Синя кръв

ГЛАВА 19

Мими гледаше развеселено уплашените новобранци.

Спомни си как миналата година тя самата беше на тяхно място и си мислеше, че са тук, за да планират годишния бал (музика, декори, покани). Естествено, Джак беше наясно, че нещо се подготвя, той никога нищо не пропускаше. Явно някои имаха по-добра представа какво става с тях.

По онова време и тя имаше проблясъци - спомените изникваха в съзнанието й без предупреждение. Веднъж, докато беше в Мартас Винярд, се видя пред някаква ферма, облечена в отвратителна рокля от сукно - колкото и невероятно да й се струваше. На един тест по френски пък, за който не беше учила, се оказа, че владее езика перфектно и получи отличен.

Докато се усмихваше при спомена, в стаята влязоха членовете на Конклава; токчетата на обувките им „Маноло Бланик“ затракаха леко по мраморния под. Сред тях беше и майка й. Настъпи тишина. Жените си кимаха една на друга и махаха весело на децата си.

Залата „Джеферсън“ се намираше в предната част на къщата и беше обзаведена в неокласическия стил „Монтичело“ в памет на третия президент. Таванът беше висок и сводест като на катедрала. По стените имаше няколко портрета на английския художник Гейнсбъро, а в средата беше разположена огромна кръгла маса, около която седяха новите членове. Едни гледаха отегчено, а други - уплашено. Мими не познаваше всички, понеже някои бяха от други училища. Боже, колко бяха грозни униформите на „Найтингейл“. Членовете на Младшия комитет седяха на чиновете, подпираха се на прозорците или просто чакаха със скръстени ръце. Поне този път брат й Джак ги бе удостоил с присъствието си.

Значи Старейшините все пак бяха решили да включат онова момиче Ван Алън. Странно. Мими нямаше спомен за нея от миналото си, дори от Плимут. А трябваше да е била там някъде; щеше да се разрови в подсъзнанието си. За всеки от останалите присъстващи имаше спомен какъв е бил в миналото. Кейти Шеридан например винаги й е била приятелка - двете бяха дебютирали заедно в обществото през 1850 г. Лиси Харис пък й беше шаферка на сватбата в Нюпорт година по-късно. Но за Скайлър не си спомняше нищо.

Що се отнася до Джак, с него бяха заедно от цяла вечност. Той беше единственият човек, чието лице виждаше неизменно, който я очакваше при всяко следващо прераждане. Ако медитираше редовно, може би щеше да успее да достигне най-дълбоки пластове на миналото си, чак до самото им създаване в Древен Египет преди Големия потоп.

Напред излезе госпожа Присила Дюпон, която редовно присъстваше в светските хроники на вестниците. Тя стоеше зад много от културните институции в Ню Йорк. Подобно на жените зад нея, тя беше естествено слаба, с къса коса и гладко лице. Облечена в елегантен черен костюм на „Каролина Херера“, тя излъчваше строгост.

Като председател на Комитета и главен настоятел, тя откри събранието.

- Добре дошли на първата тазгодишна среща на Нюйоркския комитет по кръводаряване - започна тя и се усмихна. - Много се гордеем с всеки един от вас.

Мими пропусна край ушите си обичайните приказки за гражданския дълг и задължаващото благородство, за редицата дейностите, които Комитетът организираше в полза на общността. Годишният бал например спомагаше за набирането на солидни средства за програми, свързани с кръвните изследвания, посветени на борбата с болести като СПИН и хемофилия. Комитетът беше открил болници и изследователски институти, беше подпомогнал финансово изследванията на стволови клетки, както и други медицински проекти.

След като приключи с обичайните клишета, госпожа Дюпон насочи вниманието си към десетината младежи, които седяха на кръглата маса.

- Но дейността на Комитета не се изчерпва с това, да помагаме на другите.

Всички мълчаха в очакване на следващите й думи.

Госпожа Дюпон спря настойчивия си поглед на всеки един от младежите и едва тогава продължи:

- Събрахме ви тук, защото сте много специални.

Гласът й беше мелодичен и изтънчен, едновременно аристократичен и успокояващ.

Мими погледна към Блис Люелин: тя, изглежда, се чувстваше доста неловко. Мими я беше направила на пух и прах заради Дилън. Блис дори се беше заканила, че няма да дойде на срещата, но в крайна сметка бе променила решението си.

- Някои от вас може би вече са забелязали промени в телата си. Кои са видели сините линии по ръцете си?

Няколко души отвърнаха утвърдително. През ръцете им прозираше сапфирена светлина.

- Това е добре. Кръвта ви започва да се проявява.

Мими си спомни колко ужасена беше, когато за пръв път й се появиха сини линии. Образуваха някаква сложна плетеница, простираща се от рамото до китката й. Джак й показа своите и когато двамата доближиха ръцете си, линиите им се съединиха и образуваха общ мотив. Приличаше на съвпадение, но не беше.

Тези знаци бяха нещо като карта на миналото им. Кръвта настояваше на своето, налагаше се. Синята кръв, la sangre azul, която ги бележеше като представители на своя вид.

-Някои от вас сигурно са забелязали, че изведнъж нещата им се удават много лесно. Например представяте се много добре на тестове, за които не сте учили, или имате почти фотографска памет.

Няколко души потвърдиха.

- А забелязали ли сте, че понякога времето започва да тече по-бавно или пък се изнизва неусетно?

Мими кимна. Спомените те откъсваха от настоящето и те притесняха в миналото. Вървиш си по улицата и не щеш ли, се оказваш на същата улица, но в различна епоха. Беше като да гледаш някой много готин филм с тази разлика, че самият ти участваш в него.

- А забелязали ли сте, че можете да ядете каквото си искате, без да качите и грам?

Някои от момичетата се засмяха. Добър метаболизъм, мислеха си червенокръвните. Мими не можа да се сдържи и се засмя. Сякаш бе възможно някой да яде толкова кексчета със сметанова глазура, кол кого си иска, и да бъде слаб като нея. Това беше една от особеностите на синята кръв, която най-много й допадаше. Тя беше от късметлиите, от избраните.

- Вкусът на сготвеното месо ви е станал непоносим. Сега жадувате за сурово, кърваво месо.

Някои от учениците изглеждаха доста смутени. Блис беше много бледа. Мими се зачуди дали и на другите им се е случвало да се нахвърлят върху сурово месо с такова настървение, че лицата им да се омажат с кръв, стичаща се по брадичките им. По погледите им разбра, че доста от тях вече са го преживели.

- И един последен въпрос. Колко от вас са се сдобили с домашно животно през последната година? По-специално с куче.

Всички вдигнаха ръце.

Мими си спомни как намери своето чау-чау на плажа, а брат й се сдоби със свое същата вечер. Баща им беше много горд.

- Колко от кучетата ви са ловджийски хрътки?

Само Скайлър вдигна ръка. Мими се намръщи. Брат й също имаше ловджийска хрътка - първокласна. Това я раздразни.

-Тук съм, за да ви кажа да не се тревожите. Всичко, което ви се случва, е нормално. Това е така, защото и вие подобно на мен, на приятелите ви тук, на родителите ви, бабите и дядовците ви, на братята и сестрите ви и другите ви роднини сте част от дългата и благородна традиция на Четиристотинте.

Госпожа Дюпон щракна с пръсти и светлините угаснаха. Но и тя, и останалите членове на Комитета излъчваха сияние. Блестяха с някаква вътрешна светлина, която подсилваше чертите им.

- Това се нарича илюмината, една от нашите дарби, която ни помага да виждаме в тъмното и да бъдем забелязвани от своите.

Някои от учениците изпищяха.

- Няма от какво да се притеснявате. Тук сте в безопасност, защото всички ние сме от един вид.

Гласът й беше мелодичен, хипнотизиращ.

- Всичко това е част от Цикъла на изразяването. Вие сте най-новите синьокръвни. Днес е въвеждането ви в тайната история. Добре дошли в новия си живот.

Лицата на учениците бяха сковани от потрес. Мими си спомни колко ужасена беше самата тя, но не от Комитета. Беше някакъв различен ужас, по-сложен. Ужасът, когато най-после си узнал истината. Същия този ужас видя на лицата на новите членове.

Предстоеше им да се спуснат в мрачните дълбини на собственото си „аз“.