как съм се озовал там и какво се е случило. - Той сви рамене. - Това е просто част от трансформацията.

Блис кимна, взе чашата студена вода, която Боби-Ан й подаде, и жадно отпи. Баща й беше казвал това и преди, когато за пръв път му спомена за кошмарите и загубата на съзнание.

-Добре съм - каза тя, макар да се чувстваше толкова уморена, всеки мускул в тялото й я болеше. Изохка и двамата се надвесиха тревожно над нея.

- Нищо ми няма. - Блис се опита да се усмихне и отпи още една глътка вода. - А вие се връщайте в спалнята. Добре съм, наистина.

Баща й я целуна по челото, а втората й майка я потупа по рамото и двамата излязоха от стаята й. Тя остави чашата на нощното шкафче и изведнъж си спомни - Дилън.

След като се раздели с Оливър и Скайлър, отиде да вечеря със семейството си във френския ресторант на Четирийсет и четвърта улица. Прибра се и отвори вратата на стаята си - Дилън седеше на леглото й, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Беше влязъл с помощта на ключа, който тя му даде.

- Дилън!

Изглеждаше трескав и блед. Дънките и тениската му бяха разкъсани, косата - разрошена. Беше уплашен, ужасен. Изразът на очите му беше като на преследвано животно. Разказа й какво се е случило - как са го разпитвали, но не са предявили официално обвинение. Как Чарлс Форс го отвел в хотелската стая и той не можел да мисли за нищо друго освен за нея.

~ Работата е там, че май направих нещо - каза той. Ръцете му трепереха. - Мисля, че те са прави. Мисля, че аз съм убил Аги. Не съм сигурен, но ми се струва, че нещо не е наред с мен.

- Дилън, не! Не е възможно. Ти не би могъл да го направиш.

~ Ти не разбираш - извика той. - Аз съм вампир като теб. Синьокръвен.

Блис го изгледа смаяно. Изведнъж всичко започна да се връзва. Естествено, че е един от тях. Дълбоко в себе си го е знаела, затова бе изпитала привличане към него, защото той беше като нея.

- Само че нещо става с мен... Не съм сигурен, но ми се струва, че току-що се опитах да убия Скайлър... Видях я да си тръгва от хотела и я последвах. Не знам защо, просто така се случи. Видях я на улицата и... Освен това мисля, че не ми е за пръв път.

- Не! - Блис отказваше да повярва на това, което той й казваше. - Спри, говориш безсмислици!

Защо би нападнал Скайлър? Освен ако не е... ако не се бе превърнал в... Спомни си онази вечер след фотосесияга. Скайлър, която бе паднала на тротоара и се държеше за врата.

- Слушай - започна той и стана от леглото. - Трябва да се измъкнеш оттук. Хванаха мен и ще се опитат да се докопат и до теб. Те искат всички нас. Дойдох само за да те предупредя, няма да се застоявам. За теб не е безопасно да си близо до мен. Трябва да се пазиш. Трябва да ми вярваш. Те идват...

После всичко потъна в мрак и това беше последното, което тя си спомняше. Беше изгубила съзнание. Плъзна се във времето и се озова някъде другаде. Събуди се с писъци, родителите й бяха до нея.

Дилън беше дошъл да я предупреди, след което си бе тръгнал. Изпита дълбока празнота, болка, сякаш бе оцеляла след побой. Отиде в банята и светна лампата. Щом видя отражението си в огледалото, ахна. На врата й имаше странна лилаво-червена подутина, сякаш някой се бе опитал да я удуши. Какво се бе случило? Къде беше Дилън?

Тя се наведе да си измие лицето и в този момент видя ситни парчета натрошено стъкло на пода. В банята беше студено. Погледна към прозореца и видя как завесите се полюшват от течението. Прозорецът беше счупен. Баща й бе сложил там бронирано стъкло още когато се нанесоха, макар да бяха на трийсетия етаж.

Докато гледаше да не настъпи някое парче стъкло, Блис забеляза нещо странно. До радиатора лежеше нещо тъмно и смачкано. Вдигна го и установи, че е коженото яке на Дилън. Той не ходеше никъде без него. Беше му като втора кожа. Носеше неговата миризма - някак тръпчива, на цигари и афтършейв.

Този път обаче имаше нещо странно. Тя обърна якето към светлината - беше подгизнало от кръв, гъста, мокра, тежка. Беше много. О, боже...

Все още държеше якето, когато на вратата забеляза Джордан - малка фигура в памучна пижама.

- Уплаши ме. Не се ли сещаш да почукаш? Знаеш, че не ти е разрешено да влизаш в стаята ми - каза Блис.

По-малката й сестра я гледаше така, все едно пред нея стоеше призрак.

- Добре ли си?

- Разбира се, че съм добре - отвърна троснато Блис.

- Чух нещо... някакъв нисък глас...

- Беше Дилън, приятелят ми. Беше тук преди малко.

- Не, не момчето. Друг.

Джордан трепереше неудържимо и Блис с изненада забеляза, че едва се сдържа да не заплаче. Никога досега не я беше виждала в това състояние.

Без да пуска якето, се приближи до нея и я прегърна.

- Какво чу? - попита тя, опитвайки се да я успокои.

-Някакъв удар, като от падането на нещо много тежко. После стъпки, някой излезе от стаята ти, като влачеше нещо. После ти запищя. Аз... не знаех какво да направя и извиках мама и татко.

Сега всичко й стана ясно.

Счупеният прозорец.

Някой беше влязъл тук.

Или по-скоро нещо.

И е... О, боже, Дилън... всичката тази кръв по якето. Как може някой да оцелее след такава кръвозагуба? Обхвана я дълбока мъка. Сигурно беше мъртъв. Съществото го е отвело.

Върнало се е, за да довърши работата си, да се добере до нея, от това бяха белезите по врата й... Опитала се е да се бори с него. Ако Джордан не беше чула, ако родителите й не бяха дошли... Побиха я тръпки, косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Не е било кошмар. Тя наистина се бе борила с него. Било е реално. Опитало се е да я убие. Съществото, за което Дилън се опита да я предупреди. Онова, за което Оливър и Скайлър разбраха в Хранилището. Кроатан. Създанието, което убиваше вампири.

Среброкръвният.