С единия крак в гроба

Глава 13

Бях толкова неспокойна, че трябваше да се захвана с нещо. На другия ден вечерта трябваше да разследваме клуб „Жи-Жи“, в който бяха изчезнали две момичета. Телата им не бяха открити, но нещо в начина, по който полицията пренебрегваше връзката на жертвите с клуба, навеждаше на мисълта за вампирско влияние. За щастие заведението бе наблизо, едва на час път. Все още облечена в роклята си на кума, аз пристегнах ножовете към краката си и подкарах право натам. Майната му на подкреплението. Тейт и момчетата можеха да си починат утре вечер. Щях да преследвам вампири и щях да го направя сама.

Петдесет минути по-късно, все още бясна слязох от колата и вече бях прекосила половината паркинг, когато един вик ме накара да се огледам. Край входа на заведението стоеше млад мъж с кръв по шията, който махаше с ръце и викаше за помощ. Никой не му обръщаше внимание. Всички го подминаваха. Чак когато някакъв човек мина през него, осъзнах какво става.

— Ей, приятелче! — извиках и тръгнах към него. — Ела тук!

Няколко глави се обърнаха. Охранителят ми хвърли доста странен поглед, несъмнено се чудеше колко ли пиячка вече бях погълнала. Окървавеният доби изражение на огромно облекчение и като мъглива сянка се втурна към мен:

— Слава на Бога! Никой не ми обръща внимание, а приятелката ми умира! Не разбирам защо всички ме игнорират…

По дяволите. Единственият друг мислещ и чувстващ дух, когото бях срещала, съвсем определено знаеше, че е мъртъв. Повечето призраци бяха просто появяващи се отново и отново частични отражения на някакво отминало събитие. Не бяха уплашени и объркани, без представа защо внезапно никой не им обръща внимание.

— Къде е тя?

Може би всичко това бе напразно. Възможно бе приятелката му да е починала преди години, ала той бе облечен в съвременни дрехи, имаше халка на веждата и пиърсинг на езика. Представете си да вземете такова нещо със себе си във вечността.

— Тук вътре! — Той мина забързано направо през вратата, докато аз трябваше да си пробия път сред навалицата на опашката.

— Търся приятеля си — обясних заради няколкото враждебни погледа. — Знам, че е вътре с оная никаквица, колежката ми.

Това настрои жените на моя страна. Те ме побутнаха навътре с викове: „Върви да го спипаш, мила!“. Охранителят дори не ми поиска личната карта, когато пристъпих на прага. Явно изглеждах на повече от двайсет и една.

Мъртвото момче ме поведе към една врата до тоалетните в далечния край на клуба. Беше заключена, но аз я блъснах силно и тя се отвори. Пред мен се разкри тесен, неосветен коридор, който ни отведе до друга заключена врата. Аха, уединена стая, звукоизолирана. Тътенът от мушката едва се чуваше тук.

Вече не виждах призрака. Само едно момиче, което седеше в кожен стол, обърнато към вратата, и то определено не представляваше смъртна заплаха, освен ако не сметнете за такава лакирането на ноктите на краката. Непознатата ококори очи, щом ме видя.

— Как влезе тук? Това помещение е само за членове!

Усмихнах се и протегнах към нея значката си — една от многото, които носех със себе си.

— Полиция, захарче. Това ме прави член навсякъде — отвърнах и се насочих към единствената врата зад нея.

Тя поклати глава и се върна към педикюра си.

— Не ти трябва да влизаш там, но все тая. Погребението си е твое.

С тази спорна проява на загриженост тя се върна към нанасянето на нов пласт розов лак на нокътя си, а аз отворих вратата.

Призракът на младия мъж бе вътре и ми сочеше припадналото в ръцете на един вампир момиче.

— Помогнете й, моля ви!

Вътре имаше около половин дузина вампири. Никой от тях не изглеждаше по-възрастен от мен, само че в неживи години. На пода имаше две тела. Едното бе на моя призрак, носещ се тревожно над също толкова младото момиче, от което вампирите пиеха кръв. Тя все още бе жива, но не задълго, ако съдех по пулса й. Вампирът дори не бе спрял, за да погледне духа, въпреки че знаех, че неживият кретен го вижда. Колкото до мен, аз бих се чувствала неудобно, ако привидението на някого, когото току-що съм убила, се носи наоколо, докато се храня, но на този тип, изглежда, не му пукаше. Другото тяло на пода също бе на млада жена. Трето момиче се бореше със смъртта в скута на друг вампир. Клепачите й потрепнаха и после замряха, когато погледнах към нея.

— Трябваше да послушаш Бранди — измърка един от вампирите, неуспешно имитирайки заплашителен глас.

— Госпожица Розов педикюр ли? — попитах, като дръпнах нагоре роклята си.

Вампирите наблюдаваха с интерес, докато края на роклята ми се вдигаше все по-нагоре по краката ми. Повдигането не целеше да ги разсее, макар че това бе допълнителен бонус. Вдигах роклята, за да си взема ножовете, които бях пристегнала около краката си. Когато оръжията станаха видими, настроението в помещението се промени от хищническо и похотливо към тревожно.

— Сега, задници такива — казах, докато разкършвах глава и хващах ножовете, — нека ви се представя.

— Забрави един.

Тъкмо щях да хвърля още един нож, когато гласът му ме спря. Боунс влезе и огледа клането. Бях светила маслото на повечето вампири с ножовете си, но онези, които бяха убили момичетата, разкъсах с голи ръце. Поне това можех да направя за жертвите.

— Кого?

Той се усмихна развеселен.

— Малката кучка, която се прокрадваше, за да вземе пушката, но вече не се занимава с това.

Явно говореше за Бранди с розовите нокти. Благото му изражение не ме заблуди. Познавах го добре и знаех, че тя вече носи розовия си лак в ада.

— Две от момичетата са още живи. Дай им кръв. Твоята ще подейства по-бързо от всичко, което аз мога да им предложа.

Боунс взе ножа, който му подадох, и сряза дланта си, после отиде при момичетата и накара всяко от тях да пие от кръвта му.

— Тя ще се оправи ли? — попита духът, носещ се над приятелката си.

Долових как постепенно пулсът и се завръща към нормалния си стабилен ритъм, докато кръвта на Боунс вършеше чудеса, лекувайки нараняванията й. След миг се усмихнах.

— Да. Сега вече ще се оправи.

Той ми се усмихна в отговор и осъзнах, че докато е бил жив, е имал трапчинки. Боже, толкова беше млад! После момчето се намръщи.

— Не всички са тук. Имаше още три от тези същества. Казаха, че ще се върнат.

Навярно бяха отишли да си набавят още някого за вечеря. Копелета.

— Ще ги пипна — обещах му. — Не се тревожи. Това ми е работата.

Той отново се усмихна… и започна да избледнява по краищата, да става все по-прозрачен, докато от него не остана нищо.

Мълчаливо се взирах в нищото.

— Отиде ли си?

Боунс знаеше какво имам предвид.

— Предполагам. Изпълни онова, което искаше, затова продължи нататък. Понякога някои упорити хора остават, докато не изпълнят определена задача.

И ми се бе доверил да изпълня тази определена задача вместо него. Не можех да кажа, че ставам за много неща, но да отмъщавам за хора, чийто живот бе откраднат, това определено бе моята специалност.

Тръгнах към вратата.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита ме Боунс.

— Ще взема госпожица Розов маникюр и ще я оставя вътре при останалите — отвърнах през рамо. — Ще изчакам, докато приятелчетата им се върнат, и ще ги избия.

Боунс ме последва.

— Звучи забавно.

Стояхме на дансинга, в близост до тоалетните. Всеки желаещ да влезе в онази зловеща стая, първо трябваше да мине покрай нас. Бях възразила, че не искам да танцувам с Боунс, въпреки че това бе най-доброто ни прикритие, но той ме замъкна на дансинга по начин, подобен на онзи при първата ни среща.

— Ти си професионален убиец, нали? — попита ме той. — Не можеш да бродиш из онзи коридор с окървавени дрехи и да очакваш никой да не те заподозре.

Роклята ми с лавандулов цвят бе изпръскана в червено. Бях измила ръцете си, но нищо не можех да направя за дрехата. Боунс беше прав — ако се мотаех в онзи коридор или пък на бара, щях да се набивам на очи като гноясал палец. Но така, както бях притисната към него, никой нищо нямаше да забележи.

Само че притискането към Боунс на дансинга действаше зле на самоконтрола ми. Последният път, когато го прегръщах така, бе сутринта, в която го напуснах. Помнех всичко, сякаш се бе случило вчера: как се борех със сълзите си и си повтарях, че да го напусна, е единственото възможно решение.

Да, някои неща не се променяха.

Огледах се, за да се разсея. Нещо, което да ме отвлече от мисълта колко много ми бе липсвала прегръдката му.

— Ти всъщност защо си тук? Мислех, че ще си зает с Фелисити, като се има предвид как ви заварих двамата.

Той повдигна вежда.

— Нима това, че ме видя да я целувам, те разстрои? Не мога да разбера защо. Нали в бележката си ми казваше да продължа с живота си.

Удар под кръста.

Понечих да се отдръпна, но той само затегна прегръдката си. Трябваше или да си стоя мирно, или да направя сцена и вероятно да изпусна убийците.

Продължих да танцувам, изпаднала в мрачно настроение, мразейки факта, че все още толкова много обичам Боунс, докато той, изглежда, изпитваше единствено гняв към мен.

— Те знаеха каква съм, Боунс. Мъжете, които тогава дойдоха в болницата, знаеха всичко от медицинските ми резултати. И знаеха за съществуването на вампирите. Шефът им…

— Дон? — предположи той.

А, значи си беше написал домашното.

— Да, Дон. Каза ми, че цял живот търсил някой, достатъчно силен, за да се бори с вампирите, без да е един от тях. Предложи ми сделка. Щеше да ни намери нов дом, а аз щях да водя отряда му. В замяна щеше да те остави на мира. Само така всички щяхме да останем живи. В противен случай щяха да ни преследват като животни, а и знаеш, че майка ми по-скоро би умряла, отколкото да дойде с теб. Освен това тя би предпочела аз да умра, отколкото да се превърна във вампир. А нека не се заблуждаваме, в крайна сметка ти щеше точно това да пожелаеш!

Боунс изсумтя горчиво и ме завъртя прекалено грубо.

— За това ли била цялата проклета работа? Вярвала си, че ще те превърна във вампир? Мътните го взели, Котенце, изобщо хрумна ли ти да поговорим, преди просто да избягаш?

— Нямаше да има значение. Все някога щеше да настояваш това да се случи — повторих инатливо.

— Трябваше да ми се довериш — измърмори той. — Кога съм те лъгал?

— Кога си ме лъгал ли? — нападнах го. — Какво ще кажеш за това, че отвлече Дани Милтън и го уби? Закле ми се, че никога няма да го докоснеш, но предполагам, че сега той не е в Мексико и не пийва коктейл маргарита, нали?

— Ти ме накара да се закълна, че няма да го убивам, осакатявам, разчленявам, ослепявам, измъчвам, обезкървявам, нито че ще го нараня по някакъв друг начин. Или че ще стоя и ще гледам как някой друг го прави. Трябваше да запазиш тревогата си за някого, който да я заслужава. Дани те предаде при първа възможност. Знаеш, че промитият мозък не издържа на погледа на мастер вампир. Поне негодникът най-накрая се оказа полезен. Каза ми къде живееш. Във Вирджиния. Бях свил кръга до три щата и Дани ми спести малко време. Затова казах на Родни да го убие бързо и безболезнено. Не стоях да гледам.

— Копеле такова — обидих го аз.

Боунс сви рамене.

— От деня, в който съм се родил.

В продължение на няколко минути танцувахме мълчаливо. Продължавах да се оглеждам за издайнически сияещи кожи сред посетителите, но досега двамата с Боунс бяхме единствените нечовеци. Къде сте, кръвопийци? Елате ми, зъбатковци, зъбатковци, зъбатковци.

— Е, откога излизаш с ветеринаря? — попита Боунс.

Сковах се заради подигравателния му тон.

— Не е твоя работа.

Той се изсмя кратко.

— Така ли? Преди малко изглеждаше, сякаш ще забучиш кол в сърцето на Фелисити, а сега не искаш да ми отговориш на този въпрос?

Песента се смени с по-бавна. Проклинах Боунс и убийците, които ме бяха поставили в тази ситуация.

— Исках да забуча кол в сърцето й, защото е повърхностна кучка, която ме дразни. Нямаше нищо общо с теб.

Смехът му стана по-нежен.

— Лъжкиня.

Той се приближи още повече и тялото му се заизвива заедно с моето в такт с музиката. Усещането за играещите мускули под дрехите му ме накара да стисна ръцете си в юмруци. Сега се борех с нещо, различно от сълзите, понеже знаех, че между нас никога няма да се получи.

Боунс разшири ноздри. Изругах наум. Можех да се правя на недостъпна колкото си исках, но той беше вампир. Само с едно подушване можеше да разбере как ми влияе близостта му.

— Явно въпреки всичко все пак съм ти липсвал — тихо промълви той и в очите му заиграха зелени искрици.

Престорих се, че не ми пука.

— Не се ласкай, просто си добър танцьор. И Фелисити явно е на това мнение.

— Да ме видиш с Фелисити бе най-малкото, което можех да ти причиня, след като ми се наложи да наблюдавам как онзи човек ти се умилква непрестанно — грубо отвърна Боунс. — Честно, Котенце, какво си си мислила? Майка ти има по-големи топки от Ноа.

— Топките му са си наред! — сопнах се и се изчервих.

По дяволите, та аз дори не знаех дали е така, и Боже, наистина ли го казах?

Боунс изсумтя и ме завъртя в кръг, преди да ме притисне още по-близо до себе си.

— Да бе. Не е чудно, че си толкова възбудена, докато си с мен. Май си си прекарвала по-добре, докато си се обслужвала сама, отколкото с него. Сигурно е доста незадоволително.

Бедрата му докосваха моите, дразнеше ме. Обзе ме гняв, който надви похотта. Нямаше начин да призная, че не бях спала с Ноа или, мътните го взели, с когото и да било, откакто напуснах Боунс. Незадоволително? Тази дума едва ли можеше да опише дори бегло какво изпитвах.

Ала и аз можех да участвам в тази игра. Вдигнах крак и го обвих около тялото на Боунс, предизвикателно въртейки ханша си, а това накара очите му да светнат в яркозелено.

— Явно аз не съм единствената, която е незадоволена, господин оптична възбуда. Май ще се наложи да внимаваш за цвета на очите си. Хората ще забележат.

Боунс затвори очи, после обхвана талията ми и се приведе, докато устните му не докоснаха ухото ми.

— Внимавай, сладурче! Може и да съм ти ядосан, но това не значи, че все още не те желая. Направи така отново и ще те изчукам тук и сега, без да ми пука кой ще ни види.

Твърдата възбуда под дрехите му доказваше, че думите му не бяха празна заплаха. Това ме уплаши и в същото време възбуди по начин, за който дори не исках да се замислям.

Боунс пое дълбоко дъх. Потреперих, знаех, че вампирите не изпитват нужда да дишат и че той поемаше миризмата на желанието ми.

— О, Котенце… — Гласът му стана по-плътен. — Ти само ме предизвикваш, нали така?

Бях спасена от необходимостта да му отговоря, или да направя нещо по-лошо, когато енергията в помещението се промени. Боунс също го усети, много по-ясно от мен. Той се напрегна и отвори очи, но те вече не бяха зелени, а тъмнокафяви.

— Тук са.