С единия крак в гроба

Глава 21

Не ми остана време да осъзная новината.

— Дръж се за врата ми и не се пускай — каза той, освирепял. — Ще пипнем негодника.

В същия миг ме обгърна с ръце, а аз увиснах на врата му и тогава той се хвърли с гръб право през стъклената стена зад нас.

Гръмотевичният шум от трошенето на стъкло удави писъците ми, предизвикани от неочакваното свободно падане от двайсететажна сграда. Размахвах безпомощно крака, а стомахът ми се присви заради гаденето. Вятърът пареше в очите ми, които с ужас гледаха бързо приближаващата се към нас земя. Отчаяно стисках ръце около врата му и внезапно се случи нещо невероятно. Започнахме да забавяме падането си.

Погледнах недоверчиво да не би над главите ни незнайно откъде да се е появил парашут, но отгоре нямаше нищо, освен светлините на сградата. Преди дори да успея да осъзная това, усетих свистене и вече не падахме. Носехме се диагонално във въздуха към черен микробус, който току-що беше дал газ и се бе включил в движението. Писъците заседнаха в гърлото ми, удавени от удивлението ми.

Засвириха спирачки, когато шофьорите се опитаха да избегнат безумно движещия се микробус и се зазяпаха невярващо в тъмната фигура, носеща се над тях. Микробусът набираше скорост, но ние бяхме по-бързи. Боунс го настигна за секунди и сграбчи задната броня, без дори да ме пуска с другата си ръка. Бусът се преобърна със силен трясък. Идващите отзад коли го заобикаляха и засвириха още спирачки. Боунс отлетя напред, отнасяйки ни далеч от бъркотията на задръстването, после ме остави на тротоара с кратка заповед:

— Стой тук.

Закрачи обратно към потрошения микробус, преди дори да успея да възразя. Изгърмяха изстрели, долетяха виковете на стоящите наоколо хора, а миг по-късно Боунс се появи с някакъв мъж, метнат на рамото му.

— Да се махаме.

Отново ме стисна силно и стъпалата ни се отлепиха от земята. Ококорих се. Майко Божия, движехме се толкова бързо! За да попреча на краката ми да се мятат диво като мислите ми, аз ги преплетох в неговите и останах така, страхувайки се да погледна надолу и да видя колко нависоко сме.

Десет минути по-късно Боунс ни приземи на някаква уличка пред един склад толкова безпроблемно, сякаш беше скочил от бордюр. Задъхвах се от изумление и го зяпах, като че ли никога преди не го бях виждала.

— Ти можеш да летиш? — ахнах, сякаш не беше очевидно.

Той ме погледна, докато разтърсваше като парцалена кукла безпомощния убиец.

— Казах ти, че съм по-силен, отколкото предполагаш.

Продължих да го зяпам. Боунс щеше да изглежда равнодушен, ако в момента не изтърсваше животеца от тялото на мъжа в ръцете си.

— Но ти можеш да летиш — повторих отново, потресена и оглупяла.

— Аз съм мастер вампир. Ако един мастер вампир е достатъчно силен и достатъчно стар, това е един от триковете му. Има и други, но за тях може да поговорим по-късно — рече, когато клепачите на човека потрепериха и се отвориха. Очите му се фокусираха върху него и после се изцъклиха.

Вече беше в съзнание и изглеждаше така, както се почувствах аз, когато Боунс се изстреля през прозореца. Уплашен до мозъка на костите си.

Боунс го пусна на земята и коленичи до него. Зелен блясък заструи от очите му и след груба команда мъжът престана да се бори и се укроти.

— Тази жена — каза Боунс и кимна към мен. — Защо се опита да я убиеш?

— Бизнес — монотонно отвърна мъжът, хипнотизиран от светещия поглед, прикован в лицето му. — Наеха ме.

Поредният наемен убиец. Очевидно Боунс не грешеше за обявената за главата ми награда.

— Кой те нае? — моментално попита той.

— Не знам. Поръчката пристигна с приложени инструкции, а парите щяха да ми бъдат преведени след изпълнението й. Понякога ми препращат поръчки, но този път не беше така.

— Котенце. — Боунс не преставаше да го гледа. — Записвай.

Той извади портфейла си. Към него имаше прикрепена малка химикалка. Използвах първата хартийка, която намерих и която се оказа банкнота.

— Име.

— Елис Пиърсън.

Толкова обикновено име, а и човекът така изглеждаше. С изключение на току-що разкървавения си нос и синините, той беше толкова страшен, колкото Мики Маус. Имаше спретнато подстригана черна коса, шкембе и по бебешки закръгляйки бузи. Негодникът обаче явно добре боравеше с пушка с оптичен мерник. Ако Боунс не ме бе бутнал, сега от мозъка ми щяха да липсват няколко значителни парчета. Недоумявах обаче, как бе успял да предвиди изстрелите.

— Имена, всичките.

Последваха няколко. Щяха да ми бъдат нужни повече банкноти.

Боунс задаваше въпросите си за наградата за главата ми на Елис един след друг и знаеше по-добре от всекиго какво да попита. Тънкостите на занаята, помислих си саркастично, докато пишех. За да разпиташ наемен убиец, ти самият трябва да си такъв.

Челюстта ми се скова, когато Елис описа с равен глас, че е получил много точни и изрични нареждания как да ме очисти. Можело да стане само с изстрел в главата, най-малко с три куршума, от разстояние не по-малко от стотина метра. Никакви бомби в колата, отрови или физически контакт, нито пък да е близо до дома ми. Елис не знаеше каква съм, но който и да го бе наел имаше много добра представа. Инструкциите бяха прекалено подробни, за да са съвпадение.

Към края на разпита вече бях изписала над дузина банкноти и ръката ми се схвана заради малката химикалка. Като се имаше предвид алтернативата обаче, нямаше да се оплаквам. Най-накрая Боунс седна на земята и попита дали има нещо друго, което Елис не бе споменал до момента.

— Клиентът стана нетърпелив и в последния си имейл измести по-напред момента на удара. Пишеше, че сега обстоятелствата изисквали бързи резултати. Щеше да увеличи заплащането ми с двайсет процента, ако работата бъдеше свършена тази вечер. Проследих я от дома й до ресторанта. По-лесно е да се избяга по време на пиковия час в града.

Копеле. Някой искаше бързо да ми свети маслото и който и да беше той, знаеше къде живея. Прилоша ми, защото само определени хора знаеха това.

Не че си мислех, че ще го предадем на полицията, но бързината, с която Боунс дръпна Елис към себе си и залепи уста за шията му, ме стресна. Не за пръв път виждах някой да умира от зъбите на вампир, но за пръв път не направих нищо и просто наблюдавах. Първоначално пулсът на Елис скочи в бърз ритъм, после се забави и най-накрая сърцето му спря.

— От това боли ли? — студено попитах, когато Боунс го пусна, оставяйки го да падне на земята.

Той изтри устни с опакото на ръката си.

— Изобщо не боли толкова силно, колкото той заслужаваше, но сега нямаме време за това.

С докосване, достатъчно нежно, че да успокои и бебе, той проследи драскотината на слепоочието ми. Знаех какво е. Следата от куршума.

— За малко да те загубя, по дяволите — прошепна. — Нямаше да мога да го понеса, Котенце.

Той ме придърпа силно към себе си, и в мен се разбуди закъснялата реакция от срещата ми със смъртта. Естествено, и преди бе имало хора, които се опитваха да ме убият. При това прекалено много пъти, за да ги броя, но изстрел от разстояние изглеждаше толкова… злокобно. Потреперих.

— Студено ли ти е? Искаш ли якето ми? — Боунс понечи да свали коженото си яке, когато го спрях.

— Ти си топъл. Никога преди не съм те усещала толкова топъл.

Причината за повишената му температура лежеше на три метра от нас, но на мен не ми пукаше. Прегърнах го и се насладих на необичайната топлина. После разтворих яката на ризата му и откопчах едно копче, само за да допра буза до кожата му и да усетя топлината.

— Недей, сладурче — задавено рече Боунс. — Много малко ми остава да изгубя самоконтрол.

Само че в момента самоконтролът му не ми бе изтрябвал. Нито пък моят. Там, в ресторанта, можех да бъда пръсната на парчета само за миг, но сега бях тук. Жива, непокътната… и не желаех да пропилявам нито миг повече.

Целунах ключицата му, принасяйки в жертва още едно копче, за да си разчистя повечко място. На гърба ми ръцете на Боунс се стегнаха. Вълните на сдържана сила, излъчвани от тялото му, ме възбудиха. Под устните ми кожата му като че ли трептеше от електричеството, умоляващо да бъде пуснато на свобода. Езикът ми се плъзна надолу по гърдите му, проследявайки релефа, докато Боунс не дръпна главата ми нагоре и не сключи устни върху моите.

Устата му имаше металически вкус, но той не ме отврати. Вместо това го целунах, сякаш се канех да го погълна, смучех езика му, докато разкъсвах ризата му. Боунс ме вдигна и бързо ме отнесе в края на паркинга, потънал в сенки. Нещо твърдо и грапаво докосна гърба ми, но не се обърнах да видя какво е. Бях прекалено заета да докосвам топлата плът, оголена от разкъсаната риза.

Боунс дръпна роклята ми и тя се разпра отпред. Устата му остави гореща следа от шията към гърдите ми, а зъбите му сладострастно докосваха кожата ми. Когато дръпна надолу сутиена ми и силно засмука зърното, от устните ми се откъсна приглушен стон. Желанието ми туптеше толкова неистово, че ме изгаряше болезнено.

Напъхах ръка между силно притиснатите ни тела с едничката мисъл да унищожа панталоните му. После обаче се отдръпнах, когато пръстите му се плъзнаха под бикините ми и нахлуха в мен. Извих гръб и ударих главата си в нещото, на което се бях подпряла, а от гърлото ми излязоха викове на желание. Слабините ми се извиваха от удоволствие с всяко ново потъркване, напрежението в тялото ми растеше и тогава ръката му изчезна, оставяйки ме влажна и копнееща.

— Не мога да чакам — яростно промълви Боунс.

Ако все още можех да управлявам говора си, щях на мига да се съглася с него. Ала гласните ми струни съумяваха единствено да възпроизвеждат стонове заради невероятните усещания, които пръстите му пораждаха. Боунс се размърда, дочух звука от ново скъсване на плат и веднага след това той проникна дълбоко в мен. В същия момент устата му покри моята и заглуши вика ми, предизвикан от екстаза, изригнал, когато твърдата му плът ме изпълни. След това последва сладкото усещане за болка, когато той ритмично се раздвижи вътре в мен, едва ли не грубо. Съзнанието ми бе покорено от един-единствен напев: По-силно, по-бързо, още, да! Само това можех да мисля, докато дерях гърба му с нокти, отчаяно опитвайки се да се притисна още по-плътно към него. Боунс беше поставил ръце под ханша ми, държеше ме здраво, а нещото, което ми убиваше гърба, се поклащаше в такт с движенията ни. Целувката му, прегръдката му и незнайният предмет ми пречеха да дишам, но не ми пукаше. Значение имаше единствено нарастващата страст в мен, която караше нервните ми окончания да се свиват и трептят до безумие.

— Не спирай, не спирай! — викнах, ала думите ми прозвучаха задавено от целувката му. Боунс обаче явно ме разбра, защото забърза ритъма, докато вече не знаех дали все още съм в съзнание. Конвулсии разтърсиха завладяното ми от удоволствие тяло. Заради оглушителното биене на сърцето ми едва чух Боунс да изстенва и секунди по-късно усетих влагата от облекчението му в себе си.

Бяха ми нужни няколко минути, преди да проговоря.

— Нещо ми убива… на гърба.

Все още бях задъхана. Боунс, естествено, не беше, защото не изпитваше нужда да диша. Той ме повдигна и погледна нараняващия ме предмет.

— Клонче.

Най-накрая погледнах зад себе си. Да, там имаше дърво, от което стърчеше ужасно смачкано клонче.

Свалих краката си от талията му и стъпих на земята. Огледах роклята си. Беше съсипана. Но не можех да се оплача. Тогава със закъснение огледах паркинга, за да се уверя, че никой не се е насладил на безплатното шоу. Слава Богу, нямаше зяпачи наоколо. Добре, че магазинът затваряше рано, а и Боунс бе избрал дърво в неосветената част.

— Това отне напрежението, трупано през годините на въздържание — измърморих, все още усещайки тръпките от оргазма.

Боунс целуваше шията ми. Щом чу думите ми, спря.

— Години? — тихо попита.

Внезапно, необяснимо защо, се засрамих. Да, след случилото се току-що, свенливостта нямаше място, но все пак ме споходи. Едно беше да рискувам да ме сгащят буквално с вдигната пола и разгорещена на обществено място. Съвсем друго беше да стане очевидно досегашното ми въздържание.

Ала вече бе прекалено късно да върна думите си назад. Поех дълбоко дъх.

— Да. Ноа беше първият, с когото се срещах след теб и ние не… ами… Не сме. Точка по въпроса.

Боунс плъзна длани нагоре по ръцете ми в бавна милувка.

— Нямаше да има значение, ако след мен е имало други мъже, Котенце. О, щях да го изживявам, не ме разбирай погрешно, но в края на краищата нямаше да има значение. И все пак ще трябва да ми простиш, задето съм много, много доволен, че не е имало.

Той ме целуна, дълго и търсещо. После се отдръпна и изсумтя примирено.

— Трябва да се махаме от тук, сладурче. Скоро някой ще ни види.

Да, и с трупа насред паркинга, ако този някой се окажеше полицай, щяха да ни обвинят в много повече от непристойно поведение.

— Боунс — казах и замълчах. Добре, нямах право да питам, защото аз го бях зарязала и му бях дала писмени инструкции да продължи живота си. Но не можах да се спра. — И аз ще кажа същото, че няма значение, но… ами ти? По-добре да знам, отколкото да се чудя.

Той прямо срещна погледа ми.

— Веднъж. Достатъчно близо до целта, че да се брои. Няма да се измъкна като Клинтън и да го нарека с друго име. След Чикаго, когато ти оставих онзи часовник и ти не дойде, направо откачих. По същото време бивша моя любовница беше в града. Тя ме покани в стаята си и аз отидох.

Той спря да разказва, но аз исках да знам. Колко типично за мен.

— И после?

Въпреки че той не отвърна поглед, лицето му се изопна.

— Двамата бяхме в леглото, опитах я и спрях, преди да продължа. Представях си, че това си ти, но повече не можех да се преструвам. Затова се извиних и си тръгнах.

Опитал я. Знаех, че не говори за кръвта. Обзе ме изпепеляваща ревност и затворих очи, когато в съзнанието ми се мярна образа на устните му, вкусващи друга жена по онзи начин.

— Няма значение — успях да кажа и наистина го мислех. Но, Божичко, все още ме болеше.

— Съжалявам — промълви той. Можех да чуя разкаянието в гласа му. — Не биваше да позволявам да стигна толкова далече. Бях ядосан, самотен и ми се струваше, че имам право. Не е никак добра комбинация.

Отворих очи. Бялата луна изпъкваше на нощното небе и лъчите й като че караха кожата му да сияе.

— Няма значение — повторих с повече сила този път. — И, просто за да знаеш, открих часовника много по-късно. Не казвам, че щях да избягам с теб, ако го бях намерила навреме, но щях да натисна онзи бутон. Нямаше да имам волята да се възпра.

Той се усмихна. Това прогони част от болката, причинена от предишното му признание.

— И аз никога не съм бил способен да се възпирам, щом стане дума за теб, Котенце. Но сега наистина се налага да се махаме.

Прочистих гърлото си.

— Ъм, пеша ли?

— Не — изсумтя той и вдигна панталоните си. — По по-бързия начин.

— Все още не мога да повярвам, задето не си ми казал, че можеш да летиш — оплаках се. — Сещам се за няколко пъти в Охайо, когато можеше да ми спестиш малко пари за бензин!

— Тогава не ти казах, защото не исках да ти разкривам още повече разлики между мен и останалите нормални мъже.

Имайки предвид многото ми предразсъдъци по онова време, не можех да го виня за предпазливостта.

— А можеш ли да прескачаш високи сгради с един скок? — попитах след мъничко.

Той ме прегърна и дъхът от смеха му погъделичка врата ми.

— Това ще го пробваме утре вечер.

Кимнах към мъртвия наемен убиец, лежащ на паркинга.

— Какво ще правим с него?

— Ще го оставим. Убеден съм, че хората ти ще дойдат съвсем скоро, така че той е техен проблем. Връщаме се в моята къща, за да открием кой е наел покойния Елис Пиърсън.

Ръцете му се стегнаха около тялото ми и когато Боунс се изстреля нагоре, все едно имаше невидими ракети на краката си, въздухът се завихри около нас. Този път не затворих очи, а се притиснах към него, докато разстоянието между нас и улиците долу се увеличаваше.

— Никога не си падал, нали? — успях да попитам останала без дъх.

Тихият му смях бе отнесен от вятъра.

— Не и наскоро.