Пропастта на опрощението

ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТИРИ

Скорпион се напрягаше, за да чува шептящия, тънък като хартия глас на първосвещеник Куейч. Вдигна длан, за да накара присъстващите да млъкнат, затворил очи заради силното напрежение и дискомфорт, които му причиняваха прясно залепените рани. Приключил работата си, Валенсин се зае да прибира окървавените хирургически инструменти и мазилата.

— Не знам нищо за никакво момиче — заяви Скорпион.

Отговорът на първосвещеника беше като драскане на нокти по тенекия.

— Името му е Рашмика Елс. Истинското му име не знам, но и не ме интересува. Знам само, че е дошло тук с вашия кораб преди девет години. Установихме този факт без никакво съмнение. И изведнъж много неща си дойдоха на местата.

— Така ли?

Гласът се промени: отново беше другият човек, главния лекар.

— Не знам точно как сте го направили — рече той, — но съм впечатлен. Погребани спомени, автосугестия… как беше там?

— Нямам представа за какво говорите.

— Онази работа с вигридската полиция.

— Моля?

— Момичето трябва да е било подучено, за да излезе от черупката си. Нещо трябва да е причинило това. Може би след осем-девет години е разбрало на подсъзнателно ниво, че е прекарала достатъчно време сред вигридските селяни, за да премине към следващата фаза на своята инфилтрация: проникването в най-високите нива на самия ни орден. Защо, все още не знам, но съм склонен да мисля, че вие сте наясно.

Скорпион не отговори. Остави събеседника си да говори.

— Рашмика е трябвало да почака, докато се появи начин да се добере до Неизменния път. После е трябвало да ви даде сигнал, че е тръгнала, за да се приближите с кораба си. Всичко е било въпрос на изчакване на подходящия момент: успехът на преговорите ви с първосвещеника очевидно е зависел от вътрешната информация, която ви е давала. В главата й има разни машини — приличат по-скоро на конджоинърски импланти — но се съмнявам, че можете да ги разчитате от орбита. Затова сте имали нужда от друг знак, нещо, което няма как да пропуснете. И момичето прави саботаж: взривява склад с експлозиви, нали така? По този начин привлича вниманието на полицията. Най-вероятно дори не знае, че го е направило: било е по-скоро нещо като сомнамбулизъм, като действие, подтикнато от скрити дълбоко в съзнанието му команди. След това го обзема необяснима нужда да напусне дома си и да тръгне към катедралите. Даже си изнамира мотив: че търси отдавна изчезналия си брат, макар всяка разумна клетка в нея да й казва, че той е вече мъртъв. Междувременно вие получавате сигнала. За саботажа се съобщава по всички местни новинарски станции: несъмнено сте имали средствата да ги уловите дори на доста голямо разстояние от Хела. Предполагам, в това е имало нещо — може би часът от деня, — което ви е показало недвусмислено, че то е дело на вашата шпионка.

Скорпион видя, че няма смисъл да блъфира повече.

— Направили сте си домашното — отвърна той.

— Кръвното домашно всъщност, но разбирам какво имате предвид.

— Докоснете я и ще ви превърна в прах.

Дочу усмивката в гласа на главния лекар.

— Мисля, че последната мисъл на всички ни е да я докосваме. Едва ли някой би направил така, че от главата й да падне дори един косъм. Като стана дума за това, защо да не предам комуникатора отново на първосвещеника? Струва ми се, че той има едно интересно предложение.

Отново шептящият глас: все едно някой духаше през носещи се по реката паднали дървета.

— Да, едно предложение — започна Куейч. — Бях готов да завзема кораба ви със сила, защото не съм и предполагал, че имам някакъв коз срещу вас. Както изглежда, силовият опит се провали. Честно казано, изненадан съм: Сифарт ме увери, че е абсолютно уверен в своите способности. Очевидно, това момиче означава нещо за вас. Следователно ще направите каквото искам, без някой от моите агенти да трябва да си помръдне и пръста.

— Да чуем предложението — каза Скорпион.

— Казах, че искам да взема под наем кораба ви. Като проява на моята вяра и на изключително прощаващата ми природа, уговорката остава в сила. Ще взема кораба ви, ще го използвам както сметна за добре и после ще ви го върна, с почти недокоснати обитатели и инфраструктура.

— Почти недокоснати — повтори Скорпион. — Това ми харесва.

— Не си играй игрички с мен, прасе. Аз съм по-стар и по-грозен, а това наистина означава нещо.

Скорпион чу собствения си глас сякаш от разстояние.

— Какво искаш?

— Огледайте Хела — отговори Куейч. — Знам, че имате камери из цялата орбита. Изследвайте тези координати, кажете ми какво виждате.

Бяха нужни няколко секунди, докато получат образ от повърхността. Когато картината се стабилизира, Скорпион се озова пред изображението на правоъгълна дупка, изкопана в земята, като прясно приготвен гроб. Координатите съвпадаха с част от Хела, на която беше ден, но дъното на дупката се губеше в мрак, въпреки силната светлина на специално поставените индустриални прожектори. От надписа ставаше ясно, че окопът е дълъг пет и широк — почти три километра. Три от стените имаха гофрирана сива облицовка и се спускаха стръмно надолу, леко разширявайки се навън от основата, разделена от ръбове и спускащи се надолу пътеки. Прозорци светеха във високите два километра стени, надничайки през редици промишлени машини и кабини с въздух. Около горните ръбове на своеобразния окоп Скорпион видя извити метални листове, чиито назъбени краища съвпадаха като части на пъзел. Откъм тънещите в мрак дълбини се долавяха очертания на огромни механизми, напомнящи клещи на омари и плоски кътници: движещите се компоненти на рамка с размерите на “Носталгия по безкрая”. Видя веригите и задвижваните от бутала панти, даващи възможност рамките да се затегнат около почти всеки тип лайтхъгърен корпус, в известни граници.

Само три от стените на окопа бяха отвесни. Четвъртата — едната от двете по-къси страни — осигуряваше много по-плавен преход към нивото на простиращата се наоколо равнина. От начина, по който падаха сенките по повърхността, ставаше ясно, че окопът е успореден на екватора на Хела.

— Получи ли посланието? — попита Куейч.

— Получавам го — отговори Скорпион.

— Тази структура е предназначена да поддържа масата на вашия кораб и да не му позволява да се отдели, дори когато ускорява.

Скорпион забеляза, че задните части на рамката могат да се вдигат или свалят, за да осигурят съвсем точното й настройване спрямо ъгъла на корпуса. В съзнанието си вече виждаше “Носталгия по безкрая” в този окоп, прикована там така, както преди малко той самият беше прикован към стената.

— За какво е всичко това, господин първосвещеник?

— Не си ли се досетил още?

— Малко съм бавен в това отношение. Заради гените ми е.

— Тогава ще обясня. Вие ще забавите въртенето на Хела около оста й. Ще използвам кораба ви като спирачка, за да постигна пълното й синхронизиране с Халдора.

— Ти си луд.

Скорпион чу сух смях, наподобяващ раздрусването на стари клонки в торба.

— Луд съм, но имам нещо, което вие много искате. Е, какво, започваме ли? Разполагате с шейсет минути от този момент. Искам точно след един час корабът ви да е закрепен здраво към тази рамка. Траекторията за приближаването ви е вече определена, така че налягането в страничните стени на корпуса ви да бъде сведено до минимум. Ако се придържате към нея, вредите и дискомфортът ще са минимални. Би ли искал да я видиш?

— Разбира се, че бих искал да…

Но още преди да довърши изречението си, усети рязкото отмятане, причинено от излизането на кораба от орбита. Другите ръководители посегнаха инстинктивно към масата и се вкопчиха в нея за опора. Вързопът с инструменти на Валенсин се плъзна на пода. Стенанията и протестите на корабния материал приличаха на скърцането на големи стари дървета при силна буря.

Спускаха се надолу. Това беше желанието на Капитана.

Скорпион изръмжа в комуникатора.

— Куейч, чуй ме добре. Можем да се споразумеем. Ще получиш този кораб — вече пътуваме натам, — но трябва да направиш нещо за мен в замяна.

— Можете да си получите момичето, щом корабът си свърши работата.

— Не очаквам да ни я дадеш още сега. Но направи едно нещо: спри катедралата. Не позволявай да премине по моста.

Шептящият глас отвърна:

— Ще ми се, наистина бих искал да го направя, но се страхувам, че това вече е невъзможно.

В сърцевината на оръжието от оръжейната водопадът от реакции премина прага, след който започнатото стана необратимо. В него къкреха екзотични физически процеси, надигаха се като вряща вода. Никаква намеса вече не бе в състояние да предотврати изстрела, освен разрушаването на самото оръжие. Течаха последните системни проверки, сверките на прицелването и обсега се правеха сигурно за стотен път. Спираловидното ускоряване на процесите продължаваше: неясният проблясък премина в искра, която на свой ред се превърна в сфера от оголена, раздуваща се енергия с големина на топче за игра. Огнената топка продължаваше да расте, поглъщайки механизмите слой след слой. Микроскопичните сензори около раздуващата се сфера регистрираха вихрушки от събития на ниво елементарни частици. Самото пространство-време започна да се извива и накъдря, като краища на пергамент, поставен близко до пламъка на свещ. Сферата погълна останалия бастион от механизми и продължи да расте. Оръжието усещаше как изяждат частите му отвътре: едновременно възхитително и смразяващо преживяване. В последните си мигове то донастрои функциите от обема около разрастващата се сфера, изтиквайки все по-голяма част от контролиращия си разум в най-външните пластове. Кълбото продължаваше да расте, но сега започна да се деформира, да се удължава от едната си страна в пълно съответствие с предвижданията. Стрела от унищожителна сила се устреми напред и премина през вътрешността на изоставените машинни слоеве. Оръжието я усети като забиване на студена стомана. Върхът на стрелата излезе извън бронята му, извън рамката и се насочи към Халдора.

Разширяващата се сфера беше погълнала вече осемдесет процента от обема на оръжието от оръжейната. Към повърхността на газовия гигант се носеха ударни вълни: само след наносекунди оръжието щеше да преустанови своето съществуване и от него щеше да остане единствено бляскав облак в единия край на лъча.

Вече почти не разполагаше с пространство за обработка на процеса. Започна да се отказва от по-висшите функции на разума си, да изхвърля отделни свои части. Правеше го с любопитно благоразумие, за да запази някаква част от интелекта си до последния си миг. Вече нямаше решения за вземане, нямаше какво да прави, освен да чака унищожението си. Но то трябваше да знае: трябваше да запази разума си достатъчно дълго, за да се увери, че е нанесло някакво поражение.

Деветдесет и пет процента от оръжието от оръжейната вече се бяха превърнали в разярена топка фотолептонен адски огън. Системите му за мислене бяха смачкани във вид на тънка коричка от вътрешната страна на обвивката му, която вече започваше да се разпуква, нацепена от препускащата ударна вълна от експлозията. Разумът на машината се плъзгаше надолу по когнитивната стълбица, докато не остана нищо друго, освен упорито, бактериално усещане за собственото съществуване и фактът, че е тук, за да направи нещо.

Светлината се блъскаше в последните милиметри от бронята. В този момент пристигнаха първите визуални образи, идващи от Халдора. Камерите върху обвивката на оръжието от оръжейната докладваха на непрекъснатото намаляващия разум, единственото, което беше останало от някога хитрата интелигентност.

Лъчът беше достигнал до планетата. И с него се случваше нещо, тъй като се разпространяваше встрани от точката на попадението във вълна, породена от оптичното изкривяване.

Умът прекрати съществуването си. Последното, което си позволи, беше бързо стопяващото се радостно вълнение от достигането на крайната точка.

В дълбините на „Лейди Моруина” — в голямата зала на „Двигателна сила” — се случиха почти едновременно няколко неща. Силна светлина нахлу в залата през тесните безцветни цепнатини на утилитарните прозорци над куплунгите. Глаур, ръководителят на смяната, тъкмо премигваше, опитвайки да се отърси от временната слепота, причинена от ярката светлина — двигателните системи сякаш бяха гравирали в ретините му розово-зелени негативни форми — когато видя, че машинарията губи обичайната си безупречна синхронизация: за един миг, през който сърцето му спря да бие, му се стори, че режещата нереална заплетена маса от лостове, клапи и компенсатори, е на път да се изтръгне от цялото и, мятайки се необуздано, да превърне и самите себе си, и всички намиращи се в близост хора в кървава амалгама от метал и плът.

Но мигът отмина: регулатори и амортисьори работеха така, както беше предвидено, връщайки движението към обичайния му синкопиран ритъм. Не липсваха стонове и викове, израз на протеста на механиката — оглушителни и болезнени, — докато стотици тонове движещ се метал се съпротивляваха срещу ограничаващите ги панти и клапи, но нищо не се отскубна от цялото и не полетя по въздуха към него. Тогава Глаур забеляза, че алармените лампички на реактора и на сервоконтролните кутии на главния двигателен ансамбъл проблясват.

Вълната от некоординирано движение беше потушена и овладяна в залата на „Двигателна сила”, но тези механизми бяха само част от веригата: самата вълна продължаваше пътя си. След половин секунда мина през херметичните изолатори в стената и излезе сред безвъздушното пространство навън. Ако някой наблюдаваше „Лейди Моруина” от разстояние, щеше да види как обичайното гладко плъзгане на подпорите губи своята координация. Глаур нямаше нужда да бъде отвън: той знаеше точно какво ще се случи, виждаше го във въображението си с яснотата, която му даваха инженерните знания и опит. Дори посегна към една от дръжките в стената, преди да вземе съзнателно решението да го направи.

„Лейди Моруина” като че ли се препъна. Огромни маси движеща се с възвратно-постъпателно движение машинария — обикновено с контратежест, така че напомнящите ходене движения на катедралата да предизвикват само съвсем леко поклащане дори на върха на Клоктауър — бяха застрашително дисбалансирани. Катедралата се накланяше първо на едната страна, после — на другата. Ефектът беше катастрофален и предвидим: всяко залитане предизвикваше силно потреперване на изтласкващите механизми и целият процес започваше отново още преди предходното залитане да е било омекотено.

Глаур скръцна със зъби и се хвана здраво. Видя с ужас как подът се наклони с цели градуси. Клаксони се включваха автоматично, червени алармени лампички мигаха от сводестите висини на залата.

От пневматичната високоговорителна система прозвуча глас:

— Тук е главният лекар. Какво точно става?

Той посегна към микрофона и се опита да надвика шума:

— Глаур, сър. Имаше нещо като светкавица… системите излязоха от строя. Прилича на избухване на много мощен взрив, засегнало електронните ни кутии.

— Все пак не е било атомна бомба. Искам да кажа, какво става с контрола ти над катедралата?

— Сега тя трябва да се справя сама, сър.

— А ще се прекатури ли?

Глаур погледна встрани.

— Не, сър. Не.

— Ще излезе ли от Пътя?

— Не, сър, това също няма да се случи.

— Чудесно. Просто исках да съм сигурен. — Грьолие замълча и в тази пауза Глаур чу нещо странно, като свирене на чайник. — Глаур… какво искаше да кажеш със “сега тя трябва да се справя сама”?

— Исках да кажа, сър, че сме на автоматичен контрол, както трябва да бъде в спешни ситуации. Ръчният контрол е спрян за следващите двайсет и шест часа. Капитан Сифарт ме накара да го направя, сър: каза, че било по нареждане на Клоктауър, така че да не спрем, сър. Така че да не можем да спрем.

— Благодаря — промълви тихо Грьолие.

Нещо не беше наред с извисяващата се над главите им Халдора. Там, където лъчът от оръжието беше ударил планетата, бе преминало нещо като разширяваща се концентрично вълна. Самото оръжие вече го нямаше, дори лъчът беше изчезнал в Халдора и само един постепенно разпръскващ се сребристобял облак беше останал в точката, където съоръжението бе активирано.

Следствията обаче продължаваха. В кръглата вътрешност на разширяващата се вълна липсваха вихрушките и лентите, характерни за химическите реакции на газовия гигант. Вместо тях се забелязваше само една рубиненочервена, гладка рана. За броени секунди тя се разрасна дотолкова, че обхвана цялата планета. Онова, което допреди малко беше Халдора, сега представляваше нещо като налято с кръв око.

Тя остана в този вид няколко секунди, взирайки се злобно към Хела. После по рубиненочервената сфера започнаха да се появяват намеци за някакви контури: не запетайките и ченгелчетата на случайни химически граници, не циклопските очи на големи бури. Тези контури бяха равномерни и точни, като шарки на килим. Те ставаха все по-ясни, сякаш подсилвани от невидима ръка. После се преместиха: сега напомняха безупречен, орнаментиран лабиринт, напомнящ мозъчни гънки. От рубиненочервен, цветът премина към бронзов и след това доби нюанс на потъмняло сребро. От планетата изригнаха хиляди стрели. Те увиснаха на място, след това паднаха обратно в море от безформен живак. Живакът се превърна в шахматна дъска, шахматната дъска премина в сферичен градски пейзаж с невъобразима сложност, градският пейзаж се превърна в бавно придвижващ се Армагедон.

Планетата се върна. Но това не беше същата планета. С едно премигване Халдора се превърна в друг газов гигант, после — в трети — всеки път цветът и ивиците й бяха различни. На небето се появиха пръстени. Гирлянди от обикалящи луни, образуващи неописуема процесия. Пръстените бяха разделени в два рояка, които се пресичаха в определен ъгъл, преминавайки един през друг. Дванайсет абсолютно квадратни луни.

Планета, от която липсваше солидно парче, като полуизядена сватбена торта.

Планета, която беше огледало, отразяващо звезди.

Планета с дванайсет страни.

Нищо.

В продължение на няколко секунди на мястото й се виждаше само една черна сфера. После сферата започна да се клати, като пълен с вода балон.

Най-сетне големият прикриващ механизъм се разваляше.