Пропастта на опрощението

ОСЕМ

Хела, 2727 година

През първия ден се движиха усилено, за да увеличат колкото може повече разстоянието от селищата в полупустинните области. Часове наред се носеха бързо по белите набраздени пътеки през бавно променящ се терен под траурното небе. От време на време отминаваха съобщителна кула, преден пост или дори се разминаваха с друга машина, която се движеше в обратната посока.

Постепенно Рашмика свикна с хипнотизиращото, отскачащо движение на ските, и се научи да ходи из айсджамъра, без да губи равновесие. От време на време сядаше в личното си отделение, свила колене до брадичката, като се вглеждаше в преминаващия край прозореца пейзаж и си представяше, че всяка безформена скала или леден къс съдържа отломка от извънземна империя. Мислеше много за скътлърите, виждаше в ума си как празните страници на тетрадката й се запълват с четливо написан текст и старателно защриховани рисунки.

Пиеше кафе или чай, консумираше дажбата си и от време на време разговаряше с Кълвър, макар и не толкова често, колкото му се искаше на него.

Когато бе планирала бягството си — само дето “бягство” не беше точната дума, защото тя не бягаше от нищо — но все пак, когато го беше планирала, рядко бе мислила по-далеч от излизането от селото. Няколкото пъти, когато бе позволила на ума си да стигне отвъд тези точки, си бе представяла, че се чувства значително по-спокойна, след като беше приключила с трудната част — напускането на дома си и на селото.

Оказа се, че съвсем не е така. Не беше толкова напрегната както в миговете, когато се бе измъкнала от къщи, но само защото беше невъзможно да остане много дълго в подобно състояние. Вместо това беше слязла до някакво плато от постоянно напрежение, възел в стомаха, който не можеше да развърже по никакъв начин. Чувстваше се така, отчасти защото сега мислеше в перспектива и мислите й проникваха в територия, която досега бе оставяла извън техния обсег. Изведнъж необходимостта да влезе в контакт с църквите се изправи пред нея като съвсем конкретно събитие в близкото бъдеще. Притесняваше я обаче и онова, което бе оставила след себе си. Нито три, нито дори шест дни не й се бяха сторили дълъг период, докато бе планирала пътуването си към керваните, но сега броеше всеки час. Представяше си как селото се мобилизира, осъзнало какво се е случило, как се обединява, за да я върне. Представяше си как представители на полицията тръгват след айсджамъра със своите бързи превозни средства. И без това не обичаха Крозе и Линкс. Щяха да решат, че двойката я беше убедила да постъпи така, че по един или друг начин именно те бяха причината за нейното нещастие. Ако ги настигнеха, нея щяха да я накажат, но Крозе и Линкс щяха да бъдат разкъсани от тълпата.

Не виждаше някакви признаци за преследване. Машината на Крозе наистина беше бърза, но в няколкото случая, когато се изкачваха на върха на някое възвишение, което им даваше видимост петнайсет-двайсет километра назад, така и не забеляза нищо.

Тревогата обаче не напускаше Рашмика въпреки уверенията на Крозе, че няма по-кратки пътища, по които биха могли да ги задминат и да се появят изневиделица някъде пред тях. От време на време, за да й помогне да се успокои, той включваше на радиочестотата на селото, но в повечето случаи чуваха само шум. В това нямаше нищо необичайно, защото радиовръзките на Хела зависеха от капризите на магнитните бури, вихрещи се около Халдора. Имаше и други начини за осъществяване на комуникация — лазер с тесен обхват на лъчите за връзка между сателитите и земните станции или фиброоптични линии, но повечето се намираха под контрола на църквите и Крозе не беше абониран за нито един. Можеше да се възползва от някои от тях, когато се наложи, но сега, както обясни, не беше моментът да привличат вниманието на когото и да било. Когато най-сетне засякоха една по-нормална трансмисия от Вигрид и Рашмика успя да изслуша новините за деня за по-големите села, не чу това, което очакваше. Сред съобщенията за пропадания на подземни шахти, спиране на електрозахранването и обичайните за селския живот събития, не се спомена, че някой е изчезнал. Тъй като беше на седемнайсет години, тя все още се намираше под законовото попечителство на своите родители, така че те имаха пълното право да съобщят за нейното изчезване. Нещо повече, те нарушаваха закона, като не го правеха.

Този факт я смути повече, отколкото й се щеше да признае. От една страна, искаше да се измъкне незабелязано, както го беше планирала. От друга, детската част в нея копнееше за някакво доказателство, че отсъствието й е забелязано. Искаше да чувстват липсата й.

След като размисли още малко, тя реши, че родителите й чакаха да видят какво ще се случи през следващите няколко часа. Все пак досега не беше отсъствала повече от половин ден. Обикновено по това време все още се намираше в библиотеката. Може би те действаха, водени от предположението, че тази сутрин беше излязла необичайно рано. Нищо чудно да не бяха забелязали бележката, която бе оставила за тях, както и липсата на скафандъра й от шкафчето.

Но и след шестнайсет часа новините все така не съобщиха нищо.

Навиците й бяха достатъчно непостоянни, за да позволят на родителите й да не се притеснят през първите десет-дванайсет часа, но след шестнайсет — дори по някакво чудо да бяха пропуснали другите доста очевидни факти — не би трябвало повече да се съмняват какво би могло да се е случило. Щяха да разберат, че е заминала. И в такъв случай трябваше да съобщят на властите, нали?

Рашмика правеше най-различни предположения. Властите по техните земи не бяха прочути с особена ефективност. Не беше изключено докладът за нейното изчезване просто да не бе стигнал до подходящото бюро. Като се имаше предвид бюрократичната инерция на всички нива, може би щеше да стигне там едва на следващия ден. Или пък властите бяха информирани, но поради една или друга причина бяха решили да не пускат тази вест по новинарските канали. Колкото и изкусителна да беше подобна мисъл, момичето не виждаше причина за такова протакане.

Нищо чудно на следващия завой да се натъкнеха на барикадиран от силите на реда участък от пътя. Крозе явно не смяташе, че това е възможно. Той караше машината все така безгрижно и бързо. Айсджамърът му познаваше старите заледени пътища толкова добре, че на неговия шофьор очевидно не му се налагаше да дава нещо повече от най-общи указания за посоката на движение.

Към края на първия ден от пътуването, когато Крозе се готвеше да отбие встрани от пътя за през нощта, хванаха за пореден път новинарския канал. Рашмика пътуваше вече от двайсет часа. Но пак не чуха нищо, от което да стане ясно, че някой е забелязал отсъствието й.

Почувства се пренебрегната, сякаш цял живот фатално бе надценявала значението си даже в дребните мащаби на полупустинните земи Вигрид.

И тогава се сети за друга възможност. Беше толкова очевидна, че се чудеше как не й бе дошла на ума веднага. Изглеждаше несравнимо по-логична от невероятните предположения, които бе правила до този момент.

Родителите й знаеха много добре, че бе заминала. Знаеха точно кога и знаеха точно защо. Беше ги запознала доста пестеливо с плановете си в писмото, което им остави, но не се съмняваше, че те щяха да се досетят за подробностите с голяма точност. Те дори знаеха, че тя бе продължила да общува с Линкс след скандала.

Не. Те знаеха с какво се е заела и че е свързано с брат й. Знаеха, че мисията й е продиктувана от любов или ако не от любов — от гняв. И причината да не съобщят на никого за заминаването й беше, че тайничко, въпреки всичко, което й бяха говорили през годините, въпреки многото предупреждения, с които я бяха отрупали за риска от приближаването до църквите, те искаха тя да успее. По своя тихичък и таен начин те се гордееха с това, което бе решила да направи.

Щом й дойде наум, тази мисъл я завладя със силата на неоспорима истина.

— Всичко е наред — обърна се тя към Крозе. — В новините няма да споменат за мен.

Той сви рамене.

— Какво те накара да бъдеш толкова сигурна в това пък сега?

— Просто осъзнах нещо, това е.

— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от един хубав сън — обади се Линкс.

Беше сварила горещ шоколад. Рашмика го отпиваше на малки глътки с благодарност. Това съвсем не беше най-вкусният топъл шоколад, който й бяха правили, но в този момент не можеше да се сети за друга напитка, която да й е харесала повече.

— Снощи не спах много — призна тя. — Прекалено се тревожех как ще се справя на сутринта.

— Справи се страхотно — насърчи я Линкс. — Когато се върнеш, ще накараш всички да се гордеят с теб.

— Надявам се.

— Но трябва да те питам нещо — продължи Линкс. — Не си длъжна да отговаряш. Това само заради брат ти ли е, Рашмика? Или има още нещо?

Въпросът силно изненада момичето.

— Разбира се, че е само заради брат ми.

— Просто вече имаш репутация в тази област. Всички сме чували колко много време прекарваш в изкопите и върху книгата, която пишеш. Казват, че в селата няма друг, който се интересува толкова от скътлърите, колкото Рашмика Елс. Говори се, че пишеш писма на подпомагани от църквата археолози и спориш с тях.

— Какво да правя, като скътлърите наистина ме интересуват — промълви момичето.

— Да, но коя точно е причината този стършел да ти влезе под шапката?

Въпросът бе изречен мило, но Рашмика не успя да прикрие раздразнението си, когато попита:

— Моля?

— Искам да кажа, в какво толкова според теб грешат всички останали?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Интересно ми е да чуя както твоите съображения, така и съображенията на всички останали участници в спора.

— Само дето дълбоко в себе си вероятно изобщо не се интересуваш кой е прав, нали? Стига онова, което ни трябва, да продължава да излиза изпод земята, какво му пука на някой за действително случилото се със скътлърите? Единственото, което те вълнува, е да си осигурявате резервните части за айсджамъра.

— Що за маниери, млада госпожице — смъмри я Линкс.

— Съжалявам — изчерви се Рашмика и отпи от горещия си шоколад. — Не исках да стане така. Но аз наистина се интересувам от скътлърите, макар никой друг да не изгаря от желание да научи какво наистина се е случило с тях. Всъщност то ми напомня много за амарантинците.

Линкс я погледна.

— За какво?

— Амарантинците са извънземните, живели на Ризургам. Те били еволюирали птици. — Спомни си рисунката на един от тях, която бе направила за книгата си — не като скелет, а така, както би трябвало да са изглеждали живи. Беше ги видяла с менталното си зрение: яркия блясък на птиче око, загадъчната усмивка на човката върху извънземната глава. Рисунките й не приличаха на нищо от официалните реконструкции в другите археологически текстове, но винаги й бяха изглеждали по-автентични и живи от онези мъртви импресии, сякаш беше виждала жив амарантинец. Това я караше да си задава въпроса дали и рисунките й на живи скътлъри имаха същата жизнеспособност. — Нещо ги е изтребило преди един милион години — продължи тя. — Когато хората колонизирали Ризургам, никой не пожелал да размисли дали онова, което бе сложило край на тяхната култура, няма да направи същото и с нас. Освен Дан Силвест, разбира се.

— Дан Силвест ли? — попита Линкс. — Съжалявам, също не ми говори нищо.

Това вече вбеси Рашмика: как беше възможно да не знае за тези неща? Но се постара да не покаже гнева си.

— Силвест е археологът, натоварен да ръководи експедицията. Когато се натъкнал на истината, другите колонисти го накарали да замълчи. Не искали да знаят какви проблеми ги очакват. Но както знаем, оказа се, че правият е той.

— Обзалагам се, че в такъв случай усещаш известна прилика между теб и него.

— И то голяма — отвърна Рашмика.

Рашмика още помнеше първия път, когато се бе натъкнала на името му. То фигурираше в един от археологическите текстове, които беше свалила в компютърния си бележник, погребано в някакъв безинтересен трактат за патърн джъглърите. Все едно през черепа й премина светкавица. Беше усетила наелектризираща близост, сякаш целият й живот беше прелюдия към този миг. Сега вече знаеше, че именно в този момент интересът й към скътлърите се превърна от детско забавление в нещо, близко до мания.

Не можеше да го обясни, така както не можеше и да отрече, че се е случило.

Оттогава, успоредно с изучаването на скътлърите, беше научила много за живота и времето на Дан Силвест. Беше напълно логично: безсмислено беше да изучава изолирано скътлърите, защото те бяха просто последната от загиналите галактични култури, на които се бяха натъкнали изследователите от човешката раса. Името на Силвест заемаше водещо място в изследването на извънземния разум като цяло, затова беше изключително важно да има представа от неговите подвизи.

Работата на Силвест върху амарантинците продължила през голяма част от времето между 2500 и 2570 година. Почти през целия въпросен период той бил или търпелив изследовател, или затворник под една или друга форма, но дори когато се намирал в домашен арест, интересът му към амарантинците не отслабнал. Но без достъп до други ресурси освен тези, с които разполагала колонията, идеите му били обречени да останат на нивото на предположенията. Тогава в системата Ризургам пристигнали ултри. С помощта на техния кораб Силвест открил последната част от пъзела за загадката на амарантинците. Оказало се, че предположенията му са верни: амарантинците не били унищожени от изолирано космическо явление, а в резултат на реакция на все още активен механизъм, предназначен да потиска появата на разум, способен да пътува в междузвездното пространство.

Разпространението на новината до други системи отнело години. Често тя достигала до различните места от втора или трета ръка, пропита с пропаганда, почти изгубена в объркването, причинено от войните между отделните човешки фракции. Както изглежда, конджоинърите достигнали самостоятелно до подобни заключения като Силвест. Групи археолози, пресяващи останките от други мъртви култури, също възприемали този обезпокояващ възглед.

Машините, които бяха убили амарантинците, все още се намираха някъде в Космоса, като чакаха и наблюдаваха. Те имаха много имена. Конджоинърите ги бяха нарекли “вълци”. Други, вече унищожени култури, ги бяха назовали “инхибитори”.

През последното столетие се наложи реалността на инхибиторите да бъде приета. Но през голяма част от това време заплахата беше останала удобно далечна: проблем, за който трябва да се тревожи някое друго поколение.

Напоследък обаче нещата се бяха променили. Отдавна се носеха непотвърдени сведения за странна активност в системата Ризургам: слухове за разбиване на светове и превръщането им в сложни машини по план на извънземни. Разказваха се истории, че населението на цяла една система било евакуирано; че сега Ризургам бил необитаемо пепелище; че със слънцето на системата било направено нещо неописуемо.

Но дори Ризургам можеше да бъде пренебрегнат за известно време. Системата беше археологическа колония, изолирана от главната мрежа за междузвездна търговия, управляващите бяха въвели тоталитарен режим с вкус към дезинформацията. Слуховете за случилото се там не можеха да бъдат проверени. И така още много десетилетия животът на другите системи, заселени от човешкия вид, продължи да тече повече или по-малко непроменен.

Но сега инхибиторите бяха наближили други звезди.

Ултрите първи донесоха лошата новина. Техните кораби се предупреждаваха едни-други да избягват определени системи. Нещо ставаше, нещо, което преминаваше в графата, приета от хората като катастрофална. Това не беше война или чума, а нещо безкрайно по-лошо. Беше се случило с амарантинците и вероятно със скътлърите.

Броят на човешките колонии, за които се знаеше, че са станали свидетели на директната намеса на машините на инхибиторите, все още не беше достигнал цифрата десет, но вълната от паника, която се разпространяваше със скоростта на радиокомуникациите, допринасяше също толкова ефикасно за сгромолясването на цивилизации. Цели живеещи на повърхността общности се евакуираха или изоставяха всичко, а гражданите опитваха да достигнат космическото пространство или, както се надяваха, по-сигурното убежище на подземните пещери. Крипти и бункери, неизползвани от тъмните десетилетия на Смесената чума, набързо се отваряха отново. Неизменно хората бяха прекалено много, за да бъдат поети както от евакуиращите кораби, така и от бункерите. Стигаше се до бунтове и ожесточени местни войни. Дори при сгромолясването на цивилизации хората, обичащи да се възползват от ситуацията, трупаха малки, безполезни богатства. Сектите за Страшния съд процъфтяваха във влажната, удобна почва на страха, подобно черни орхидеи. Хората говореха за Края на света, убедени, че са свидетели на последните дни.

На фона на всичко това не беше чудно, че Хела привличаше толкова много хора. В по-добри времена чудото на Куейч нямаше да заслужи такова внимание, но сега то бе точно това, което търсеха. Всеки нов кораб на ултри, който пристигаше в системата, возеше десетки хиляди замразени поклонници. Не всички търсеха религиозен отговор, но преди да мине много време, ако искаха да останат на Хела, Министерството на кръвната работа така или иначе стигаше до тях. И след това те започваха да виждат нещата по различен начин.

Рашмика не можеше да ги вини, че идват тук. Понякога си мислеше, че ако не беше родена на Хела, може би също щеше да предприеме това поклонничество. Но мотивите й щяха да бъдат различни. Тя търсеше истината: същият импулс, който беше отвел Дан Силвест на Ризургам; същият импулс, който беше причинил конфликта му с неговата колония и който в крайна сметка бе предизвикал неговата смърт.

Момичето се замисли върху въпроса на Линкс. Действително ли Харбин я бе привлякъл към Неизменния път или той беше просто извинението, което беше измислила, за да прикрие — колкото от другите, така и от самата себе си — реалната причина за своето пътуване?

Отговорът, че всичко се дължи на Харбин, беше толкова автоматичен и фриволен, че почти му беше повярвала. Но сега се питаше дали беше наистина верен. Рашмика разбираше, когато някой лъже. Съвсем друго беше обаче да прозре през собствените си измами.

— Харбин е — прошепна сама на себе си тя. — Нищо друго няма значение освен намирането на брат ми.

Не можеше обаче да престане да мисли за скътлърите и когато задряма, все още стиснала чашата с топъл шоколад в ръце, тя сънува скътлърите и лудите преобразувания на анатомията им на насекоми, която се разместваше като части на пъзел.

Рашмика се събуди внезапно от грохота, когато айсджамърът забави ход, усетил неравности по ледения път.

— Страхувам се, че не можем да продължим по-нататък тази нощ — обяви Крозе. — Ще намеря някое закътано място, където да се скрием, но почти съм изчерпал лимита си.

На Рашмика той й се стори изпит и изтощен, но, от друга страна, Крозе винаги си изглеждаше така.

— Отстъпи мястото на мен, скъпи — обади се Линкс. — Ще поема управлението на джамъра за два-три часа, само докато стигнем до по-безопасно място. Двамата можете да отидете отзад и да подремнете.

— Аз съм сигурна, че сме в безопасност — заяви Рашмика.

— Какво можеш да знаеш за това. Още няколко мили няма да ни навредят. А сега отивай отзад и опитай да поспиш, млада госпожице. Утре ни чака дълъг ден и не мога да се закълна, че дори тогава ще бъдем вън от опасност.

Линкс вече се наместваше на мястото на шофьора, като прокарваше дебелите си, бебешки пръсти по захабените от времето контролни бутони. Преди Крозе да спомене, че ще отбие някъде за през нощта, Рашмика си мислеше, че машината ще продължи да се движи на нещо като автопилот, дори и да трябва да намали скоростта. Истински шок й причини новината, че не биха могли да се движат, ако някой не управлява ръчно айсджамъра.

— Мога да покарам и аз — предложи тя. — Никога досега не съм управлявала нещо такова, но ако някой ми покаже…

— Аз ще се справя, скъпа — увери я Линкс. — А и не караме само ние с Крозе. Кълвър може да поеме сутрешната смяна.

— Не бих искала…

— О, не се тревожи за Кълвър — каза Крозе. — Той се нуждае от нещо друго, с което да заеме ръцете си.

Линкс перна усмихнато съпруга си по ръката. Рашмика довърши вече изстиналата си какаова напитка, смъртно уморена, но радостна, че беше изкарала поне първия ден. Не живееше с илюзията, че най-лошата част от пътуването й е приключила, но подозираше, че трябва да гледа на всеки следващ етап като на малка победа. Искаше й се само да може да каже на родителите си да не се тревожат за нея, че до този момент всичко върви добре и че мисли за тях през цялото време. Но се бе заклела пред себе си да не изпраща съобщение вкъщи, преди да е стигнала до кервана.

Крозе я поведе към задната част на айсджамъра, през буботещите му вътрешности. Той се движеше различно под управлението на Линкс. Не защото тя беше по-лош или по-добър шофьор от Крозе, а просто защото стилът й на управление беше съвсем друг. Айсджамърът се мяташе и описваше дълги, безтегловни параболични дъги. Всичко това действаше приспивно, но сънят й беше изпълнен с неспокойни сънища, в които Рашмика падаше безконечно.

Събуди се на другата сутрин от смущаващи и същевременно — добре дошли новини.

— Съобщиха го в новинарската емисия — каза Крозе. — Вече се разчу, Рашмика. Официално си обявена за изчезнала и е започнала операция по издирването ти. Това не те ли изпълва с гордост?

— О — беше единственото, което успя да произнесе тя, питайки се какво се беше случило от предишната нощ насам.

— Това е полицията — намеси се Линкс, която имаше предвид организацията за подкрепа на закона, която разполагаше с правомощия в региона на Вигрид. — Очевидно са изпратили отряди. Има обаче голяма вероятност да се доберем до кервана, преди да са ни открили. Веднъж оставим ли те в кервана, полицията не може да те докосне с пръст.

— Изненадана съм, че са изпратили отряди — промълви момичето. — Не може да се каже, че съм в опасност, нали?

— Всъщност не става дума само за това — заяви Крозе.

Линкс го изгледа.

Какво знаеха те двамата, което Рашмика не знаеше? Внезапно усети напрежение в корема, студена тръпка, която се спускаше надолу по гръбнака.

— Продължавай — каза тя.

— Казват, че искат да те върнат, за да те разпитат — обяви Линкс.

— Задето съм избягала от къщи? Нямат ли нещо по-добро, с което да си заемат времето?

— Не защото си избягала от къщи — отвърна Линкс. И погледна отново съпруга си. — Във връзка със саботажа миналата седмица. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Да — отговори момичето, спомнило си кратера на мястото, където бе станало разрушението.

— Казват, че е твое дело — довърши Крозе.

Хела, 2615 година

След като излезе от орбита, Куейч усети как теглото му се увеличава успоредно със забавянето, само до няколко хиляди километра в час, на скоростта на “Дъщерята”. Хела нарастваше, а неравният й терен се приближаваше, за да го посрещне. Ехото на радара — металният подпис — беше все още тук. Както и мостът.

Куейч бе решил да слиза спираловидно, вместо да се устреми право към структурата. Онова, което видя още при първата извивка на спиралата, все още на хиляди километри над повърхността на Хела, беше вълнуващо, като пъзел, който трябва да бъде събран. От по-голяма височина пропастта се виждаше само като сянка — тъмен белег върху лицето на луната. Сега имаше осезаема дълбочина, особено когато я гледаше през увеличителната камера. Цепнатината беше неравномерна: на места се виждаше сравнително плитък наклон до самото дъно, другаде стените представляваха отвесни, покрити с лед скали, които се извисяваха на няколко километра височина, гладки и страховити като гранит. Имаха сивкавия блясък на аспид. Дъното също варираше в широки граници — от плоско като пресъхнало солено езеро до сякаш полудял, разчупен юрган от килнати и преплетени ледени плочи, разделени от тънки като косми авенюта, чисто черни като самурена кожа. Колкото повече приближаваше, толкова повече всичко това наистина се сглобяваше като недовършен пъзел, захвърлен от някакъв раздразнен бог.

Горе-долу на всяка минута проверяваше радара. Ехото все така се долавяше, а “Дъщерята” все още не бе засякла никакви сигнали за предстояща атака. Може би в крайна сметка щеше да се окаже старо желязо. Тази мисъл го смущаваше, защото означаваше, че някой друг вероятно също бе минал близо до моста, без да намери в него нещо толкова забележително, че да съобщи на другите. Или пък беше имал намерение да го направи, но после го беше сполетяло някакво нещастие. Не беше сигурен кой от двата варианта бе по-тревожен.

При завършването на първия кръг от спираловидното спускане беше намалил скоростта до петстотин метра в секунда. Сега се намираше достатъчно близо до повърхността, за да добие представа за състава й. Назъбените планински райони преминаха в гладки равнини. Не всичко беше заледено. По-голямата част от вътрешността на луната беше камениста и повечето от скалната материя беше забита в леда или лежеше върху него. Земята около спящите вулкани бе посипана с пепел. Виждаха се сипеи и остри каменни блокове, големи колкото някои от по-внушителните по размери космически селища. Едни се подаваха изпод леда като копия, наклонени под абсурдни ъгли като кърма на потъващ кораб, други се намираха на повърхността, килнати на една страна като обемни скулптурни съоръжения.

Двигателите на “Дъщерята” работеха на пълни обороти, за да я поддържат срещу гравитацията на Хела. Куейч се спускаше все по-ниско, все по-близо до ръба на пропастта. Над него Халдора се бе превърнала в мрачна тъмна сфера, осветена само с един лимб. Развеселен и с отвлечено за момент внимание, Куейч видя гръмотевичните бури, които се вихреха по притъмнялото лице на газовия гигант. Електрическите дъги се мятаха и гърчеха хипнотично бавно, като змиорки.

Хела все още улавяше светлина от слънцето на системата, но скоро щеше да попадне в сянката на Халдора. Само по една случайност източникът на ехото се намираше върху лицето на Хела, помисли си Куейч, иначе щеше да му бъде спестен впечатляващият спектакъл на надвисналия над всичко газов гигант. Разбира се, ако беше пристигнал в по-късен момент от ротационния цикъл на света, пропастта нямаше да гледа към Халдора. Разликата от сто и шейсет дни беше достатъчна да пропусне тази изумителна гледка.

Блесна още една светкавица. Макар и неохотно, Куейч насочи отново вниманието си към Хела. Намираше се над пукнатината Гинунгагап. Земята се премяташе с невероятна бързина. Въпреки че гравитацията беше едва четвърт от стандартната стойност, Куейч усещаше световъртеж, какъвто би било нормално да изпита на някой по-тежък свят. Беше напълно логично, тъй като спускането бе убийствено дълбоко. Още по-зле — нямаше атмосфера, за да забавя падането на който и да е обект, нямаше гранична скорост, която да създаде поне външен шанс за оцеляване от евентуален инцидент.

Всичко това нямаше значение. “Дъщерята” нито веднъж не беше лъгала очакванията му и надали щеше да го направи сега. Куейч се фокусира върху онова, което бе започнал да изследва, и остави корабчето да се спуска още по-надолу, под нивото на нулевата надморска височина.

Той се обърна и прокара поглед по дължината на процепа. Беше се отдалечил на един-два километра от по-близката му стена, но по-далечната не изглеждаше да се е приближила. Разстоянието между двете не беше еднакво, но тук, на екватора, стените на пропастта не се доближаваха на повече от трийсет и пет километра една до друга. Дълбочината беше най-малко пет-шест километра, а в най-дълбоките си точки достигаше единайсет километра. Цялото това нещо бе дяволски обширно и постепенно Куейч стигна до извода, че няма особено желание да стои дълго вътре в него. Чувстваше се увиснал между разтворените челюсти на капан.

Погледна часовника: оставаха четири часа до появата на “Доминатрикс” иззад далечната страна на Халдора. Четири часа беше много време, очакваше да поеме назад много преди да са изминали.

— Потърпи, Мор — промълви той. — Вече почти не остана.

Но, разбира се, тя нямаше как да го чуе.

Беше влязъл в процепа южно от екватора и сега се движеше към северното полукълбо. Разчупената мозайка на дъното се носеше пред погледа му. В сравнение с далечната стена движението на кораба му почти не се забелязваше, но по-близката стена се плъзгаше достатъчно бързо, за да го ориентира за скоростта на “Дъщерята”. От време на време губеше представа за мащаби и тогава за момент пропастта му се струваше много по-малка. Това бяха опасни мигове, защото най-често именно когато започнеше да изглежда познат, обикновен и приятен, извънземният пейзаж протягаше лапите си и убиваше поддалия се на илюзията.

Внезапно Куейч видя моста, който се появи на хоризонта между издигащите се остро нагоре стени. Сърцето му заби учестено. Сега вече нямаше абсолютно никакво съмнение, ако изобщо бе имало: това не беше природно творение, а бе изработено от разумни същества от лъскави тънки нишки. Съжаляваше, че Моруина не е с него, за да го види.

Записваше през цялото време, докато мостът се приближаваше: извита дъга, която свързваше стените на процепа посредством изумителния филигран на поддържащите части. Нямаше нужда да се бави тук. Едно преминаване под него щеше да бъде достатъчно да убеди Жасмина. Можеха да се върнат после с необходимото оборудване, ако такова беше нейното желание.

Куейч вдигна учудено поглед, докато минаваше под моста. Пътното платно — как иначе можеше да го нарече — прорязваше лицето на Халдора, като светеше леко на фона на тъмния газов гигант. Беше заплашително тънък, напомняше млечнобяла лента. Какво ли щеше да е да го прекосиш пеша.

“Дъщерята” направи рязко отклонение встрани, а интензивността на движението спусна за момент червена завеса пред погледа му.

— Какво… — започна той.

Не се наложи да пита: някой опитваше да го атакува и “Дъщерята” бягаше, както и беше редно да постъпи в такъв случай. Куейч изгуби съзнание, дойде на себе си, отново изгуби съзнание. Пейзажът препускаше наоколо, пулсиращата бяла светлина се връщаше към него, отразена от управляващите двигатели на “Дъщерята”. Нов припадък. Връщащо се на пресекулки съзнание. Ушите му бучаха. Видя моста от поредица остри, несвързани ъгли, като разбъркани моментни снимки. Отдолу. Отгоре. Отново отдолу. “Дъщерята” опитваше да намери убежище.

Нещо не беше наред. Трябваше да се издигнат нагоре и да се махнат оттук, без въпроси. Очакваше се, че “Дъщерята” ще го измъкне от всяка възможна опасност колкото може по-бързо. Това въртене напред-назад, тази нерешителност изобщо не бяха характерни за нея.

Освен ако не беше притисната в ъгъла. Освен ако не можеше да намери път за бягство.

При едно от идванията си в съзнание Куейч видя на конзолата положението на кораба. Обстрелваха го три враждебно настроени обекта. Бяха се появили от ниши в леда, три метални звукови отражения, които нямаха нищо общо с първото.

“Дъщерята на чистача” се разтресе като изтръскващо се мокро куче. Куейч видя пушечните следи от изстреляните от него ракети, които описваха сложни зигзаговидни и спираловидни фигури, като се опитваха да избегнат обстрела на заровените часови. Отново припадна. Този път, когато дойде на себе си, видя малка лавина, която се плъзгаше надолу по едната страна на скалата. Един от атакуващите обекти беше излязъл от строя: поне една от ракетите му бе улучила целта си.

Конзолата премигна. Млечнобелият корпус стана абсолютно черен. Когато се проясни и образът на конзолата се възстанови, на екрана се появиха предупреждения за спешна ситуация, написани с огнени латински букви. Ударът беше лош.

Корабът отново потрепери, излетя нова глутница ракети. Те бяха миниатюрни — с антиматерия с големината на палец, чийто радиус на действие се простираше на километри.

Пак загуби съзнание. Когато дойде на себе си, усети, че пада.

Нова малка лавина — един атакуващ по-малко на дисплея. Последният часови бе все още някъде там, но корабът вече нямаше ракети, с които да го обстрелва. Обаче и другият не стреляше. Може би се беше повредил… или презареждаше.

“Дъщерята” се колебаеше между пороя от възможности.

— Измъкни ме оттук — каза Куейч.

Двигателят незабавно се включи на пълни обороти. Червена пелена отново препречи гледката му, но този път не изгуби съзнание. Корабът се стараеше да задържи кръвта в главата му, така че Куейч да бъде в съзнание колкото се може по-дълго.

Той видя как пейзажът пада надолу, видя моста над себе си.

Тогава нещо друго ги удари. Корабчето замря, двигателят замлъкна за смразяваща частица от секундата. “Дъщерята” се бореше, за да възвърне мощността си, но нещо — някоя особено важна движеща подсистема — явно бе улучена.

Пейзажът увисна неподвижно под него. После започна отново да се приближава.

Падаше.

Настъпи тъмнина.

Куейч падаше косо към вертикалната стена на пропастта, като ту идваше в съзнание, ту го губеше. Реши, че ще умре, че ще се разбие в лъскавата скала в миг на проблясващо разрушение, но в последния момент, току преди удара, “Дъщерята на чистача” използва последните издихания на двигателя си, за да го омекоти.

Сблъсъкът обаче беше сериозен, макар че корпусът се деформирала, ту — хоризонт, ту пък — плоскост, която го притискаше надолу откъм небето. Куейч изгуби съзнание, дойде на себе си и отново припадна. Виждаше как мостът се променя в далечината. Облаци от лед и чакъл все още се белееха по местата на лавините в скалите, където ракетите му бяха улучили атакуващите часови.

И през цялото време Куейч и подобното му на бижу корабче се търкаляха към дъното на пропастта.

Арарат, 2675 година

Васко последва Клавейн и Скорпион към административния комплекс през лабиринт от помещения и коридори без почти никакво човешко присъствие; ескортираше ги Блъд. Васко очакваше всеки момент да му кажат да се връща: разрешителното му като член на „Оръжие на сигурността” определено не важеше тук. Но въпреки че всяка следваща проверка от силите на сигурността беше по-строга от предишната, присъствието му биваше неизменно приемано. А и кой ли би оспорил избора на гост, направен от Скорпион и Клавейн.

Пристигнаха в карантинната точка дълбоко в комплекса — медицински център с няколко току-що застлани легла. В карантинния център ги очакваше лекарят — човек с жълтеникав тен, на име Валенсин. Носеше огромни очила с ромбоидни стъкла. Редките му черни коси бяха пригладени назад на лъскави вълнички. Имаше малка раздърпана чанта с медицински инструменти. Васко никога досега не беше виждал Валенсин, но той беше най-високопоставеният лекар на планетата, така че бе чувал името му.

— Как се чувстваш, Невил? — попита Валенсин.

— Като човек, останал в историята по-дълго, отколкото е добре дошъл — отвърна Клавейн.

— Никога не си си падал по недвусмислените отговори.

Още докато говореше, той измъкна някакъв сребрист апарат от чантата си и засвятка с него в очите на Клавейн, като премигваше зад специалното съоръжение, което сложи пред своите очи.

— Направихме му медицински преглед, докато летяхме със совалката — намеси се Скорпион. — В достатъчно добра форма е. Не е нужно да се тревожиш да не направи нещо скандално, като например да се строполи мъртъв сред нас.

Лекарят изгаси фенерчето.

— Ами ти, Скорпион? Да не би да имаш планове в скоро време да падаш мъртъв?

— Така ще улесня значително живота ти, нали?

— Мигрени?

— Всъщност току-що имах мигрена.

— Ще те погледна по-късно. Искам да видя дали периферното ти зрение се е влошило по-бързо от предвижданията ми. Подобно тичане не е полезно за прасе на твоите години.

— Много мило от твоя страна да ми го напомняш, особено когато нямам избор по въпроса.

— Винаги съм щастлив да бъда на твоите услуги. — Валенсин засия в усмивка и остави инструментариума си встрани. — Така, сега нека изясня едно-две неща. Когато отворите капсулата, не искам никой да се доближава до намиращия се в нея, преди да го прегледам обстойно. Под “обстойно” имам предвид в ограничената степен, наложена от сегашните условия. Ще търся инфекциозни агенти. Ако открия нещо и преценя, че има дори далечна вероятност от неприятни последствия, всеки, който е бил в контакт с капсулата, може да забрави за завръщане в Първи лагер или мястото, което нарича свой дом. Като казвам “неприятни”, не говоря за изфабрикувани чрез генно инженерство вирусни оръжия. Имам предвид нещо толкова разпространено като грипа. Антивирусните ни програми и без това вече са претоварени до краен предел.

— Ясно — каза Скорпион.

Валенсин ги поведе към огромно помещение с висок сводест таван от метални елементи. Вътре се носеше агресивно стерилна миризма. Беше почти празно, като се изключеше групичката от хора и машини в центъра му. Шестима работници, облечени в бяло, се суетяха около нестабилните купища контролна апаратура.

От тавана на тънка метална жица висеше самата капсула, подобна на оловна топка на махало. Тя имаше черен цвят като от обгаряне и яйцевидна форма, и беше много по-малка от очакванията на Васко: изглеждаше прекалено малка, за да побере човек. Нямаше прозорци, но няколко плоскости бяха огънати и разкриваха светещи дисплеи. Васко видя цифри, потрепващи чертички и хистограми.

— Оставете ме да видя — каза Клавейн, като си проправи път между работниците, за да се приближи още до капсулата.

Заради това безпокойство един от работниците, заобиколили капсулата, допусна грешката да погледне смръщено към Скорпион. Той на свой ред го изгледа кръвнишки и оголи свирепо острите си зъби, наследство от прадедите му. В същия момент Блъд даде сигнал на работниците с рязко странично движение на свинското си копито. Те се оттеглиха покорно и изчезнаха в дълбините на комплекса.

Клавейн не даде признак, че е забелязал случилото се. Все още с качулката на главата, анонимен, той се плъзна между препречващите пътя му машини и застана от едната страна на капсулата. Постави много внимателно длан до един от осветените панели, като галеше обгорената и кожа.

Васко предположи, че вече беше безопасно да се вгледа внимателно.

Скорпион, изглежда, беше изпълнен със скептицизъм.

— Намери ли нещо?

— Да — отвърна Клавейн. — Говори с мен. Протоколите са конджоинърски.

— Сигурен ли си? — попита Блъд.

Клавейн се извърна от машината, само тънките косъмчета на брадата му улавяха светлината.

— Да — отговори той.

Сега постави и другата си длан върху противоположната страна на плоскостта, като се протегна, и сведе глава, докато я положи върху капсулата. Васко предполагаше, че е затворил очи, за да се изолира от външни разсейващи фактори, с прорязано от дълбоки бръчки чело поради пределната концентрация. Никой не се обаждаше и мъжът осъзна, че се старае даже да диша безшумно.

Клавейн накланяше глава ту в едната, ту в другата посока, бавно и обмислено, сякаш се опитваше да намери оптималната ориентация за радиоантена. Застопори се в определен ъгъл, тялото му изпъна плата на палтото.

— Определено конджоинърски протокол — потвърди той. Остана в пълна тишина и абсолютно неподвижен в продължение на повече от минута, след което добави: — Мисля, че разпозна в мен друг конджоинър. Не ми дава пълен достъп до системата — поне засега — но ми позволи да използвам някои диагностични функции. Определено няма вид на бомба.

— Бъди много, много внимателен — каза Скорпион. — Не искаме да те отвлекат или нещо още по-лошо.

— Правя всичко възможно — увери го старецът.

— Кога ще можеш да кажеш кой е вътре? — осведоми се Блъд.

— Няма да разбера със сигурност, преди да се отвори. — Макар Клавейн да говореше тихо, гласът му звучеше отчетливо, изпълнен със спокоен авторитет. — Ще ви го кажа обаче още сега: не мисля, че е Скейд.

— Абсолютно ли си сигурен, че е конджоинър? — настояваше Блъд.

— Да. И съм почти сигурен, че някои от сигналите, които долавям, идват от имплантите на намиращия се в капсулата, а не от самата нея. Но не може да е Скейд: тя би се срамувала да има нещо общо с толкова стари протоколи. — Отдели главата си от капсулата и погледна към стоящата малко по-нататък групичка. — Рьомонтоар е. Трябва да е той.

— Можеш ли да различиш мислите му? — попита Скорпион.

— Не, но нервните сигнали, които улавям, са на съвсем ниско ниво, просто рутинни домакински въпроси. Намиращият се вътре вероятно все още е в безсъзнание.

— Или не е конджоинър — заяви Блъд.

— Ще разберем след няколко часа — каза Скорпион. — Но който и да е той, остава проблемът с липсващия кораб

— Защо пък това да е проблем? — поинтересува се Васко.

— Защото намиращият се вътре няма как да е изминал двайсет светлинни години в тази капсула — поясни Блъд.

— Но не може ли да е пристигнал в системата тихо и незабележимо, да е оставил кораба си някъде, където не можем да го видим, и да е взел останалото разстояние с капсулата? — попита Васко.

Блъд поклати глава.

— Пак има нужда от кораб за пътуване вътре в системата, за да вземе последната отсечка от пътя до нашата планета.

— Възможно е обаче да пропуснем присъствието на малък кораб — рече Васко. — Нали?

— Не мисля — обади се Клавейн. — Освен при някакво доста нежелателно развитие на нещата.