Синя кръв

ГЛАВА 2

Съceдният клуб беше много по-различен от „Банката“. Беше от онзи вид клубове, които се появяваха само веднъж на десетилетие - в момент, когато боговете на рекламата, модата и знаменитостите се събираха, за да създадат подобна уникално грандиозна среда.

Следвайки традициите на „Студио 54“ от средата на 70-те, късните 80 и ранните 90 години, „Блок 122“ се беше превърнал в икона, описваща цяло едно движение, начин на живот, поколение. За най-красивите, желани, известни и влиятелни жители на Манхатън това беше „тяхното“ място, естествената им среда, оазисът им. И понеже живееха в XIX век - ерата на свръхсуетата - те плащаха астрономически суми за привилегията да бъдат тук. Правеше се всичко необходимо, за да се държи простолюдието настрана. А вътре в тази благословена светиня, на най-желаната маса, заобиколено от бляскави непълнолетни модели, млади кинозвезди, синове и дъщери на хора, чиито имена редовно присъстваха в пресата, седеше най-прекрасното момиче в историята на Ню Йорк - Маделин Форс, обикновено наричана „Мими“. Една шестнайсетгодишна тийнейджърка, която приличаше на трийсет и четири годишна, с порядъчно количество ботокс между очите за доказателство.

Мими беше олицетворение на популярността. Имаше стегнати крака като на върла фенка на Пилатес и позата на кралица. Тя не просто се вписваше в стереотипа, а го беше довела до нови висоти. Талията й беше 55 см, а носеше обувки номер 40. Всеки ден се тъпчеше с боклуци, а не качваше и грам. Лягаше си с грима и се събуждаше с тен, сияйно свеж и чист като съвестта й.

Мими идваше в „Блок 122“ всяка вечер и петъкът не правеше изключение. Тя и Блис Люелин, кльощаво и дългокрако момиче от Тексас, което наскоро се беше записало в „Дюшен“, прекарваха следобедите си в контене за вечерта. Всъщност по-точно бе да се каже, че Блис прекарва следобеда в сипането на комплименти, докато Мими пробваше всяка дреха от гардероба си. Бяха се спрели на миниатюрна дънкова пола, секси потник с нестандартно бохемско излъчване и презрамки, които леко се изплъзваха от раменете. В допълнение носеше кашмирен шал с пайети.

Мими обичаше да се движи със свита, а в лицето на Блис беше открила перфектната придружителка. Беше се сприятелила с нея само по настояване на баща си, защото сенатор Люелин бе много важна клечка. В началото Мими се цупеше, но бързо си промени мнението, след като осъзна, че конската външност на Блис само подчертава собствената й неземна красота. За Мими нямаше нищо по-хубаво от подходящ фон, на който да изпъква.

Облегна се на пухената възглавница и погледна одобрително Блис.

- Наздраве - каза Блис и чукна чашата си в нейната, сякаш беше прочела мислите й.

- За нас - кимна Мими и погълна остатъка от своя блещукащ виолетов коктейл.

Беше й петият за вечерта, а се чувстваше така трезва, както когато си поръча първия. Беше някак потискащо, че вече й трябваше толкова много време, за да се напие. Сякаш алкохолът нямаше ефект върху кръвта й. От Комитета й бяха казали, че ще стане така, но тогава не й се вярваше. А тя не можеше да се възползва от другата, по-силна алтернатива на алкохола толкова често, колкото искаше. В Комитета имаше твърде много правила. В известен смисъл те на практика управляваха живота й.

Мими даде знак на сервитьорката да й донесе още едно питие, като щракна силно с пръсти.

Какъв е смисълът да ходиш на нощен клуб в Ню Йорк, ако не можеш да се почувстваш поне малко замаян? Тя протегна крака и ги качи върху канапето в скута на брат си. Момчето, с което беше излязла тази вечер, деветнайсетгодишния син на богаташ от фармацевтичния бранш и инвеститор в нощния клуб, се престори, че не забелязва. Но пък за него не бе ясно дали изобщо е адекватен, като се вземе предвид, че бе подпрял глава на рамото й и от устата му течаха лиги.

- Престани - сопна се Бенджамин Форс и рязко избута краката й.

И двамата имаха еднакви платиненоруси коси, бледа и гладка кожа, зелени очи и дълги крака. Като характер обаче бяха различни като слънцето и луната. Мими беше бъбрива и закачлива, докато Бенджамин, наричан от дете Джак, беше мълчалив и вглъбен.

Мими и Джак бяха единствените деца на шейсетгодишния медиен магнат Чарлс Форс, който притежаваше новоизлюпена телевизионна компания, новинарски канал, популярно списание, няколко радиостанции, както и успешна издателска къща, която печелеше от автобиографии на звездите от националната кеч федерация. Жена му Тринити Бърдън беше доайен на известно Нюйоркско социално дружество и оглавяваше едни от най-престижните благотворителни организации. Тя беше влиятелен член на Комитета, в който членуваха Мими и Джак. Семейство Форс живееха в един от най-привлекателните квартали в града, в луксозна къща, недалеч от музея „Метрополитън“.

- О, я стига! - намуси се Мими и веднага сложи краката си обратно в скута му. - Трябва да се изпъна. Краката ми са уморени. Виж.

Тя го накара да пипне прасеца й, за да види колко е схванат. Кардиостриптизът направо разказваше играта на ставите.

Джак се намръщи.

- Казах ти да престанеш - каза той с типичния си сериозен глас.

Мими веднага отдръпна бронзовозлатистите си крака и ги подгъна под себе си, при което десетсантиметровите й токчета одраскаха велурената тапицерия на канапето. По безукорно бялата материя останаха мръсни следи.

- Какво ти става? Да не би да имаш нужда от питие? -подразни го Мими.

Брат й беше пристигнал в ужасно настроение преди няколко минути. Напоследък беше станал такъв смотаняк. Избягваше всякакви купони, рядко ходеше и на сбирките на Комитета. Ако родителите им научеха за това, щяха да побеснеят. Вече не ходеше на срещи. Изглеждаше слаб, изтощен и раздразнителен. Мими се зачуди откога не е бил с момиче.

Джак сви рамене и се изправи.

- Отивам да глътна малко въздух.

- Добра идея - добави Блис и също стана. - Много ми се пуши - обясни тя извинително и размаха кутия цигари пред лицето на Мими.

- И на мен - обади се Аги Карондолет, друго момиче от тяхното училище.

Беше от свитата на Мими и изглеждаше досущ като нея, като се стигне до кичурите за петстотин долара и начупеното изражение.

- Нямаш нужда от разрешение - каза отегчено Мими, макар че беше точно обратното.

Човек не можеше просто да остави Мими, трябваше да изчака тя да го освободи.

Аги се усмихна доволно, Блис - някак нервно, след което и двете последваха Джак навън.

Мими сви рамене. Никога не си правеше труда да спазва правилата и палеше цигара когато и където си поиска. Веднъж жълтата преса злорадо бе публикувала петцифрената сборна сума от глобите й за пушене на забранени места.

Тя се загледа след тримата, докато изчезнаха в тълпата от тела на дансинга, кълчещи се в ритъма на някаква мръснишка раппесен.

- Скучно ми е - измрънка тя, като най-после обърна внимание на момчето, което се подпираше на рамото й цяла вечер. Излизаше с него вече две седмици, което по нейните стандарти си беше цяла вечност. - Направи нещо.

- Какво искаш да направя? - измърка той немощно, като ближеше ухото й.

- Мммм - изкикоти се тя и плъзна ръка под брадичката му, при което усети как кръвта пулсира във вените му. Идеята беше съблазнителна, но щеше да го остави за по-късно и не тук, на публично място. Пък и нали вчера му го правиха до насита... а беше против правилата... С хората не трябвало да се злоупотребява и други дрън-дрън. Трябваха им поне четирийсет и осем часа, за да се възстановят. Но той ухаеше така прекрасно... Лек аромат на афтършейв „Армани“... Месест и жизнен... Само да можеше да го вкуси, едно мъничко ухапване... Но Комитетът заседаваше на долния етаж, точно под „Блок 122“. Сигурно няколко от Старейшините сега бяха там и наблюдаваха... Може да я хванат. Или пък не? Във ВИП зоната беше доста тъмно. Кой би забелязал в тази тълпа от самовлюбени индивиди?

И все пак щяха да научат. Някой щеше да им каже. Беше някак зловещо, че научаваха толкова неща за теб, сякаш те наблюдаваха непрекъснато, четяха ти мислите. Така че може би следващия път. Ще го остави да се възстанови от снощи. Тя разроши косата му. Беше толкова сладък - красив и уязвим, точно по каквито си падаше. Но за момента бе напълно безполезен.

- Извини ме за секунда - каза му тя.

Мими скочи толкова рязко, че сервитьорката, която тъкмо им носеше няколко мартинита с личи, зяпна от изненада. Целият персонал примига невярващо. Можеха да се закълнат, че само преди секунда си седеше на мястото. После мълниеносно се озова в средата на помещението и затанцува с друго момче. За Мими винаги имаше друго момче, после и още едно, и още едно. Всички си умираха да танцуват с нея. А тя сякаш танцуваше с часове, без краката й изобщо да докосват земята. Едно зашеметяващо русо торнадо в обувки за осемстотин долара.

Когато се върна на масата, лицето й сияеше (дали пък не беше от специалния й фон дьо тен?) и красотата й беше почти болезнена за гледане. Завари гаджето си да спи, отпуснал глава върху масата. Жалка картинка.

Мими извади мобилния си телефон. Беше се сетила, че Блис така и не се върна.