Пропастта на опрощението

ДЕСЕТ

Хела, 2615 година

Събуди се. Движеше се. Въздухът беше студен, но свеж, не усещаше болки в гърдите. “Значи това е то — помисли си. Последната халюцинация, преди може би мозъкът му да попадне във водовъртежа на клетъчната смърт. — Просто се постарай да бъде хубава и да я поддържаш, докато умра. Това е единственото, за което те моля.”

Но този път му се стори истинска.

Опита да се огледа, но все още беше хванат като в капан в “Дъщерята”. Гледката обаче се променяше, пейзажът подскачаше и се тресеше от време на време. Осъзна, че се хлъзга надолу по сипея към дъното на пропастта. Изви врат и със здравото си око видя суматоха от вентили, лъскави стави на крайници.

Моруина.

Но не беше Моруина. Беше един слуга, от монтьорския отдел на “Доминатрикс”. Подобният на паяк робот беше закрепил прилепващи плочки за “Дъщерята на чистача” и я теглеше по земята. Куейч все още се намираше в нея. “Разбира се, разбира се, разбира се.” Как иначе щеше да го измъкне оттук? Сега се чувстваше като истински глупак. Нямаше нито скафандър, нито херметична камера за влизане във и излизане от безвъздушното пространство в кораба. Всъщност корабът беше неговият скафандър. Защо тази мисъл досега не му беше минавала през ума?

Чувстваше се по-добре: с прояснена глава и мисли. Забеляза, че роботът беше включил нещо в едно от местата за “пъпната връв” на “Дъщерята”. Вероятно я захранваше със свеж въздух. “Дъщерята” несъмнено му беше казала какво е необходимо за поддържане живота на намиращия се в нея човек. Напълно възможно беше дори въздухът да е пренаситен с кислород, за да облекчи болката и тревогата му.

Не можеше да повярва, че това се случва. След всички халюцинации то наистина приличаше на реалност. Усещането беше за действително преживяване. И не мислеше, че слугите бяха взели участие в някоя от халюцинациите му до този момент. Така и не беше обмислил нещата достатъчно ясно, за да стигне до извода, че щеше да се наложи точно слуга да го издърпа заедно с кораба, за да го спаси. Сега, като се замислеше, това му се струваше повече от очевидно, но в сънищата му неизменно хора идваха да го спасяват. Пренебрегнатата подробност трябваше да го направи реалност, нали?

Куейч погледна към конзолата. Колко ли време беше изминало? Наистина ли въздухът бе успял да му стигне за пет часа? Преди това му се бе сторило съмнително, но ето че все още дишаше. Може би беше помогнал индоктриналният вирус, поставяйки мозъка му в някакво мистериозно състояние на дзен-спокойствие, в което използваше кислорода по-бавно.

Но до третия или най-много четвъртия час не трябваше да е останал никакъв въздух, камо ли кислород. Освен ако корабът не беше допуснал грешка. Това бе смайваща мисъл, като се имаше предвид през какво бе преминал, но не виждаше друго обяснение. Изтичането на въздух трябва да се бе оказало не толкова сериозно, колкото бе помислила “Дъщерята”. Или пък в началото е било доста сериозно, но отворът се бе запушил до известна степен. Може би системите за самовъзстановяване не бяха напълно унищожени и корабът бе съумял да затвори пробива.

Да, трябва да бе станало така. Просто нямаше друго обяснение.

Но според конзолата от катастрофата бяха изминали само три часа.

Това не беше възможно. “Доминатрикс” трябваше да се намира все още някъде зад Халдора и нямаше как да се осъществи никаква комуникация с него. И това положение трябваше да продължи още шейсет минути! И още много минути, преди да успее да стигне до него дори при максимална скорост. А в случая максималната скорост не беше осъществима, нали? На борда на кораба имаше човек, който трябваше да бъде пазен. В най-добрия случай “Доминатрикс” щеше да е ограничен поне при намаляването на скоростта преди приземяването.

Но ето че сега стоеше пред него, върху леда. И изглеждаше толкова реален, колкото всичко останало. Явно времето беше объркано, реши Куейч. Времето беше объркано, а пробивът се беше затворил. Нямаше друга възможност. Е, имаше, като се замисли човек, но не заслужаваше да й бъде обърнато особено внимание. Ако времето все пак не беше сгрешено, тогава “Доминатрикс” някак си беше получил сигнала за бедствие, преди да се появи иззад Халдора. Сигналът трябва да си бе прокарал път въпреки преградата, която представляваше планетата. Можеше ли да се е случило подобно нещо? Беше решил, че е невъзможно, но при такова доказателство като намиращия се пред очите му кораб, беше готов да приеме всичко. Дали някаква чудатост в атмосферната физика не бе послужила като проводник за неговото съобщение и не му бе помогнала да заобиколи Халдора? Не можеше да се закълне, че нещо от този род е невъзможно. Ако часовникът беше верен, каква беше алтернативата? Че цялата планета бе престанала да съществува, колкото да премине съобщението му ли?

Ето това вече щеше да е наистина чудо. Беше се помолил за чудо, но не беше очаквал да се случи наистина.

Друг робот чакаше край отворената врата. Със съвместни усилия двете машини вдигнаха “Дъщерята” в “Доминатрикс”. След това се заеха да правят нещо с нея, докато през корпуса й отекна поредица дрънчащи звуци. Въпреки претърпените увреждания, формата на малкия кораб бе запазена дотолкова, че да може да бъде закрепен на старото си място в хангара. Куейч погледна надолу и видя как люкът се отвори под него.

Минута по-късно друг слуга — този път много по-малък — се зае да отваря “Дъщерята”, за да го изнесе от нея.

— Моруина — промълви Куейч, намерил сили да говори въпреки върналата се в гърдите му болка. — Моруина, върнах се. Понатъртен, но иначе жив и здрав.

Но никой не му отговори.

Арарат, 2675 година

Капсулата се готвеше да се отвори. Клавейн седеше пред нея, сплел пръсти под брадичката си, свел глава като че ли в молитва или в изпълнено с разкаяние съзерцание на извършен неотдавна ужасен грях.

Беше отметнал качулката си и белите му коси се бяха разпилели по яката на палтото и по раменете му. Изглеждаше като старец, със солиден ръст и вдъхващ уважение, който обаче не приличаше особено на Клавейн, когото всички си мислеха, че познават. Скорпион не се съмняваше, че след като се върнеха при своите съпрузи и съпруги, любими и приятели, работниците щяха да разкажат за привидението, което се бе материализирало от мрака, въпреки изричното нареждане да не го правят. Щяха да споменат за обезпокоителната му прилика с Клавейн, но че изглеждало много по-старо и крехко от него. Скорпион беше също толкова сигурен, че те биха предпочели този старец да се окаже някой съвсем друг, а лидерът им да се намира все така на другия край на света. Ако приемеха него за Клавейн, излизаше, че ги бяха излъгали и че Клавейн не беше нищо повече от сив призрак на самия себе си.

Скорпион седна на празното място до него.

— Улавяш ли нещо?

Мина известно време, преди Клавейн да отговори шепнешком:

— Почти нищо повече от домакинските приказки, за които вече съобщих. Капсулата блокира повечето му нервни трансмисии. Те излизат на парченца, понякога добре разбъркани.

— Но си убеден, че е Рьомонтоар?

— Убеден съм, че не е Скейд. Кой друг може да е в такъв случай?

— Ако питаш мен, възможностите са десетки.

— Не, не са. Човекът в тази капсула е конджоинър.

— Някой от съюзниците на Скейд в такъв случай.

— Не. Всичките й приятели са замесени от същото тесто: нов модел конджоинъри, бързи, ефективни и студени като лед. Умовете им създават друго усещане.

— Трудно ми е да те разбера, Невил.

— Ти смяташ, че всички ние сме еднакви, Скорп. Но не сме. Никога не сме били еднакви. Всеки конджоинър, с когото съм свързвал съзнанието си, е бил различен. Всеки път, когато съм докосвал мислите на Рьомонтоар, все едно… — Клавейн се поколеба за момент и се усмихна едва забележимо, когато се сети за нужната аналогия. — Все едно докосвам механизма на часовник. Стар часовник, хубав часовник, на който може да се разчита. От тези, които е имало в църквите. Направени от желязо, със зъбчато колело и пружинен механизъм. Мисля, че за него аз бях нещо дори още по-бавно и по-механично… воденичен камък може би. Докато умът на Галиана…

Гласът му изневери.

— Успокой се, Невил.

— Нищо ми няма. Нейният ум беше като пълна с птици стая. Красиви, умни пойни птици. И пееха — без да предизвикват някаква безсмислена какофония, без да са в унисон, а една на друга, мрежа от песни, бляскав, блещукащ разговор, по-бърз, отколкото умът е в състояние да следи. А Фелка… — Поколеба се отново, но продължи почти веднага: — Умът на Фелка беше като турбинно помещение — онова ужасно усещане едновременно за безмълвие и ужасна скорост. Тя рядко ми позволяваше да видя нещо дълбоко в нея. Сигурен съм, че постъпваше така, защото беше убедена, че няма да мога да го понеса.

— А Скейд?

— Тя беше като лъскава сребърна кланица, цялата във въртящи се и фучащи остриета, предназначени да режат и кълцат реалността и всеки, който е достатъчно глупав да надзърне прекалено дълбоко в черепа й. Поне аз виждах това, което ми позволяваше. То може би нямаше много общо с действителното състояние на ума й. Главата й беше като пълен с огледала коридор. Там човек виждаше само онова, което тя искаше да види.

Скорпион кимна. Беше видял Скейд един-единствен път, и то за няколко минути. Клавейн и прасето се бяха инфилтрирали в нейния кораб, повреден и носещ се без контрол, след като тя бе направила опит, с помощта на опасен извънземен механизъм, да надвиши скоростта на светлината. Тогава тя беше изнемощяла и очевидно объркана от онова, което бе видяла след инцидента. Но макар да не можеше да надникне в ума й, от тази среща Скорпион си бе тръгнал с убеждението, че Скейд не е жена, с която можеш да си позволиш да играеш безнаказано игрички.

Честно казано, нямаше нищо против, че не е способен да надникне в черепа й. Но беше длъжен да предположи най-лошото. Ако Скейд беше в капсулата, напълно възможно беше да прикрива нервните си пакети, за да създаде в Клавейн невярно чувство за сигурност и да изчака удобния момент да си проправи път в неговия череп.

— Усетиш ли нещо странно… — започна той.

— Това е Рем.

— Абсолютно сигурен ли си?

— Сигурен съм, че не Скейд. Това достатъчно ли е за теб?

— Предполагам ще трябва да е достатъчно, приятелю.

— По-добре да е така — додаде Клавейн, — защото… — Замълча и премигна. — Чакай. Нещо става.

— Хубаво или лошо?

— Ще разберем.

Светещите дисплеи отстрани на яйцето не бяха прекратявали работата си, откакто го бяха измъкнали от морето, но сега в тях настъпи рязка промяна и те преминаха от един режим на работа в друг. Пулсиращият червен кръг премигваше по няколко пъти в секунда вместо веднъж на десет секунди. Скорпион го гледаше като хипнотизиран и тогава забеляза, че спря да премигва напълно и се облещи насреща им не особено добронамерено. Червеният кръг стана зелен. Нещо вътре в яйцето издаде поредица приглушени подрънквания, които накараха Скорпион да се сети за стария механичен часовник, описан преди малко от Клавейн. Миг по-късно едната страна на капсулата се открехна. Макар да бе очаквало това, прасето подскочи от внезапното раздвижване. Хладна струя полъхна изпод разширяващия се процеп. Голяма плоча от обгорен метал се плъзна встрани на безупречно смазаните си панти.

Смесица от миризми го удари в носа: стерилизиращи агенти, механични смазки, врящи охладителни течности, човешки изпарения.

Парата се разнесе и разкри гола жена, свита в яйцето в ембрионална поза. Беше покрита със защитен зелен гел. Дантелено тънка черна апаратура се виеше около нея като лиани около статуя.

— Скейд? — обади се Скорпион.

Не изглеждаше като Скейд, която си спомняше — главата й например беше с правилна форма, но допълнителното мнение никога не вредеше.

— Не е Скейд — обади се Клавейн. — Нито пък Рьомонтоар.

Отстъпи крачка от капсулата.

Задейства се някаква автоматична система. Машинарията започна да се отвива от тялото на жената, докато струи под налягане я почистваха от защитния зелен гел. Кожата под гела имаше цвят на светъл карамел. Косата на черепа беше обръсната почти до скалпа. Малките гърди се намираха в празното пространство, образувано между краката и горната част на тялото й.

— Изчакайте да я прегледам — каза Валенсин.

Скорпион го задържа.

— Почакай. Стигнала е дотук без наша помощ. Сигурен съм, че ще успее да се справи сама още няколко минути.

— Скорп има право — обади се Клавейн.

Жената затрепери като неодушевен предмет, в който бе вдъхната груба пародия на живот. С вдървени драскащи движения започна да обира гела с пръсти и да го хвърля настрани. Движенията й станаха по-трескави, сякаш опитваше да потуши огън.

— Здравей — обади се Клавейн и повиши глас: — Успокой се. В безопасност си и се намираш сред приятели.

Седалката или рамката, в която непознатата бе седяла прегъната, се откъсна от яйцето посредством бутала. Голяма част от обвиващата я апаратура се бе отделила от нея, но все още много кабели изчезваха в тялото на жената. Сложен пластмасов дихателен апарат закриваше долната част на лицето й и й придаваше маймунски профил.

— Някой разпознава ли я? — попита Васко.

Устройството бавно изправяше жената от ембрионалната позиция до нормалната човешка стойка. Сухожилията и ставите пукаха и щракаха неприятно. Жената изохка под дихателната маска и започна да отделя кабелите и тръбичките, изчезващи през отвори в кожата й или прикрепени към нея с лейкопласти.

— Аз я познавам — промълви Клавейн. — Казва се Ана Хури. Тя беше партньорката на Иля Вольова от старата “Безкрайност”, преди да падне в нашите ръце.

— Бившият войник — допълни Скорпион, спомнил си няколкото пъти, в които се бе срещал с тази жена и малкото, което знаеше за миналото й. — Прав си — това е тя. Но изглежда някак различно.

— Нормално. Все пак е с двайсет години по-стара. Освен това са я превърнали в конджоинър.

— Искаш да кажеш, че преди не е била? — поинтересува се Васко.

— Не и когато я познавахме — уточни Клавейн.

Скорпион го погледна.

— Сигурен ли си, че сега е конджоинър?

— Улових мислите й, нали? Успях да разбера, че не е Скейд или някое от нейните приятелчета. Глупавото е друго: заради това си направих извода, че трябва да е Рьомонтоар.

Валенсин направи нов опит да си проправи път напред.

— Бих искал вече да й помогна, ако няма да наруша прекалено удобството ви.

— Тя сама се грижи за себе си — отвърна Скорпион.

Хури седна почти в нормална позиция, така, както би седял човек, очакващ да бъде приет за уговорена среща. Но самообладанието й продължи само няколко секунди. Тя се пресегна и смъкна маската, като издърпа петнайсет сантиметра покрита със слуз пластмасова тръбичка от гърлото си. В същия момент издаде мучащ звук, сякаш някой бе стоварил неочаквано юмрука си в стомаха й. Последва суха раздираща кашлица, преди дишането й да се нормализира.

— Скорпион… — започна Валенсин.

— Докторе, не съм удрял човек от двайсет и три години. Не ми давай повод да направя изключение. Защо не седнеш?

— По-добре направи каквото ти казва — обади се Клавейн.

Хури обърна глава към тях. Вдигна ръка, за да прикрие от светлината напълнените с кръв цепки на очите си, премигвайки иззад пръстите си.

После се изправи, все така без да ги изпуска от погледа си. Скорпион я наблюдаваше с любезно безразличие. Някои прасета се възбуждаха при вида на гола жена, така както някои хора чувстваха привличане към прасета.

Но макар физиологичните разлики между женските прасета и представителките от женския пол на човешкия род да не бяха много големи, именно те бяха от значение за Скорпион.

Хури се подпря с ръка на капсулата. Стоеше права с леко допрени колене, сякаш можеше да се свлече всеки момент. Но вече беше в състояние да понесе светлината само като примижа.

Заговори с дрезгав, но твърд глас:

— Къде съм?

— На Арарат — отговори Скорпион.

— Къде.

Не беше формулирано като въпрос.

— На Арарат засега е достатъчно.

— В близост до главното ви селище, предполагам.

— Както казах…

— Колко време продължи?

— Зависи — каза Скорпион. — Два дни, откакто уловихме светлинния сигнал от капсулата ти. Не знаем колко си прекарала в морето. Или колко време ти е било нужно, за да дойдеш на тази планета.

— Два дни? — Изгледа го така, сякаш беше казал “седмици” или “месеци”. — Какво точно ви отне толкова време?

— Имаш късмет, че успяхме да стигнем до теб толкова бързо — намеси се Блъд. — А графикът на събуждането не беше под наш контрол.

— Два дни… Къде е Клавейн? Искам да се видя с него. Моля ви само да не ми казвате, че сте го оставили да умре, преди да съм пристигнала.

— Не се тревожи заради това — заяви меко Клавейн. — Както виждаш, все още съм съвсем жив.

Тя го изгледа втренчено като човек, който се опасява, че може да е жертва на зле скалъпена измама.

— Ти?

— Да. — Той разпери ръце. — Съжалявам, че те разочаровах толкова.

Тя го гледа още известно време, после рече:

— Извинявай. Просто не… очаквах това.

— Мисля, че все още мога да бъда от полза. — Той се обърна към Блъд. — Ще й донесеш ли едно одеяло? Не искаме да умре от настинка. А след това е най-добре да оставим доктор Валенсин да й направи пълен преглед.

— Няма време за това — заяви Хури и откъсна няколкото лейкопласта, които беше пропуснала. — Искам да ми намерите нещо, с което може да се прекоси водата. И някакво оръжие. — Направи пауза, преди да добави: — Както и малко вода и храна. И някакви дрехи.

— Изглежда, доста бързаш — каза Клавейн. — Не може ли да изчакаш до сутринта? Все пак са минали двайсет и три години. Има доста неща, за които да си поговорим.

— Представа си нямаш — отвърна Ана.

Блъд подаде едно одеяло на Клавейн. Той пристъпи към новодошлата и й го подаде. Тя се уви с него без ентусиазъм.

— С лодките ще се справим — додаде той. — И с пушките. Но мисля, че ще е от полза, ако разберем защо са ти нужни незабавно.

— Заради моето бебе — отговори Хури.

Клавейн кимна учтиво.

— Твоето бебе?

— Дъщеря ми. Казва се Ора[4]. Тя е тук, на… как казахте се нарича това място?

— Арарат — отговори Клавейн.

— Добре, тя е тук, на Арарат. И аз идвам да я спася.

Клавейн погледна другарите си.

— И къде точно се намира дъщеря ти?

— На около осемстотин километра оттук — поясни Хури. — А сега ми дайте въпросното оръжие. И един инкубатор. И някой военнополеви хирург.

— Защо пък военнополеви хирург? — поинтересува се Клавейн.

— Защото първо ще трябва да я извадите от Скейд.