Пропастта на опрощението

ДВАНАЙСЕТ

Хела, 2727 година

Квестор Джоунс беше предизвестен да очаква нов гост в кервана си. Предупреждението дойде директно от Неизменния път, с официалните печати на Клоктауър. Малко по-късно малък космически кораб — едноместна совалка с форма на раковина, очевидно производство на ултрите — се плъзна над процесията от коли.

Машината с подобен на рубин корпус увисна изнервящо с майсторски балансирана скорост над кервана, който продължаваше движението си. После се сниши и кацна върху главната площадка за тази цел. Корпусът се отвори и от люка й се появи фигура в скафандър. Тя се поколеба, бръкна в кабината и измъкна оттам бастун и малък бял куфар. Камери улавяха всяко нейно движение от различни ъгли, докато се движеше нататък по кервана, отваряйки с клоктауърските си ключове врати, през които обикновено не можеше да се мине, като после ги затваряше грижливо след себе си. Вървеше изключително бавно, давайки на квестора възможност да упражни въображението си. От време на време почукваше с бастуна си по някой елемент на кервана или спираше, за да прокара скритата си в ръкавица длан по някоя стена и да огледа после дали по пръстите му има прах.

— Това не ми харесва, Ментово бонбонче — каза квесторът на настанилото се върху бюрото му същество. — Никога не е на добро, когато ти изпратят някой от там, особено пък само с едночасово предупреждение. Означава, че искат да ме изненадат. Означава, че подозират нещо.

Създанието бе заето с купчината семена, които квесторът бе оставил върху масата. Беше завладяващо да го наблюдаваш как се храни и после се почиства. Черните му фасетъчни очи — при нужното осветление се оказваше, че всъщност имат изключително тъмен, лъскав пурпурен цвят — блестяха като редки минерали.

— Кой може да е това, кой… — забарабани с пръсти по масата квесторът. — Ето ти още малко семена. Бастун. Кого познаваме, който да се движи с бастун?

Съществото го погледна, сякаш се готвеше да си даде мнението. После се зае отново с дъвченето, увило опашка около преспапието.

— Това не е на добро, Ментово бонбонче. Чувствам го.

Квесторът се гордееше, че управлява със здрава ръка кервана си.

Правеше това, което иска църквата от него, но във всяко друго отношение не си навираше носа в делата на катедралата. Керванът му винаги се връщаше на Пътя навреме за уговорените срещи и рядко без значителен брой поклонници, пътуващи работници и произведения на скътлърите. Той се грижеше за своите пасажери и клиенти, без да търси по никакъв начин приятелството или благодарността им. Не се нуждаеше нито от едното, нито от другото. Имаше си отговорностите, имаше си и своето Ментово бонбонче, и единствено това беше от значение.

Напоследък нещата не бяха така добри, както в миналото, но това важеше за всички кервани и ако си бяха набелязали някого за наказание, много други го заслужаваха в несравнимо по-голяма степен от квестора. Освен това църквата трябва да бе доволна от работата му за нея през последните няколко години, иначе нямаше да разрешава на кервана му да се разрасне толкова и да се движи по толкова важни търговски пътища. Радваше се на добри взаимоотношения с официалните представители на катедралата, с които имаше вземане-даване, и — въпреки че никой от тях нямаше да го признае — със своята справедливост при работата си с търговци като Крозе. Каква тогава беше целта на подобна изненадваща визита?

Надяваше се да няма нищо общо с кръвта. Добре известен факт беше, че колкото повече се приближаваш до бизнеса на катедралите, толкова по-вероятно е да влезеш в контакт с агентите от Министерството на кръвните дела, клерикалната организация, разпространяваща в буквалния смисъл кръвта на Куейч. Знаеше, че Министерството на кръвните дела е орган на Клоктауър. Но толкова далече от Пътя кръвта на Куейч течеше разредена. Трудно беше да се живее в провинцията, извън желязното убежище на катедралите. Човек трябваше да мисли за замръзнали водопади и гейзери. Нуждаеше се от безстрастен и ясен ум, а не от химическата набожност на един индоктринален вирус. Но какво щеше да прави, ако официалната политика беше променена и в резултат радиусът на действие на Министерството на кръвните дела беше разширен?

— Дали този Крозе не носи винаги нещастие — продължи да умува квесторът. — Не трябваше да го пускам в кервана на един толкова късен етап от пътя ни. Трябваше да го отпратя с подвита опашка. Той е чисто и просто един негоден за нищо лентяй.

Ментово бонбонче вдигна поглед към него, а малката уста изрече:

— Нека безгрешният хвърли първия камък.

— Да, благодаря ти, Ментово бонбонче. — Квесторът отвори чекмеджето на бюрото си. — Защо не дойдеш тук, докато се видим с посетителя? И си дръж плювалника затворен.

Посегна към създанието, готов да го свие във форма, която да му позволи да се побере в чекмеджето. Но вратата на офиса му се отвори рязко — шперцът на непознатия ставаше дори на нея.

Фигурата със скафандъра влезе, спря и затвори вратата след себе си. Подпря бастуна си на масата и постави бялото куфарче на пода. После посегна нагоре и разкопча херметичната закопчалка на шлема си. Шлемът беше в стил рококо, с барелефи на фантастични същества около визьора. Плъзна го назад по главата си и го остави на масата.

За своя изненада квесторът установи, че не познава новодошлия. Очакваше да види някой от познатите представители на църквата, с които обикновено имаше работа, но този виждаше за първи път.

— Може ли да поговорим, квесторе? — попита новодошлият и посочи стола от своята страна на бюрото.

— Да, да — побърза да се съгласи квестор Джоунс. — Заповядайте, седнете. Как мина ъъъ…?

— Пътуването ми от Пътя дотук? — Мъжът премигна, сякаш за момент попаднал под наркозата на извънредно безинтересния въпрос на своя домакин. — Незабележително. — После погледна към съществото, което квесторът не бе успял да скрие. — Ваше е, така ли?

— Моето Мен… Ментово бонбонче. Моето Ментово бонбонче. Домашният ми любимец. Моят.

— Генетична играчка, нали? Нека отгатна: една част наподобяващо пръчица насекомо, една част хамелеон, една част някакъв бозайник?

— В него има котка — отвърна квесторът. — Определено има котка. Нали така, Ментово бонбонче? — Побутна част от семената към посетителя си. — Бихте ли искали да ъъъ…?

За изненада на квестора, който всъщност и не беше съвсем сигурен защо изобщо беше му го предложил, непознатият взе щипка от семената и доближи разтворената си длан си към главата на Ментово бонбонче. Направи го много меко. Човката на създанието започна да поглъща семената, едно по едно.

— Очарователно — заяви мъжът, без да помръдва ръката си. — Бих си взел и аз, но чувам, че е много трудно да се сдобиеш с такова нещо.

— И е истински ад да ги запазиш здрави — отвърна неговият домакин.

— Не се и съмнявам. Е, а сега по работа.

— По работа — кимна квесторът.

Новодошлият имаше дълго, слабо лице с много плосък нос и силни челюсти. Бялата коса стърчеше направо от челото му, твърда като четка и с математическа точност възпроизвеждаше на темето формата на самолет, сякаш бе срязана с лазер. На осветлението в помещението тя блестеше с леко синкаво сияние. Непознатият носеше закопчаваща се отстрани туника с висока яка с емблемата на Клоктауър: странния, подобен на мумия скафандър, от чиито пукнатини струеше светлина. Нещо в него обаче караше квестора да се съмнява, че е духовно лице. Не му намирисваше на човек с кръвта на Куейч във вените. В такъв случай трябва да беше високопоставен технически служител.

— Не искате ли да знаете името ми? — попита мъжът.

— Само ако искате да ми го кажете.

— Но все пак сте любопитен?

— Предупредиха ме да очаквам посетител. Това е единственото, което е необходимо да знам.

Непознатият се усмихна.

— Много добра политика. Можете да ме наричате Грьолие.

Квесторът наклони глава. В делата на Хела беше замесен един

Грьолие от най-ранните дни на заселването, след първото изчезване. Явно семейство Грьолие бе продължило да играе някаква роля в църквата оттогава, поколение след поколение.

— За мен е удоволствие да ви приема в моя керван, мистър Грьолие.

— Няма да остана дълго тук. Исках само, както казах, да разменим няколко думи. — Престана да храни Ментово бонбонче и изсипа останалите семена на пода. После се приведе, вдигна бялото куфарче и го постави в скута си. Ментово бонбонче започна да се чисти с молитвени движения.

— Идвал ли е напоследък някой, квесторе?

— Тук непрекъснато идват и си отиват разни хора.

— Имам предвид последните няколко дни.

— Ами, Крозе, струва ми се.

Новодошлият кимна и отвори капака на куфарчето. Квесторът видя, че е лекарска чанта. Беше пълна със спринцовки, подредени една до друга като войници със заострени глави.

— Разкажи ми за Крозе.

— Един от редовните търговци. Изкарва си прехраната в района на Вигрид, затворен човек е. Има съпруга на име Линкс и син Кълвър.

— Тук ли са сега? На идване видях един айсджамър, вдигнат на твоята машина.

— Неговият — потвърди квесторът.

— Някой друг пристигна ли с него?

— Само момичето.

Посетителят повдигна вежди. И те като косата му имаха цвят на току-що паднал сняг на лунна светлина.

— Момиче ли? Каза, че имал син, не дъщеря.

— Пътува с тях. Не е роднина, пасажерка. Казва се… — Престори се, че преравя спомените си. — Рашмика. Рашмика Елс. Шестнайсет-седемнайсет стандартни години.

— Хвърлил си й око, а?

— Прави впечатление. Без да се старае, прави впечатление. — Усещаше ръцете си като две топки от змиорки, които се плъзгаха гладко една в друга. — Има някаква сигурност в нея, някаква решителност, която човек не вижда често, особено в нейните връстници. Сякаш изпълнява мисия.

Мъжът бръкна в куфарчето и извади чиста спринцовка.

— Каква е връзката й с Крозе?

— Доколкото знам, е само пасажерка.

— Чу ли репортажа за липсващия човек? За момичето, избягало от семейството си във вигридските полупустинни земи? Че местната полиция търси евентуален саботьор?

— Това тя ли е? Страхувам се, че изобщо не свързах двете събития.

— И по-добре за теб. — Грьолие вдигна спринцовката към светлината. Лицето му се разкриви зад стъклото й. — Иначе можеше да я върнеш там, откъдето е дошла.

— Това нямаше ли да е добре?

— Предпочитаме засега да остане в кервана. Тя е от интерес за нас, нали разбираш. Дай ми ръката си.

Квесторът нави ръкав и се приведе през масата. Ментово бонбонче не го изпускаше от очи и дори преустанови “миенето” си. Квесторът не можеше да откаже. Нареждането беше дадено толкова спокойно, че не можеше и дума да става за неподчинение. Спринцовката беше прозрачна: щяха да му вземат, а не да му вливат кръв.

Квесторът си наложи да запази спокойствие.

— Защо трябва да остане в кервана?

— За да стигне там, накъдето се е запътила. — Грьолие пъхна иглата във вената му — Някакви оплаквания в областта на обичайните ти придобивки, квесторе?

— Оплаквания ли?

— Във връзка с Крозе. За това, че е изкарал малко повече от скътлъровите си боклуци от обикновено.

— Обичайното мрънкане.

— Този път в него може да има нещо. Момичето присъстваше при неговите сделки, нали?

Квесторът осъзна, че разпитващият го всъщност знае отговора на почти всеки въпрос, който бе дошъл да зададе. Наблюдаваше как спринцовката се пълни със собствената му кръв.

— Изглеждаше любопитно — отвърна той. — Казва, че се интересува от скътлърови останки. Представя си се като учен. Не видях нищо лошо да му позволя да присъства. Решението беше на Крозе, не мое.

— Обзалагам се, че е било негово. Момичето има особен талант, квесторе, даден му от Бога дар: разпознава лъжите. Разчита микроизражения на човешкото лице, подсъзнателните сигнали, които повечето от нас почти не забелязват. Те обаче му крещят, ярки като неонови знаци.

— Не виждам…

Грьолие измъкна спринцовката.

— Момичето е разчитало лицата на водещите преговорите от вашия отдел за придобивките, разбирайки доколко са искрени, като кажат, че са достигнали своя лимит. И е изпращало тайни знаци на Крозе.

— Откъде знаете?

— Очаквах момичето да се появи. Внимавах за сигнали. Те ме доведоха тук, в този керван.

— Но тя е само едно момиче.

— Жана д’Арк е била само едно момиче. А е предизвикала ужасна бъркотия. — Залепи лейкопласт на ръката на квестора, после пъхна пълната спринцовка в специално отделение на куфарчето. Кръвта започна да се прецежда, когато един механичен пистон натисна надолу буталото на спринцовката. Куфарчето започна да си тананика и да пухти.

— Ако искате да го видите… — предложи квесторът.

— Не, не искам да го виждам. Поне не още. Искам обаче ти да не го изпускаш от поглед, докато стигнете Пътя. То не трябва да се върне с Крозе. Твоята задача е да се погрижиш да остане в кервана.

Квесторът оправи ръкава си.

— Ще се постарая.

— Това не е достатъчно, нужно е нещо повече от старание. — Все така с куфарчето в скута си, той се присегна и вдигна Ментово бонбонче, държейки вдървеното създание в юмрука на скафандъра си. С другата ръка хвана един от предните му крайници и го отскубна. Съществото се замята лудо и изсвири пронизително. — О, виж какво направих.

— Не — промълви квесторът, замръзнал шокирано на мястото си.

Грьолие върна измъченото същество на масата и пусна откъснатия му крайник на пода.

— Това е само един крайник. Има още много такива там, откъдето е взет.

Опашката на Ментово бонбонче се гърчеше в агония, като ту се навиваше, ту се развиваше.

— А сега нека да поговорим по същество — додаде той. Бръкна в някакъв джоб на скафандъра си и измъкна оттам метална тубичка. Побутна я към другия край на масата. — Момичето е проблем — заяви Грьолие. — Има потенциала да бъде от полза на първо свещеника, макар той още да не го знае.

Квесторът опитваше да говори нормално.

— Значи познавате първосвещеника?

— Горе-долу.

— И знаете дали е жив, искам да кажа?

— Жив е. Просто не излиза много често от Клоктауър. — Грьолие погледна отново към Ментово бонбонче. — Задаваш много въпроси за управител на керван, а?

— Съжалявам.

— Отвори тубичката.

Квесторът се подчини. Вътре имаше две парчета стегнато навита хартия. Измъкна ги внимателно и ги разви върху масата. Едното беше писмо. Другото съдържаше поредица загадъчни обозначения.

— Нямам представа какво би трябвало да правя с това.

— Няма проблем, аз ще ти кажа. Писмото държиш тук. Обозначенията, в това число и тубичката, даваш на един човек на име Пьотр.

— Не познавам човек на име Пьотр.

— Би трябвало. Той е поклонник, вече е в твоя керван. Малко откъм нестабилната страна.

— Нестабилната ли?

Без да обръща внимание на въпроса му, Грьолие потупа куфарчето, което продължаваше да си тананика и да гъргори, сякаш изпробвайки кръвта на квестора.

— Повечето циркулиращи щамове вируси не са особено опасни. Те предизвикват религиозни чувства или видения, но не влияят директно върху самоосъзнаването на приемника. Това, което има Пьотр, е различно. Наричаме го DEUS-X. Рядка мутация на първоначалния индоктринален вирус, която опитваме да държим под контрол. Поставя човек в центъра на неговия личен космос. Той не го осъзнава винаги, но вирусът пренастройва усещането му за реалността така, че той се превръща в свой Бог. Привлечен е от Пътя, към една или друга от църквите, но винаги е в конфликт с конвенционалната доктрина. Той ще скача от една секта в друга, чувствайки се винаги на ръба на просветлението. Изборът, който прави, ще става все по-екстремен, ще го кара да проявява по все по-странни начини благоговението си към Халдора, като Наблюдателите.

Квесторът не беше чувал никога за DEUS-X, но описаният от Грьолие религиозен тип му беше добре познат. Неговите представители бяха обикновено млади мъже, обикновено много сериозни и без всякакво чувство за хумор. В мозъците им вече имаше нещо, за което вирусът да се залови.

— И какво общо има той с момичето?

— Все още нищо. Искам просто този лист и тази тубичка да стигнат до Пьотр. Те ще означават за него каквото трябва, въпреки че никога не е виждал тези обозначения, написани точно така. За него това ще бъде като откриване на богато илюстровани писания, докато досега е разполагал единствено с някакви драсканици върху камък.

Квесторът се взря отново в листа. Сега, като се вгледа в него по-внимателно, му се стори, че е виждал тези знаци и преди.

— Липсващото изчезване? — попита той. — Мислех, че са само бабини деветини.

— Няма значение дали са бабини деветини, или не. Това е едно от крайните вярвания, с които Пьотр вече е влизал в контакт. Той ще го разпознае и то ще го стимулира да действа. — Грьолие изучаваше събеседника си много внимателно, сякаш преценявайки доколко може да се разчита на него. — Уредил съм шпионин сред Наблюдателите. Той ще спомене на Пьотр нещо за момиче, тръгнало на Кръстоносен поход, нещо вече предсказано. Момиче, родено върху лед, предназначено да промени света.

— Рашмика?

Грьолие изобрази с ръката си пистолет, насочи го към квестора и щракна с пръсти.

— От теб се иска само да ги събереш. Дай й възможност да посети Наблюдателите, а Пьотр ще се погрижи за останалото. Той няма да устои и да подмине знанието, което е придобил.

Квесторът се намръщи.

— Тя трябва ли да види тези знаци?

— Тя се нуждае от причина да се срещне с първосвещеника. Другото писмо ще помогне — свързано е с брат й, — но може да се окаже недостатъчно. Тя се интересува от скътлърите, така че липсващото изчезване ще събуди любопитството й. Няма да устои и ще тръгне след него, колкото и настойчиво инстинктът й да я предупреждава да стои далеч от катедралите.

— Но защо просто да не й дам тубичката сега? Защо трябва да се прави целият този обременяващ театър с Наблюдателите?

Грьолие погледна отново към Ментово бонбонче.

— Ти май наистина нищо не научи, а?

— Съжалявам, аз просто…

— Това момиче е изключително трудно да бъде манипулирано. То може да разчита незабавно лъжата, освен ако лъжецът не говори абсолютно искрено. Човек трябва да действа с нея с неподлежаща на въпрос, изключителна вяра в това, което говори и прави. — Грьолие направи пауза. — Във всеки случай искам да знам ограниченията й. Когато я изучавам от разстояние, към нея може да се подхожда открито. Но дотогава искам да я ръководя от дистанция. Ти си част от схемата, но ще бъдеш също така тест за нейната способност.

— Ами писмото?

— Дай й го лично. Кажи, че е стигнало до теб чрез таен куриер и че не знаеш нищо повече от това. Наблюдавай я внимателно и после докладвай какви са били реакциите й.

— Ами ако започне да задава прекалено много въпроси?

Грьолие се усмихна с явна симпатия.

— Прибегни до някоя и друга лъжа.

Лекарското куфарче пропя, приключило с анализа. Грьолие го завъртя така, че квесторът да види резултатите. От вътрешната страна на капака се бяха появили хистограми и таблици.

— Всичко чисто ли е? — попита квесторът.

— Нищо, за което да се тревожиш — отвърна Грьолие.

Благодарение на личните си камери квесторът видя как малкият кораб с подобен на рубин корпус се издигна от кервана. Главните му двигатели хвърляха сенки върху разстлалия се отдолу пейзаж.

— Съжалявам, Ментово бонбонче — промълви квесторът.

Създанието опитваше да си почисти лицето, размахвайки непохватно като счупена чистачка около устата си единствения преден крайник, който му бе останал. То впери в своя стопанин подобните си на касис очи, които не бяха толкова неразбиращи, колкото може би му се искаше.

— Ако не правя каквото иска, ще се върне. Но каквото и да иска от онова момиче, не ми изглежда редно. Усещам го. А ти? Изобщо не го харесах. Разбрах, че ще ни причини само неприятности, още в мига, в който го видях.

Но квесторът приглади отново писмото върху масата. Беше кратко, написано с ясен, но детински почерк. Беше от някой си Харбин до някоя си Рашмика.

Арарат, 2675 година

Полетът до “Носталгия по безкрая” отне само десет минути, повечето от които за финалната фаза на приземяването и паркирането зад транспортните летателни апарати, пристигнали по-рано. Извисяващият се като кула кораб разполагаше с няколко места за влизане, съвършени правоъгълни отвори отстрани на дългия му корпус. Най-високата му точка се издигаше на повече от два километра над повърхността на морето. В космоса това щяха да бъдат пристани за малките обслужващи летателни апарати или основни обезвъздушени камери, осъществяващи връзката между външното пространство и вътрешността на кораба.

Скорпион никога не беше обичал пътуванията до “Безкрая”, при никакви обстоятелства. Честно казано, корабът го изпълваше с погнуса. Той беше истинско извращение, перверзна мутация на това, което би трябвало да представлява един механичен обект. Макар суеверието да му беше напълно чуждо, когато влезеше в него, винаги имаше усещането, че се е озовал на обитавано от духове или обсебено от демони място. Най-много го смущаваше фактът, че тази преценка не беше съвсем неточна. Корабът наистина се обитаваше от духове, тъй като всяка негова фибра се бе сляла неразривно с психиката на някогашния му капитан. По време, когато смесената чума вече не предизвикваше чак такъв ужас, съдбата на Капитана бе шокиращо напомняне за жестоките последствия, които тя бе в състояние да причини.

Совалката остави пасажерите си на най-горния пристан и веднага се издигна към небето, тъй като я чакаше изпълнението на поредната спешна задача. Един от гвардейците на “Оръжие на сигурността” вече ги чакаше, за да ги придружи до залата за срещата. Той докосна с пръст слушалката за комуникация, изслуша леко намръщен далечния глас, после се обърна към прасето:

— Помещението е добре подсигурено, сър.

— Някакви привидения?

— Не са докладвани над ниво четиристотин през последните три седмици. Голяма активност на по-долните нива, но по-високата част на кораба е подсигурена за нас. — Охраната се обърна към Васко. — Ако обичате да ме последвате.

Васко погледна към Скорпион.

— Вие слизате ли, сър?

— След момент. Ти върви и се представи. Кажи само, че си Васко Малинин, оператор на “Оръжие на сигурността”, и че си участвал в мисията по връщането на Клавейн… и не казвай нито дума повече, докато не дойда.

— Да, сър. — Младежът се поколеба. — Сър, още нещо?

— Какво?

— Какво имаше предвид той под “привидения”?

— Не е нужно да знаеш — отвърна Скорпион.

Прасето ги проследи с поглед, докато изчезнаха във вътрешността на кораба, изчака стъпките им да заглъхнат и остана съвсем само на площадката за приземяване. Приближи се до ръба й, така че тъпите върхове на детинските му обувки се озоваха опасно близо до самия й край.

Вятърът брулеше здраво лицето му, въпреки че днес не беше особено силен. Скорпион винаги се беше опасявал да не бъде отнесен, но опитът го бе научил, че вятърът обикновено духа към входа. Все пак беше готов да сграбчи намиращата се от лявата му страна врата, ако някой вихър заплашеше да го блъсне към ръба на площадката. Като премигваше срещу вятъра с насълзени очи, Скорпион наблюдаваше отдалечаващата се совалка с форма на нокът. После погледна надолу, към колонията, която, въпреки завръщането на Клавейн, бе все така най-вече негова отговорност.

Отстоящият на километри Първи лагер проблясваше в извивката на залива. Делеше ги прекалено голямо разстояние, за да може да различи някакви детайли освен най-големите постройки, като Високата раковина. Но дори те изглеждаха ниски и почти незначителни от височината, от която ги съзерцаваше прасето. Щастливата, оживена мръсотия и мизерия на улиците между бараките бяха невидими. Всичко изглеждаше призрачно подредено и спретнато, сякаш поставено в съответствие със строги граждански правила. Това можеше да бъде почти всеки град, в почти всеки свят, във всеки миг от историята. От кухните и фабриките дори се издигаха тънки струйки дим. Нищо друго обаче освен дима не се движеше явно, нищо, което той бе в състояние да посочи. И същевременно цялото селище трептеше от трескава подсъзнателна дейност, сякаш го гледаше през мараня.

Дълго време Скорпион си мислеше, че никога няма да свикне с живота извън Казъм Сити. Чувстваше се чудесно сред постоянната кипяща обърканост на онова място. Обичаше опасностите почти толкова, колкото предизвикателствата и възможностите. Нямаше ден, в който да не е наясно, че сериозните опити за покушение върху живота му ще бъдат около шест-седем, подготвяни от някоя от многото конкуриращи се с тяхната банда групи. Другите бяха повече от десет, но те бяха прекалено несръчни, за да заслужат вниманието му. И всеки ден съществуваше вероятност Скорпион на свой ред да даде заповед да приспят някой от враговете му. Когато ставаше дума за него, това никога не беше бизнес, а винаги беше на лична основа.

Стресът от справянето с живота в качеството му на основен криминален елемент в Казъм Сити може би изглеждаше осакатяващ. Мнозина не, издържаха и се пречупваха — изгаряха или се оттегляха към ограничените сфери на дребната престъпност, която ги беше породила, или извършваха някоя от онези грешки, от които няма как да се поучиш.

Скорпион обаче не се беше пречупил и ако някога беше оплесквал нещата, беше го направил само един-единствен път… и дори в този случай грешката не беше точно негова. Все пак тогава бяха във война.

Правилата се меняха толкова бързо, че от време на време се оказваше, че е действал законно. Ето това вече беше наистина плашещо.

Но единствената грешка, която допусна, за малко не се оказа и последна. Позволи да бъде хванат от зомбита и после — от паяци… и заради това беше попаднал под влиянието на Клавейн. В края на краищата остана един въпрос: ако Казъм Сити беше изиграл такава определяща роля в неговото развитие, как щеше да му се отрази, като остане без града?

Беше му необходимо доста време, докато разбере. В известен смисъл беше намерил отговора едва когато Клавейн си бе тръгнал и колонията бе останала изцяло под контрола на Скорпион.

Една сутрин просто се събуди и копнежът по Казъм Сити го нямаше. Амбицията му вече не се фокусираше в нещо така абсурдно егоистично, като лично забогатяване, власт или положение. Някога бе боготворил оръжията и насилието. Все още се налагаше да обуздава гнева си, но трудно можеше да си спомни кога за последен път бе държал пистолет или нож. Вместо вражди и надпревари, измами и удари сега дните му бяха изпълнени с квоти, бюджети, линии за доставка и зашеметяващото блато на междуличностната политика. Първи лагер беше по-малък град, несравнимо по-малък, но сложността на ангажимента по неговото управляване заедно с останалата част от колонията беше предостатъчна, за да запълва дните му. Ако някой му го беше казал тогава, в Казъм Сити, никога нямаше да повярва, но ето че сега седеше като крал, съзерцаващ своята империя. Бе изминал дълъг път, по който не липсваха обратни завои и връщане назад, но по някое време — може би през първото утро, когато се бе събудил без копнеж по някогашния си начин на живот — се беше превърнал в нещо като държавник. За такъв като него, започнал живота си като роб, като част от инвентара, лишен от достойнството дори да има име, подобно развитие на нещата определено не беше сред най-вероятните.

Но сега се притесняваше, че всичко това ще му се изплъзне. От самото начало знаеше, че престоят им на този свят е само временен, само пристан, където тази част от бежанците щеше да изчака да се събере с Рьомонтоар и другите. Но с минаването на времето и наближаването на двайсетата годишнина от пристигането им, която след това бе прехвърлена без инциденти, в ума му се беше оформила изкусителната идея, че може би не е изключено нещата да придобият по-постоянен вид. Че може би Рьомонтоар бе нещо повече от просто задържан. Че може би големият конфликт между хора и инхибитори щеше да отмине колонията им.

Тази надежда не беше реалистична и сега Скорпион си даваше сметка, че плаща цената за подобни мисли. Рьомонтоар не просто беше пристигнал, а беше довел със себе си бойната арена. Ако разказът на Хури за развитието на събитията беше точен, ситуацията наистина беше сериозна.

Далечният град блещукаше. Изглеждаше безнадеждно неустойчив, като слой прах, носещ се над пейзажа. Внезапно Скорпион усети с цялото си същество, че някой, който му е скъп, се намира в смъртна опасност.

Обърна се рязко от отворената врата за площадката за приземяване и се запъти към залата за срещата.