С единия крак в гроба

Глава 2

Живеех в малка двуетажна къща, издигаща се в края на дълга алея. Обзавеждането бе едва ли не спартанско заради оскъдността си. На първия етаж имаше само едно канапе, лавици с книги, няколко лампи и минибар, зареден с джин и тоник. Ако черният ми дроб не бе наполовина вампирски, досега да бях умряла от цироза. Тейт, Дейв и Хуан обаче никога не се оплакваха от количествата пиячка в дома ми. Тесте карти и доволно количество алкохол бе достатъчно, за да ги направи редовни посетители на дома ми. Жалко, че никой от тях не бе добър покерджия дори когато бяха трезви. А щом ги напиех, се забавлявах да наблюдавам как картоиграческите им умения стават още по-ужасни.

Е, как се сдобива човек с подобен, изпълнен с лукс живот? Шефът ми, Дон, се натъкна на мен, когато бях на двайсет и две и се бях забъркала в неприятности със закона. Нали се сещате, обичайните младежки лудории — убийство на губернатора на Охайо и неколцина от персонала му, които се бяха оказали съвременни робовладелци, продаващи на вампирите жени за храна и забавления. Да, те заслужаваха да умрат, особено като се има предвид, че аз бях едно от момичетата, които се опитаха да продадат. Двамата с приятеля ми вампир Боунс бяхме въздали собствен вид правосъдие и след нас останаха доста трупове.

След като ме арестуваха, странните патологични изменения, отразени в изследванията ми, ме издадоха, че не съм изцяло човек. Дон ме вербува да ръководя тайния му отряд, като ми отправи предложение, на което не можех да откажа. Или по-точно казано — смъртна заплаха. Приех работата. Имах ли друг избор?

Ала въпреки множеството си недостатъци Дон искаше да защити онези, които обикновените закони не успяваха. Аз исках същото. Рискувах живота си, защото усещах, че това е била причината да се родя наполовина вампир, но да изглеждам съвсем като човек. Можех да бъда и примамката и въдицата за онези, които дебнеха в нощта. Нямаше да живея щастливо до края на живота си, но поне работата ми променяше към по-добро живота на други хора.

Докато си обличах пижамата, телефонът ми иззвъня. Беше почти полунощ и вероятно беше или Дениз, или някое от момчетата, понеже майка ми по това време отдавна вече си е легнала.

— Здрасти, Кат. Сега ли се прибираш?

Дениз знаеше какво работя и знаеше каква съм. Една нощ, докато бях по мои си дела, се натъкнах на вампир, който се опитваше да изсмуче кръвта й. Когато приключих с него, тя вече бе видяла достатъчно, за да осъзнае, че той не е човек. За да й отдам дължимото, се налага да спомена, че тя нито се разпищя, нито припадна, нито пък направи някое от нещата, които някой друг човек щеше да направи. Просто примигна и каза: „Еха. Дължа ти една бира. Най-малко.“

— Да — отговорих й по телефона. — Току-що се прибирам.

— О! Лош ден? — попита тя.

Дениз нямаше как да знае, че бях прекарала по-голямата част от деня възстановявайки се с помощта на хапченцата брамс от раната в корема, която собственоръчно си нанесох с окървавен от вампирска кръв нож. Това, само по себе си, навярно ми бе помогнало повече от магическите хапчета на Дон. Нищо, ама нищо не лекува така добре, както вампирската кръв.

— Ами, обичайното. Ти как си? Как мина срещата ти?

Тя се засмя.

— Приказвам си с теб по телефона, това какво ти говори? Всъщност тъкмо щях да размразя един чийзкейк. Искаш ли да наминеш?

— Разбира се, но съм по пижама.

— Да не забравиш и пухкавите си чехлички. — Представих си как Дениз се усмихва. — Няма да изглеждаш добре без тях.

— Идвам. До скоро.

Затворихме и аз се усмихнах. Самотата бе отложена за известно време. Поне до изяждането на чийзкейка.

В тази късна доба пътищата на Вирджиния бяха опустели, но бях нащрек, защото това бе обичайното време, по което вампирите ловуваха. Обикновено те просто си пийваха по малко. Използваха силата на погледа си и халюциногена в зъбите си, за да се нахранят и да избягат, оставяйки жертвата си с фалшиви спомени и ниско съдържание на желязо в кръвта. Боунс ми бе разкрил този факт. Той ме научи на всичко за вампирите: разказа ми за преимуществата им (а те бяха много!), за слабостите им (които бяха малко и слънчевата светлина, кръстовете и дървените колове не бяха сред тях), за вярванията им (че Каин бил първият вампир, създаден от Господ, който го наказал за убийството на Авел, превръщайки го в същество, прокълнато завинаги да пие кръв като наказание за пролятата братова), за строгата йерархична структура на обществата им, където най-старият вампир господства над „децата“, създадени от него. Да, Боунс ме бе научил на всичко, което знаех.

А после аз го бях напуснала.

Извих волана и рязко натиснах спирачките, когато едно коте се хвърли между гумите на колата ми. Когато слязох, то се опита да побегне, но го хванах и го огледах. По нослето му имаше малко кръв и животинчето измяука, когато мръднах лапичката му. Беше счупена, нямаше съмнение.

Мълвейки успокоителни думи, извадих мобилния си телефон.

— Току-що прегазих котенце — казах на Дениз. — Не мога да го зарежа просто така. Можеш ли да ми намериш ветеринар?

Тя възкликна съчувствено и отиде да вземе телефонния указател. След миг се върна.

— Този работи денонощно и не е далече от теб. После да ми кажеш как е котенцето, става ли? Ще върна чийзкейка във фризера.

Затворих и се обадих на ветеринаря, за да ме упъти. След десетина минути спрях пред „Ноас Фъри Арк“4.

Над пижамата си бях наметнала якето, но вместо ботуши… да, бях обула сините си пухкави чехли. Навярно приличах на домакиня, излязла от ада.

Мъжът в приемната се усмихна, щом влязох.

— Вие ли сте дамата, която току-що ми се обади? С котката?

— Да.

— И името ви е госпожа…?

— Госпожица. Кристин Ръсъл. — Под това име се подвизавах в момента, то бе поредното отдаване на почит на загубената ми любов, понеже човешкото име на Боунс бе Криспин Ръсъл. Проклятието на сантименталността щеше да ме довърши някой ден.

Приятелската му усмивка стана още по-широка.

— Аз съм доктор Ноа Роуз.

Ноа. Това обясняваше странното име на ветеринарния кабинет. Той взе котето, за да му направи рентгенова снимка и се върна след няколко минути.

— Счупено краче, малко охлузвания и недохранване. След около две седмици би трябвало да е напълно здраво. Улично ли е?

— Доколкото ми е известно, да, доктор Роуз.

— Ноа, моля. Сладко малко котенце. Ще го задържите ли?

Думата котенце ме накара да трепна, ала скрих тъгата си и отвърнах, без да се замислям:

— Да.

Широко отворените очи на котето бяха вперени в мен, сякаш знаеше, че съдбата му е решена. Мъничкото му краче бе гипсирано, раничките бяха намазани с мехлем и животинчето изглеждаше наистина окаяно.

— С храна и почивка това коте ще оздравее светкавично.

— Чудесно. Колко ви дължа?

Той се усмихна свенливо.

— Нищо. Постъпката ви е благородна. След две седмици трябва да го доведете, за да махна гипса. Кога ще ви бъде удобно?

— Стига да е късно. Аз, ъъ, работя на странни смени.

— Вечерните часове не са проблем.

Той отново ми се усмихна свенливо и нещо ми подсказа, че не с всеки клиент е така дружелюбен. Ала все пак докторът изглеждаше безобиден. Това бе рядкост, като се вземеха предвид мъжете, които срещах.

— Какво ще кажете за осем часа в четвъртък след две седмици?

— Чудесно.

— Благодаря за помощта, Ноа. Длъжница съм ви.

Понечих да тръгна към вратата.

— Почакайте! — Той заобиколи бюрото и спря. — Това е съвсем непрофесионално, но ако смятате, че сте ми длъжница, не че сте, разбира се, но… аз съм нов в града и… ами, не познавам много хора. Повечето от клиентите ми са по-възрастни или женени и… опитвам се да кажа, че…

Вдигнах въпросително вежда заради несвързаните му приказки и той се изчерви.

— Няма значение. Ако не се върнете за уречения час, ще ви разбера. Съжалявам.

Горкичкият, сладък беше. Хвърлих му бърз поглед през очите на жена, а не като предишния, който бях отправила към него с влизането си и който бе напълно различен, преценяващ опасността. Ноа беше висок, мургав и по момчешки хубав. Можеше да ги събера с Дениз — тя тъкмо ми бе казала, че от последната си среща не е останала очарована.

— Добре, Ноа, отговорът е „да“. Всъщност в понеделник вечер с приятелката ми Дениз ще излезем някъде да хапнем. Заповядай, присъедини се към нас.

Той си отдъхна.

— В понеделник става. Ще се обадя в неделя, за да потвърдя. Обикновено не правя такива неща. Боже, това звучи като заучена реплика! Дай ми телефонния си номер преди да съм те отказал с приказките си.

С усмивка записах на листче номера на мобилния си. Ако Ноа и Дениз се харесат, ще се измъкна тихомълком преди десертите. Ако пък се окаже кретен, тогава ще го разкарам, като се погрижа повече да не я притеснява. Така де, за какво са приятелите?

— Моля те, не променяй решението си — рече той, когато му подадох листчето.

Вместо да отвърна, само му махнах за лека нощ.