С единия крак в гроба

Глава 16

Когато по-късно през деня влязох в кабинета на Дон, той ме изгледа с прикрито любопитство. То обаче бе заменено от подозрителност, щом затворих врата зад себе си и я заключих. Обикновено се налагаше да ми напомня да я затварям.

— Какво става, Кат? Каза, че е спешно.

Да, така бях казала. Твърдението на Боунс, че Дон е наясно с моето дълголетие, ми бе дало повод за размисъл. Време беше да разклатя лодката.

— Виж, Дон, имам един въпрос и се надявам да ми отговориш откровено.

Той задърпа крайчето на веждата си.

— Мисля, че можеш да разчиташ на честността ми.

— Нима? — попитах рязко. — Добре тогава, кажи ми откога ми го начукваш?

Това го накара да спре да подръпва веждата си.

— Не разбирам за какво говориш…

— Защото ако аз имах намерение да ти го начукам — прекъснах го, — щях да донеса бутилка джин, да пусна някоя песен на Франк Синатра… и да докарам дефибрилатор за инфаркта, който щеше да получиш. Но ти, Дон, ти ми го начукваш от години, а аз не съм получила нито алкохол, нито музика, нито цветя или бонбони, нищо!

— Кат… — Той звучеше притеснено. — Ако имаш нещо да казваш, кажи го. Тази метафора нищо не означава.

— На колко години съм?

— Скоро имаше рожден ден, знаеш на колко години си. На двайсет и седем…

Бюрото му се разби на парчета и трески от махагон се пръснаха в далечния край на стаята. Разхвърчаха се листа, а компютърът му се приземи на килима. Стана по-бързо, отколкото му бе нужно да мигне шокирано.

— На колко години съм?

Дон се загледа в потрошената мебелировка, преди да изпъне рамене и да ме погледне през сега вече празното пространство.

— На деветнайсет или двайсет, ако се съди по плътността на костите ти и по лабораторните резултати. Зъбите ти също са като на толкова годишна.

Краят на пубертета, очевидно тогава тялото ми бе решило да спре да старее. Изсмях се грубо.

— Е, явно няма да ми се налага да се запасявам с кремове против бръчки, а? Ти, безскрупулен копелдак, въобще смяташе ли да ми кажеш някога? Или просто щеше да изчакаш да видиш дали ще живея достатъчно дълго, че сама да забележа?

Той изостави преструвките и ако не го познавах добре, щях да си помисля, че изглежда облекчен.

— Разбира се, все някога щях да те информирам. Когато му дойдеше времето.

— Да, а време има колкото искаш, нали? Кой друг знае?

Крачех напред-назад и го държах под око, а той стоеше кротко сред руините в кабинета си.

— Тейт и главният патолог тук, доктор Ланг. Навярно и асистентът му Брад Паркър.

— Каза ли на Тейт за удължената продължителност на собствения му живот? Или и за това чакаше да му дойде времето?

Дон вече не бе така овладян, стана му неудобно след последните ми думи. Когато се поколеба, аз му се нахвърлих:

— Дори не смей да ми обясняваш, че не знаеш за какво говоря! Онази нощ в Охайо ти ни изследва всичките, и както винаги, всяка следваща шибана седмица след това. Не си ли им казал?

— Не бях сигурен — оправда се той.

— Е, нека тогава те уверя! Всеки от тях изпи по половин литър стара вампирска кръв. Това колко ще им даде? Поне още двайсет години? Знаеш ли, все си мислех, че ни забраняваш да пием вампирска кръв, за да не вземе да ни хареса, особено на мен, но ти повече си се притеснявал за това, нали? Вече си знаел какво е действието й! Как разбра за това?

Тонът му бе студен.

— Преди много години някой, когото познавах, започна да се бори на страната на правдата като мен, после свърши, като хареса повече врага. Цели десетилетия той не остаря. Тогава открих на какво е способна вампирската кръв и затова и лекарството брамс бива толкова прецизно контролирано и пречиствано. То не съдържа тази опасна отрова.

— Тази отрова, както я наричаш, представлява половината от ДНК-то ми — троснах му се аз. — Затова ли не ти пука, когато заминавам със задача, която може да ми коства живота? Защото по този начин просто ще имаш една змия по-малко, за която да се тревожиш?

— Първоначално това беше причината — грубо отвърна той и се изправи. Разпери ръце. — Погледни се. Ти си като бомба със закъснител, облечена в кожа. Цялата тази сила, всичките тези нечовешки способности… Вярвах, че ще се отегчиш от ограниченията и че ще се отърсиш от тях. Че окончателно ще прекрачиш границата. Затова и когато се присъедини към екипа ни, казах на Тейт да бъде готов да те убие. Но ти никога не се поколеба и не се поддаде на желанието да получиш още повече мощ. Честно казано… беше вдъхновяващо. — Дон се усмихна със самоукорителна усмивка. — Преди пет години нямах никаква вяра в човешкия характер, изложен на свръхестествено влияние. Когато те открих, мислех, че ще се предадеш още по-бързо заради онова, което тече във вените ти. Да, първоначално те пращах на най-рискованите мисии, за да увелича до максимум ползите от сътрудничеството ти, преди да се обърнеш срещу нас и да се наложи да те елиминираме. Това обаче не се случи. Ти, която носиш в гените си същата поквара, прекършила толкова други, доказа, че си най-добрата измежду нас. Накратко и без да драматизирам, ти ми върна надеждата.

Зяпнах го. Той не отмести поглед от моя. Най-накрая свих рамене.

— Вярвам в онова, което върша, независимо дали ми имаш доверие, или не. Взимам си седмица отпуск, за да обмисля всичко и да реша каква ще е следващата ми стъпка. Когато се върна, ще си поговорим отново, при това заедно с Хуан, Тейт и Купър. Ще им кажеш за последствията от изпиването на онази кръв. За едно нещо бъркаш, Дон. Не вампирската кръв покварява — въпросът е дали човекът, който я пие, е покварен поначало. Но не се налага да вярваш на моите думи. Погледни момчетата. Те почувстваха същата сила, почувстваха колко различни може да ги направи кръвта… но въпреки всичко не станаха зли. Кръвта не те променя, тя само те подсилва, за добро или лошо. Запомни думите ми, макар да ми се струва, че ще се наложи да ти ги повторя.

— Кат. — Дон ме спря, когато сритах отломките, за да отворя вратата. — Ти ще се върнеш, нали?

Спрях с ръка на бравата.

— О, ще се върна. Независимо дали това ти харесва, или не.

Същата вечер не се изненадах, когато долових промяна в енергията в дома си. Бях в кухнята и подгрявах замразената си вечеря в микровълновата, когато внезапно осъзнах, че не съм сама.

— Учтиво е да се почука — казах, без да се обръщам. — Входната ми врата не е счупена, нали знаеш.

Усещането за силата стана по-наситено, когато Боунс влезе в кухнята.

— Да, но така е по-драматично, не мислиш ли?

Микровълновата изпиука. Извадих вечерята, взех си вилица и седнах на масата. Боунс се настани на стола срещу мен и започна да ме наблюдава със сдържана предпазливост.

— Няма да си правя труда да ти предлагам ядене — рекох рязко. — Шията ми и аз знаем, че вече си се нахранил.

Леко смръщване докосна изражението му.

— Казах ти, че не ставаше въпрос за хранене.

— Не, беше за да докажеш гледната си точка. — Набучих хапка на вилицата си и задъвках. — Следващия път дали ще можеш да ползваш нещо различно от югуларната ми вена за доказателство?

— Не беше тази вена. Ако беше тя, щеше да припаднеш прекалено бързо, а аз исках да имаш време да обмислиш решението си дали да ме убиеш, или не. — Отвърна Боунс и се вгледа в мен. — Затова хапех около нея и ти се стори по-дълго… а и така можех да се насладя на вкуса на кръвта ти, вместо просто да преглъщам това, което се излива в устата ми.

Думите му ме накараха да забравя да преглътна собствената си хапка. Заради спомена, в очите на Боунс се появиха зелени искри, като джоджен в шоколад, и ако трябва да съм честна, се налага да призная, че през мен премина вълна на удоволствие, когато се сетих за преживяването. Ухапването му можеше да замести любовната игра, толкова хубаво бе усещането.

Но имаше по-важни неща, за които да говорим, въпреки че либидото ми определено не бе съгласно.

— Значи — казах, след като спрях да дъвча, — ти си решил да останеш, докато опасността от Иън не премине и не неутрализираш онзи, който размахва чекове за главата ми, така ли?

Боунс кимна.

— Точно така.

— И навярно по-рано, докато отивах на работа, си ме проследил, само за да видиш дали ще се опитам да избягам, нали?

Сви рамене.

— Нека просто кажем, че днес нито един самолет там нямаше да се отлепи от земята.

Погледът ми стана остър.

— Тогава предполагам, че си ме последвал и до дома на Ноа, след като си тръгнах от работа и си подслушал и този разговор?

Боунс се приведе напред и на лицето му се изписа студенина.

— По принцип никога не бих наранил невинен, но признавам, че щом стане дума за теб, страдам от известна липса на разум. Днес спаси живота на този мъж, като скъса с него, защото ако бях дочул нещо различно в онази къща, щях да го прекърша на две.

— Щеше да се опиташ — изръмжах. — Ноа не вярва във вампири, гули или в нещо друго, по-свръхестествено от Дядо Коледа. Само да си го наранил!

— Котенце, ако възнамерявах да убия Ноа, щях да го направя, преди дори да узнаеш, че съм в града. Но едва ли очакваш да стоя безучастно и да слушам, докато го чукаш. Помниш ли собствената си реакция снощи, когато целувах Фелисити?

Да, бях обхваната от непреодолимото желание да я разкъсам парче по парче. Вампирска ревност. Наистина на ревността не й пукаше кой е невинен и кой не.

— Добре — съгласих се. — И двамата все още имаме чувства един към друг. Ти си на мнение, че може да се получи въпреки работата ми и отровната ненавист на майка ми към вампирите. И понеже така или иначе отказваш да си тръгнеш заради Иън и ловците на глави…

Той понечи да се усмихне.

— Да не би да развяваш белия флаг?

— Не толкова бързо. Казвам, че можем да го караме по-бавно. Да видим дали ще се получи. Не казвам да се вречем един на друг във вечна любов, а после веднага да легна по гръб и да си разкрача краката.

Усмивката му стана по-широка.

— Има и други пози.

Тези думи и изражението му бяха като истинска милувка. Поех дълбоко дъх. Ето затова държах на периода с въздържанието. Нямаше начин да овладея емоциите си, ако включех и секс в играта. Само след пет секунди щях да съм изкрещяла признанието си за вечната си любов към Боунс.

— Приеми или се откажи.

— Речено-сторено.

Премигнах, част от мен не вярваше какво се случва. Нима бе истина? Или просто поредният откачен сън, някой от хилядите, които бях сънувала за Боунс?

— Добре.

Не знаех какво да кажа. Или да направя. Да си стиснем ръцете ли? Да запечатаме момента с целувка? Да изкрещя: „Въздържанието е гадно!“ и да разкъсам дрехите му? Трябваше някой да напише ръководство за воденето на любовна връзка с нежив, бях се оплела като пате в кълчища.

Боунс наклони глава на една страна и примирено въздъхна.

— Котенце… решението ти ще бъде поставено на изпитание по-скоро, отколкото очакваше.

Ъ?

— За какво говориш?

Той се изправи.

— Майка ти е тук.