Синя кръв

ГЛАВА 26

Нищо не раздвижваше кръвта на Мими така, както едно парти. Тя огледа тълпата. Почти всички от Комитета бяха тук, както и няколко подбрани превъзходни червенокръвни. Добре, че успя да убеди Блис да организира партито.

Атмосферата в училище беше станала много сериозна -краят на срока наближаваше, учениците от последния курс бяха стресирани покрай кандидатстването в университетите, тъгата от смъртта на Аги... Всички имаха нужда да се отпуснат. В началото Блис се колебаеше и обсипваше Мими с въпроси: „Дали въобще някой ще дойде?“, „Откъде ще вземем храна?“, „Кой ще купи бира?“, „Ами ако повредят мебелите? Някои от тях са ужасно скъпи“. Притесненията й влудяваха Мими.

-Остави всичко в опитните ми ръце - каза й накрая Мими.

И така, Мими нае цял отбор асистенти, които да превърнат апартамента на Блис в купонджийски рай - имаше отворен бар (не че алкохолът имаше някакъв ефект върху тях), манекенки, разнасящи табли с напитки и хапки с черен хайвер, и дори ароматерапевти и масажисти, които се трудеха усърдно, за да облекчат стреса и напрежението на елитните ученици.

Когато Блис се прибра, на мястото на семейните мебели завари канапета със зеброви шарки, рошави килимчета и ексцентрични лампи. Точно пред камината се беше настанил диджеят.

- Не откачай, моля те - каза Мими и протегна ръка към Блис.

- Какво, по дя...

Блис се огледа. Апартаментът на родителите й беше превърнат в нощен клуб от шейсетте години.

Мими обясни, че е наредила да приберат всички вещи на родителите й в един склад и утре всичко ще бъде върнато по местата, преди те да са се прибрали. Беше взела идеята от едно списание, в което пишеше, че празната къща е най-подходяща за купон.

- Не съм ли гениална? - възкликна тя. - Така няма да се притесняваш, че някой ще счупи или ще открадне нещо. А ти къде беше, между другото? Закъсня.

Блис само поклати смаяно глава. Какво ли би казала втората й майка, ако видеше в какво се е превърнала скъпоценната й „Къща на мечтите“. Тя зяпна срещу Мими за миг, а после вдигна примирено ръце и отиде в стаята си да се преоблече.

- Пак заповядай - извика след нея Мими.

От уредбата звучеше някакъв микс на „Дестънис Чайлд“ и „Нирвана“. Мими се усмихна загадъчно и облиза устни. Италианският й приятел беше някъде тук, както обикновено в безсъзнание.

- Мартини? - предложи й една от сервитьорките.

Перфектното питие. Мими се усмихна и пресуши чашата. После взе още една и още една, докато обърканата сервитьорка не я зяпна.

- Жадна ли си? - попита някой зад нея.

Мими се обърна и видя Дилън Уорд, който я гледаше изпитателно. Обзе я същото онова чувство на паника.

- Теб какво те интересува? - попита тя подигравателно.

Той сви рамене.

Мими се приближи до него. Беше облечена с късо червено кожено яке и прозрачна пола с цепка на „Баленсиага“. Подразни се, че Дилън дори не забеляза колко красиво изглеждаха краката й в тази пола. Сякаш изобщо не му пукаше колко е красива. Ама че светотатство! Тя погледна врата му, но не забеляза доказателства, че Блис е затвърдила връзката им. Мими се усмихна вътрешно. Хрумна й нещо. Щеше да е забавно.

Ако изпълнеше свещената церемония с Дилън, преди Блис да го е направила, той щеше да е обвързан с нея завинаги. И ще забрави напълно за Блис. Така й се падаше, загдето продължи да се вижда с него, въпреки че й забрани. Не че изобщо се интересуваше от Дилън; просто й беше скучно.

Тя запърха прелъстително с мигли.

- Може ли да ми помогнеш с нещо? - попита и го поведе настрани.

В сенките приличаше на красиво беззащитно момиче и без дори да се замисли, Дилън я последва все по-навътре и по-навътре в мрака.

- Но тя ме покани! Познавам момичето, което живее тук! - извика Скайлър.

За пръв път чуваше за домашен купон със списък на поканените. Не че досега някой я бе канил на купон в дома си. На пътя й бяха застанали група пи ар асистенти с каменни лица.

-Получихте ли покана? попита я едното момиче, като огледа подозрително странната комбинация от дрехи на Скайлър - туника с пластмасов гердан на няколко реда, къси дънкови панталонки, черен клин и ожулени каубойски ботуши.

- Чух за партито едва днес.

- Съжалявам, но не сте в списъка - отвърна другото момиче.

Скайлър се канеше да се качи обратно в асансьора и да си тръгне, когато Блис се появи на вратата.

- Блис - извика Скайлър, не ме пускат да вляза.

Блис се приближи бързо към тях. Беше се гтреоблякла в тясна раирана рокля на „Мисони“ и римски сандали на висок ток. Тя хвана Скайлър за ръката и я дръпна през пиар барикадата пред асансьора. Заведе я в хола, пълен с техни съученици, които пиеха коктейли, лежаха по канапетата или танцуваха.

- Благодаря ти - каза Скайлър.

- Извинявай. Това е работа на Мими. Казах й, че родителите ми няма да ги има, и мислех да направим малко събиране, а тя е организирала парти, достойно за наградите на МТУ.

Скайлър се засмя и се огледа. От тавана висяха клетки, в които танцуваха стриптизьори и стриптизьорки. В навалицата видя и някои познати лица.

- Това не е ли... - започна тя и посочи известна тийн актриса, която се наливаше с бира пред одобрителните викове на тълпата.

- Да - въздъхна Блис. - Ела да ти покажа останалата част от къщата. По принцип не изглежда така.

- С удоволствие, но преди това трябва да свърша нещо.

- Какво?

- Да намеря Джак Форс.

Трябваше да намери Джак. Трябваше да му каже какво й се бе случило. Почти не бяха говорили след есенния бал, но тя беше убедена, че само той ще я разбере. Опитваше се да запази спомена, който вече й се изплъзваше, някои детайли й се губеха. Не беше съвсем сигурна къде, защо и как се случи всичко. Споменът й избледняваше, с изключение на очите - червените очи, светещи в мрака, със сребърни зеници. Червени очи и остри зъби.

Но къщата на семейство Люелин беше като омагьосан замък, който непрекъснато се разширява. Накъдето и да се обърнеше, имаше коридори и стаи. Откри плувен басейн, напълно обзаведена фитнес зала и нещо като СПА център с масажни маси и етерични масла. Имаше и игрална зала с играчки и машини като онези, в които пускаш монета и получаваш късметче. Тя реши да пробва.

- гласеше късметчето.

Прииска й се Оливър да беше тук, за да види всичко това.

- Виждали ли сте Джак? Джак Форс? - питаше тя по пътя си.

Някои й казваха, че тъкмо си е тръгнал, че е на друг етаж или че тъкмо е пристигнал. Изглежда, беше едновременно навсякъде и никъде. Най-после го намери седнал на пода в една празна стая, където свиреше тихо на китара. На долния етаж се вихреше купонът на годината, а Джак предпочиташе тишината тук.

- Скайлър? - каза той, без да вдига поглед към нея.

Ето че най-после го намери. Всички чувства, които досега беше потискала, избиха на повърхността. Трепереше и беше толкова уплашена, че дори не обърна внимание на това, че той бе доловил присъствието й чисто интуитивно. Очите й бяха разширени и изпълнени със страх. Без да се колебае, тя хукна към него и седна на леглото. Той я прегърна покровителствено през рамото.

- Какво има?

- Днес бях на фотосесия и след това си тръгнах сама. И тогава... не мога да си спомня точно...

Думите и образите й се губеха. В онзи момент те бяха като прогорени в мозъка й, а сега тя се луташе, търсеше ги. Вкопчи се в нишките на паметта си... За малко да я сполети нещо ужасно, но какво? С какви думи да изрази случилото се и защо паметта й изневеряваше?

- Нападнаха ме - насили се най-после да каже.

- Какво? - Той разтърси раменете йия придърпа по-близо до себе си. - Кой? Разкажи ми.

- Не си спомням. То изчезна, но... беше нещо много силно, не можах да го спра. С червени... червени очи... зъби... искаше да ме захапе... тук - завърши тя и посочи врата си. - Усетих го дълбоко във вените си... но виж, нямам никакви видими белези. Не разбирам, как е възможно?

Джак се намръщи.

- Ще ти кажа нещо. Нещо важно.

Скайлър кимна.

- Нещо ни преследва. Преследва синьокръвни. Досега не бях напълно сигурен, но вече съм.

- Как така ни преследва? Не трябва ли да е обратното? Не сме ли ние тези, от които всички трябва да се страхуват?

Джак поклати глава.

- Знам, че звучи нелогично.

- Но нали от Комитета казаха, че не можем да бъдем убити...

- Именно - прекъсна я той. - Те винаги са ни казвали, че ще живеем вечно, че не можем да бъдем убити, че сме неуязвими, че нищо не може да ни стане.

- Да, така казват.

- И са прави. Аз лично пробвах.

- Какво си пробвал?

-Скочих под влака. Прерязах си вените. Аз бях онзи, който падна от прозореца на библиотеката миналата година.

Скайлър си спомни слуховете за този случай - как някакво момче скочило от третия етаж. Но тогава не повярва. Никой не може да падне от такава височина и да оцелее.

- Защо?

- За да проверя дали ни казват истината.

- Можеше да умреш!

- Не, не можах. От Комитета са били прави.

- Онази вечер... онази вечер пред „Блок 122“, таксито наистина те блъсна, нали?

- Но не ми стана нищо.

Скайлър кимна. Беше го видяла да пада под гумите на колата. Трябваше да е мъртъв, но той се появи на тротоара невредим. Тогава реши, че е била уморена, че й се привижда. Но всичко е било истина.

- Скайлър, слушай ме. Нищо не може да ни нарани освен...

- Освен?

Не знам! - Той сви ръце в юмруци от отчаяние. - Но нещо ни преследва. От Комитета не ни казват всичко.

Джак й разказа, че преди първата среща старшите членове решили да не казват на новите членове за опасността. Вместо да предупредят всички, предпочели да ги оставят в неведение. Като за начало щели да научат за способностите си и това било достатъчно. Нямало смисъл да се вдига излишна тревога. Той обаче знаеше, че те крият някаква тайна.

- Мисля, че е нещо, което вече се е случвало в миналото. Нещо, свързано с Плимут, когато първоначално сме дошли тук. Опитах се да го изровя от спомените си от предишни прераждания, но паметта ми е като блокирана. Когато се напрегна, се сещам само за една дума. Едно послание, заковано на едно дърво насред пусто поле. Една-единствена дума - Кроатан.

- Какво е това? - попита Скайлър, потрепвайки от ужас.

- Нямам представа - отвърна Джак и поклати глава. -Дори не знам какво значи. Може да е какво ли не. Може да е място, не съм сигурен. Но смятам, че е свързано с онова, което крият от нас. Свързано е със силата да убиват синьокръвни.

- Но откъде знаеш? Как можеш да си сигурен?

- Защото, както ти казах, Аги беше убита - каза той и впери поглед в дълбоките й сини очи.

- И какво от това?

- Аги беше вампир.

Скайлър ахна. Разбира се! Затова беше толкова разстроена на погребението. Някак си е знаела, че Аги е една от тях.

- Тя никога няма да се върне. Няма я вече. Цялата й кръв е била източена от тялото. Всичките й спомени, съществувания, душата й вече ги няма. Нещо ги е изпило, както ние пием кръвта на червенокръвните. Била е изконсумирана.

Скайлър го погледна ужасено. Не можеше да е вярно.

- И тя не е първата. Случвало се е и преди.