С единия крак в гроба

Глава 9

Бях страшно заета в работата. До известна степен това беше добре. Натовареният график през последните две седмици намали до минимум напрежението в отношенията ми с Тейт. Опасно беше да съм разсеяна, когато животът ни непрестанно висеше на косъм.

Отношенията ми с Ноа също не бяха розови. Въпреки огромните му усилия, честите ми отсъствия обтягаха и без това нездравата ни връзка. А напоследък той бе започнал да прави намеци, че искал да „задълбочи“ отношенията ни. Не че го обвинявах, задето опитва — все пак излизахме вече от два месеца, но това нямаше да се случи.

Вече знаех, че между нас няма да се получи, независимо колко прекрасен човек е Ноа. Между нас имаше прекалено много лъжи, всичките идваха от мен, разбира се, а и явно не бях готова да се откажа от предишната си обречена връзка. Ей, поне опитах. Сега трябваше внимателно да се разделя с Ноа. Вече му бях казала, че ще го разбера, ако графикът ми е прекалено тежък за понасяне. Обаче или Ноа упорстваше, или не бе ползвал по-директни методи, но нямаше просто да му кажа: „Между нас всичко приключи!“ и да му затворя телефона. Харесвах Ноа и ненавиждах мисълта да го нараня.

И тогава в четвъртък телефонът ми иззвъня безсрамно рано. Скочих да го вдигна, вече оглеждайки се за някакви дрехи и проклинайки съществата без пулс, които създаваха неприятности преди осем сутринта, когато от другата страна чух гласа на Дениз.

— Какво е станало? — попитах моментално.

— Нищо! Съжалявам, че ти се обаждам толкова рано, но нямах търпение да ти съобщя. О, Кат, толкова съм щастлива! Ще се омъжвам!

Спестих й обичайните коментари от типа: „Сигурна ли си? Толкова е внезапно!“. Дениз излизаше с новия си приятел Ранди само от две седмици, но твърдеше, че е убедена в любовта си, че той изпитва същото към нея. Зървайки отнесения й поглед, ми стана ясно, че каквото и да й кажех за избързване, изчакване или предпазливост, ще достигне само оглушалите й уши. Пък и много й се бе събрало на главата. Родителите на Дениз отказваха дори да се срещнат с Ранди, понеже той бе католик, а те — евреи. Неговите родители също не бяха щастливи от невероятно краткия период на ухажване. Кой твърди, че влюбването е лесна работа? Определено не и аз.

Възнамерявах да си поговоря с родителите й. Години наред тренирах хипнотизиращия си поглед. Той не беше така могъщ като на вампир, но щях да опитам най-доброто, на което бях способна. Дениз заслужаваше щастлива сватба и щях да направя всичко възможно, за да й я осигуря. Какво можеше да се обърка? Те и без това нямаше как да се обявят по-категорично против сватбата, отколкото вече го правеха.

Настоях аз да платя цветята, фотографа и тортата. Младоженците щяха да се погрижат за останалите разходи. Дениз опита да откаже, но я изплаших с ножовете си и с лошото си предменструално настроение. В извънработното ми време двете обикаляхме да изберем роклята, премените на шаферките, цветята и поканите. Запознах се с Ранди едва четири дни преди сватбата. За мое егоистично облекчение той се местеше в нейната къща, а не тя в неговата. Дениз ми обясни, че той е независим софтуерен консултант — компютърен гений, и за него бе по-лесно да се премести, отколкото за нея, а тя си имаше работа с нормално работно време от девет до пет.

Дениз ме повика да им помогна с разтоварването на вещите на Ранди и когато той паркира камиона, нает от фирма за премествания, го видях за пръв път. Беше висок около метър и осемдесет и имаше светлокафява коса, носеше очила без рамки и бе слаб, но атлетичен. Беше красив, но най-много харесах очите му. Те засияваха, когато поглеждаше към Дениз.

След като я целуна, той протегна ръка и ме поздрави.

— Ти сигурно си Кат. Дениз не може да спре да говори за теб. Благодаря ти за помощта около сватбата.

Не обърнах внимание на ръката му и вместо да я стисна го прегърнах.

— Много се радвам, че най-накрая се запознахме! Не се притеснявай за помощта. Вероятно аз никога няма да се омъжа, затова ще изживея събитието чрез нея. Хайде да разтоварим багажа ти. Довечера е последната проба на Дениз и тя не бива да закъснява.

Ранди се покашля.

— Ъм, захарче, нали ми каза, че ще дойдат достатъчно хора да помогнат? Само ние тримата сме.

Дениз се разсмя.

— Не се тревожи. Кат е дете на фермери. Повярвай ми, двамата можем да си седнем и да я гледаме как работи, но няма да бъде учтиво.

Ранди ме измери със съмнение в погледа. Дениз бе спазила обещанието си и не му бе казала нищо за произхода ми. Той знаеше само, че работя за правителството.

Ранди ме последва отзад при каросерията на камиона.

— Сигурна ли си? Довечера ще се срещна с мой приятел, един от шаферите, и той предложи да помогне. Казах му, че не се налага, защото Дениз така бе казала, но мога да му се обадя. Нали не искаш да се седнеш?

— Ранди, много си мил, но не се притеснявай. Ще свършим за нула време.

Половин час по-късно Ранди зяпаше спретнато подредените си мебели в красивата двуетажна къща на Дениз. Понякога да бъдеш наполовина мъртъв не беше чак толкова гадно.

— Фермери? — попита той невярващо и ме погледна.

Усмихнах се.

— Фермери. Пето поколение.

— Да бе — каза той.

Дениз прикри кикотенето си.

— Върви да си вземеш душ — пришпорих я аз. — Трябва да тръгваме.

— Ранди, ти кога ще се прибереш довечера? Да вечеряме ли двете с Кат?

— Да. Ще се срещна с приятел, така че ще се забавя.

Прокашлях се с престорена заплаха.

— Добре де, отивам! — отстъпи тя.

— Благодаря ти за помощта — отново повтори Ранди. — Не само за преместването днес. Или за сватбата. Дениз ми разказа как винаги си до нея. Рядкост е да имаш такъв приятел.

Той ме погледна открито и разбрах защо Дениз изпитва такива чувства към него. В погледа му имаше нещо много почтено.

— Няма за какво. — Не казах нищо повече от това. Някак не беше нужно да го правя.

— Готова съм — изчурулика Дениз малко по-късно.

Прегърнах Ранди за довиждане.

— Чудесно е, че най-накрая се запознахме.

— Наистина е така. Грижи се за момичето ми!

— Ох, тя това и прави — увери го Дениз. — Грижи се.

Четири часа по-късно, след пробата на Дениз и след необезпокоявана — поне веднъж! — вечеря, я закарах вкъщи и се прибрах у дома. Наближаваше един часът през нощта. За мен беше направо рано да се прибирам.

Застинах, когато излязох от колата и усетих лекия заряд във въздуха. Нямаше необичайни звуци, само тези, издавани от хората в близките къщи, а и не усетих никого. Въпреки това протегнах ръце, за да опипам въздуха на алеята, сякаш той имаше форма. Беше едва доловима следа от нечовешко присъствие, но не бе достатъчно прясна, че източникът й все още да се навърта наблизо, ала все пак нещо беше идвало тук. Навярно просто някое същество бе минало оттук. Нямаше да е за първи път. Остатъчната енергия не ми се стори заплашителна. Когато дебнеха, за да убият, вампирите и тулите излъчваха съвсем различна енергия.

Отпъдих мисълта. Ако нещо зло и мъртво ме бе намерило и имаше лоши намерения, то щеше да ме очаква вътре. За всеки случай влязох предпазливо и проверих всички стаи. Нищо.

Изкъпах се и си легнах. Под леглото нямаше никакво чудовище, бях проверила — много детинско, ала онова странно усещане си оставаше. Можех да се закълна, че някой е бил в дома ми. Но това бе глупаво. Боже, ставах параноичка като Дон.

Затворих решително очи, опитвайки се да прогоня старата молитва преди лягане от детството си… Ако умра, преди да се събудя8…

Спах, оставила един от ножовете си под леглото, убеждавайки сама себе си, че не съм параноичка. Просто бях предпазлива.

Да бе, точно. И аз не си вярвах.