С единия крак в гроба

Глава 5

Къщата, в която бях отраснала, се намираше в черешова овощна градина, изглеждаща запусната от години. Навярно от момента, в който бяха убити баба ми и дядо ми. Ликинг Фолс в Охайо бе място, което не вярвах, че някога ще видя отново, а плашещото бе, че времето в това малко градче сякаш бе застинало. Боже, тази къща щеше да придобие зловеща слава. Между стените й бяха намерили смъртта си четирима души. За двама от тях се предполагаше, че са били заклани от собствената им внучка, която бе превъртяла, а сега и тази втора двойка.

По ирония на съдбата последния път, когато се бях изкачила на предната ни веранда, в къщата се бе случило първото двойно убийство. Болката избухна в мен отново, когато в съзнанието ми се върна спомена за проснатото на кухненския под тяло на дядо ми и на червените отпечатъци от дланите на баба ми, оставени по стъпалата, по които се бе опитала да изпълзи.

С Дейв огледахме кухнята, внимавайки да не докосваме нищо.

— Телата огледани ли са? Нещо открито ли е?

Тейт се прокашля.

— Телата все още са тук. Кат. Дон нареди да не бъдат местени, докато ти не ги огледаш. Нищо не е било конфискувано.

Страхотно. Дон бе по-умен, отколкото бе добре за него.

— Снимани ли са вече? Документирани? Можем ли да ги разпорим, за да ги огледаме по-добре?

Хуан примигна заради избора ми на думи, но Тейт кимна. Къщата бе обградена от войниците ни, в случай че това се окажеше капан. Наближаваше пладне, така че донякъде бяхме в безопасност. Вампирите мразеха да стават рано. Явно това тук бе инсценирано специално за мен и можех да се обзаложа, че който и да бе виновен затова, спеше разкрасяващия си сън.

— Добре тогава. Да започваме.

Час по-късно Купър бе на път да се пречупи.

— Ще повърна.

Погледнах към останките, които преди бяха принадлежали на щастливата двойка. Да, мургавото лице на Купър определено бе позеленяло.

— Ако повърнеш, ще го изядеш от пода, войнико.

Той изпсува и аз се върнах към огледа на тялото пред себе си. От време на време чувах как стомахът му се бунтува, ала той преглъщаше смело и продължаваше да работи. Все още таях надежда за способностите му.

Ръката ми се натъкна на нещо странно в гръдната кухина на жената. Нещо твърдо, което не бе кост. Извадих го внимателно, без да обръщам внимание на ужасните звуци, които се чуваха, докато го измъквах.

Тейт и Хуан напрегнато се приведоха над мен.

— Прилича на някакъв камък — отбеляза Тейт.

— Какво пък трябва да означава това? — зачуди се Хуан.

Вкамених се като камъка в ръката ми. Изкрещях наум.

— Не е камък. Това е парче варовик. От пещера.

— Останете в периметър от осем километра и половина. Ако се приближите повече, ще чуят пулса ви. Не искам въздушно подкрепление, нито радиовръзка. Само сигнали с ръце, не искам да издадем броя ни. Ще вляза през входа на пещерата и вие ще ми дадете точно трийсет минути. Ако не изляза, ще изстреляте ракета и ще я взривите, после ще задържите периметъра и ще си пазите кожите. Ако нещо друго, освен мен, излезе от тази пещера, стреляйте, докато не се уверите, че е мъртво. И после продължете да стреляте.

Тейт ядно се обърна към мен:

— Това е скапан план! Ракетата ще убие само теб, по-късно вампирите просто ще се изкопаят. Ако не излезеш, ние влизаме. Точка.

— Тейт е прав. Няма да взривяваме, преди да ми се е отдала възможност да ти покажа наденичката си. — Дори Хуан изглеждаше притеснен. Циничният му коментар звучеше някак вяло.

— Няма начин, Кат — съгласи се с тях Дейв. — Прекалено много пъти си ми спасявала задника, че да натисна спусъка.

— Това да не ви е демокрация. — Гласът и думите ми бяха ледени. — Аз взимам решенията. Вие ги изпълнявате. Не схващате ли, ако не изляза до трийсет минути, значи съм мъртва.

Говорехме, докато летяхме с хеликоптера, за да попречим на някой вампир да ни подслуша. След като бях намерила парчето варовик, параноята напълно ме бе завладяла. Не ми се искаше да го повярвам, но не виждах кой друг можеше да го е оставил там, освен Боунс. Това напомняне за пещерата бе прекалено лично, за да бъде отправено от Иън.

Боунс бе единственият, който знаеше за пещерата и всичко останало. От мисълта, че е разкъсал онези хора, ми прилоша. Какво ли му се бе случило през тези четири години, за да го промени до такава степен, че да извърши подобно отвратително дело? И точно затова ми бяха нужни само трийсет минути. Или аз щях да го убия, или той мен, но при всички положения щеше да приключи бързо. Боунс никога не увърташе, а и сега нямаше да очаква щастливо одобряване. Не и като се имаше предвид, че току-що ми бе пратил букет от разчленени човешки тела.

Хеликоптерът се приземи на около трийсет и три километра от пещерата. Щяхме да шофираме около двайсет и пет километра, а оставащите осем щях да измина пеша. Тримата от екипа ми спориха с мен през целия път. Съзнанието ми се бе вцепенило. Отчаяно бях копняла да видя Боунс отново, но никога не си бях представяла, че ще е при подобни обстоятелства. Защо? Отново се чудех. Защо му е на Боунс да извърши нещо толкова ужасяващо, толкова крайно, след всичкото това време?

— Не го прави, Кат.

Тейт се опита да ме разубеди за последен път, докато обличах якето си. Дрехата служеше не само за да ми топли — бе натъпкана със сребърни оръжия. Тази година зимата много бавно отпускаше ледената си захапка. Тейт ме стисна за ръката, но аз се дръпнах и се освободих.

— Ако загина, ти поемаш командването. Погрижи се да останат живи. Това е твоята работа. Сега ще свърша моята.

Преди да успее да ми каже още нещо, аз потеглих тичешком.

Оставаше около километър и половина и аз забавих темпото, ужасена от предстоящата среща. Бях наострила уши и за най-недоловимия звук, но затова и пещерата се бе оказала такова чудесно скривалище. Ехото в нея променяше звуците. Затруднявах се да ги определя какви са. Когато се приближих, с изненада установих, че май долавям сърцебиене, но навярно това бе туптенето на собственото ми сърце. Когато се озовах на входа, усетих енергията, идваща отвътре. Вампирска сила, вибрираше във въздуха. О, Боже.

Приведох се, влязох и моментално натиснах едно копче на часовника си. Обратното отброяване започна — точно трийсет минути.

В ръцете си стисках страшно изглеждащи сребърни ками, а и имах ножовете си за хвърляне. Дори носех пистолет, който бе затъкнат в панталоните ми, а пълнителят бе зареден със сребърни патрони. Въоръжението ми струваше малко състояние.

Очите ми се пригодиха към почти несъществуващото осветление. Заради малките отвори по тавана в пещерата не бе тъмно като в рог. Засега входът бе чист. От дълбините се дочуваха шумове и вече ми се налагаше да се изправя пред въпроса, който отказвах да обмисля. Мога ли да убия Боунс? Щях ли да имам силата да погледна в кафявите или в зелените му очи и да нанеса своя удар? Не знаех отговора, затова и бях измислила резервния план с ракетата. Ако аз се поколебаех, хората ми нямаше да го сторят. Те щяха да бъдат силни, ако аз се окажех слаба. Или мъртва. Което и да е от двете.

— Приближи се още малко — долетя глас.

Гласът отекна в пещерата. Английски акцент ли бе това? Не бях сигурна. Сърцето ми ускори ритъма си, когато пристъпих по-навътре.

Бяха настъпили промени след последния път, когато бях идвала тук. Помещението, което някога бе служило за всекидневна, бе опустошено. Диванът бе разтрошен на парчета, а не така го помнех. Пълнежът от възглавниците му се стелеше по пода като сняг, телевизорът бе потрошен и лампите отдавна бяха видели последната си светлинка. Параванът на съблекалнята ми, който за кратко бе щадял стеснителността ми, бе разбит и парчетата бяха разпилени из цялото помещение. Очевидно някой бе съсипал стаята в изблик на гняв. Честно казано, страх ме бе да надникна в спалнята, ала въпреки това го направих и сърцето ми се сви.

Леглото се бе превърнало в късчета дунапрен. Летви и пружини покриваха пода, забити на сантиметри в земята. Скалните стени бяха нащърбени тук-там от удари с юмрук или друг твърд предмет. Обзе ме мъка. Аз бях виновна за това, все едно бе извършено от моите ръце.

Студено течение раздвижи въздуха зад мен. Извърнах се с ножовете в ръце, бях готова. Със светещи зелени очи в мен се бе вторачил вампир. Зад него стояха още шестима. Силата им нагнети въздуха в затвореното пространство, ала тя бе разпределена поравно, ако мога така да се изразя. Само от един от тях се излъчваше повече мощ, ала лицето му не ми бе познато.

— Кои, мамка му, сте вие, момчета?

— Ти дойде. Бившето ти гадже не ни излъга. Не знаехме дали може да му се вярва.

Думите бяха на вампира, стоящ най-отпред, онзи с къдравата кафява коса. Изглеждаше на около двайсет и пет, в човешки години. От силата, излъчваща се от тялото му, прецених, че е на около петстотин години, тоест млад мастер вампир. От седмината той бе най-опасен и думите му ми изкараха акъла. Бившето ти гадже. Ето как бяха научили за мен. Света Дево, не Боунс бе разкъсал онези хора, а тези вампири тук! От онова, което навярно му бяха причинили, за да го принудят да говори, ми прилоша, и в същото време се вбесих.

— Къде е той?

Само това имаше значение. Ако бяха убили Боунс, щеше да ги сполети същата съдба като леглото зад гърба ми. Нямаше да е възможно да се различи едно късче от другото.

— Тук е. Все още е жив. Ако искаш и така да си остане, ще правиш каквото ти кажа.

Подчинените му започнаха да се разгръщат, ограждайки ме в капан в спалнята, която имаше само един изход.

— Искам да го видя.

Къдравият се усмихна самодоволно.

— Не поставяй условия, момиче. Нима си мислиш, че тези ножове наистина могат да те защитят?

Когато убиха дядо и баба и аз връхлетях с онази кола в къщата, за да спася майка си, си мислех, че не е възможно да бъда по-ядосана. Бях грешала. Неподправената кръвожадност, която ме обзе, накара тялото ми да затрепери. Вампирите разтълкуваха треперенето ми за изблик на страх и усмивките им се разшириха. Къдравият пристъпи напред.

Два от ножовете излетяха от ръцете ми, преди мозъкът ми да успее дори да подаде командата. Оръжията се забиха до дръжките в сърцето на вампира, стоящ вляво от мен и облизващ устните си. Той се строполи напред, преди езикът му да довърши обидното си движение. В ръцете ми се появиха още ножове, заместващи вече изстреляните.

— Сега ще ви попитам отново и не ме вбесявайте още повече. Прекарах сутринта, потънала до шия в черва, а не съм от търпеливите. Следващият е предназначен за теб, Къдравелко, освен ако не ми покажеш, каквото искам да видя. Момчетата ти може и да ме пипнат, но ти ще си прекалено мъртъв, за да ти пука.

Очите ми се вторачиха в неговите и му дадох да разбере, че стоя зад всяка своя дума. Ако не се съгласяха да видя Боунс, щях да реша, че се е случило най-лошото и с развети знамена да се втурна в самоубийствена мисия, но за Бога, те щяха да умрат заедно с мен.

Нещо в погледа ми трябва да е убедило вампира в непоколебимостта ми. Той рязко кимна на двама от потресените си лакеи. Те погледнаха за последен път приятелчето си, което бавно започваше да се спаружва, преди напълно да изгние. Един незавъртян нож в сърцето нямаше да убие вампир. Но два бяха свършили работата. Отнякъде в помещението достигна звук от дрънкането на вериги и се досетих къде държаха Боунс. Мътните го взели, някога аз бях стояла окована там. Вече бях убедена, че чувам сърцебиене. Нима със себе си водеха и човек?

Водачът ме огледа равнодушно.

— Ти си онази, която през последните няколко години ни избива. Човек със силата на безсмъртен, онази, която наричат Червенокосия жътвар. Знаеш ли колко пари струваш?

Мамка му, ето това бе ирония на съдбата. Той беше ловец на глави и аз бях мишената му. Е, предполагам, че е било само въпрос на време. Не може да очистиш стотици същества ида очакваш никой да не се раздразни.

— Много, надявам се. Не ми се иска да съм обявена на разпродажба.

Той се намръщи.

— Подиграваш ми се. Казвам се Лазарус и би трябвало да трепериш пред мен. Помни, че държа в ръцете си любовта на живота ти. Кое е по-важно за теб — неговата съдба или твоята?

Дали обичах Боунс достатъчно, че да умра заради него? Абсолютно. Облекчението, че не той стои зад всичко това, ме накара едва ли не да се развеселя заради предстоящата ми смърт. Бях готова да умирам всеки ден, вместо отново да ми се наложи да го заподозра в подобна жестокост.

Хлипане върна вниманието ми към действителността. Какво ставаше? Хвърлих поглед към часовника си и установих, че остават петнайсет минути. Боунс трябваше да изчезне, преди да изстрелят ракетата. Лазарус обаче нямаше да е жив, за да си прибере парите. Можеше и да му кажа това, преди времето да изтече.

Нещо човешко и хленчещо бе захвърлено на пода край краката ми. Едва го удостоих с поглед, преди да се обърна към Лазарус.

— Престани да протакаш. Не се налага да гледам някоя от играчките ти за дъвкане, за да се уверя, че си гадняр. Наистина, краката ми се разтрепераха. Къде е Боунс?

— Боунс ли? — попита Лазарус и погледът му обходи помещението. — Къде е?

В един и същи миг осъзнах две неща. Първо, по изражението на Лазарус познах, че той изобщо не знае къде е Боунс. Второ, ореваното лице, което се обърна нагоре към мен, принадлежеше на лъжливото лайно, което ме прелъсти и ме заряза, когато бях на шестнайсет.