С единия крак в гроба

Глава 23

Времето се точеше. Бяха минали повече от три часа, когато чух нещо да се случва в далечния край на централата. Там се намираха неколцина от екипа ми, говореха на висок глас, бяха развълнувани. Това бе единственият вход към четвърто подниво, където държахме вампирите. Наострих уши и безпогрешно долових звуците на алармата за укрепения асансьор, който се ползваше единствено за вкарване на капсулата вътре в сградата.

Нахлух право в кабинета на Дон. Беше говорил по телефона и сега уверено седна на мястото си.

— Върнаха се и капсулата е с тях. Какво, по дяволите, става, Дон?

— Седни. — Той кимна към един стол и аз се тръшнах на него. — Опасявам се, че имам обезпокоителни новини, Кат. Не ти казах по-рано, защото навярно щеше да рискуваш живота си и да напуснеш централата. Майка ти ми се обади, понеже беше уплашена. Очевидно новият ти приятел вампир й звъннал, за да й каже, че ще намине. Щом отишъл в дома й, я нападнал. Тя е добре, само е насинена и поожулена. След като пристигнахме ние, той, ъъ, се предаде и беше доведен тук. Вече намекна, че знае кой е по петите ти и че щял да се погрижи. В момента момчетата го затварят и ще го разпитат и за най-незначителната подробност.

— Искам да го видя — казах моментално.

Дон поклати глава.

— Няма да стане. Прекалено си въвлечена от емоционална гледна точка и това пречи на обективността ти. От около час достъпът ти до по-долните нива е ограничен. Не трябва да влизаш в контакт с нито един от вампирите. Съжалявам, но действията ти ме принудиха да взема това решение. Не се обвинявай. Мнозина други също са попадали под влиянието им. Нека това ти бъде за урок. Ще те държа в течение.

Той ме освобождаваше. Скочих вбесена на крака.

— Добре, щом така стоят нещата, тогава поне ме остави да поговоря с Тейт, преди да го разпита. Поне това можеш да направиш. Накарай Тейт да се качи тук горе, ако си толкова загрижен, че ще причиня неразбория долу. Може да се срещна с него в кабинета си.

Дон ме изгледа със зле прикрито раздразнение, но вдигна телефона си и се обади.

— Ще бъде тук след петнайсет минути.

Затръшнах вратата зад гърба си.

Ако Тейт беше очаквал да седя разтреперана на стола си, когато отвори вратата на кабинета ми, то тогава остана разочарован. Хладнокръвно седях зад бюрото си и махнах с ръка към вратата.

— Затвори я.

Той я затвори и скръсти ръце пред гърдите си.

— Дойдох, както поиска, но можеш да си спестиш усилията, Кат. Не можеш да ми кажеш нищо, което да ме накара да променя решението си. Заловихме го с окървавени ръце в дома на майка ти. Тя има късмет, че е жива, ако въобще си в състояние да забравиш за миг загрижеността за любовника си и да обърнеш внимание на този факт.

Изглеждаше леко отвратен от мен, ала въпреки това пулсът му се ускори, когато се изправих и се приближих към него.

— О, аз съм загрижена повече, отколкото можеш да си представиш, Тейт. Не само за него, но и за теб. Затова първо ще те помоля нещо и после ще се надявам да постъпиш правилно. Вземи Хуан със себе си и го освободете. След това ще заключим сградата по процедурата за спешни случаи и ще открием кой е предателят. Можем да направим това по два начина, но така или иначе ще бъде направено.

Тейт разшири ноздри и поклати глава.

— Загубила си си ума, Кат. Направо си полудяла! Боже, никакво чукане не си струва да захвърлиш живота си за…

— Обичам го — прекъснах Тейт.

Той яростно изруга, преди да отвърне:

— Сега знам, че си побъркана! Срещаш се с него едва от няколко седмици и си мислиш, че си влюбена? Това е откачено, мамка му!

Сграбчи ме за раменете и силно ме раздруса. Аз просто сключих длани около китките му.

— Тейт, веднъж ме обвини, че не се доверявам никому. Прав беше, не се доверявам. Сега обаче ще се доверя на теб и се надявам и ти да ми отвърнеш със същото. Когато го видя днес, когато погледна в очите му и наистина го видя… не ти ли се стори познат?

— Разбира се, че ми се стори. Гледах проклетия запис часове наред! Пък и аз го видях пред дома ти онази вечер.

Стиснах го по-силно.

— Не говоря за онази вечер или за записа, а за по-отдавна. Вярно, зърна го едва за миг, но пък запомнящ се. Все пак ти го застреля. Точно преди колата да се забие в него.

— Това е…

Тейт млъкна. На лицето му постепенно се появи изражение на разбиране. Зяпна ме с ококорени очи, а после устата му се сви в тънка, упорита линия.

— Е — каза той тихо, — ти наистина ни направи на глупаци, Катрин Кроуфийлд.

Поех дълбоко дъх.

— Това е Боунс, вампирът, за когото ви казах, че съм обичала и убила в Охайо, само че не го убих. Напуснах го и ви дадох друго тяло вместо неговото. Не го бях виждала до скоро, когато се появи на сватбата на Дениз. Днес всичко това е постановка, за да вкарам Боунс тук и той да открие предателя. Знаеше, че ако отиде при майка ми, тя ще се обади на отряда, а единственият начин да дойде тук, е да влезе в капсулата или да го докарат мъртъв. Боунс избра капсулата, въпреки опасността да загуби живота си, след като веднъж се окаже окован вътре в нея.

Тейт все още изглеждаше шокиран.

— Аз за малко да го убия. Бях го вързал и знаех, че трябва само да го разтърся и остриетата щяха да пронижат сърцето му. Хуан ме спря. Каза ми, че първо ще го разпитаме, преди да го осъдим. Минали са повече от четири години. Не си виждала вампира до неотдавна, но през цялото това време си била влюбена в него?

— Да.

Тейт се изсмя — рязък, кратък лай.

— Разбира се. Но това не значи, че ще наруша всички правила относно вампирите и ще го пусна.

— Той ще бъде пуснат. — Пръстите ми се впиха в ръцете му. — Единственият въпрос е дали ще си в съзнание, когато това стане. Ти си ми приятел, Тейт. До голяма степен си ми най-добрият приятел, но ще бъда пределно ясна — ще го изкарам оттам и ще унищожа всеки, изпречил се на пътя ми.

Тейт имаше вид, сякаш иска да ме шамароса.

— Проклета да си, Кат. Проклета! Била си с него колко? Шест месеца? До мен си повече от четири шибани години! Толкова много ли значи той за теб? Повече от всичко, за което си се борила и което си постигнала? Замисли се, за Бога!

Вторачих се право в очите му, без да се поколебая.

— Да, толкова много значи. Може би не разбираш. Някога дължал ли си всичко на една личност? Всичките си способности, всичките си победи, всичко, което някога е значело нещо в живота ти… и всичко това да е било свързано само с един човек? Това е Боунс за мен.

Тейт внезапно ме дръпна по-близо.

— Кучка такава, разбирам те, защото този човек за мен си ти.

Не го отблъснах, оставих го да стои само на няколко сантиметра от мен.

— Ако въобще съм направила нещо значимо, научила съм го от него. Тогава и ти си му длъжник.

Нещо припламна в тъмносиния му поглед, преди раменете му да се отпуснат.

— Нищо не му дължа. Но, да, на теб съм длъжник. Това ли е цената, която искаш да платя?

— Щом така искаш да го наричаш. — По-добре беше да преговарям с Тейт, вместо да го пребия до безсъзнание.

— Не е само отварянето на онази капсула, Кат. Следват четири нива на добре обучени охранители, а и ще се включи автоматичното заключване още щом някой забележи затворник да се разхожда по коридорите. Той не може да повлияе със зелените си очи на всички и да ги подчини на себе си. Някой ще задейства алармата. Наясно си, ти си проектирала всичко!

— Именно затова заедно с Хуан ще слезете спокойно и нехайно долу, а аз ще остана тук горе и ще изключа кодовете за сигурност.

Тейт се отдалечи от мен и закрачи.

— Дон смени паролите ти веднага щом научи за теб и вампира. Кодовете ти вече не са активни. Дори моят няма да свърши работа за това.

Без да обръщам внимание на думите му, извадих мобилния си и набрах един номер.

— Ранди, готови сме. Точно след десет минути дръпни шалтера. На всички нива, с изключение на четвърто и асансьора, водещ обратно до първо. Пълна тъмница, като в праисторическите времена. Целуни Дениз от мен. Длъжница съм ти.

Затворих и погледнах Тейт.

— Сега върви долу. След десет минути токът ще спре и тази сграда ще се превърне в гробница. Подходящо, не мислиш ли, понеже ще освободим един мъртвец. Ще работи само онова, което аз искам да работи. Да не би да си мислеше, че след всичките тези години не съм си оставила вратичка с резервни пароли, в случай че Дон се обърне срещу мен?

Той стоеше и гледаше невярващо.

— Щом си могла да подготвиш всичко това, защо въобще си направи труда да поискаш помощта ми?

— Ти си ми приятел — повторих, отворих едно чекмедже на бюрото и извадих пистолет, който затъкнах в панталоните си. — А и аз все още искам да ръководя този отряд, макар че явно никой от вас не го вярва. Побързай, вече ти остават само девет минути…

Дениз се оказа права за Ранди. Той наистина беше компютърен гений. С паролите, които му бях дала, проникна в системата и пусна вирус, който той контролираше. Вирусът замрази всичко. Дори телефоните не работеха. Най-близката клетка, която прихващаше сигналите на мобилните ни, също остана без ток. Моят телефон обаче бе сателитен и все още функционираше и когато светлините угаснаха, бях единствената, която не ахна заради внезапно настъпилия мрак. Просто отидох до асансьора и зачаках.

Когато вратите се отвориха, Боунс се оказа пред мен. Прегърнах го бурно, докато давах нареждания на Тейт и Хуан, които тревожно се бяха оттеглили в най-далечния ъгъл.

— Пазете тази врата. Никой да не припарва наблизо, дори Дон.

— Какво правиш? — попита Тейт, когато двамата излязоха от асансьора и минаха покрай нас.

— Давам му кръв. Онази капсула го е изтощила. Има нужда от презареждане.

— Кат, Исусе…

Праснах бутона и вратите на асансьора се затвориха, прекъсвайки възраженията на Тейт.

— Знаех си, че ще се справиш, сладурче — каза ми Боунс.

Прегърнах го силно.

— Божичко, притеснявах се ужасно през последните няколко часа!

Той нежно ме целуна, изучавайки всяка извивка на устните ми, докато ме милваше с ръце. Стиснах го и ми прилоша заради многобройните дупки в дрехите му, разкъсани там, където сребърните шипове на капсулата бяха пронизвали кожата му.

— Няма нужда от любовна игра — прошепнах, прекъсвайки целувката. — Просто ме ухапи.

Боунс дрезгаво се засмя.

— Винаги си нетърпелива.

Сетне устните му се спуснаха по шията ми. Езикът му обиколи за миг вдлъбнатинката на врата ми, преди зъбите му да се впият в мен силно заради усещането, нахлуващо в мен. Чувството бе по-различно от предните два пъти, когато ме бе ухапвал. Не така еротично, по-хищническо. И все пак сърцето ми препусна, колената ми омекнаха от удоволствие и онази странна топлина запълзя из мен.

Вратите на асансьора се отвориха точно когато Боунс вдигна глава. Последва зловещ звук на зареждане на пистолет и аз извадих собственото си оръжие от панталона.

— Назад, Тейт! Стреляш ли, ще отвърна.

Явно бяхме страхотна картинка, Боунс облизваше последните капчици кръв от зъбите си, а аз бях насочила пистолета си срещу всички, но не и срещу вампира, който пиеше от кръвта ми. По дяволите, добре разбирах реакцията на Тейт, но това не значеше, че щях да го оставя да застреля Боунс. Хуан също бе извадил оръжието си, но поне не го беше насочил. Умен мъж.

Боунс измери с поглед Тейт и не си направи труда да си прибере зъбите.

— Не се тревожи за безопасността й, друже. Никога не бих я наранил, но съм виждал как я гледаш, така че не мога да обещая същото за теб.

— Тейт — казах предупредително. — Свали пистолета.

Тейт ме зяпна.

— По дяволите, Кат. Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Всичко е наред, Котенце — рече Боунс. — Той няма да стреля.

Тейт свали оръжието, а внезапната загуба на кръв ме накара да се олюлея. Боунс ми взе пистолета и нехайно го подаде на Хуан, който го изгледа изумено.

— Наричаш я Котенце? И тя ти позволява? Когато аз я нарекох така, тя ме вкара в кома за цели три дни! Топките ми така и не се възстановиха от размазващия й удар в гръбнака ми.

— Така и е трябвало да постъпи — съгласи се Боунс. — Тя е моето Котенце и ничие друго.

Ръгнах го в гърдите.

— Може ли да те прекъсна? Малко съм замаяна.

— Извинявай, сладурче.

Той ме вдигна от земята, а зъбите му порязаха езика му с едно стискане на челюстта. Имаше толкова много начини да ми даде да пия кръв от него, но предполагам, че Боунс избра точно този заради коментара си към Тейт. Отвърнах на целувката му, поглъщайки нужните капчици. Типично за Боунс — да удари два заека с един куршум — маркира територията си и едновременно с това ми даде сила.

Дон избра тъкмо този момент да се присъедини към групата потресени наблюдатели. Навреме, за да ме види сгушена в обятията на вампир, и с крака, полюшващи се във въздуха.

— Какво, по дяволите, става тук?

Боунс ме остави на земята и със скоростта на едно мигване се озова при шефа ми. На Дон му правеше чест, че не се опита да избяга, а каза:

— Явно си твърдо решен да ме убиеш щом си си направил труда да минеш през всичко това — равно рече той, излъчвайки рамене.

— Не съм тук за теб, старче — обясни Боунс, оглеждайки го от глава до пети. — Тук съм, за да открия къртицата в градинката ти. Но първо ще си побъбрим, ние тримата. Прекалено дълго я държа на тъмно.

— Тейт, Хуан, погрижете се никой да не влиза през тази врата, както и никой да не реши да се прави на смел. Навсякъде е заключено, но някой може да извади оръжие. Бъдете нащрек.

Кимнах към кабинета на Дон.

— След теб, шефе.

Дон зае мястото си, сякаш това беше просто поредното посещение, а не ситуация със заложници. Ние се настанихме срещу него.

— Дон, бих искала да ти представя Боунс. Истинският Боунс, не заместника му в леда във фризера. Познавам го от Охайо, където той пренареди магистралата.

— През всички тези години, Кат — тъжно рече Дон. — Ти си била на другата страна през цялото това време. Браво, напълно ме заблуди.

Отворих разярено уста, но Боунс ме изпревари.

— Ти, неблагодарен негодник, единствената причина в момента да не те изчоплям от зъбите си, е тя. Смята, че си почтен човек, не че съм съгласен с нея, и по никакъв начин не е предала доверието ти. За теб обаче, едва ли може да се твърди същото.

Извъртях очи. Смъртна заплаха, бре, страхотен начин да подхване разговора.

— Не съм те изиграла по никакъв начин, Дон — казах. — Когато си тръгнах от Охайо, мислех, че напускам Боунс завинаги. Той ме издири и се срещнахме едва преди две седмици, а и никога не съм направила нищо, с което да застраша организацията.

Дон поклати глава в знак на себепорицание.

— Трябваше да усетя капана. Един вампир никога не се предава. Как накара майка ти да участва?

— Тя не е участвала — отвърнах мрачно. — Боунс й е казал, че иска да се срещнат. Знаеше как ще постъпи тя.

Боунс изсумтя.

— Когато отидох в къщата й, вече сама си беше посинила и двете очи и бе прекатурила всички мебели. Но да се върнем на теб, Дон. През по-голямата част от живота си съм имал занаят. Откривам хора и съм много добър в това. Така че представи си колко се изненадах, когато изключително много се затрудних да открия Кат, както не успях да намеря и баща й. Е, да се проваля и да не открия един, това го разбирам, но двама? Двама, скрити толкова внимателно, сякаш нарочно… от един и същи човек.

Лошо предчувствие запъпли по гръбнака ми. Боунс стисна ръката ми.

— След като тя изчезна яко дим, две неща винаги са ми се стрували странни. Първото беше как успя да я откриеш толкова бързо. Ти се появи с всички факти и подробности за нея в деня, в който я арестуваха. Прекалено нагласено беше. Подобно проучване отнема време. Значи сте я държали под око от доста време, но защо? Този въпрос има само един отговор. Вече си знаел каква е тя.

— Какво? — изстрелях се от стола си и изкрещях. — Дон, какво си крил от мен?

— Седни, сладурче.

Боунс ме сграбчи, а вместо това трябваше да изтичам и да се метна през бюрото на Дон, за да го удуша. Шефът ми се беше превърнал в блед папирус.

— Второто нещо, което ме озадачи, беше, че няма никакви доклади за смъртта на някой с описанието на баща й по времето, когато майка й е била изнасилена. Иън разреши тази загадка, ти го познаваш под името Лиъм Фланъри. Дон, ти я прати по петите му, но той не беше обичайната й мишена, нали?

— Не — отговорих вместо Дон, чиито устни се бяха свили в тънка линия. — Не беше. Ела си на думата, Боунс.

— Предположих, че Дон ще се намеси и ще довърши вместо мен, но той мълчи. Навярно адски се надява, че само опипвам почвата, нали, Дон?

Шефът ми не отвърна. Боунс изсумтя със съжаление.

— Отвори плика, който по-рано ти дадох, Котенце.

С треперещи пръсти го извадих от деколтето си, разкъсах плика и разгънах единствения лист вътре. Представляваше някаква изрязана статия със снимка, но текстът под нея се размаза пред очите ми, защото един поглед на фотографията беше достатъчен.

Мъжът се усмихваше, имаше червена коса, високи скули, прав нос, мъжествена челюст, която ми се стори зловещо позната и макар да не личеше, можех да се обзаложа, че очите му са сиви. Въпреки че снимката бе избледняла, приликата беше невероятна. Най-сетне разполагах с лице, към което да насоча омразата си, и то бе отражение на моето собствено. Нищо чудно, че майка ми тотално откачаше.

Бях толкова погълната от взиране в лика на баща си, че мина минута, преди да погледна другия мъж на снимката. Човекът бе прегърнал баща ми през раменете. „Семейство празнува почестите, връчени на федерален агент“ — това гласеше заглавието.

Годините не му се бяха отразили благотворно, но го познах моментално. Разкикотих се вбесено и хвърлих страницата към Дон.

— Е, нима животът не е един огромен майтап? Една гигантска подигравка! Знам точно как се е чувствал Люк Скайуокър, когато Дарт Вейдър му съобщава кой е в действителност, само дето ти не си баща ми. Ти си брат на баща ми.