С единия крак в гроба

Глава 22

Боунс беше оставил лаптопа си и други важни вещи в къщата, която бе наел и към която се бяхме отправили. За късмет мобилният му все още бе на безопасно място в коженото си калъфче в джоба му. Вече не можехме да се върнем в дома ми, причините бяха очевидни. Като се имаше предвид колко бърза тайнственият поръчител на убийството ми, пред къщата ми можеше да ме причаква и друг наемен убиец. Трябваше да пратя някого да наглежда и храни котката ми през следващите ден-два.

Щом се озовахме в безопасност в дома му и можех да се съсредоточа върху нещо, различно от: Леле, прекалено високо, прекалено бързо! Съзнанието ми се замая от многото подозрения, кръжащи в ума ми.

— Мислиш ли, че Иън е пратил убиеца?

— Невъзможно — без колебание отвърна Боунс. — Иън те иска жива, за да те прибави към колекцията си. Щеше да се затрудни да го направи, ако главата ти беше пръсната на парченца.

Спомних си трите дупки в стъклената стена.

— Откъде знаеше, че трябва да ме бутнеш далеч от куршумите?

— Чух изстрелите. Той не използва заглушител.

Тогава главата ми се намираше на около метър и половина от прозореца. Мили Боже, Боунс се бе движил наистина бързо.

Той разчете изражението ми.

— Не достатъчно бързо. Един куршум докосна кожата ти. Това е прекалено бавно според мен.

Засмях се безрадостно.

— Това е по-бързо, отколкото дори си представях, че е възможно. А и номерът с летенето направо ми взе акъла. И все пак никога повече няма да можем да отидем в онзи ресторант. Ти го потроши и дори не плати за виното.

— И двамата знаем какво става, Котенце — рече Боунс, без да обръща внимание на думите ми. — Очевидно Дон е стигнал до извода, че не може да ти има доверие.

Премислих казаното и поклатих отрицателно глава.

— Не е бил Дон. Няма смисъл. Елис каза, че са му възложили поръчката преди седмица. Това значи, че ударът е бил планиран, преди някой да узнае, че си се върнал в живота ми. По това време Дон нямаше причина да ме иска мъртва. Играех според правилата му.

Боунс се изправи и закрачи.

— Права си. Явно все още съм прекалено потресен от факта, че едва не ти пръснаха мозъка и не мисля трезво. Така, Дон изглежда чист. Евентуално. Това означава, че в централата ви има предател. Зад това поръчение не стои някой нежив, който иска мистериозният Червенокос жътвар да бъде елиминиран. Поръчано е от някой, който те познава, който знае каква си и къде се намираш. Колко хора знаят тези неща?

Замислено погладих раната край косата си.

— Всички от отряда ми, изследователския екип на Дон, неколцина от охранителите. Около стотина души.

Той се намръщи.

— Голям брой заподозрени, което означава, че и на Иън няма да му отнеме много време да те намери. Ще се наложи да посетя централата ви, да ги подуша един по един и да попадна на въпросния Юда.

— Боунс — отидох до него. — Ти не разбираш. Това място е пълно с оръжия и е зорко охранявано. Знам, защото аз помагах при проектирането на охранителната система! Има само два начина вампир да влезе вътре, без да се разрази същинска кървава баня. Единият е, ако е съсухрен. Труповете на тези вампири се съхраняват в лед, за да бъдат изследвани. Другият начин е почти толкова неприятен — пронизан със сребро близо до сърцето и транспортиран в нашата капсула. Държим в плен живи вампири, защото от кръвта им произвеждаме брамс. Това е. Точка по въпроса.

Вместо да се обезкуражи, той потупа с пръст брадичката си, после взе мобилния си и набра някакъв номер.

— Да, благодаря, ще почакам… Така, една голяма пица с повече сирене, пеперони и гъби. Двулитрова кока-кола. Аха. В брой. Четирийсет минути? Ето адреса…

Когато затвори, объркано примигах насреща му.

— Това да не би да е някакъв код?

Той се разсмя.

— Да, код е. За голяма пица и безалкохолно. Ти така и не успя да хапнеш, а не може заради мен да стоиш гладна. Не се притеснявай, цялата пица е за теб. Както вече знаеш, аз се натъпках. Сега, разкажи ми за тази капсула.

— Това е най-лошата идея, която някога си имал.

Челюстта ме болеше от непрестанното скърцане със зъби. Направо бях пресипнала от спора, но Боунс беше непоколебим.

— Само така мога да се озова достатъчно близко и да подуша кой се опитва да те очисти. Ако този някой се е сдушил с вампир или гул, ще доловя миризмата. Или пък предателят ще се опита да избяга, или ще смърди на страх. Каквото и да е, ние ще разберем.

— Или ще те пакетират в лед до Суич.

— Това няма да се случи, сладурче. Обади се.

Боунс ми подаде телефона си за пети път.

Изгледах го смразяващо, но накрая взех мобилния и набрах номера. Всичко или нищо.

— Дон, аз съм — казах, когато вдигна.

— Кат, ранена ли си? — Чест му правеше, че звучеше истински загрижен.

— Не, но някой се опитва да промени това. Виж, идвам при вас, ще се видим след час. Не позволявай на никого, повтарям на никого, да напуска сградата, преди да пристигна. Обади се на отсъстващите да дойдат. Имаме предател.

— Разбира се, ела веднага. Ще го обсъдим, щом пристигнеш. Но не е възможно някой тук да е замесен…

— Искаш ли да дойда, или не? Това са моите условия и категорично няма да отстъпя от тях, защото тази вечер главата ми за малко да престане да прави компания на раменете ми.

Той замлъкна и после въздъхна.

— Ако така ще се чувстваш в безопасност. Къде е, ъъ, приятелят ти?

— Замина, не знам къде. Сега обаче съм по-загрижена за собствения си задник.

— Ела бързо. Ще спазя условията ти, но ако не дойдеш до час, отново пращам хората навън.

Затворих и направо захвърлих телефона по Боунс.

— Доволен ли си?

Той притисна устни към раната върху слепоочието ми.

— Още не, но ще бъда. Отивай право там, не спирай за нищо на света.

Понечих да тръгна, но се спрях.

— Боунс, преди да направим това, трябва да ти кажа нещо. Очевидно е, че още изпитвам чувства към теб, но е повече от това. Аз… още те обичам. Всъщност, никога не съм преставала, въпреки че опитвах години наред. Не очаквам да изпитваш същото към мен, но…

— Никога не съм спирал да те обичам — прекъсна ме той, дойде и ме прегърна. — Нито за миг. Дори когато ти бях толкова ядосан, задето замина. Винаги съм те обичал, Котенце.

Целуна ме бавно и дълбоко, сякаш разполагахме с всичкото време на света. Искаше ми се да е така, но в този миг се опасявах, че може повече никога да не го видя.

С треперлива въздишка го бутнах назад.

— По-късно пак ще те целуна. Сега съм прекалено уплашена заради онова, което ще направиш.

Боунс се усмихна спокойно и погали долната ми устна с пръст.

— С нетърпение ще го очаквам. Има още нещо и трябва да ми се закълнеш, че ще постъпиш точно както ти кажа. Вземи това. — Той постави запечатан плик върху дланта ми. — Скрий го в дрехите си и не го отваряй, докато не ти дам знак. Това е информацията, която очаквах да получа и искам да бъда до теб, когато разбереш за какво става дума. Закълни ми се, че ще почакаш.

— Престани да се държиш така мело драматично. — Напъхах плика в деколтето си, затъквайки го със сутиена. — Честна дума, става ли?

— Обичам те. — Правеше така, че ми беше трудно да съм му ядосана.

Спрях пред вратата с ръка на дръжката.

— Гледай не те убият. Каквото и да става.

Той срещна погледа ми и разбра какво имах предвид.

— Не би трябвало да се стига до там, но ако все пак се случи, ще се опитам да не убивам никого от тях.

— Да. — Гласът ми беше слаб. — Не знам дали и те ще ти отвърнат със същата любезност.

Този път, когато спрях пред портите с мотоциклета и свалих каската си, ме пуснаха да мина безпроблемно. Все пак нямаше как да скрия вампир под кормилото, нали така? Продължих напред и паркирах мотора буквално пред входа, където ме чакаха Тейт и Хуан. И двамата изглеждаха ужасно.

— Christos, querida, помислихме, че се е случило най-лошото — възкликна Хуан.

Тейт не бе така емоционален, но изумен се вторачи в драскотината на челото ми.

— Исусе, това от куршума ли е?

— Да. — Рязко отвърнах. — И ти ли беше сред шпионите ми? Или ти казаха впоследствие?

Отправихме се към кабинета на Дон. За мое облекчение видях как вратите на централата моментално се затвориха зад гърба ми. Добре, Дон щеше да държи всички вътре.

Тейт все още изглеждаше поразен.

— Всъщност видях запис на случилото се. Снимаха те. Записите са у Дон.

— Поне ще видя как ми стоеше роклята, макар че вече е съсипана.

— Изглеждаше красива, querida. — Повярвайте ми, Хуан никога не пропускаше възможност, независимо какви бяха обстоятелствата. — Разкарай онзи блед мъж без пулс и аз ще се погрижа за теб.

— Онзи „блед мъж без пулс“ ми спаси живота, Хуан — безцеремонно му напомних. — Нямаше да съм красива с три дупки в главата, нали?

Дон се изправи щом влязохме и емоция, която не успях да разтълкувам, премина през изражението му.

— Искам да го видя — започнах без любезности.

Дон знаеше за какво говоря и докато Тейт затваряше вратата, натисна бутон, който включи плазмения екран.

Който и да бе направил видеото беше имал по-добър изглед от неуспелия ми нападател. Материалът изглеждаше заснет от съседна сграда, защото наклонът не бе голям. Равнодушно наблюдавах беззвучната картина, на която двамата с Боунс седяхме на масата си, сервитьорът ни донесе виното, после Боунс се приведе напред, а аз погалих ръката му. Следващата сцена изобразяваше размазано движение, което трудно можеше да бъде проследено с просто око. Сетне се появи и невероятната гледка на стъклото, пръскащо се навън, докато облечена в черно фигура започна да пада свободно, преди да полети и да потроши микробуса долу.

Снимащият очевидно беше спрял да записва и бе започнал да се движи, защото следващите кадри бяха много по-нестабилни. Показваха мъртвото тяло на Елис Пиърсън, а в близък план се появиха и дупките на врата му. Боунс не си бе направил труда да ги затвори. Знаеше, че отрядът ми ще открие доказателствата.

Дон спря филма и ме загледа с предпазливо очакване.

— Предполагам, че това е наемният убиец?

— Да. Приятелят ми не остана доволен, че прекъснаха вечерята му.

— Да бе, приятелят ти определено си получи вечерята — саркастично подхвърли Тейт.

— Знаеш ли, Тейт, да ти кажа нямах нищо против. В края на краищата току-що бях изслушала подробно описание на това как са му платили, за да ми пръсне главата.

— Кат. — Дон постави ръце на бюрото си, когато седна. — Трябва да ни разкажеш за вампира, с когото се срещаш. Започна да излизаш с нежив и внезапно се оказа мишена на наемен убиец, Някой, който е знаел точно къде ще бъдеш. Прекалено много съвпадения стават.

— Нима току-що не видя филма? — Раздразнението промени тона ми. — Този вампир пое шибания куршум в мозъка си заради мен! Обясни ми как това може да се характеризира като враждебност?

— Проучих записа кадър по кадър, Кат — равно отвърна Тейт. — Той буквално се движеше по-бързо от изстрелян куршум, а после скочи от сградата и полетя! Така че не само би трябвало да е мастер вампир, но и навярно е най-силният, на когото сме се натъквали.

Добре че Тейт все още не беше познал Боунс от срещата им в Охайо, въпреки че бе гледал заснетото от изминалата нощ. Може би беше като в старата поговорка, че нощем всички котки са черни, само дето за Тейт всички вампири изглеждаха еднакво. Ала с този проблем щях да се заема по-късно. Просто щях да ги оставя да си мислят, че Боунс е някакъв вампир, който наскоро съм срещнала. По-нататък щяха да узнаят истината, ала засега планът бе да ги държа в неведение относно самоличността му.

— Не съм идиотка, Тейт. И аз го осъзнах, след като свърши с наемника, но както вече казах, той очевидно не ме иска мъртва. Смята обаче, че някой от близкото ми обкръжение го иска, някой, който е тук в централата и че Дон е ключът.

— Какво?

Тримата заговориха едновременно и аз вдигнах ръка.

— Не поиска да ми каже повече, първо трябвало да потвърди информацията. Мобилният му е у мен, той ще се обади, когато е готов. Но спомена едно име и каза, че въпросният мъж е замесен. Може би ще ти се стори познато, Дон, защото на мен нищо не ми говори.

Боунс беше съвсем конкретен по отношение на тази част. Не мигнах дори, когато очите ми срещнаха тези на по-възрастния мъж.

— Максимилиан. Някога чувал ли си за него?

Нещо, което никога не бях виждала, се случи с лицето на Дон. Той пребледня и изглеждаше, сякаш е пред припадък. Мамка му. Уплашеното му изражение доказваше, че е чувал името.

— Леле, шефе, изглеждаш все едно някой току-що е стъпкал гроба ти — казах тихо.

Тейт и Хуан също му хвърляха заинтригувани погледи, но по техните лица не се четеше нищо. Може би Дон единствен беше посветен в тайната.

Шефът ми отвори уста да каже нещо, но бе спасен от позвъняването на мобилния си. Погледна изписания номер, вдигна, после ме изгледа предпазливо и закри микрофона на телефона.

— Аз, ъъ, налага се да изляза в коридора, където връзката е по-добра.

— Нещо нередно ли става? — попитах на мига.

— Не, не — увери ме той, докато излизаше. — Изчакайте ме за момент.

Дон напусна кабинета и съдейки по звуците отвън също и цялото подниво, защото вече не чувах нищо от разговора му.

Тейт използва прекъсването, за да ми се нахвърли:

— Кат, трябва да ни кажеш кой е вампирът, с когото се срещаш, както и всичко, което знаеш за него, защото той знае много повече от това, което казва.

Настръхнах, говореше ми като на подчинен.

— Името му е Криспин, през последните десетина години е живял във Вирджиния и околностите, и в леглото може да издържи цяла нощ. — Ето, вземи това и си го начукай!

Тейт ме изгледа яростно.

— Много се радвам, но това все още не ни дава никаква полезна информация за него.

Свих рамене.

— Не е ли по-важно кой е този Максимилиан и как е свързан с нас? Ти не си ли чувал това име?

— Не. — Отрицанието му бе моментално.

Погледнах лицето му. Не мислех, че лъже, но не бих могла да се закълна.

Тогава мобилният на Тейт иззвъня. Той го изгледа и се намръщи.

— Да… Какво? Добре, идвам. — Тейт затвори и се изправи. — Трябва да вървя. Дон има нужда от мен. Хуан, той иска да останеш тук и да почакаш с Кат, и каза никой от двама ви да не напуска тази стая, докато не се върне.

Тейт излезе. Останахме сами с Хуан.

— Като се имат предвид ревността на Тейт и параноята на Дон, двамата вероятно водят конферентен разговор с майка ми, за да обсъдят колко съм се побъркала — горчиво рекох. — След цели четири години и всичките пъти, когато съм рискувала живота си, ето това е отплатата, която получавам. Принудена съм да чакам, а ти да ме пазиш. Какъв майтап.

Хуан не отвърна нищо, ала мълчанието му беше красноречиво.

— Хуан — извърнах се, за да го погледна, — ти си единственият със съзнание, непомрачено от предразсъдъци. Човек не е само телесната си температура. Достатъчно си видял, за да знаеш това. Не им позволявай да прецакат всичко, само защото са предубедени. Просто обмисли фактите, преди да осъдиш някого, само за това те моля.

— Длъжник съм ти, querida. Много пъти си спасявала живота ми. — Обичайната му дяволитост беше изчезнала и той бе сериозен. — Заради теб ще се опитам първо да се запозная с фактите и после да взема решение, но любовникът ти… на него нищо не дължа.

Взех ръката му в своята и я стиснах.

— Тогава го направи заради мен. Моля те. Заради мен.

Вратата се отвори и Дон и Тейт влязоха. Дон заговори пръв:

— Кат, пращам неколцина от хората ни да доведат майка ти тук, където ще е в безопасност, докато не разберем кой стои зад заплахата, надвиснала над живота ти. Това е само предпазна мярка. Трябва да проведа още няколко телефонни разговора и да привикам още някои от служителите, през това време можеш да почакаш в кабинета си. Когато мъжете излязат, централата ще бъде заключена, както ти пожела. Ще говорим, когато отрядът се върне.

Стомахът ми се сви от тревога, но не му обърнах внимание. Боунс ми бе казал да му се доверя. Този път щях да направя точно това.

— Добре. Вървете. Доведете майка ми.

Тейт стисна Хуан за ръката и едва ли не го измъкна през вратата.

— Тръгваме.