С единия крак в гроба

Глава 39

Гробището беше опразнено и изцяло затворено. Дори въздушните коридори над него бяха затворени. Целият ми екип бе пръснат по периметъра. По-далеч имаше още охранители. Дон не искаше никой да ни прекъсва. Родни огледа тълпата и поклати глава.

— Сигурно се шегуваш. Виж цялата тая гадост. „Цялата тая гадост“ включваше стотина и повече военни. Родни се притесняваше от камерите. Той вярваше на правителствени служители толкова малко, колкото далеч можеше да ги запрати, което в неговия случай всъщност бе доста далеч. Но е достатъчно само да кажем, че не му се нравеше многобройната публика.

На Боунс не му пукаше за свидетелите. Когато най-накрая стана време, той вдигна три пръста. От дузината доброволци от екипа ни трима пристъпиха напред. Можеше да ползваме и кръвни банки, но според Боунс свежата кръв съдържаше повече сила. Аз и тримата ми капитани не бяхме включени в менюто тази вечер, защото той ни искаше силни, в случай че нещата не се търколят в правилната посока. Като главата на Дейв например. За всеки случай в краката ми лежеше меч. Аз настоях да бъде при мен, ако се стигнеше дотам. Дейв ми беше приятел. Ако пожелаеше да умре за втори път, то щеше да бъде поразен от ръката на някого, който го обича, въпреки че това успокоение бе съмнително.

Дискретно, извън полезрението ни, се намираше медицински екип. След като Боунс ги източи така, че им се зави свят, тримата мъже се заклатушкаха към лекарите. Благодарение на съвременната медицина щяха да им прелеят кръв на място.

Ковчегът бе изваден от почвата. Болеше ме дори само да го гледам. Всички печати и закопчалки бяха счупени и когато капакът бе повдигнат, светлините осветиха лицето на Дейв. Над главите ни имаше тента, въпреки че вече се бе стъмнило. Параноята на Дон, че някой може да стане свидетел на експеримента ни, го бе принудила да настоява за тентата. Съживяването на труп определено го бе уплашило.

Родни си носеше специален извит нож за следващата част. Петимата се скупчихме по-близо, когато тялото на Дейв беше извадено от ковчега и положено на земята.

— Исусе — промълви Тейт, щом зърна Дейв под светлините.

Стиснах го за ръката и открих, че тя трепери. Моята също. Дори Хуан трепереше до мен и аз хванах и неговата ръка. Стиснах ги по-силно, когато дрехите на Дейв бяха разрязани от кръста нагоре.

Потиснах ахването си, когато зловещо извития нож потъна в бездиханните гърди на приятеля ни толкова лесно, сякаш разрязваше торта. Родни отряза голямо парче от гръдния кош, излагайки на показ сърцето и ограждащите го органи. Боунс небрежно постави парчето настрана върху поднос, който сега страшно заприлича на блюдо.

„Кой поръча ребърцата?“, мрачната мисъл прелетя през съзнанието ми.

Родни свали ризата си и я сгъна прилежно, преди да я остави далеч извън кръга. Там вече си бе приготвил и резервни панталони. Сетне приклекнало Боунс, който беше облечен единствено с чифт тъмни къси панталони. Кожата му блестеше под светлината на луминесцентните лампи, но обичайното ми възхищение сега липсваше. Навярно заради разкрилата се гледка, когато той заби същата извита кама в гръдния кош на Родни, завъртя я и после извади сърцето на гула.

Двама от чакащите кръводарители повърнаха. Останалите даваха вид, че искат да се присъединят към тях. Не можех да ги виня, но слава Богу, моето гърло си остана сухо. Родни бе невероятно тих през цялото време, само от време на време изохкваше и мърмореше, че ще му го върне на Боунс, който изсумтяваше, мрачно развеселен от думите му. После сърцето на Родни бе поставено на друг поднос, а след това и двамата насочиха вниманието си към Дейв.

Тъй като гръдния кош на покойника вече беше отворен, сега бе много по-лесно. Клъц, клъц, клъц и сърцето на Дейв бе извадено. Родни без никаква церемониалност го напъха в гръдната си кухина, докато Боунс нагласяше бившето тиктакащо устройство на приятеля си в тялото на Дейв. Най-сетне, доволен от поставянето, той се приведе над трупа на Дейв и заби ножа дълбоко в собственото си гърло.

Когато зърнах как шията му зейна разрязана, тих вик се отрони от моите, а не от неговите устни. Боунс ме беше предупредил, че сцената ще е жестока, но да ти разказват за нещо, и да го видиш, бяха две различни неща. С всичка сила Боунс изтласкваше кръвта от тялото си. Течността се изливаше на алени потоци. Наложи се още три пъти да разреже гърлото си, след като то заздравяваше, а от групичката на доброволците долетяха нови звуци от повръщане. Когато червеният поток най-сетне забави темпото си, Боунс остави ножа и им помаха.

— Размърдайте се — изсъсках, когато хората се поколебаха.

Един по един седмината мъже коленичиха, Боунс пиеше от вратовете им и после се отдалечаваха препъвайки се. Когато и последният от мъжете се отправи към медиците, Боунс отново разкъса артерията си и от раната наново потече кръв.

Нещо започна да се случва. Усетих го още преди да го видя. Въздухът се зареди с електричество. Когато то ме докосна, кожата ми настръхна. Кръвта продължаваше да се изсипва в гръдната кухина на Дейв и щом зърнах пръстите му да се свиват, собственото ми сърце спря за миг.

— Мили Боже — рече задъхано Тейт.

Ръката на Дейв бавно се сви. Последваха я и краката, пръстите на краката му помръднаха, а потокът от кръвта на Боунс отново намаля.

— Има нужда от още. Докарайте още шестима мъже — излая Родни, защото Боунс не можеше да говори с разрязаното си гърло.

Изкрещях заповедта, неспособна да отместя поглед. Настана суматоха, докато новите дарители идваха при нас. Родни услужливо ги задържаше пред Боунс, достатъчно дълго, че новите попълнения да сменят предходните, а после всеки от мъжете биваше завлечен при медиците. Разсеяно се замолих да са донесли достатъчно кръвни банки, защото явно беше необходима много повече кръв, отколкото бяхме очаквали.

Когато Дейв наклони глава настрани и отвори очи, се свлякох на колене. Родни постави отрязаната част от гръдния кош на Дейв на мястото му като късче от пъзел. Боунс натри мястото с кръвта, която се изливаше от гърлото му, и на мен ми се наложи да премигна два пъти, преди да отроня и дума.

— Дейв?

Устата му се отвори и затвори, преди дрезгавият му отговор да накара сълзите ми да потекат по бузите ми.

— Кат? Онзи… вампир… избяга ли?

Боже, той мислеше, че все още се намира в пещерата в Охайо! Логично беше, защото това бе и последният му спомен. Боунс и Родни се отдръпнаха. Хуан плачеше и мълвеше нещо на испански. Смаян, Тейт коленичи, а после хвана ръката на Дейв и се разрида заради ответното стисване.

— Не мога да повярвам. По дяволите, не мога да повярвам!

Дейв ни погледна, свъсил чело.

— Какво стана? Ама вие, хора, изглеждате ужасно… В болница ли съм?

Отворих уста да отговоря, когато той неочаквано се дръпна и седна.

— Там има вампир! Какво…

Дейв най-накрая забеляза кръвта. Боунс също беше покрит с кръв и седеше на няколко метра от нас. Стиснах Дейв за раменете и бързо му заговорих:

— Недей да мърдаш. Гърдите ти не са съвсем заздравели.

— Какво…?

Той огледа тялото си, а после измери с поглед тентата, преди да го спре върху ковчега и накрая върху надгробния камък с името му, изписано върху него.

— Дейв, чуй ме. — Гласът ми бе дрезгав. — Не се плаши от вампира, той няма да те нарани. Нито пък гулът до него. Ти… ти не беше ранен в пещерата в Охайо. Ти беше убит. Това е твоят гроб, а това е ковчегът, в който бе положен през изминалите три месеца. В онзи ден ти умря, но ние… те върнахме обратно.

Той ме зяпна, сякаш съм полудяла и после сърцераздирателна усмивка разцъфна на лицето му.

— Опитваш се да ме уплашиш, задето наруших заповедта. Знаех, че ще се ядосаш, но не предполагах, че ще стигнеш чак дотук…

— Не се опитва да те уплаши — изграчи Тейт през сълзи. — Ти умря. Видяхме как умря.

Дейв уплашено се вгледа в Хуан, който преглътна и го прегърна докато клякаше зад него.

— Mi amigo, ти беше мъртъв.

— Но какво… как…

Отидох при Боунс и Родни, и положих длан върху рамото на всеки от тях.

— Имахме възможност да избираме, Дейв, и сега и ти трябва да избереш. Тези двамата те върнаха обратно, но това си има цена. Човешкото в теб умря заедно с теб и нищо не може да промени това. Сега си с нас, само защото… си гул. Много съжалявам, че не успях да те предупредя навреме, когато онзи вампир избяга от пещерата. Той те уби, но ти можеш да продължиш напред… нежив.

Неверието бе изписано върху лицето му, докато Дейв оглеждаше нас, а после и околността и надгробния си камък.

— Виж, друже, опипай врата си — практично се намеси Боунс. — Ти нямаш пулс. Вземи този нож. — Той посочи към острието, което цяла нощ бяха използвали. — Порежи дланта си. Виж какво ще стане.

Дейв предпазливо притисна гърлото си с два пръста и зачака, после очите му се изцъклиха. Той сграбчи кървавото острие и бързо го прокара по предмишницата си. Тънка линийка кръв изби върху кожата, която скоро се затвори, и Дейв извика.

Отделих се от Боунс и Родни и стиснах ръцете на Дейв.

— Дейв, нека ти кажа от собствен опит, че е възможно да преодолееш произхода си. Ние сме такива, каквито сами решим да бъдем, независимо от всичко. Независимо от всичко друго. Ти все още си си ти. Пак ще се смееш, ще плачеш, ще вършиш работата си, ще губиш на покер… Ние всички те обичаме, чуй ме. Ти си повече от едно биещо сърце! Много повече!

Той заплака и от очите му рукнаха розови сълзи. Хуан, Тейт и аз го прегърнахме дружно, докато хлипаше. Най-накрая Дейв ни избута настрани и изтри очите си, зяпайки кръвта върху пръстите си.

— Не се чувствам мъртъв — прошепна. — Помня… чух те как викаш, Кат, и видях лицето ти, но не помня да съм умирал! И как е възможно да съществувам, ако съм мъртъв?

Тейт отвърна яростно:

— Ще си мъртъв, ако лежиш в онзи ковчег там. Ти си ми приятел, винаги ще бъдеш, без значение какво ядеш, мамка му. Не повярвах на онзи блед негодник, когато заяви, че може да те върне, но ти си тук и да не си посмял да се покриеш отново с пръст. Имам нужда от теб, приятелче. Без теб беше истински ад.

— Липсваше ми, amigo — каза и Хуан на едва разбираем английски. — Не можеш пак да ме изоставиш. Тейт е скучен, а Купър иска само да тренира. Трябва да останеш.

Дейв ни зяпна.

— Какво се е случило, че вампир и гул съживяват мъртвите за вас?

Стиснах и другата му ръка.

— Ела с нас и ще ти разкажем всичко. С теб всичко ще е наред, обещавам ти. Първо обаче, трябва да ми се довериш, моля те, моля те, довери ми се сега.

Той седеше, безмълвно наблюдаваше надгробната плоча и лицата около себе си. Най-накрая крива усмивка изви устните му.

— Това е възможно най-странното нещо, което ми се е случвало. Чувствам се добре. Съзнанието ми е като омотано в захарен памук, но за мъртвец се чувствам доста добре. В гробище ли се намираме?

Аз кимнах и той бавно се изправи.

— Мразя гробищата. Да се разкараме от тук.

Хвърлих се на врата му и сълзите отново се стекоха по страните ми, ала този път се усмихвах през тях.

— След малко и аз идвам.

Хуан го изведе от тентата. Дон безмълвно го потупа по рамото и докато се отдалечаваше, очите му също блестяха. Боунс все още седеше на земята до Родни.

Хвърлих се отгоре му толкова силно, че го проснах на земята, без да обръщам внимание на кръвта, която го покриваше. Разцелувах го, покорена от радостта, и когато накрая се отдръпнах, той се усмихна.

— Моля.

— Ъхъм. — Родни се ухили. — И аз помогнах, помниш ли?

Целунах го горещо по устата и Боунс ме издърпа обратно, сумтейки развеселено.

— Достатъчно благодарности, сладурче. Няма да се отървеш от него, ако не престанеш.

— Изглеждаш ужасно, Боунс. Боже, винаги ли е толкова брутално?

Родни отговори на въпроса ми.

— Не, обикновено не. По принцип половин литър свършва работа, но твоето момче дълго време е стояло изстинало. Честно казано, не вярвах, че ще се получи. Имаш късмет, че Боунс е силен.

— Късметлийка съм — съгласих се с него, но причините за късмета ми бяха много повече.

— Ей, пазителят на гробниците. — Гласът беше на Тейт, който бе надянал непоколебимо изражение на лицето си. — Държа на думата си, затова съм тук да се извиня, задето казах, че не ти вярвам, и мамка му, в този конкретен случай съм щастлив, че не бях прав. И след като вампирите си падат повече по действията вместо по думите, можеш да си пийнеш за моя сметка. Изглеждаш като лайно. Някой да ти е казвал, че си прекалено блед?

Боунс се разсмя.

— Случвало се е, и понеже съм гроги, ще се възползвам от предложението ти.

Той се изправи на крака и Тейт наклони глава.

— Не е нужно да ме целуваш преди това — подигравателно му рече.

Боунс не му отговори, само впи зъби в шията му. Минута по-късно вдигна русата си глава.

— Извинението е прието. Котенце, не искаме да караме приятеля ти да чака. Има много да учи. Родни, високо оценявам помощта ти, но знам, че искаш да тръгваш. Ще ти звънна след няколко дни.

Прегърнах гула за последно, преди да изчезне в нощта. Боунс ме гушна през талията и двамата тръгнахме заедно, а Тейт запристъпва до мен.

— Все пак ни остава да се справим с майка ми — казах аз.

— Да, така е. Не можем да си позволим непрестанно да опитва да ме убие, нали така? Но не се притеснявай. Едва ли ще се окаже по-трудно от съживяване на мъртвите.

— Не бъди толкова сигурен.

Ала дори майка ми не можеше да ми развали настроението. Не и с празния гроб зад гърба ми и предишния му обитател, който ме чакаше в колата отпред.