Пропастта на опрощението

ТРИЙСЕТ И ОСЕМ

Хела, 2727 година

Рашмика се беше запътила към Клоктауър, когато Грьолие се появи от мрака между две колони. Колко ли време беше дебнал така, разчитайки на вероятността тя да избере именно този маршрут, щом излезе от стаята си?

— Господин главен лекар — каза тя.

— Иска ми се да поговорим, ако това няма да ви отнеме много време.

— Отивам към мансардата. Първосвещеникът иска да интервюира делегация от няколко ултри.

— Няма да ви отнеме никакво време. Ясно ми е колко полезна сте за него.

Момичето сви рамене: очевидно нямаше да успее да отиде никъде, преди той да беше казал каквото си е наумил.

— Какво има? — попита то.

— Нищо особено, само една дребна аномалия в кръвта ви. Реших, че си струва да спомена за нея.

— Тогава давайте.

— Не тук, ако нямате нищо против. Усти, които не могат да се контролират, и така нататък.

Тя се огледа. Не видя никого. И сега изведнъж осъзна, че когато главният лекар беше наблизо, наоколо никога не се виждаше почти никой друг. Той караше свидетелите да се сливат с архитектурата, особено когато обикаляше с лекарското си куфарче и арсенала си от пълни спринцовки. Днес носеше само бастуна, с чиято дръжка потупваше брадичката си, докато говореше.

Доколкото си спомням, казахте, че разговорът няма да отнеме никакво време — напомни му Рашмика.

— Така е. Ще вървя с вас. Просто ще се отбием в Министерството на кръвните дела и после можете да си изпълнявате задълженията.

Придружи я до най-близкия асансьор за Министерството на кръвните дела, дръпна вратата от ковано желязо и той потегли. Навън беше ден. Разноцветната светлина, преминаваща през витражите на прозорците, играеше върху лицето му.

— Харесва ли ви работата тук, мис Елс?

— Просто работа — отвърна тя.

— Не изглежда да пращите от ентусиазъм. Изненадан съм, честно казано. Като се има предвид, че за малко не започнахте онази опасна работа в екипа по разчистването на пътя, това не е ли истински късмет?

Какво можеше да му отговори? Че бе изплашена до смърт от гласовете, които бе започнала да чува?

Не. Това изобщо не беше необходимо. Можеше да избира измежду предостатъчно рационални страхове, без да прибягва до сенките.

— Намираме се на седемдесет и пет километра от Пропастта на опрощението, господин главен лекар. Само след три дни, след по-малко от три дни тази катедрала ще прекоси моста. — И додаде, имитирайки тона на своя събеседник: — Честно казано, има други места, на които бих предпочела да бъда.

— Това ви притеснява, така ли?

— Не ми казвайте, че сте възхитен от тази перспектива.

— Първосвещеникът знае какво прави.

— Така ли мислите?

Зелени и розови светлини се гонеха по лицето му.

— Да — отвърна той.

— Не го вярвате. Уплашен сте не по-малко от мен, нали? Вие сте рационален човек, господин главен лекар. Нямате от неговата кръв във вените си. Знаете, че тази катедрала не може да мине по моста.

— Винаги има първи път — отговори той.

Тъй като си даваше сметка за вниманието й, той толкова се стараеше да контролира изражението си, че едно мускулче отстрани на слепоочието му започна да потрепва.

— Той желае смъртта — каза Рашмика. — Знае, че изчезванията наближават своята кулминация. Иска да бележи събитието с гръм и трясък. Какъв по-добър начин от разбиването на катедралата на пух и прах, като при това направи от себе си свят мъченик? Сега е първосвещеник, но кой може да каже дали не си е наумил да стане светец?

— Забравяте нещо — отвърна Грьолие. — Плановете му не свършват с прекосяването на моста. Той иска дългосрочна защита от ултрите. Това не може да бъде желание на човек, който планира да се самоубие след три дни. Какво друго обяснение може да има тук?

Главният лекар наистина вярваше в това, освен ако не разчиташе погрешно изражението му. Момичето започна да се пита доколко всъщност Грьолие беше запознат с онова, което ставаше в главата на Куейч.

— Видях нещо странно на идване — заяви то.

Главният лекар приглади белите си коси. Обикновено безупречно поддържани, днес те не бяха в най-добрата си форма. Рашмика се убеди, че той съвсем не беше толкова безгрижен, колкото твърдеше. Страхуваше се колкото всички останали, но не го показваше.

— Видели сте нещо ли? — повтори той.

— Към края на пътуването с кервана, след като преминахме по моста и бяхме на път за срещата с катедралите, минахме покрай огромна флотилия от машини, която се движеше на север — оборудване за изкопни работи, като онова, което се използва при разкопките на скътлърови реликви. Каквото и да беше то, бързаше нанякъде.

Грьолие присви очи.

— В това няма нищо странно. Бързали са да оправят някакъв проблем по Неизменния път, преди катедралите да са стигнали там.

— Само дето се движеха в друга посока. И каквото и да се готвеха да правят, квесторът не желаеше да говори за тях. Все едно имаше заповед да се преструва, че изобщо не съществуват.

— Това няма нищо общо с първосвещеника.

— Но нещо с такива мащаби със сигурност няма как да се случи, без той да знае за него — настоя Рашмика. — Най-вероятно дори той е дал нареждането. За какво според вас става дума? Нови скътлърови находки, за които не иска никой да научи? Нещо, което са открили и което не може да бъде оставено на обикновените миньори от селата?

— Нямам представа. — Потрепването на слепоочието му се поднови. — Нямам представа и не ме интересува. Аз отговарям за Министерството на кръвните дела и за здравето на първосвещеника. Нищо повече. Имам си предостатъчно грижи, за да се занимавам с междуцърковните конспирации. — Асансьорът потрепери и спря, Грьолие сви рамене с видимо облекчение. — Е, пристигнахме, мис Елс. А сега, ако не възразявате, е мой ред да задавам въпроси.

— Казахте, че това няма да отнеме много време.

Той се усмихна.

— Е, може би малко преувеличих.

Покани я да седне в кабинета му и й показа резултатите от кръвните й анализи, които бяха сравнени с някакъв друг образец, който не си направи труда да идентифицира.

— Вашата дарба ме заинтригува силно — започна той, като подпря брадичка върху дръжката на бастуна си и втренчи в събеседничката си своите очи с натежали клепачи и също толкова натежали торбички. — Исках да разбера дали присъства някакъв генетичен компонент. Напълно разбираемо, нали? Все пак аз съм човек на науката.

— Щом казвате.

— Проблемът е, че се натъкнах на преграда още преди да започна да търся някакви особености. — Главният лекар потупа нежно куфарчето, което беше поставил легнало върху една пейка. — Кръвта е моята страст. Винаги е била и винаги ще бъде. Генетика, клониране, каквото се сетите — всичко това в крайна сметка опира до добрата стара кръв. Сънувам я. Стремителни, бурни кървави реки. Не съм от гнусливите.

— Никога не бих си го помислила.

— Работата е, че проумяването на кръвта ме изпълва с професионална гордост. Кръвта на всеки, който се доближи до мен, рано или късно бива изследвана. Архивите на „Лейди Моруина” дават обемна картина за генетичните особености на този свят такъв, какъвто е еволюирал през последното столетие. Ще се изненадате колко ясно се отличава тази картина, Рашмика. Ние не сме се заселвали постепенно, в продължение на векове. Почти всички, които живеят сега на Хела, са потомци на създателите на колонията, пристигнали с шепа кораби, непосредствено след “Гностично възкачване”, от светове с ясно отличаващи се генетични профили. Новодошлите — поклонници, бежанци, авантюристи — почти не променят генетичния облик. Разбира се, от тяхната кръв също се вземат проби при слизането им на планетата и резултатите се вписват в архивите. — Той взе едно шишенце от куфарчето и го разтърси, взирайки се в разпенената малиновочервена течност в него. — Всичко това означава следното: мога в значителна степен да предвидя как ще изглежда кръвта на човека, освен ако не е пристигнал наскоро на Хела. И ще бъда дори още по-точен, ако зная къде живее, за да мога да предвидя фактора на кръстосването. Вигридският район е всъщност едно от най-силните ми места. Доста съм го изучавал. — Потупа с шишенцето отстрани на дисплея, показвайки неидентифицираната кръвна проба. — Да вземем този човек, например. Класически жител на Вигрид. Няма как да бъде объркана с кръвта на обитател на някое друго място на Хела. Толкова е типична, че е почти плашещо.

Рашмика преглътна, преди да попита:

— Тази кръв е от Харбин, нали?

— Поне така твърдят архивите.

— Къде е той? Какво се е случило с него?

— Този човек ли? — Грьолие се зачете с подчертано внимание в дребния шрифт в долния край на дисплея. — Както изглежда, е мъртъв. Убит при разчистване на пътя. Защо? Нали няма да правите опити да твърдите, че ви е бил брат?

Тя все още не усещаше нищо. Беше като да излетиш с кола от скалата. В първия момент изглежда, че траекторията е нормална, че земята не е била издърпана изпод краката ти.

— Знаете, че ми е брат — отвърна Рашмика. — Нали ни видяхте заедно. Вие бяхте там, когато интервюираха Харбин.

— Бях там, докато интервюираха някого — поправи я Грьолие. — Но не мисля, че може да ви е бил брат.

— Това не е вярно.

— Страхувам се, че е, в строго генетичен смисъл — кимна към дисплея, подканвайки я сама да си направи изводите — роднинската ви връзка с него е същата, каквато и с мен. Той не ви е брат, Рашмика. Вие не сте му сестра.

— Тогава единият от нас двамата е бил осиновен.

Странно е, че го казвате, защото и на мен ми мина подобна мисъл. И може би единственият начин да стигна до дъното на тази каша е да отида лично и да си завра носа тук-там. Така че заминавам за полупустинните земи. Това няма да ме отдели от катедралата за повече от един ден. Искате ли да предам нещо на някого, докато съм там?

— Не ги наранявайте — възкликна момичето. — Каквото и да правите, не ги наранявайте.

— Никой не е споменавал и дума за нараняване на когото и да било. Но вие знаете много добре как стоят нещата с тези комуни. Крайно светски са. Крайно затворени. Крайно подозрителни към всяка намеса от страна на църквите.

— Направите ли нещо на родителите ми, ще ви го върна.

Главният лекар върна шишенцето в куфарчето и затвори капака му със звучно щракване.

— Не, няма да го направите, защото съм ви нужен на ваша страна. Първосвещеникът е опасен човек и преговорите го вълнуват силно. Ако заподозре дори за миг, че не сте това, за което се представяте, че е възможно по какъвто и да било начин да компрометирате дискусиите му с ултрите… е, не ми се иска да предсказвам какво би могъл да направи. — Замълча, въздъхна, сякаш бяха тръгнали в погрешна посока и сега беше достатъчно просто да се върне в началото на разговора, така че всичко да си дойде на мястото. — Вижте, проблемът е колкото ваш, толкова и мой. Не мисля, че сте онази, за която се представяте. Кръвта ви изглежда подозрително чужда. По всичко личи, че нямате предци от Хела. Е, възможно е това да има съвсем невинно обяснение, но преди да съм разбрал каквото и да било със сигурност, трябва да предположа най-лошото.

— Което е?

— Че изобщо не сте това, за което се представяте.

— И защо това да е проблем за вас, господин главен лекар?

Тя плачеше, вестта за смъртта на Харбин й беше нанесла истински удар, както и беше предполагала, че ще стане.

— Защото — изръмжа в отговор той, — аз ви доведох тук. Моя беше умната идея да ви доведа при първосвещеника. И ето че сега се чудя какво, по дяволите, всъщност съм довел. И предполагам, че аз ще загазя не по-малко от вас, ако той го разбере.

— Той няма да ви направи нищо — увери го Рашмика. — Вие сте му нужен, за да го поддържате жив.

Грьолие се изправи.

— Е, да се надяваме, че случаят е такъв. Защото допреди малко опитвахте да ме убедите, че искал да умре. А сега си избършете очите.

Рашмика се возеше в асансьора сама, все по-нагоре през пластовете оцветена от прозорците светлина. Колкото повече се стараеше да спре да плаче, толкова по-неуправляеми ставаха сълзите. Искаше да мисли, че са резултат от току-що наученото за Харбин. Плачът щеше да бъде благоприличната, човешката, сестринската реакция. Но друга част от нея знаеше, че истинската причина да плаче бе онова, което бе научила за себе си, а не за брат си. Усещаше как цели пластове от нея самата се освобождават, обелват се като изсъхнали струпеи и разкриват суровата истина за това, което е, това, което винаги е представлявала. Сенките се бяха оказали прави: в това вече не се съмняваше. Грьолие нямаше причина да лъже за кръвта й. Той беше разстроен от откритието си не по-малко от нея самата.

Жал й беше за Харбин. Но не толкова, колкото й беше жал за Рашмика Елс.

Какво означаваше това? Сенките бяха споменали за някакви машини в главата й; според Грьолие беше невероятно дори да е родена на Хела. Но спомените й казваха, че е родена в семейство във Вигридските полупустинни земи и е сестра на човек на име Харбин. Взираше се в своето минало, оглеждаше го с хищния поглед на човек, заподозрял някакво мошеничество, с внимание към всеки детайл. Очакваше някакъв недостатък, леко несъответствие там, където някой бе залепил едно към друго две неща. Спомените й обаче плуваха безметежно из миналото. Всичко, което помнеше, притежаваше безпогрешното усещане за преживян опит. Тя не само виждаше своето минало в съзнанието си, но го и чуваше, подушваше го, усещаше го с напълно осезаемата реалност на действителността.

Докато се вгледа достатъчно назад. Девет години, бяха казали сенките. И тогава нещата изгубиха част от убедителността си. Имаше спомени за първите си осем години на Хела, но те бяха някак лишени от емоции, нещо като поредица анонимни снимки. Това можеха наистина да бъдат нейните спомени, но със същия успех можеха да принадлежат и на някой друг.

Но може би детството винаги имаше такъв привкус от перспективата на зрелостта: шепа избледнели от времето мигове, тънки и прозрачни като оцветено стъкло.

Рашмика Елс. Не беше изключено това дори да не бе истинското й име.

Първосвещеникът чакаше в мансардата си със следващата делегация от ултри; със скрити зад тъмните очила вечно отворени очи. Когато Рашмика пристигна, въздухът беше особено неподвижен, сякаш никой не бе проговарял от няколко минути. Тя наблюдаваше отделните си части, които се промъкваха сред хаоса от огледала, опитвайки да събере в единно цяло изражението си, тъй като се притесняваше да не би то да издаде колко я беше разстроил разговорът с главния лекар.

— Закъснявате, мис Елс — отбеляза Куейч.

— Задържаха ме — отвърна тя и моментално чу потреперването на гласа си.

Грьолие й беше дал ясно да разбере, че не трябва да споменава за посещението си в Министерството на кръвните дела, но явно трябваше да намери някакво извинение.

— Седнете, пийнете чай. Точно разговарях с мистър Малинин и мис Хури.

Имената, съвсем необяснимо, означаваха нещо за нея. Тя погледна двамата посетители и усети нова тръпка: в тях имаше нещо познато. Те не приличаха особено на ултри. Бяха прекалено нормални; в тях не се забелязваше нищо очевидно изкуствено, нищо не липсваше и нищо не беше преувеличено, нямаше никакъв намек за генетични промени или химерични добавки. Той беше висок, слаб, тъмнокос мъж, с десетина години по-възрастен от нея. Беше дори красив. Носеше колосана червена униформа и стоеше с ръце зад гърба. Наблюдаваше я как сяда, проявяваше към нея по-голям интерес от който и да било от другите ултри. За тях тя беше само част от пейзажа, докато в Малинин усети любопитство. Неговата спътница, на име Хури, я гледаше с подобен интерес. Хури беше дребна, по-възрастна от него жена, тъжните й очи засенчваха тъмното лице, сякаш й бяха взели прекалено много и не й бяха върнали достатъчно.

Рашмика имаше усещането, че е виждала преди и двамата. Особено силно беше това усещане за жената.

— Не ни запознахте — кимна към нея мъжът.

— Това е Рашмика Елс, моята съветничка — обади се първосвещеникът, а тонът му показваше, че няма намерение да казва нищо повече по този въпрос. — А сега, мистър Малинин…

— Все още не ни запознахте както трябва — настоя младият мъж.

Куейч се пресегна, за да намести едно от огледалата си.

— Това е Васко Малинин, а това е Ана Хури — каза той, като ги посочваше един по един, — човешките представители на “Носталгия по безкрая”, кораб на ултрите, пристигнал неотдавна в нашата система.

Мъжът я погледна отново.

— Никой не спомена, че по време на преговорите ще присъстват съветници.

— Имате ли някакъв проблем заради това, мистър Малинин? Ако имате, бих могъл да я помоля да излезе.

— Не — отговори ултрата след кратък размисъл. — Това е без значение.

Първосвещеникът покани двамата си посетители да седнат. Те се настаниха срещу Рашмика, от другата страна на масичката, където тя наливаше чая.

— Какво ви доведе в нашата система? — попита Куейч, насочвайки въпроса си към мъжа.

— Обичайното. Търбухът ни е пълен с евакуиращи се от по-вътрешните системи. Много от тях пожелаха да бъдат докарани конкретно тук, преди изчезванията да са достигнали своята кулминация. Ние не поставяме под въпрос мотивите им, стига да си плащат. Другите искат да бъдат отведени още по-далеч, колкото се може по-далеч от вълците. Ние, разбира се, имаме своите технически нужди. Но не възнамеряваме да оставаме много дълго.

— Интересуват ли ви скътлърови реликви?

— Имаме друг мотив — отговори мъжът и притисна една гънка на костюма си. — Всъщност ни интересува Халдора.

Куейч вдигна ръка и свали тъмните очила.

— Не се ли отнася това за всички ни?

— Не в религиозен смисъл — додаде ултрата, очевидно без ни най-малко да се смути от вида на легналия насреща му първосвещеник с насилствено вдигнати клепачи. — Нямаме намерение да подкопаваме вярванията на никого. Но откакто тази система е открита, не са правени почти никакви научни изследвания на феномена Халдора. И не защото никой не го е пожелал, а защото властите тук, включително Адвентистката църква, никога не са позволили да бъде изследван отблизо.

— Корабите на паркинга са свободни да използват сензорите си, за да изучават изчезванията — отвърна Куейч. — И много са го правили, след което са разпространявали информацията за откритията си.

— Така е — съгласи се ултрата, — но наблюденията, направени от такова разстояние, не се приемат особено сериозно извън тази система. Нужно е всъщност детайлно изследване с помощта на физически сонди, изстреляни към Халдора.

— Все едно да искате да се изплюете в лицето на Бога.

— Защо? Ако това е истинско чудо, би трябвало да издържи изследванията. Каква причина има тук за страхове?

— Божият гняв, ето каква.

Ултрата се вгледа в пръстите си. Рашмика разчиташе напрежението му като на книга. Беше излъгал веднъж, като каза, че много от евакуиращите се с техния кораб искали да видят изчезванията на Халдора. Тази лъжа можеше да има куп светски причини. Всичко останало, което беше казал, бе истина, поне доколкото тя беше в състояние да прецени. Рашмика погледна към жената, която все още не се беше обадила, и непознатата задържа погледа си върху нея малко по-продължително, така че момичето се смути и в крайна сметка отмести погледа си, усетило как кръвта нахлува в бузите му.

— Изчезванията наближават своята кулминация — продължи ултрата. — Никой не го оспорва. Но това означава също и, че няма да имаме още дълго възможността да изучим Халдора такава, каквато е сега.

— Не мога да го позволя.

— Но това вече се е случило веднъж, нали?

Светлината се отрази в инструмента, който държеше клепачите му вечно отворени, когато Куейч се обърна към своя гост.

— Какво се е случило?

— Директно сондиране на Халдора. На Хела, доколкото разбираме, се носят слухове за недокументирано изчезване, станало преди двайсетина години. То продължило повече от останалите, но било извадено от официалната документация.

— Носят се слухове за какво ли не — отвърна раздразнено първосвещеникът.

— Говори се, че продължителното събитие било резултат от изпращането на Халдора на набор от инструменти за изследване, съвпаднало с едно обикновено изчезване. И това някак си забавило възвръщането на нормалния триизмерен образ на планетата. Може би подложило на стрес системата. Претоварило я.

— Системата ли?

— Механизма — поясни ултрата. — Онова, което проектира образа на газовия гигант.

— Механизмът, приятелю мой, е Бог.

— Това е една от интерпретациите. — Ултрата въздъхна. — Вижте, не съм дошъл да ви дразня, а само да изясня честно нашата позиция. Ние вярваме, че на Халдора вече е изпращана изследователска апаратура и това вероятно е направено с благословията на Адвентистката църква.

Рашмика се сети отново за набързо надрасканите обозначения, които й беше показал Пьотр, и за онова, което й бяха казали сенките. Значи беше вярно: наистина имаше едно пропуснато изчезване и точно в този момент сенките бяха изпратили безтелесния си посланик, своя агент за преговори, в специалния костюм. Същия костюм, който искаха от нея да измъкне от катедралата, преди да се е разбира на парчета на дъното на пропастта Гинунгагап.

Наложи си да върне вниманието си към ултрата, от страх да не пропусне нещо важно.

— Вярваме също така, че евентуалният втори опит не би причинил нищо лошо — допълни той. — Това е единственото, което искаме: разрешение да повторим експеримента.

— Експеримент, който никога не се е състоял — каза Куейч.

— В такъв случай просто ще бъдем първите. — Ултрата се наведе напред. — Ще ви осигурим безплатно защитата, която искате. Не е нужно да ни предлагате търговски облаги. Вие можете да продължавате да осъществявате сделки с други групи ултри, както сте правили винаги. Единственото, което искаме в замяна, е позволение да направим малко изследване на Халдора.

Ултрата се облегна назад. Хвърли поглед към Рашмика и веднага след това го премести към един от прозорците. От мансардата линията на Пътя се очертаваше ясно двайсет километра напред. Съвсем скоро щяха да видят геоложките промени, бележещи наближаването към Пропастта. Мостът не беше далеч зад хоризонта.

“По-малко от три дни” — помисли си тя. И щяха да стигнат до него. Но това нямаше да стане бързо, дори тогава. С обичайното за катедралата пълзене прекосяването на моста щеше да отнеме ден и половина.

— Аз действително имам нужда от защита — произнесе Куейч след продължително мълчание. — И съм готов да проявя гъвкавост. Както изглежда, вие разполагате с добър кораб. Тежковъоръжен и със стабилна система за изстрелване. Ще се изненадате колко трудно е да бъде открит кораб, отговарящ на моите изисквания. Повечето от стигащите дотук са в окаяно състояние. И, естествено, не са годни да изпълняват ролята на бодигард.

— Нашият кораб има своите особености, но наистина е стабилен. Съмнявам се, че на паркинга има по-добре въоръжен съд — отвърна ултрата.

— Експериментът — продължи първосвещеникът. — Само за пускане на изследователски инструментариум ли става въпрос?

— Едно-две пускания. Нищо особено.

— Последвани от изчезване?

— Не непременно. Можем да научим извънредно много по всяко време. Разбира се, ако някое изчезване реши да се случи точно тогава… за тази цел непременно ще разположим достатъчно близко автоматизиран малък кораб.

— Всичко това изобщо не ми харесва — заяви Куейч. — Но пък предложението за защита определено ми допадна. Да разбирам ли, че сте се запознали с останалите ми условия?

— Изглеждат достатъчно разумни.

— Съгласни сте с присъствието на малка адвентистка делегация на вашия кораб?

— Не виждаме защо е нужно това.

— Е, нужно е. Политиката на тази система не ви е понятна. Това не е критика: не очаквам подобно нещо от вас, след като сте тук само от няколко седмици. Но как ще различите истинската заплаха от невинната простъпка? Не мога да допусна да откривате огън по всичко, което се доближи до Хела. Това няма да предизвика нищо добро.

— Вашите делегати ли ще взимат тези решения?

— Те ще бъдат там в качеството си на съветници, нищо повече — поясни Куейч. — Няма да трябва да се тревожите заради всеки кораб, който се доближи до Хела, а аз няма да се тревожа дали оръжията ви ще бъдат готови, когато имам нужда от тях.

— Колко делегати?

— Трийсет.

— Много са. Бихме помислили за десетима, евентуално — дванайсет.

— Да ги направим двайсет и ще сметнем темата за приключена.

Ултрата погледна отново към Рашмика, сякаш искаше съвета й.

— Ще трябва да обсъдя това с екипажа си — каза той.

— Но по принцип нямате особени възражения?

— Това не ни харесва — отговори Малинин. Стана, пооправи униформата си. — Но ако е необходимо, за да получим позволението ви, може би няма да имаме друг избор, освен да го приемем.

Първосвещеникът поклати многозначително глава и по огледалата му премина вълна от симпатия.

— Толкова съм доволен — обяви той. — В момента, в който минахте през този праг, мистър Малинин, разбрах, че сте от хората, с които може да се върши работа.