Синя кръв

ГЛАВА 14

Блис погледна над платното си. Учителят им по изкуства жестикулираше енергично и й обясняваше нещо за пейзажа й, но тя не го слушаше, а не спираше да поглежда към мястото, където седеше Дилън.

По нищо не личеше да я е забелязал. Естествено, когато се засичаха някъде, той се държеше приятелски, но точно в това беше проблемът - приятелски и нищо повече. В крайна сметка, може да не са се целунали в музея онзи следобед. Може би е загубил интерес, което беше голям удар за егото и душата й.

Беше толкова несправедливо, особено като се имаше предвид до каква степен я бе обсебил. Мислеше за него много по-често, отколкото се полага на един обикновен приятел, който дори не се движеше в нейната компания. Актьорът й се бе обадил, моделът настояваше за среща, а тя не можеше да мисли за друго освен за тъмните къдрици на Дилън и начина, по който я гледаше с големите си тъжни очи. Изглежда, беше от онези момчета, които нарушаваха правилата и бяха готови да посрещнат каквото дойде. Точно това й харесваше у него, то разбунваше душата й.

Сега го гледаше как говори с приятелите си - момичето с готическото излъчване, което избраха за модел, и симпатичното кльощаво момче с разчорлена коса - и изпита ревност. Дилън се шегуваше с тях, цапаше ги с глина, а те явно нямаха нищо против. Тримата, изглежда, много се забавляваха.

Когато часът свърши, всички се скупчиха на вратата -стълбището беше тясно и учениците слизаха в колона по един. Блис се озова точно до Дилън.

- Здравей - усмихна му се тя колебливо.

-Après vous, мадам - каза той галантно и й предложи да мине преди него.

Тя кимна в знак на благодарност и се позабави, за да види дали ще й каже още нещо - или може би отново ще я покани на среща. Но той не каза нито дума повече. Тя слезе по стълбите сама, докато той остана да изчака приятелите си. Блис почувства, че се е провалила.

След като обядва с Мими и свитата й, тя слезе в сутерена, за да си вземе учебниците за следващия час. Завари Скайлър да се преоблича за часа по физическо, наред с много други момичета и момчета.

Училището беше странна смесица от лукс и бедност. От една страна, в сутерена имаше амфитеатър с места за двеста зрители, но за съблекални място нямаше. Учениците трябваше да се преобличат в тоалетните, но понеже разполагаха само с пет минути за целта, повечето пренебрегваха правилата и се преобличаха в коридора. Момичетата бяха овладели до съвършенство техниката да измъкват сутиена през ръкавите на горната си дреха и после да обличат друг, спортен. На момчетата дори не им мигваше окото при тази гледка.

Едно от най-странните неща в „Дюшен“ беше, че момчетата и момичетата се възприемаха като братя и сестри, понеже се познаваха още от детската градина. Тийнейджърският стриптийз притесняваше само преподавателите, особено заблудения учител по история, който веднъж се бе натъкнал на полугола ученичка в коридора. Публичното преобличане беше само една от странностите, които съпътстваха образованието в „Дюшен“.

-Здравей, може ли да поговорим за малко? - попита Блис, като се облегна на шкафчето и загледа Скайлър, която пъхна глава в огромното спортно горнище.

Понеже беше нова, Блис предпочиташе да се преоблича в тоалетната. Не можеше да се почувства толкова комфортно, колкото останалите. Мими например обичаше да се разхожда важно по марков сутиен, все едно се намираше на плажа в Сен Тропе.

- Ъ-м-м? - попита Скайлър изпод дрехата, докато се бореше с лакти да се напъха в спортния си екип. Накрая свали със замах горнището и остана по фланелка и широки спортни панталони.

- Какво си намислила? - попита Скайлър, като я гледаше подозрително.

- Ти си приятелка с Дилън Уорд, нали?

- Да, и какво за него?

Тя погледна часовника си. Вторият звънец щеше да удари скоро и съучениците й вече бързаха по стълбите към салона.

- Просто... ти познаваш ли го добре?

Скайлър сви рамене. Не беше много сигурна какво точно я пита Блис. Естествено, че го познаваше добре. Тя и Оливър бяха единствените му приятели.

- Чух някои слухове - започна Блис и се заоглежда, за да види дали някой не ги слуша.

- О, така ли, какви? - попита Скайлър с вдигнати вежди, докато напъхваше пуловера си в шкафчето.

-Ами... че се е забъркал с едно момиче в Кънектикът това лято...

- Не съм чула нищо подобно - прекъсна я Скайлър. - Но хората тук говорят за всеки. Ти наистина ли вярваш на тази история?

Блис изглеждаше шокирана.

- Не, разбира се! Не вярвам и дума!

- Виж, трябва да тръгвам - каза Скайлър рязко, сложи на рамо ракетата си за тенис и пое нагоре по стълбите с широка крачка.

- Почакай - извика Блис и побърза да я настигне.

- Какво?

-Аз просто... Искам да кажа... - Тя сви рамене. -Съжалявам, че отношенията ни тръгнаха зле. Вината е моя. Може ли да започнем отначало? Моля те.

Скайлър присви очи. Удари вторият звънец.

- Закъснявам - каза хладно.

- Работата е там, че онзи ден с него ходихме до „Метрополитън“ и мисля, че си прекарахме добре, но оттогава той не ми говори - обясни Блис. - Знаеш ли дали си има приятелка?

Скайлър въздъхна. Ако закъснееше за час, щяха да уведомят баба й. В „Дюшен“ не раздаваха други наказания, само пращаха съобщения на родителите, които биха си направили харакири, ако децата им не влязат в „Харвард“. Тя се вгледа в Блис - беше нервна, на лицето й бе изписана надежда.

Макар и неохотно, Скайлър реши, че Блис може да не е един от клонингите на Мими. Нямаше права руса коса, нито надпис „Форс“ на екипа си по физическо като останалите момичета от бандата й.

- Доколкото знам, няма гадже. Спомена ми, че е срещнал някого онази вечер в клуба - каза накрая Скайлър, като наблюдаваше внимателно Блис.

Тя се изчерви.

- Така си и мислех - кимна Скайлър.

Макар да се опасяваше, че постъпва неразумно, тя омекна. Щом Дилън е завел Блис в „Метрополитен“, значи не може да е толкова лоша. Скайлър се съмняваше, че Мими въобще знае какво точно е „Метрополитен“. Животът й се въртеше около шопинга и ВИП-клубовете. Сигурно си мислеше, че „Метрополитен“ е някакъв нощен клуб.

- Ако питаш мен, карай по-кротко с него. Мисля, че наистина те харесва - добави тя и се усмихна окуражително.

- Наистина ли? Говорил ли е за мен?

- Всъщност не ми влиза в работата - каза Скайлър колебливо и сви рамене.

- Кое?

- Ами можеш да го поканиш на есенния бал. Сигурно няма и през ум да му мине да иде, но ако го поканиш, може да размисли.

Блис се усмихна. Балът беше на следващата вечер. Би могла да го покани. Родителите й нямаше как да не я пуснат. Това беше училищно събитие и несъмнено щеше да има достатъчно зорки очи, които да следят за благоприличието.

- Благодаря ти.

- Няма проблем - отвърна Скайлър и хукна по стълбите, без да я погледне повече.

Въодушевена от идеята, Блис написа нещо в тетрадката си, откъсна листа, напръска го с парфюма си и го пъхна в шкафчето на Дилън.

Беше поразена от безочливостта си. Досега не й се беше налагало да тича подир някое момче. Но пък за всяко нещо си имаше първи път.