С единия крак в гроба

Глава 6

Дани? — ахнах невярващо. — Дани Милтън? Ти ли си причината да си довлека задника тук чак от Вирджиния?

Дани също не се радваше да ме види.

— Ти съсипа живота ми! — нададе вопъл той. — Първо приятелят ти изрод ми осакати ръката, после се оказва, че не си мъртва, а сега тези създания ме отвлякоха! Ненавиждам деня, в който те срещнах!

Изсумтях.

— И аз, задник такъв!

Лазарус ме изгледа подозрително.

— Той каза, че си била влюбена в него. Сега само се преструваш, за да не го убия.

— Искаш да го убиеш? — Навярно бях ужасена от факта, че оставаха по-малко от петнайсет минути, или пък просто ми бе дошло до гуша. — Давай! Ето, ще ти помогна!

Извадих пистолета от панталоните си и стрелях по Дани от упор. Лазарус и останалите вампири останаха като поразени от настъпилия обрат и аз се възползвах. Следващият откос улучи Лазарус право в лицето. Не си направих труда да стрелям в сърцето му, защото ми трябваше жив. Имаше информация за мен, ако оживеех да я чуя, затова изпразних пълнителя в него, докато със свободната си ръка хвърлях ножове по останалите петима.

Те ми се нахвърлиха. Зъбите им се забиваха в кожата ми и я разкъсваха, преди да ги отхвърля от себе си. Борбата се водеше с невероятна бързина, претъркалях се по остри камъни, удрях и режех всяка плът, която не бе моята собствена. Бях наясно, че секундите изтичат, докато се борех да задържа ножовете в ръцете си, а зъбите им далеч от гърлото си. Все пак едно бе да умра заради Боунс, без значение дали бе откачил, или не. А съвсем друго — заради сополивия кретен Дани Милтън. Определено можеше да се твърди, че все още му имах зъб.

Елиминирах и последния вампир, забивайки острие в сърцето му, а часовникът ми показваше по-малко от трийсет секунди. Лазарус, който не бе умрял, след като изпразних цял пълнител във физиономията му, сега пълзеше към Дани, който, все още жив, стенеше безпомощно и опитваше да се отдръпне. Нямаше достатъчно време, за да изкопча информация от Лазарус, камо ли да го убия и освен това да спася Дани. Едва ли имаше време дори само за едното.

Без да се замислям и за миг, сграбчих Дани и го метнах на рамо, тичайки към изхода на пещерата. Той пищеше заради друсането и ме псуваше между задъханите си поемания на въздух. Часовникът показа нула, точно когато огреният от слънцето вход на пещерата се показа пред мен. Чух зад себе си Лазарус, който също тичаше, ала бе прекалено назад. Нямаше да успее. Нито пък аз. Времето бе изтекло.

Вместо експлозията, която очаквах обаче, чух гласове. Точно на входа имаше раздвижване. Две фигури влизаха в пещерата и за малко да ги връхлетя. Тейт и Дейв. Изкрещях, понеже знаех, че няма да ме разпознаят в мрака.

— Не стреляйте!

— Не стреляйте, Кат е! — изкрещя Тейт.

Станалото след това се случи мигновено, въпреки че в спомените ми винаги ще остане като на забавен каданс.

— Приближава враг, целете се високо! — викнах и приклекнах, за да им дам възможност да стрелят. Тейт, който не се бе отпуснал, стреля на сляпо в мрака зад гърба ми. Дейв обаче, който бе свалил оръжието си, за да се опита да ме види в ужасната тъмнина, се оказа лице в лице с Лазарус.

Чу се отвратително гъргорене, когато артерията му бе разкъсана. Изкрещях, хвърлих Дани и хукнах към Дейв. Лазарус го запрати с псе сила върху мен и тялото на Дейв ме събори на пода. Гореща кръв опръска лицето ми и аз стиснах шията му, безрезултатно опитвайки се да спра изтичането на кръвта. Насред всичко това Тейт не спираше да стреля, но Лазарус го блъсна в стената на пещерата и избяга навън. Загърмяха нови откоси, когато останалите войници започнаха да стрелят по бягащия вампир.

— Имаме ранен, имаме ранен!

Хуан се втурна в пещерата с извадено фенерче, следван по петите от Купър и още трима. Разкъсах ризата си, за да притисна раната на врата на Дейв.

Дейв едва говореше, но не спираше да се опитва:

— Не ме… оставяй… умра…

Имаше само една възможност. Но навярно и тя вече не съществуваше.

— Дръж го — подвикнах на Хуан. Сетне се затичах обратно към вътрешността на пещерата, също така бързо, както я бях напуснала. Щом стигнах до първото тяло, го вдигнах и го метнах на рамо, после се затичах обратно.

— Какво правиш? — попита ме Купър.

Не му обърнах внимание, грабнах един нож и прерязах дълбоко гърлото на мъртвия вампир. Кръвта закапа, но не бе достатъчно. Отрязах главата на кръвопиеца изцяло и обърнах тялото му с краката нагоре. Сега върху Дейв потече струя морава течност.

— Отворете устата му. Накарайте го да гълта! — заповядах.

Боже, дано не е прекалено късно. Нека не е прекалено късно…!

Хуан отвори устните на Дейв, по лицето му се стичаха сълзи. И той се молеше, на глас и на испански. Безжалостно сритах трупа, за да може надолу да потече повече кръв, а Хуан принуди Дейв да гълта.

Кожата по шията на Дейв реагира на вампирската кръв, но не достатъчно бързо. Тъкмо когато краищата на раната започнаха да се затварят, струята от вените на вампира намаля. Скоро кръвта секна. Дейв беше мъртъв.

Излетях от пещерата, опустошена от мъка. Мъжете претърсваха околността и аз сграбчих онзи, който бе най-близо до мен.

— Къде отиде той? Видя ли накъде тръгна?

Войникът — Келсо — пребледня, като ме видя покрита с кръв.

— Не знаем. Някой извика: „Вампир!“, но аз видях само дървета. Сега претърсваме. Не може да е стигнал далеч.

— Друг път не може — озъбих му се.

Мастер вампир, дори и ранен, ако тичаше с все сила, можеше да развие скорост до сто километра в час. В никакъв случай не трябваше да допускаме Лазарус да ни се изплъзне. В никакъв случай.

Тримата мъже все още стояха край безжизненото тяло на Дейв. Хуан плачеше, без да се срамува, очите на Тейт бяха пълни със сълзи.

— Вампирът е пробил кордона — започнах направо. — Тръгвам след него. Тейт, дай ми радиостанция и се погрижи екипът да ме следва на известно разстояние. Още сега ти заявявам, че не ми пука за правилата, защото от този момент вече са променени. Само онези, които правят точно каквото съм наредила, ще бъдат до мен, когато го пипна. Ако не се подчинявате, можете да останете с другите. Днес няма да оплаквам още един човек. Все тая ми е какво мисли Дон. Който иска да присъства, когато вампирът си го получи, да дойде с мен. Останалите да ни чакат, докато се върнем.

Тейт и Хуан се изправиха на мига. Купър се поколеба. Вторачих се в него, без да мигвам дори.

— Шубе ли те е, женчо Куп?

Той ме изгледа преценяващо.

— Аз съм наполовина сицилианец и наполовина африканец. И двата народа вярват в отмъщението. Единствената жена тук си ти, шефе.

— Тогава нареди на останалите от екипа да са в готовност, а ти ме последвай. Ще видим от какво тесто си замесен.

Той рязко кимна към мястото, където лежеше Дани, все още свил се заради шока.

— Ами той?

— Лекарите ще се погрижат за него. Прострелян е.

— Вампирите са стреляли по него? — изненада се Тейт.

По принцип вампирите не използваха огнестрелни оръжия. И защо им беше да го правят, зъбите им бяха много по-опасни.

— Не те, аз го прострелях. Да вървим, всяка секунда е важна.

Купър метна Дани на рамо и се отправи навън в светлината, без да коментира. Чух го да нарежда на войниците да останат, докато ние претърсваме пещерата за оцелели. През това време аз затворих очите на Дейв. Когато Купър се върна, насочих лъча на фенерчето пред себе си, за да могат да виждат къде вървят.

— Оттук.

Щом стигнахме мястото, където бях убила другите вампири, заговорих:

— Така, момчета, ще го кажа само веднъж. Вземете по един нож, грабвайте по един вампир и не ми пука дали ще ви се наложи да изсмучете кръвта от топките, но ще пиете от нея колкото е възможно повече. Човек може да изпие до половин литър кръв, преди тялото му механично да я изхвърли. Очаквам всеки от вас да изпие по половин литър, сега. Този, който уби Дейв, е мастер вампир и с всяка изминала минута тичешком се отдалечава с повече от километър и половина. Нямаме време да спорим за морал. Тези тела се съсухрят с всяка изминала секунда. Или сте в играта, или не.

Докато говорех, им дадох личен пример. Прерязах гърлото на трупа пред себе си и го захапах като питбул. Миг-два никой не помръдна. Вдигнах глава и ги изпепелих с изумруденозеления си поглед.

— Дали Дейв щеше да се скатае и да не отмъсти за всеки от вас само заради гнусливостта си?

Това свърши работа. Скоро в пещерата се разнесоха звуци на смучене и преглъщане. Имаше лош вкус, бързо се разлагаше, ала дори и след смъртта на вампирите, кръвта им даваше сила. След няколко големи глътки почувствах как промяната настъпва. В мига, в който кръвта започнала ми се струва не така отвратителна на вкус, треперейки захвърлих вампира настрана.

— Всички да спрат — наредих.

Подчиниха се с радост. Заради смесения ми произход бе нужно да изпия по-малко количество, докато кръвта започне да ми се струва вкусна. Тях обаче не ги грозеше опасност да се поддадат на нуждата да пият, както това се случваше с мен.

— Кат?

Тейт се протегна и ме докосна, но аз се отдръпнах. Пулсът му бумтеше в ушите ми и можех да надуша кръвта, потта и сълзите му. Това бе целта. Сега можех да подуша него, както и всички останали.

— Не ме докосвай. Изчакайте… — Свих ръце в юмруци. Като в мъгла си спомних как Боунс ме хвърли на леглото и ми попречи да прегриза гърлото му. Преодолей го, Котенце, ще отмине…

Няколко пъти поех дълбоко дъх и вече отново можех да мисля. Безпогрешно открих мястото, където бе лежал Лазарус, след като го прострелях. Дълбоко и дълго душих кръвта му, после я облизах и оставих миризмата да нахлуе в носа ми. Обърнах се към Тейт с мрачно задоволство.

— Надушвам следата му. Дай ми радиостанцията и ме последвайте с кола. Като спра да се движа, значи съм го пипнала. Ще видим какво знае.

— Кат… — Тейт загледа с почуда ръцете си и после огледа пещерата. Знаех, че долавя повече, отколкото някога въобще бе усещал със сетивата си. — Чувствам се…

— Знам. Да вървим.