С единия крак в гроба

Глава 20

На следващата вечер Боунс дойде точно в седем. Планирахме да вечеряме рано и после да избягаме — поне до сутринта. Още щом напуснах централата предната нощ, Дон пусна двайсет и четири часова охрана по петите ми. Направо ми вкисваше настроението, меко казано. Вероятно имаха микрофони, насочени към дома ми, за максимална сила на звука.

Направо побеснявах. Какво си мислеше Дон, че ако ме остави без наблюдение, ще направя събрание на неживите в радиус от сто и шейсет километра и ще им раздам плана на централата ли? Ако не бе така загрижен за „добруването на света“, щях сериозно да се замисля дали да не напусна работа.

Все още се мръщех заради ситуацията, когато отворих вратата на Боунс… и останах с отворена уста.

Носеше черни панталони и тъмносиня риза, а кожата му сияеше на фона на тъмните цветове. На раменете му свободно почиваше черно кожено яке, допълващо външния му вид. Именно якето прикова вниманието ми. Беше дълго и се спускаше почти до прасците.

— Леле, това, което си мисля ли е? — промълвих.

Боунс се ухили и се завъртя в кръг.

— Харесва ли ти? Все пак ти запази своя коледен подарък — кимна към волвото, паркирано на алеята ми. — Така че ми се стори честно и аз да си взема моя, особено след като ми отмъкна старото яке.

Якето, което му бях купила за Коледа преди години, му пасваше чудесно. Така и не получих възможност да му го подаря, понеже Дон ме спипа преди настъпването на празниците. Боунс явно го беше взел от скривалището ми под разхлабената дъска в стария ми апартамент. Казах му къде е подаръкът в деня, преди да замина. Мисълта, че се бе върнал да си го вземе, едва не ме накара да избухна в сълзи.

Явно тъгата се четеше по лицето ми, защото изражението му се смекчи.

— Съжалявам, сладурче — каза и ме придърпа в прегръдката си. Почти чувах как фотоапаратите щракат, докато шпионите на Дон ни снимаха в близък план. — Не предполагах, че ще те натъжа.

Овладях емоциите си.

— Добре съм — казах дрезгаво и погалих леко кожата. — Изглеждаш чудесно с него. Точно както си те бях представяла. Само дето косата ти е различна, разбира се.

Боунс тръсна глава, разпилявайки меднокафявите си къдрици.

— Това е естественият ми цвят. Напоследък не ми се занимаваше да я боядисвам, пък и платиненорусото се набива повече на очи, не мислиш ли? А ти кой цвят предпочиташ?

Замислих се.

— Срещнахте, когато беше блондин, затова и ми се струва по-естествено. Но не се тревожи. Няма да извадя перхидрола.

Той тихо се изкиска.

— Ако те възбужда повече.

Гледаше ме, докато изричаше думите, и кожата ми се затопли под погледа му. Носех семпла къса черна рокля без ръкави с V-образно деколте отпред и отзад. Лек грим, без бижута и определено без парфюм. Всички вампири, които познавах, мразеха аромата му. Беше прекалено тежък за обонянието им, независимо колко пестеливо е нанесен.

— Готова ли си да тръгваме? — нежно попита Боунс.

— Аха.

Някак не успях да издам по-членоразделен отговор. Боже, буквално в продължение на години не бях искала нищо повече от това да прекарам нощта в обятията му, а сега желанието ми щеше да се сбъдне съвсем скоро. Тогава защо внезапно се оказах толкова притеснена? Всъщност все едно чудодейно се бях превърнала в пубер на бала по случай завършването на годината.

Боунс се качи на мотора си — модерно ново дукати. Винаги беше харесвал мотоциклетите, но не бяха моят любим начин на придвижване. И все пак моторът бе най-добрият избор за плана ни по-късно да се измъкнем от опашката, която ни следваше. Определено нямаше да се изненадам, ако предишния ден Дон се бе разпоредил да инсталират бръмбари в колата ми, докато присъствах на срещата в кабинета му, а пък и никой не можеше да догони вампир на мотоциклет.

Боунс ме изгледа развеселено, докато си слагах каската и се качвах на мотора зад него.

— Чувам ги, сега се суетят като плъхове. Да видим докога ще успеят да ни следват. Отначало няма да им давам много зор.

После форсира мотора и прелетя по улицата, без да се тревожи за ограничението на скоростта.

Затегнах прегръдката си около талията му. Да, това определено ми напомни за старите времена.

Ресторантът, в който ме заведе, се наричаше „Скайлайнс“. Седяхме на върха на двайсететажна сграда с изглед към града. Външните стени бяха от стъкло и гледката се бе ширнала, необезпокоявана от нищо, а нашата маса беше точно до прозореца. Червено-белите светлини на колите, пъплещи под нас, привлякоха погледа ми и аз разсеяно се зачудих в коя ли от тях се намират хората на Дон. Заради шума от движението и заради хората в сградата ми беше трудно да разбера. Обаче със сигурност бяха някъде там, знаех го. Изкушавах се да им помахам от мястото си край прозореца.

— Показваш им, че не се опитваме да избягаме ли? — попитах Боунс, след като сервитьорът взе поръчката ни за виното и предястията.

Той ми се усмихна.

— Не исках да нахлуят тук и да ни развалят вечерята. Хайде, дори не си погледнала менюто.

Разгледах предлаганите ястия, но погледът ми все се връщаше към Боунс. Не бях единствената, която му се възхищаваше. Идеалните му черти в съчетание с хищническата му грация бяха накарали всички жени да извърнат глави, когато влязохме. По-тъмната му коса контрастираше на фона на гладката му сияеща кожа и се запитах какво ли ще почувствам, ако докосна порасналите му къдрици. Най-горното копче на ризата му бе разкопчано и можех да зърна част от гърдите му, които както знаех, бяха твърди като масата, на която седяхме. Спомних си колко еротично беше усещането да прокарам нокти надолу по гърба му и да го придърпвам по-близо до себе си. Спомних си как силата му пулсираше при допира с кожата ми, когато телата ни се сливаха. Спомних си колко зелени бяха очите му, когато бе в мен. И как вампирската му способност да управлява посоката, по която кръвта да тече в тялото му, означава, че може да ме люби, докато се почувствам презадоволена.

Нищо чудно, че не можех да се съсредоточа върху менюто. Храна ли? Че на кого му беше притрябвала? Изведнъж се оказа, че въобще не съм притеснена за по-късно. Всъщност ми се искаше по-късно да дойде много по-скоро.

Боунс явно го усети, защото в очите му заблестяха малки зелени искри.

— Престани, сладурче. Заради теб ми е много трудно да се държа прилично.

— Не знам за какво говориш — казах и кръстосах крака, позволявайки му да чуе триенето на кожата ми — не носех чорапогащник.

Донесоха виното ни. Отпих, докато се намествах на мястото си и нехайно галех деколтето си. След години на практика със сигурност бях усвоила едно нещо и то бе как да възбудя вампир. Всъщност с това си изкарвах прехраната, само че този случай нямаше да завърши със сребърно острие. Колко освежаващо!

Боунс се приведе напред.

— Знаеш ли колко си красива? — Гласът му бе дрезгав. — Напълно очарователна. Ще са ми нужни часове, за да могат устните ми отново да се запознаят с всеки сантиметър от тялото ти, и едва издържам да разбера дали все още си толкова вкусна, колкото си спомням.

Задържах виното в устата си, преди да преглътна. Ето това вече не беше част от практиката. Предишните ми мишени никога не бяха предизвиквали толкова разгорещен ответ в тялото ми.

— Наистина ли се налага да оставаме за цялата вечеря? — Очите ми се втренчиха в неговите и аз погалих ръката му с пръст. — Нека просто си я вземем за вкъщи, ммм?

Той отвори уста да отговори… и изведнъж се озовах под съседната маса, а той лежеше върху мен. Чуха се пръсването на стъкло и пронизителни писъци. Масите се преобръщаха и хората падаха от столовете си, а аз се чудех какво, по дяволите, става и защо челото ми гори.

Явно инстинктивно бях затворила очи, защото когато ги отворих, изпищях. Лицето на Боунс бе до моето и в косата му, преди да започне да се затваря, лъщеше кървава дупка.

— Прострелян си! — ахнах. — Някой се опита да те убие!

Отне ми миг, преди да осъзная фактите. Бяхме на пода. Той ме беше претърколил далеч от масата ни, но все още виждах мястото, на което бяхме седели. Три дупки зееха в стъклото и нито една от тях не беше откъм неговата страна.

Боунс ме изправи на крака, обърнал гръб на прозореца, и истината ме връхлетя, когато той отвърна:

— Не мен, Котенце. Теб.