Пропастта на опрощението

ДВАЙСЕТ И ОСЕМ

Арарат, 2675 година

С инкубатора се заеха Васко и Скорпион и го внесоха внимателно в търбуха на совалката. Небето вече притъмняваше и термалната матрица на загряващата повърхност на совалката светеше в гневен вишневочервен цвят, а отделните елементи съскаха и тиктакаха. Хури ги следваше внимателно, приведена под потискащата знойна покривка от горещ въздух, уловен като в капан под извитите надолу крила на совалката. Не беше казала нищо повече, откакто се бе събудила, и се движеше като насън, покорна и бдителна. Валенсин вървеше след пациентите си, приемаше мрачно създалата се ситуация. Двамата му медицински слуги се мъкнеха отзад, привързани към господаря си от ненарушимите връзки на послушанието.

— Защо не отиваме в кораба? — повтаряше неуморно въпроса си Валенсин.

Скорпион не му беше отговорил. Отново водеше разговор по гривната си, най-вероятно с Блъд или с някой от помощниците си. Поклати глава и изръмжа нещо. Васко предположи, че новината не беше приятна.

— Отивам отпред да видя дали пилотът няма нужда от помощ — обяви Антоанет.

— Кажи му да кара бавно и спокойно — нареди Скорпион. — Никакви рискове. И да бъде готов да отлетим по-високо и да ни измъкне оттук, ако се наложи.

— Стига това нещо все още да е в състояние да достига орбита.

Излетяха. Васко помогна на лекаря и на механичните му сътрудници да закрепят здраво инкубатора. Валенсин му показа как може да убеди вътрешните стени на совалката да образуват издатини и ниши с различна степен на слепване. Инкубаторът скоро беше залепен здраво, а двамата слуги застанаха на пост, за да следят функционирането му. Ора, сбръчканото миниатюрно същество зад цветната пластмаса, свързано с всевъзможни монитори и тръбички, сякаш не усещаше нищо от ставащото наоколо.

— Къде отиваме? — попита Хури. — В кораба ли?

— Около кораба възникна проблем — обясни Скорпион. — Хайде, хвърли един поглед. Мисля, че гледката ще ти се стори интересна.

Обиколиха отново кораба, на същата височина като преди. Хури се взираше през прозореца недоумяващо, с широко отворени очи. Васко я разбираше прекрасно. Когато той самият бе видял кораба в това състояние, само трийсет минути по-рано, поглъщането му от джъглъровата биомаса беше все още в ранния си стадий. Тъй като процесът беше започнал скоро, все още бе възможно да се асимилира ставащото. Но сега корабът беше изчезнал. На неговото място се издигаше неравен, мъхесто зелен шпил. Той знаеше, че под тази маса има кораб, но можеше само да предполага колко странно изглежда всичко това на онзи, който не беше видял ранния етап на обгръщането му от джъглърите.

Имаше обаче още нещо. Нещо, което Васко забеляза почти веднага, но беше приел за зрителна илюзия, дължаща се на факта, че наблюдаваше под известен наклон, тъй като се намираше в совалка. Но сега, след като имаше възможност да вижда хоризонта през пролуките в морската мъгла, се увери, че няма никаква илюзия и онова, което вижда, няма нищо общо с позицията му.

Корабът се накланяше. Съвсем леко, само няколко градуса от вертикала, но достатъчно, за да вдъхне ужас. Фигурата, която толкова дълго време бе стабилен елемент от пейзажа и сякаш бе също толкова стара, колкото географските обекти наоколо, се накланяше на една страна.

Накланяше се, дърпан от колективната биомаса на патърн джъглъровите организми.

— Това не е хубаво — произнесе Васко.

— Кажете ми какво става — помоли застаналата до него Хури.

— Не знаем — отвърна Скорпион. — Започна се преди около час. Морето се сгъсти около основата и джъглъровият пръстен започна да поглъща кораба. А сега, както изглежда, джъглърите опитват да го преобърнат.

— И могат ли да го направят?

— Може би. Не знам. Корабът сигурно тежи няколко милиона тона. Но тежестта на цялата тази джъглърова материя съвсем не е за пренебрегване. Аз обаче не бих се притеснявал, че корабът може да бъде преобърнат.

— Така ли?

— Бих се притеснявал по-скоро да не се сцепи. Това е лайтхъгър. Конструиран е така, че да издържи престоя на повърхността на дадена планета, тъй като това не представлява за него по-голямо натоварване, отколкото при нормален полет в космическото пространство. Тези кораби обаче не се правят така, че да издържат на страничен натиск. Не са замислени да останат цели, ако силите им въздействат странично. Още два-три градуса и ще започна да се притеснявам. Корабът може и да се срути.

— Ние се нуждаем от този кораб, Скорп — промълви Хури. — Това е единственото ни средство да се измъкнем оттук.

— Благодаря, че ме светна — отвърна той, — но ще кажа, че точно сега не мога да направя кой знае какво по въпроса… освен ако не искаш да започна военни действия срещу патърн джъглърите.

Самата идея беше крайна, почти абсурдна. Патърн джъглърите бяха безвредни за всички освен за малко на брой злочести индивиди. Колективно никога не бяха проявявали злонамереност към хората. Те бяха архиви на изгубени знания, на изгубени умове. Но ако патърн джъглърите опитваха да унищожат “Носталгия по безкрая”, какво друго биха могли да сторят хората, освен да отвърнат на удара? Просто не можеха да позволят това да се случи.

— На тази совалка има ли оръжие? — попита Хури.

— Намира се — отговори Скорпион. — Леко, предимно за уреждане на сметките между два кораба.

— А нещо, което бихте могли да използвате срещу биомасата?

— Лъчи от частици, които няма да работят особено добре сред атмосферата на Арарат. Останалото? Твърде вероятно е да откърти парчета и от кораба. Бихме могли да опитаме лъчите от частици…

— Не!

Гласът излезе от устата на Хури, но експлозивно, сякаш звукът бе повърнат. И почти не приличаше на нейния глас.

— Ти току-що каза… — започна Скорпион.

Хури седна внезапно и се отпусна — сякаш изтощена — върху една от кушетките в совалката. Притисна с длан челото си.

— Не — повтори тя, този път не така рязко. — Не. Оставете. Оставете ги на мира. Помагат ни.

Без да кажат дума, Васко, Скорпион, Валенсин — както и Хури — се обърнаха към инкубатора, където лежеше Ора, оставена на грижите на машините-слуги. Миниатюрната червено-розова форма вътре се движеше и се извиваше леко.

— Помагат ли? — учуди се Васко.

Хури отговори, но думите отново като че ли избликнаха против нейната воля. Трябваше да си поема дълбоко въздух между тях.

— Те. Помагат ни. Искат.

Васко тръгна към инкубатора. Държеше под око едновременно и Хури, и дъщеря й. Машините-слуги на Валенсин се движеха възбудено. Не знаеха какво да правят и ръцете им отскачаха с нервна нерешителност.

— Те? — попита Васко. — Те патърн джъглърите ли са?

Розовата форма ритна с крачета, стиснала съвършено оформеното си юмруче пред смръщеното личице. Очите на Ора представляваха затворени цепнатини.

— Да. Те. Патърн джъглъри — потвърди Хури.

Васко се обърна към Скорпион.

— Мисля, че сбъркахме — заяви той.

— Така ли?

— Чакай. Трябва да говоря с Антоанет.

Тръгна към командната кабина, без да получи разрешението на прасето. Там откри Антоанет и пилота, завързани с предпазни колани върху командните си кушетки. Бяха направили цялата кабина прозрачна и затова изглеждаше, че се носят във въздуха, придружени единствено от различни безтелесни командни панели и контролни табла. Васко отстъпи зашеметен назад, но веднага се овладя.

— Можем ли да кръжим във въздуха? — попита той.

Антоанет хвърли поглед през рамо към него.

— Разбира се.

— Тогава спри машината на място. Имаш ли апаратура за прицелване? Противоударни сензори, нещо от този род?

— Разбира се — отговори отново тя, сякаш и двата въпроса бяха сред най-глупавите неща, които бе чувала от доста време.

— Тогава насочи нещо към кораба.

— Някаква конкретна причина за това, Васко? Всички виждаме, че проклетото нещо се е наклонило на една страна.

— Просто го направи.

— Да, сър — отвърна Антоанет.

Малките й ръце, отрупани с подрънкващи бижута, се носеха с главозамайваща скорост по контролното табло пред кушетката й. Васко усети как совалката спря. Гледката отпред се въртеше и наклонената кула се озова право пред тях.

— Задръж тук — рече той. — А сега насочи уреда за прицелване… или каквото е там, към кораба. Някъде близо до основата, ако успееш да го направиш.

— Това няма да ни помогне да установим ъгъла на наклона — поясни тя.

— Не ме интересува наклонът. Не мисля, че опитват да го преобърнат.

— Така ли?

Младежът се усмихна.

— Мисля, че това е само вторичен продукт. Те опитват да го придвижат.

Изчака я да нагласи уреда. Пред нея заплува пулсиращ сферичен дисплей, осеян с пушечнозелени структури и цифри.

— Ето го корабът — обади се Антоанет и посочи мястото, където отраженията от радара бяха най-гъсти.

— Добре. Сега ми кажи на какво разстояние отстои.

— Четиристотин и четирийсет метра — отвърна след малко тя. — Това е средната стойност. Зелената материя променя непрекъснато дебелината си.

— Добре. Дръж под око тази цифра.

— Увеличава се — намеси се пилотът.

Васко усети горещ дъх на тила си. Обърна се — прасето надничаше през рамото му.

— Васко е намислил нещо — каза Антоанет. — Разстоянието до шпила сега е… четиристотин и петдесет метра.

— Носим се по течението — отсъди Скорпион.

— Не, не се носим. — В тона й прозвуча едва доловима обида. — Стоим абсолютно неподвижно, поне в рамките на грешките в измерването. Васко е прав, Скорп — корабът се движи. Теглят го навътре към морето.

— С каква скорост? — попита Скорпион.

— Прекалено рано е да се каже със сигурност. Метър, може би два в секунда. — Антоанет направи справка със своята гривна за комуникация. — Нивото на неутрино продължава да се покачва. Не знам колко точно ни остава, но не мисля, че става въпрос за повече от няколко часа.

— В такъв случай корабът ще бъде само няколко километра по-навътре, когато се изстреля от повърхността — рече Скорпион.

— Това е по-добре от нищо — отговори Антоанет. — Ако успеят да го придвижат поне отвъд извивката на залива, която да ни осигури известна защита от образуваните при излитането цунами… това определено ще бъде за предпочитане пред нищо.

— Ще го повярвам, когато го видя — заяви прасето.

— Ора беше права — каза Васко развълнувано. — Те не искат да ни навредят. Искат само да ни спасят, като отдалечат кораба от залива. Те са на наша страна.

— Хубава теория — заяви Скорпион, — но как са разбрали, че сме се озовали в подобна каша? Никой не е слизал в морето, за да им го обясни. За тази цел някой трябва да е плувал.

— Може би някой го е направил — промълви Васко. — Има ли значение това сега? Корабът се движи. Единствено това е от значение.

— Да — рече Скорпион. — Нека се надяваме, че не е прекалено късно, за да промени нещо.

Антоанет се обърна към пилота.

— Мислиш ли, че можеш да ни приближиш още до това нещо? Зеленото вещество не изглежда прекалено дебело към върха. Може би все още е възможно да се приземим на площадката.

— Шегуваш се — отвърна невярващо пилотът.

Антоанет поклати глава. Вече връщаше пълния контрол на постоянния пилот на совалката.

Не се бой, приятел. Ако искаме Джон да удържи конете си, докато корабът излезе от залива, някой ще трябва да слезе да поговори с него. И можеш ли да се досетиш кой издърпа късата сламка?

— Мисля, че тя говори сериозно — обади се Васко.

— Направи го — рече Скорпион.

Хела, 2727 година

Керванът се промъкваше внимателно през тунели и по абсурдно тесни тераси. Вземаше завой след завой, на места толкова остри, че задните машини напредваха, докато водещите се оттегляха назад. Веднъж дори, изкачвайки се бавно по изключително остър завой с видимо натоварване на двигателите и движещите части, керванът премина над самия себе си и стана така, че Рашмика видя намиращите се по-долу наблюдатели.

Междувременно мостът ставаше все по-голям. Когато го беше зърнала за пръв път, той наподобяваше творение от дантела или рисунка върху плосък черен екран, направена с туш в преливащи цветове. Сега бавно придобиваше леко заплашителна триизмерна солидност. Това не беше мираж, не беше странен трик на светлината, а реален обект, и керванът наистина се бе запътил към него, за да го прекоси.

Триизмерността му едновременно притесни и донесе известно успокоение на Рашмика. Сега мостът приличаше на нещо повече от сбор от безкрайно тънки линии и макар много от структурните му части да бяха все още твърде тънки като напречно сечение, щом успя да го види странично, структурните елементи вече не й се струваха толкова деликатни. Щом можеше да поддържа себе си, мостът несъмнено щеше да издържи и кервана. Поне така се надяваше тя.

— Мис Елс?

Тя погледна към гласа. Този път наистина беше квестор Джоунс.

— Да — отвърна тя, колкото и да не й се искаше да бъде обект на неговото внимание.

— Ще сме на него не след дълго. Обещах, че преживяването ще е незабравимо, нали?

— Да — отговори тя, — но не обяснихте защо всички не използват този по-кратък път, ако е толкова полезен, както твърдите.

— Суеверие, съчетано с извънмерна предпазливост.

— Извънмерната предпазливост ми се струва напълно на място, когато става въпрос за този мост.

— Изплашена ли си, мис Елс? Не би трябвало. Този керван тежи едва петдесет хиляди тона. И тежестта е разпределена на доста голяма дължина. Все пак по моста няма да мине катедрала. Ето това би било лудост.

— Никой не би го направил.

— Никой нормален. Особено пък след като видяха какво стана последния път. Това обаче не трябва да ни тревожи изобщо. Мостът ще издържи кервана. Няма да му е за първи път. Не бих се притеснявал особено да минавам по него при всяка експедиция, но простата истина е, че в голяма част от ситуациите той не би ни помогнал. Видя колко усилия изисква приближаването до него. В повечето случаи използването на моста отнема повече време, отколкото спестява. Само конкретното стечение на обстоятелствата ни накара да постъпим другояче този път. — Квесторът плесна решително с ръце. — А сега, по същество. Мисля, че ти осигурих работа в групата по разчистването към една адвентистка катедрала.

— „Лейди Моруина”?

— Не. Малко по-малка, „Желязната Катрин”. Все отнякъде трябва да се започне. А ти защо бързаш толкова да се добереш до „Лейди Моруина”? Първосвещеникът Куейч има своите слабости. Първосвещеникът на „Катрин” е добър човек. Безопасността при него е на сравнително високо ниво и за служещите там се грижат добре.

— Благодаря, квесторе — каза Рашмика с надеждата, че разочарованието й не е прекалено явно. До последния момент се беше надявала, че той ще успее да й намери някаква солидна чиновническа длъжност, нямаща нищо общо с разчиствателните работи. — Прав сте. Нещо е по-добре от нищо.

— „Катрин” е в главната група катедрали, движещи се към пукнатината Гинунгагап от западната страна. Ще се срещнем с тях, щом прекосим моста, малко преди да започнат слизането по Дяволската стълба. Ти си привилегирована, мис Елс: малко хора имат шанса да прекосят Пропастта на опрощението два пъти за една година, камо ли в рамките на няколко дни.

— Смятам се за щастливка.

— Все пак ще повторя това, което казах и преди: работата е трудна, опасна и зле платена.

— Ще взема това, което ми се предлага.

— В такъв случай ще бъдеш прехвърлена в твоя екип още щом стигнем Пътя. Не се набърквай в мръсотии и съм убеден, че всичко ще бъде наред.

— Ще имам предвид съвета ви.

Той допря пръст до устните си и понечи да се обърне, сякаш се беше сетил за друго очакващо го задължение, но в последния момент се поколеба. Очите на зеленото му животинче, което бе стояло през цялото време на рамото му, бяха вперени в нея, безизразни като дуло на пистолет.

— И още нещо, мис Елс — додаде квесторът, като се обърна да я погледне през рамо.

— Да?

— Господинът, с когото разговаря преди малко. — Той присви очи, докато изучаваше изражението й. — На твое място не бих го правил,

— Какво не бихте правили?

— Не бих имал нищо общо с човек като него. — Квестор Джоунс се взираше неопределено в далечината. — По принцип никога не е разумно да се движиш сред наблюдатели или каквито и да било други поклонници с подобен щам всеотдайна вяра. Опитът ми обаче показва, че е особено неразумно да се общува с онези, които се колебаят между вяра и отхвърляне.

— Разбира се, квесторе, с кого да разговарям решавам сама.

— Разбира се, мис Елс, и моля те, не се обиждай. Това е само съвет, бликнал от бездънната доброта на моето сърце. — Пъхна нещо в устата на животинчето си. — Нали така, Ментово бонбонче?

— Нека безгрешният хвърли първия камък — отбеляза създанието.

Керванът се изкачваше към източния край на моста. На около километър от него пътят правеше завой обратно към скалата и по едно издигнато дефиле, след поредица от остри завои, предателски стръмни наклони и кратки интерлюдии от тунели и тераси, достигаше до началото му. Пейзажът зад тях представляваше привидно непроходим хаос от ледени камънаци. Пътят се простираше право напред като пример по учебник за перспектива, прав като дуло на пушка, без перила отстрани, леко изпъкнал по средата, и сияеше с мекия диамантен блясък на осветен от звездите лед.

Керванът започваше да набира скорост, тъй като най-после се бе озовал на равна повърхност без близки препятствия, към точката, където земята изчезваше стръмно надолу от двете страни. Пътят под процесията ставаше все по-гладък и по-широк и вече не бе насечен или прекъсван от паднали камъни или пукнатини с човешки ръст. А поклонниците, които трябваше да избягва, тук бяха наистина рядкост. Повечето от тях не използваха моста, така че нямаше почти никакъв риск под колелата да попадне някой нещастник.

Образът за моста, който си беше създала Рашмика, беше преминал през няколко стадия. Помнеше как отдалеч той образуваше леко извита дъга. Оттук обаче изглеждаше плосък и прав, сякаш изравнен с лазер, до далечното място отпред, където се превръщаше в точка. Опитвайки да разреши този парадокс, тя осъзна, че в този момент, очевидно, вижда само част от него. Напомняше изкачването по куполовиден хълм: върхът оставаше постоянно на една ръка разстояние.

Момичето се приближи до друго от местата, от които можеше да се наблюдава, даващо различна перспектива, и погледна назад. Първите шест машини от тази страна на кервана вече се движеха по моста и отвесните стени на скалата оставаха все по-назад, което й даде за първи път реалната възможност да добие представа за дълбочината на Пропастта.

Тя се спускаше надолу неприлично рязко. Скалните стени бяха гравирани и издълбани с титанични геоложки белези, ту вертикални, ту хоризонтални, ту диагонални или извити и нагънати едни в други, материализирайки странно непристойна гъвкавост. Стените проблясваха със синкавосив лед, контрастиращ с по-тъмните седиментни ивици. Терасата, която керванът бе прекосил току-що, сега се виждаше отляво и изглеждаше прекалено тясна и несигурна, за да може да се използва за пътуване, камо ли от нещо, тежащо петдесет хиляди тона. Оттук Рашмика видя, че скалата под нея често се извива притеснително рязко. Докато се бяха движили отгоре, не се беше почувствала нито за миг в безопасност, но поне можеше да се убеждава, че земята под тях е достатъчно дебела, поне четирийсет-петдесет метра.

Не видя повече квестора, докато прекосяваха моста. През следващия час беше на мнение, че отсрещната стена на Пропастта не е много по-далеч от тази, която се издигаше зад гърба им. Несъмнено наближаваха средата на прехода, затова бързо и възможно без никакво суетене, постави скафандъра си и се промъкна към покрива на кервана.

Оттам гледката нямаше почти нищо общо с леко нереалната сцена, която бе наблюдавала отвътре. Сега пред нея се разкри значително по-обемна панорама към цялата Пропаст и беше несравнимо по-лесно да види дъното, което се намираше няколко километра по-надолу. От това разстояние изглеждаше, че то по-скоро пълзи напред, а плоската ивица на пътя пъпли назад под кервана. От това противоречие незабавно й се зави свят и й се прииска да се просне по корем на покрива на машината, за да не се прекатури от него. Но въпреки че се отпусна на колене, снижавайки по този начин центъра на тежестта си, Рашмика успя да събере достатъчно кураж, за да не се наведе повече.

Пътното платно не изглеждаше много по-широко от самия керван. Движеха се по средата му, като само от време на време се озоваваха в единия или в другия край, за да избегнат ивица по-дебел лед или някакво друго препятствие. На замръзналата повърхност на пътя лежаха камъни, озовали се тук от вулканични изригвания по други места на Хела. Някои от тях бяха доста високи и стигаха до половината на колелата на кервана. Фактът, че се бяха стоварили върху моста, без да го разбият, й носеше известно успокоение. А ако широчината на пътното платно беше точно колкото да побере двете редици превозни средства, образуващи кервана, очевидно беше абсурдно да се мисли, че някоя катедрала би могла да използва същия маршрут.

Точно тогава забеляза нещо на дъното на Пропастта. Беше огромно петно от камънак на километри по-надолу. Беше тъмно и с форма на звезда и доколкото можеше да определи, центърът му се намираше точно под моста. Близо до средата на звездата се забелязваха неясни намеци за някакви разрушени структури. Видя нещо, което й заприлича на горната част на шпил, наклонен на една страна. Различи неясни очертания, напомнящи смазана машинария, покрита с прах и развалини.

Значи някой все пак беше направил опит да прекоси моста с катедрала.

Тръгна между отделните превозни средства, като гледаше право пред себе си. Наблюдателите бяха все така на своите платформи, наклонени към подутата сфера на Халдора. Огледалните плочки пред лицата им я караха да мисли за спретнато подредени титаниеви яйца.

Тогава забеляза човек в костюм на съседната машина. Беше се подпрял на перилото от едната страна на покрива. Той също я видя, обърна се и я повика с жест.

Момичето мина покрай наблюдателите и прекоси следващото свързващо мостче. Керванът се поклащаше плашещо, опитвайки да премине между двете купчини нападали камъни, после заподскача върху поредица по-дребни препятствия.

Дизайнът на костюма на другата фигура не се отличаваше с нищо. Тя нямаше представа дали е същият като на наблюдателите, тъй като техните скафандри бяха скрити под широките им одежди. Огледалният сребърен визьор не издаваше нищо.

— Пьотр? — провикна се въпросително тя.

Не получи отговор. Фигурата обаче с нарастваща настойчивост я подканяше да се приближи.

Ами ако беше капан? Квесторът знаеше за разговора й с младежа. Твърде вероятно беше да е научил също и за уговорката й да се срещне с него на покрива. Рашмика не се беше съмнявала, че ще си създаде врагове, докато провежда замисленото разследване, но не смяташе, че вече има такива, освен, може би, квестора. Но тъй като й беше намерил работа, започваше да мисли, че той има някакъв интерес да осигури безопасното й достигане до Неизменния път.

Рашмика се приближи до фигурата, като същевременно претегляше възможностите. Костюмът беше от моделите с твърд външен слой, и прилепваше плътно до тялото на носещия го. Каската и крайниците бяха масленозелени, разтягащите се като хармоника части по ставите бяха блестящо сребристи. За разлика от костюмите, които беше видяла по ходещите пеша поклонници, този беше лишен от каквито и да било орнаменти и религиозни дрънкулки.

Визьорът се обърна към нея. Тя зърна очертанията на лице, сенките под добре очертаните скули.

Пьотр протегна ръка, а с другата прибра увисналата от китката на протегнатата ръка част от костюма. Измъкна оттам тънко оптично влакно и подаде другия му край на Рашмика.

Разбира се. Подсигурено средство за комуникация. Тя пое влакното и го мушна в съответния отвор на костюма си. Тези влакна осигуряваха комуникацията между отделните костюми в случай на проблеми с радиовръзките или общата захранваща мрежа. Те бяха също така сигурно средство, че никой друг няма да ги чуе.

— Радвам се, че успя — каза Пьотр.

— Иска ми се да разбера причината за цялата тази потайност.

— По-добре да прекалим малко с предохранителните мерки, отколкото после да съжаляваме. Не би трябвало изобщо да разговарям с теб за изчезванията, поне не долу в кервана. Мислиш ли, че някой може да ни е подслушал?

Квесторът дойде да ми каже няколко думи на ухо, след като ти си тръгна.

Това изобщо не ме изненадва — отвърна младият мъж. — Той всъщност не е от религиозните, но знае от коя страна е намазан с масло хлябът. Църквите му плащат заплатата, затова той няма никакво желание някой да клати лодката с неортодоксални приказки.

— Не може да се каже, че ти призоваваше за премахването на църквите. Доколкото си спомням, не сме обсъждали нищо друго, освен изчезванията.

— Е, достатъчно опасно е от гледна точка на някои хора. Като стана дума за гледните точки, какво ще кажеш за това?

Той се завъртя на пети, илюстрирайки мисълта си с широк жест.

Ентусиазмът му я накара да се усмихне.

— Не съм сигурна. Аз лично не си падам по височините.

— О, хайде де. Забрави всичко за изчезванията, забрави за целта на проучванията си, каквато и да е тя… само за малко. Възхити се на гледката. Милиони хора никога, никога няма да видят това, което виждаш ти сега.

— Струва ми се, че правим нарушение — сподели Рашмика. — Че скътлърите са построили този мост, за да му се възхищават, но не и да бъде използван.

— Не знам почти нищо за тях. Ако питаш мен, ние нямаме и бегла представа какво са мислели, ако изобщо те са построили това нещо. Но мостът е тук, нали така? Страшно жалко би било да не бъде използван, дори само от време на време.

Момичето погледна надолу към петното с форма на звезда.

— Вярно ли е това, което ми каза квесторът? Някой опитвал ли е да прекара оттук катедрала?

— Така се говори. Не че ще намериш доказателство затова в църковната документация.

Тя стисна по-силно перилото, все така впечатлена от отдалечеността на дъното.

— Но това все пак се е случило, нали?

— Била отцепническа секта. Малка самостоятелна църква с малка катедрала. Наричали се “нумеролози”. Не били сдружени с никоя от общоцърковните организации и имали доста ограничени търговски споразумения с другите църкви. Системата им от вярвания била… странна. И не просто поради конфликт във вярванията с някоя от другите църкви. За начало, те били политеисти. Повечето църкви са строго монотеистични, силно свързани със старите аврамови религии. Наричам ги “Църквите на адския огън и сярата”. Един Бог, един Рай, един ад. Но онези, чиито останки виждаме там долу… те били много странни. Не били единствените политеисти, но целият им възглед за света, цялата им космология, била толкова безнадеждно неортодоксална, че нямало никаква възможност за диалог с останалите църкви. Нумеролозите били всеотдайни математици. За тях изучаването на числата било възможно най-висшето призвание, единственият сигурен начин да се доближат до духовността. Вярвали, че има Бог за всеки клас числа: Бог на целите числа, Бог на реалните числа, Бог на нулата. Имали и спомагателни богове: по-малък бог за ирационалните числа, по-малък бог за диофантовите прости числа. Другите църкви не могли да приемат подобна чудатост. Затова нумеролозите били бойкотирани и след време станали консервативни и параноици.

— Нищо чудно, при тези обстоятелства.

— Но това не е всичко. Те проявявали интерес към статистическото интерпретиране на изчезванията, като използвали някои наистина тайнствени теории на вероятностите. Задачата им била сложна. По онова време изчезванията не били толкова много, така че фактите били оскъдни… Нумеролозите обаче твърдели, че методите им са достатъчно стабилни, за да се справят. И изводите, до които достигнали, били смайващи.

— Продължавай — подкани го Рашмика.

Най-после беше разбрала защо Пьотр бе поискал да се качат на покрива, докато прекосяваха моста.

— Те първи известяват, че изчезванията зачестяват, но това можело да се докаже трудно статистически. Вече съществували достатъчно доказателства, че изчезванията образуват групи, между които има интервали, които обаче стават все по-малки. Според тях продължителността на изчезванията нараствала, но признавали, че доказателствата за това са много по-“незначителни” от статистическа гледна точка.

— Но са били прави, нали?

Пьотр кимна, а отразеният в лицевата плочка на шлема му пейзаж се наклони на една страна.

— Поне за първата част. Сега дори приблизителните статистически методи водят до същия резултат. Изчезванията определено зачестяват.

— А втората част?

— Не е доказана. Но и не е отречена от новата информация.

Рашмика отново рискува да хвърли поглед към петното долу.

— Но какво се е случило с тях? Защо са се озовали там?

— Никой не знае точно. Както казах, църквите даже не признават някой някога да е опитвал да прекоси моста. Ако се разровиш малко по-дълбоко, ще откриеш неохотно признаване на съществуването на нумеролозите, например документация за редки търговски сделки, но не и че те някога са прекосявали Пропастта на опрощението.

— Но това все пак се е случило.

— Да, опитали са. Вероятно никой няма да разбере защо. Може би става въпрос за опит в последния момент да откраднат престиж от бойкотиралите ги църкви. Може би са се надявали по този начин да изпреварят останалите, без да губят от поглед Халдора. Всъщност това няма значение. Имали са някаква причина, опитали са се да прекосят моста и се провалили. А защо са се провалили, това вече е съвсем друг въпрос.

— Мостът не се е счупил — рече Рашмика.

— Не… по всичко личи, че не е станало така. Тяхната катедрала е била малка в сравнение с главните. Ако съдим по мястото на падането, явно са прекосили значителна част, преди да се подхлъзнат. Предполагам, че преминаването им е било акт на деликатно балансиране, защото ширината на катедралата е съвпадала с ширината на моста, но някъде около средата му са изгубили контрол достатъчно дълго, за да се преобърнат. Кой знае.

— Но, явно, не изключваш и друга вероятност.

— Те не са били популярни заради всичките статистики във връзка с изчезванията. Нали помниш, че споменах за нежеланието на другите църкви да знаят за нарастващата им честота?

— Не искат светът да се променя.

— Така е, не искат. Съществуващото положение очевидно ги устройва напълно. Искат да продължават да обикалят по повърхността на Хела, да продължават да наблюдават Халдора, да се прехранват чрез изнасянето на скътлърови реликви сред останалите представители на човешкия род. Във високите църковни ешелони нещата са чудесни такива, каквито са. Те не желаят слухове за наближаващ апокалипсис да тревожат безметежността им.

— Значи мислиш, че някой е унищожил катедралата на нумеролозите.

— Както казах, изобщо не опитвай да доказваш каквото и да било. Разбира се, напълно възможно е да е било злополука. Никой никога не е твърдял, че е разумно да преминеш с катедрала през Пропастта на опрощението.

— И как въпреки всичко, ти пак имаш вяра?

Тя забеляза как той стисна по-здраво перилото.

— Вярвам, че изчезванията са послание по време на криза. Не просто безмълвно заявление за Божията мощ, за каквото предпочитат да ги приемат църквите — чудо заради самото чудо — а нещо далеч по-значимо. Вярвам, че приличат на часовник, който отмерва времето и че нулевият час е много по-близо, отколкото искат да вярваме нашите управници. Нумеролозите са го знаели. Дали смятам, че може да се вярва на църквите? Общо взето, с едно-две изключения — не. Вярвам им толкова, колкото че мога да се изпикая във вакуум. Но не съм изгубил вярата си. Тя не се е променила.

Според Рашмика той казваше истината, но тъй като нямаше как да вижда ясно лицето му, можеше просто да гадае като останалите хора.

— Но това не е всичко, нали? Каза, че църквите не биха могли да скрият всички доказателства за промяната в честотата на изчезванията.

— Не могат да го направят. Има обаче една аномалия. — Пьотр пусна перилото достатъчно дълго, за да предаде нещо в ръката й. Беше малък метален цилиндър със завинтваща се капачка. — Виж това — додаде той. — Мисля, че ще ти се стори интересно. Вътре има лист хартия с някакви знаци. Без коментари са, тъй като ще са по-опасни, ако някой от управниците разпознае в тях това, което са в действителност.

— Ще трябва да ми кажеш нещо повече, за да мога да се ориентирам.

— В Скъл Клиф, откъдето съм, имаше един човек на име Сол Темпиър. Познавах го. Беше стар отшелник и живееше в стара скътлърова шахта в покрайнините на селото. Поправяше машини за изкопни работи, за да се прехранва. Не беше луд или необуздан, нито дори особено асоциален; просто не се чувстваше добре в компанията на останалите селяни и предпочиташе да стои по-далеч от тях. Притежаваше една особеност, почти мания, която караше другите да не се чувстват удобно в негово присъствие. Той не се интересуваше от съпруги, любовници или приятели.

— И не смяташ, че е бил особено асоциален?

— Ами не може да се каже, че беше неучтив или негостоприемен. Винаги беше чист и нямаше, поне доколкото знам, наистина неприятни навици. Винаги когато съм го навестявал, ми правеше чай в един голям стар самовар. Имаше древна лютня, на която понякога свиреше. И винаги искаше да знае какво мислиш за свиренето му. — Момичето долови усмивката му през плочката пред лицето. — Честно казано, свиреше направо ужасно, но никога не ми даде сърце да му го кажа.

— Как се запозна с него?

— Работата ми беше да поддържам в добро състояние машините за изкопните работи. В повечето случаи ги поправяхме сами, но когато повредата се окажеше по-сериозна, някой откарваше машината до пещерата на Темпиър. Посещавах го сигурно два-три пъти годишно. Никога не съм имал нищо против да го правя. Старецът ми допадаше, въпреки лошото свирене на лютня и другите му чудатости. Но той остаряваше. При една от последните ни срещи, преди единайсет-дванайсет месеца, сподели, че иска да ми покаже нещо. Изненадах се, че ми оказва такова доверие.

— Не знам — промълви Рашмика. — Ти ми се струваш от хората, на които всеки би се доверил лесно, Пьотр.

— Това комплимент ли трябва да е?

— Не съм сигурна.

— Е, в такъв случай го приемам като комплимент. Та докъде бях стигнал?

Темпиър казал, че иска да ти покаже нещо.

— Това всъщност беше листът, който току-що ти дадох, по-точно — дадох ти грижливо направеното копие на оригинала. Оказа се, че Темпиър бе записвал изчезванията през по-голямата част от живота си. Беше направил доста проучвания, беше сравнявал документацията на основните църкви, дори бе посещавал Пътя, за да инспектира по-трудно достъпните архиви. Беше изключително старателен, направо вманиачен, както казах, и когато видях записките му, си дадох сметка, че със сигурност са най-добре водената лична документация на изчезванията, която съм виждал някога. С две думи, съмнявам се, че някъде другаде на Хела съществуват по-пълни любителски записки на тази тема. Всяко изчезване се придружаваше от съответния материал — бележки за свидетели, качеството на въпросните свидетели и всевъзможна друга потвърждаваща информация. Ако предишният ден е избухнал някакъв вулкан, той беше записал също и това. Всичко необичайно, колкото и несвързано да изглеждаше.

— И, доколкото разбирам, е открил нещо. Същото ли като нумеролозите?

— Не — отвърна Пьотр. — Повече от това. Темпиър беше добре запознат с техните твърдения. Събраната от него информация с нищо не им противоречеше. Всъщност за него беше повече от очевидно, че изчезванията зачестяват.

— Какво тогава беше открил?

— Открил, че общодостъпната и официалната документация не съвпадат напълно.

Рашмика усети вълна на разочарование. Беше очаквала нещо повече.

— Голяма работа — каза тя. — Не се изненадвам, че се случва наблюдателите да забележат изчезване, пропуснато от всички останали, особено ако се е случило по време на някое друго, отвличащо вниманието…

— Не ме разбра — прекъсна я остро Пьотр и тя за първи път долови раздразнение в гласа му. — Не става въпрос църквите да твърдят, че Халдора е изчезнал, без никой друг да го е забелязал. Точно обратното. Осем години преди това, което прави двайсетина години от днешния ден, имало едно изчезване, което не е влязло в официалната документация. Разбираш ли какво казвам? Имало е изчезване, регистрирано от любители като Темпиър, което според църквите изобщо не е станало.

— Но това няма никакъв смисъл. Защо църквите ще зачеркнат информацията за някакво изчезване?

— Съвсем същият въпрос си задаваше и Темпиър.

Качването й на покрива може би не беше напразно.

— Има ли нещо друго около това изчезване, обясняващо защо не е включено в официалната документация? Нещо, което показва, че не е отговаряло съвсем на обичайните критерии?

— Като например?

Тя сви рамене.

— Не знам. Не е ли било например много кратко?

— Точно обратното — ако може да се вярва на записките на Темпиър, това е едно от най-продължителните регистрирани изчезвания. Цяла секунда и една пета.

— В такъв случай наистина не разбирам. Какво казва по въпроса Темпиър?

— Добър въпрос — отвърна Пьотр. — Но няма как да му бъде отговорено в скоро време. Сол Темпиър е мъртъв. Умря преди седем години.

— Съжалявам. Останах с впечатление, че го харесваш. Но пък нали е бил доста стар.

— Старостта няма нищо общо със смъртта му. Беше убит от електричество, докато поправяше една от своите машини.

— Аха. — Надяваше се, че не изглежда прекалено безсърдечна. — Значи е започнал да става невнимателен.

— Не и Сол Темпиър. В себе си нямаше нито една невнимателна клетка. Ето тук те наистина оплескаха нещата.

Рашмика се намръщи.

— За кого говориш?

— За онези, които го убиха. Които и да са.

Постояха известно време в мълчание. Керванът изкачи най-високата точка на моста, след което започнаха дългото, почти незабележимо слизане към другия край на Пропастта. Далечните скали ставаха все по-големи, а гънките и разрезите на измъчените географски обекти — все по-очевидни. Вляво, на югозападната повърхност на Пропастта, Рашмика различи друг виещ се ръб. Той сякаш беше очертан неуверено покрай скалната стена, колеблив предшественик на работата, която трябваше да последва. Но все пак това именно беше пътят им. Съвсем скоро щяха да се озоват върху него, след като прекосяха моста. Той щеше да издържи и всичко щеше да бъде наред със света… или поне толкова добре, колкото при тръгването им.

— За това ли дойде тук в крайна сметка? — попита тя. — За да разбереш защо са убили стареца?

— Като те слуша, човек ще помисли, че става въпрос за поредното светско проучване — отвърна Пьотр.

— За какво тогава става дума, ако не за това?

— Бих искал да знам защо са убили Сол, но още по-силно ме интересува защо са сметнали за необходимо да лъжат, когато става дума за Божието слово.

Вече го беше питала за вярванията му, но все още чувстваше нужда да изпробва докъде се простира искреността му. Все трябваше да има някаква пукнатина, някаква несигурност в бронята на вярата му

— Значи вярваш, че изчезванията са това?

— Толкова твърдо, колкото вярвам във всяко нещо.

— В такъв случай… ако действителният модел на изчезванията се различава от официалната история, според теб истинското послание се изкривява и Божието слово не се предава на хората в чистия му вид.

— Точно така. — Изглеждаше много доволен от нея, благодарен, че вече бе прекосена значителна бездна в разбиранията им. Момичето остана с впечатлението, че за първи път от много време бе свалил тежък товар от раменете си. — А моята грешка беше да мисля, че бих могъл да накарам тези съмнения да млъкнат, като се потопя в безсмислено наблюдаване. Но не се получи. Щом видях как стоиш тук с цялата си необуздана независимост, си дадох сметка, че трябва да го направя сам.

— Горе-долу… така се чувствам и аз.

— Разкажи ми какво проучваш ти, Рашмика.

Така и направи. Разказа му за Харбин и как според нея бе привлечен от някоя от църквите. Най-вероятно го бяха заразили насила с индоктриналния вирус. Не й се искаше да мисли за това, но разумната част в нея просто нямаше как да пренебрегне тази вероятност. Обясни как останалите от семейството й се бяха примирили с вярата на Харбин преди известно време, но тя самата не беше успяла да го остави да се изплъзне така лесно от живота й. — Трябваше да направя това — заключи тя. — Трябваше да тръгна на това поклонение.

— Мислех, че не си от поклонниците.

— Грешка на езика — отвърна тя.

Но вече не беше сигурна дали наистина е така.

Арарат, 2675 година

Горните нива на “Носталгия по безкрая” бяха пълни с евакуирани хора. Антоанет не искаше да мисли за тях като за прекалено много струпан на едно място добитък, но щом се озова сред масата от тела, блокиращи или затрудняващи напредъка й, я обзе чувство на безсилие. “Това са човешки същества — напомняше си неуморно тя, — обикновени хора, озовали се като мен в мрежата на събития, които почти не разбират.” При други обстоятелства щеше да е една от тях, също толкова уплашена и замаяна. Баща й обичаше да подчертава колко лесно човек може да се озове от другата страна на барикадата. Не ставаше въпрос непременно за наличие на по-пъргав ум или по-непреклонна решителност. Дали ще се озовеш от едната или другата й страна, не зависеше винаги от смелостта или някое бляскаво вътрешно качество. Със същия успех това можеше да бъде определено от мястото на първата буква на името ти в азбуката, от химическия състав на кръвта ти или пък от това дали имаш достатъчно голям късмет да си дъщеря на притежател на кораб.

Налагаше си да не си пробива с блъскане път през хората, чакащи да бъдат замразени. Правеше всичко възможно да напредва учтиво, като ги поглежда в очите и им се извинява, усмихва се и изтърпява онези, които не й правят път веднага. Но сбирщината — въпреки добрите си намерения не успяваше да се удържи да не мисли по този начин за тях — беше толкова многобройна и колективно оглупяла, че търпението й издържа само докато прекоси около две нива. После нещо в нея се пречупи и тя започна да си пробива път през множеството със сила, скърцайки със зъби, без да забелязва обидите и псувните зад гърба си.

Най-сетне тълпата свърши и тя слезе още три, блажено празни нива, използвайки свързващите ги стълби. Движеше се в почти пълен мрак, от един до друг източник на светлина, като се проклинаше, задето не беше взела фенер. После обувките й започнаха да газят в нещо мокро и лепкаво, дълбоко два-три сантиметра. Радваше се, че не може да го види.

Най-сетне откри функциониращ асансьор по централната вертикала и натисна каквото трябва по контролното табло, за да го повика. Наклонът на кораба беше смущаващо очевиден — това бе част от проблема с постоянното обработване на имигрантите — но засега не личеше главните му функции да са засегнати. Чу шума на идващия асансьор. Докато чакаше, си позволи да провери нивото на неутрино на устройството на китката си. Ако можеше да се разчита на мониторите, само пет-шест процента деляха двигателите на кораба от готовността за излитане. Щом този праг бъдеше достигнат, корабът щеше да разполага с достатъчно енергия, за да се издигне от повърхността на Арарат и да навлезе в орбита.

Само пет или шест процента. Имаше случаи, когато притокът на неутрино преодоляваше тези проценти за броени минути.

— Недей да бързаш, Джон — каза тя. — Никой от нас не се е разбързал.

Асансьорът забавяше скорост и спря с тракане. Вратите се отвориха и някаква течност потече надолу по шахтата, когато Антоанет пристъпи в празната кабина. Отново се ядоса, че не се беше сетила да вземе фенер. Започваше да става сантиментална и да приема като нещо гарантирано, че Капитанът ще я покани в своята реалност като добре познат гост на дома си.

“Хайде, направи още една крачка. Как са нещата?”

Ами ако този път перспективата да има компания не го изпълнеше с такъв ентусиазъм?

Нито една от управляваните с глас контролни системи на асансьора не работеше както трябва. С увереност, която опитът дава, Антоанет отключи едно от таблата за достъп за ръчно управление. Пръстите й увиснаха колебливо над бутоните. Те бяха обозначени с древно писмо, но тя вече ги познаваше достатъчно добре. Този асансьор щеше да й помогне да измине само част от пътя към обичайно посещаваните от Капитана места. Щеше да й се наложи по някое време да се премести в друг, което означаваше да измине поне неколкостотин метра из кораба с надеждата по пътя да не са се материализирали други блокади след последното й посещение. Нямаше ли да бъде по-добре първо да се качи нагоре и да избере друг маршрут надолу? Замисли се за момент над възможностите; усещаше остро, че този път само няколко минути могат да променят нещата из основи.

Тогава асансьорът тръгна, без да е направила нищо.

— Здравей, Джон — каза тя.