Пропастта на опрощението

ТРИЙСЕТ И СЕДЕМ

Междузвездното пространство,

Епсилон Еридани, 2698 година

Скорпион обикаляше из кораба. Това отвличаше мислите му от случилото се с Йелоустоун. Все още се надяваше всичко да се окаже лош сън, един от онези изключително правдоподобни кошмари, които не бяха изключение при бавното размразяване. Всеки момент този слой на реалността щеше да се отлющи и щяха да го измъкнат отново от ковчега. Новините нямаше да са хубави: вълците пак щяха да са на път към Йелоустоун, но все още нямаше да са стигнали там. Ако системата разполагаше само с още един месец, милиони можеха да бъдат спасени. Вълците пак щяха да бъдат тук, но всяко удължаване на живота беше за предпочитане пред незабавното унищожение. Трябваше да вярва в това, иначе всичко беше безсмислено.

Но той все не се събуждаше. А кошмарът придобиваше все по-упорито свойствата на реалността.

Налагаше се да свикне с това.

Много неща се бяха променили на борда на кораба, докато беше спал. Разширението на времето беше компресирало двайсет и три годишното пътуване между Арарат и Йелоустоун до шест години корабно време. Известен брой хора от екипажа бяха останали будни през значителна част от този период. Някои бяха прекарали цялото пътуване в топло състояние, тъй като не желаеха да бъдат замразявани, когато бъдещето беше толкова несигурно. Те бяха прилъгали новите технологии да се задействат — не само хипометричните оръжия, но и другите подаръци, оставени от Рьомонтоар. Когато изведоха Скорпион извън корпуса, в наблюдателната капсула, преминаха из пейзаж, по-тъмен и по-студен от самия космос. Загнездените във външния пласт на корпуса криоаритметични двигатели унищожаваха като по магия топлината с ловкостта, давана от квантовите изчисления. Един от техниците беше опитал да обясни начина на действие на криоаритметичните двигатели, но при един от обратите Скорпион напълно загуби нишката. Някога в Казъм Сити си беше наел счетоводител, който да направи така, че финансите му да изчезнат от погледа на властите. Беше изпитал подобно чувство, когато въпросният счетоводител бе обяснил непочтения принцип, лежащ в основата на патентованата му техника за пране на пари: някакъв детайл, от който го беше заболяла главата. Скорпион просто не беше в състояние да го схване. По същия начин не можеше да проумее парадокса на квантовото изчисление, който позволяваше на машините да “изпират” топлината под носа на вселенските термални власти.

Важното беше да работят, важното беше да не излизат извън контрол, както беше станало с кораба на Скейд: нищо друго не го интересуваше.

Но това не беше всичко. Корабът ускоряваше, но нямаше и следа от отблясъците от отработените газове, изпускани обикновено от конджоинърските двигатели. Плъзгаха се из космоса в пълен мрак.

— Те издърпаха двигателите — обясни Васко — и направиха нещо с реактивните процеси дълбоко в тях. Отработената материя, това, което ни дава ускорението, не си взаимодейства много дълго с вселената. Колкото да даде импулс — две пулсации Планково време — и после се разлага в нещо, което не можем да доловим. Може би нещо, което всъщност изобщо го няма.

— Понаучил си малко физика, докато съм спал.

— Трябваше да бъда в крак със ставащото. Но не претендирам, че го разбирам.

— Единственото, което има значение, е, че вълците не могат да го проследят — обади се Хури. — Или поне не лесно. Може би тогава щяха да подушат нещо. Но за тази цел трябва да се приближат.

— Ами частиците неутрино, които излизат от сърцевината на реакторите? — попита Скорпион.

— Вече не ги виждаме. Мислим, че са преминали в друг, непознат за нас аромат.

— И се надяваш, че вълците също не знаят за него.

— Единственият начин да го разберем, е като се приближим повече до тях.

Тя имаше предвид совалката. Вече знаеха малко повече за нея: беше предназначена за пътуване из системата. Имаше тъп корпус и беше типичен пример за десетките хиляди подобни кораби, които несъмнено бяха изпълвали пространството около Йелоустоун преди появата на вълците. Макар и голяма за стандарта на совалките, беше пак достатъчно малка, за да бъде пренасяна в лайтхъгър. Не можеше да се отгатне колко време беше необходимо, за да влязат в нея екипажът и пасажерите, но кораб с подобни размери спокойно можеше да пренася пет-шест хиляди души, и дори повече, ако част от тях бяха замразени или приспани по някакъв начин.

— Не мисля да им обръщам гръб — настоя Скорпион.

— Това може да са вълци — отговори Васко.

— На мен не ми приличат на вълци. Приличат ми на хора, уплашени до смърт за живота си.

— Скорп, чуй ме — намеси се Ана. — Уловихме трансмисии от някои от лайтхъгърите, преди да изчезнат. Бяха сигнали за бедствие във всички посоки, към всеки, който слуша. Първите от тях говореха, че са атакувани от вълците, каквито ги познаваме — машини от черни кубове, като онези, които свалиха кораба на Скейд. Но лайтхъгърите, които бяха атакувани по-късно, разказваха съвсем друго.

— Тя е права — додаде Малинин. — Информацията беше съвсем повърхностна — напълно разбираемо, тъй като корабите бяха превзети от вълчите машини, — но стана ясно, че вълците не изглеждат винаги като вълци. Научили са се да се прикриват, да използват камуфлаж. Научили са се да се движат сред нас дегизирани. След като направиха на парчета един от лайтхъгърите, те се научиха как да изглеждат като нашите кораби. Имитираха совалки и други транспортни средства. Оставяха следи от отработени газове и даваха други идентифициращи сигнали. Не го правеха перфектно — разликата можеше да бъде доловена — но това беше достатъчно да заблудят някой лайтхъгър да предприеме спасителни действия, мислейки, че постъпва като добрия самарянин. Мислейки, че помага на други евакуиращи се, Скорп.

— Е, чудесно в такъв случай — каза прасето. — Това ни дава достатъчно извинение дори да не помисляме да спасим онези нещастници, така ли?

— Ако се окажат вълци, всичко, което сме направили до този момент, ще се окаже напразно — отвърна Васко, като понижи глас, сякаш се страхуваше да не разстрои Ора. — На този кораб има седемнайсет хиляди души. Те са в сравнителна безопасност. Ти обаче ще заложиш на лотария тези седемнайсет хиляди живота срещу мъглявата вероятност да спасиш само още няколко хиляди.

— Значи би трябвало просто да ги оставим да умрат, така ли?

— Ако знаеше, че на онзи кораб има само петдесетина човека, какво би направил? Пак ли би поел този риск? — попита Малинин.

— Не, разбира се.

— Къде прокарваш в такъв случай разделителната линия? Откъде рискът става приемлив?

— Той никога не е приемлив — отговори Скорпион. — Но ето къде прокарвам разделителната линия. Тук. Сега. Отиваме да спасим тази совалка.

— Може би ще е добре да попиташ какво мисли Ора — настоя Васко, — защото не става въпрос само за тези седемнайсет хиляди живота, нали? Става дума за милиони, които може би зависят от нейното оцеляване. Става въпрос за човешкия род.

Скорпион погледна момиченцето, белите й дрехи и спретнато прибрани коси, и абсурдността на ситуацията го притисна като бетонен саван. Независимо каква беше историята му, независимо какво им беше струвало, независимо какво още ставаше в главата му, всичко се свеждаше до следното: това си беше шестгодишно момиченце, седнало с майка си, което говореше, когато го заговорят. И сега той щеше да се консултира с него за тактическа ситуация, от която зависеше животът на хиляди хора.

— Имаш ли мнение по въпроса? — попита той.

Ора погледна първо майка си за потвърждение.

— Да — отговори тя. Тънкият й чист глас прозвуча като звук на флейта. — Имам мнение, Скорпион.

— Наистина бих искал да го чуя.

— Не би трябвало да спасяваш онези хора.

— Имаш ли нещо против да попитам защо?

— Защото те няма да бъдат повече хора — отвърна тя. — Нито пък ние ще бъдем.

Скорпион седеше в огромен команден стол в помещението без прозорци, което в дните на триумвирата бе част от комплекса за контрол над оръжейната на “Носталгия по безкрая”. Чувстваше се като дете в свят на възрастни с огромни мебели, стъпалата му не можеха да достигнат дори повдигнатата над пода скара за поставяне на краката.

Беше заобиколен от екрани, на които се виждаше предпазливото приближаване на совалката. Лазерите вадеха контурите й от мрака, рисуваха подобния й на кутия четвъртит корпус. Триизмерните й очертания ставаха все по-детайлни с всяка следваща секунда. Вече успяваше да види съоръженията за приземяване, комуникационните антени, тръбите на двигателите, прозорците и панелите на херметичната камера.

— Бъди готов, Скорп — каза Васко.

— Готов съм — отговори той и стисна спусъка, който беше наредил да поставят на страничната облегалка на командния стол.

Беше оформен в съответствие с неговите копита, но въпреки това го чувстваше чужд в ръката си. Едно стисване, не се искаше нищо повече. Трите хипометрични оръжия бяха готови за стрелба — вече се въртяха спираловидно в шахтите си и можеха всеки момент да произведат първия си изстрел. Бяха насочени към движещата се мишена на совалката, готови да я атакуват, щом той натиснеше спусъка. Същото се отнасяше за единственото останало оръжие от оръжейната и за другите защити, вградени в корпуса. Скорпион се надяваше оръжието от оръжейната да промени ситуацията, ако внезапно наистина се окажеше, че совалката е вълча машина, но се съмняваше, че вградените в корпуса защити ще направят нещо друго, освен да дадат на вълците явна цел, към която да насочат вниманието си. Нямаше никакъв смисъл обаче да не играе със силната си карта. Пълноспектърно надмощие, както обичаше да казва Клавейн.

Не можеха да разчитат обаче дори на хипометричните оръжия за толкова близка цел. Съществуваше жестока, променлива зависимост между размерите на района, в който се намираше целта, и сигурността, с която можеше да бъдат определени предварително радиалното разстояние и посоката от кораба. Когато мишената беше отдалечена — на светлинни секунди или повече, — обемът й можеше да се направи достатъчно голям, за да унищожи кораб от един път. Когато мишената беше по-близко — само на стотици метри, както беше в случая, — степента на непредсказуемост нарастваше значително. Обемът на мишената трябваше да се поддържа съвсем малък, не повече от няколко метра, за да бъде разположен достатъчно надеждно. Всяко от хипометричните оръжия се нуждаеше от няколко секунди, за да възстанови скоростта си преди изстрела, така че най-доброто, на което можеше да се надява Скорпион, беше да нанесе осакатяваща рана още в началото. Съмняваше се, че ще има възможност да стреля с хипометричните оръжия втори път.

Но се надяваше да не се стига до това. Когато совалката беше все още на безопасно разстояние, бяха обсъдили дали да не изпратят някой от своите по-малки кораби, за да може екипажът му да провери дали тя наистина е това, което изглежда. Но Скорпион се беше възпротивил на тази идея. Щеше да отнеме прекалено много време и да отложи спасяването на совалката достатъчно, за да даде възможност на другите вълци да се доближат опасно близо. И дори на борда й да слезеше човешки екип и да докладваше, че е истинска, нямаше как да се разбере дали чрез тях не говорят вълците, след като са изсмукали паметта им, за да могат да използват кодовите думи. Пак поради тази причина не можеше да разчита на гласовете и лицата на екипажа на совалката, които бяха получили с изпратените от нея съобщения. Те изглеждаха съвсем реални, но вълците бяха разполагали с милиони години, през които да изучават изкуството на експертната, светкавична мимикрия. Несъмнено екипажите на пострадалите лайтхъгъри също бяха убедени, че приемат приятелски настроени евакуиращи се хора. Не, наистина можеше да избира само между две възможности: да я изостави (вероятно след като я унищожи, за да бъде сигурен) или да заложи всичко върху предположението, че е реална. Нямаше полумерки. Беше сигурен, че Клавейн щеше да се съгласи с този анализ. Единственото, в което не беше сигурен, бе какъв щеше да е изборът на Клавейн в крайна сметка. Той можеше да бъде наистина безсърдечен, когато ситуацията го изискваше.

“Е, аз също го мога” — помисли си Скорпион. Но сега не беше моментът.

— Двеста метра — извика Васко, загледан в лазерния телеметър. — Наближаваме, Скорп. Сигурен ли си в решението си?

— Сигурен съм.

Внезапно усети присъствието на Ора до себе си. С всяка следваща поява тя все по-малко му приличаше на дете.

— Това е прекалено опасно — каза тя. — Не трябваше да поемаш този риск, Скорпион. Загубата може да бъде огромна.

— Ти не знаеш повече от мен за тази совалка — отговори той.

— Знам, че не ми харесва.

Скорпион скръцна със зъби.

— Днес не е от дните ти на малко момиченце, нали? Този е един от дните, в които играеш ролята на пълен с плашещи предсказания пророк.

— Тя казва само какво чувства — намеси се Хури, която беше застанала от другата му страна. — Има това право, нали, Скорп?

— Вече чух посланието.

— Унищожи я сега — обади се Ора, а златистокафявите й очи блеснаха властно.

— Сто и петдесет метра — обади се Васко. — Мисля, че тя говори сериозно, Скорп.

— Мисля, че е по-добре да млъкне.

Но ръката му стисна неволно спусъка. За малко не го направи. Какви ли предупреждения бяха получили другите кораби, преди да бе станало прекалено късно да направят нещо по въпроса.

— Сто и трийсет. Вече е в обсега на светлината от прожекторите.

— Осветете я тогава. Да видим какво ще стане.

Картината се промени, вече предавана от оптичните камери, тъй като сцената беше залята от светлина. Видяха корпуса на совалката: очукан метал и керамика, мехури за наблюдение от хипердиамант, надраскана и замърсена маркировка, блясък на оголен метал по краищата на отделните панели. “Изглежда страшно реална” — помисли си Скорпион. Прекалено реална, за да бъде продукт на вълчия камуфлаж. Според него вълчата машина щеше да изглежда човешка само от разстояние, но отблизо щеше да стане ясно, че не е нищо повече от грубо подобие, съставено от безброй черни кубчета, а не от метал и керамика. Нямаше да има гладки ръбове, фини детайли, неравномерно оцветяване или следи от повреди и ремонти…

— Сто и десет — продължаваше да отброява метрите Васко. — Още десет метра и обезоръжавам оръжието от оръжейната. Съгласен ли си, Скорп?

— Прекрасно.

Това беше част от плана от самото начало. Колкото по-близо се намираше оръжието от оръжейната, толкова по-голяма от средната вероятност имаше да нанесе много сериозно поражение не само на совалката, но и на “Носталгия по безкрая”. Разбира се, ако се наложеше да използват оръжието от оръжейната… но Скорпион не искаше да мисли за това.

— Обезоръжено — докладва Васко. — Деветдесет и пет метра. Деветдесет.

Благодарение на бавното преобръщане на совалката сега на екраните се появи опашната й част. Скорпион видя зейналите отвори за отработените газове, събрани един до друг като множество дула на пистолет. Все още изстиваха от дейността си. Сега на екрана дойде редът на намиращото се на опашката съоръжение за приземяване върху лишени от въздух светове. Мехури и издатини, изпълняващи необясними функции. И още нещо: грапави, черни инкрустации в стъпаловидни геометрични форми.

— Вълци — прошепна едва чуто Васко.

Скорпион погледна към совалката — сърцето му бе спряло да бие. Васко беше прав. Черните израстъци бяха съвсем същите като онези, които бяха видели около кораба на Скейд, в айсберга.

Ръката му стисна спусъка. Почти усети как хипометричните оръжия се гърчат от нетърпение.

— Скорп — обади се Малинин. — Убий я. Веднага.

Той не направи нищо.

— Убий я! — извика Васко.

— Това не е измамник — каза Скорпион. — Просто е бил заразе…

Малинин грабна спусъка за хипометричните оръжия от ръцете му и го откъсна от страничната облегалка на стола. След него се проточиха кабели. В продължение на един неестествено дълъг миг Васко се позабави, докато стисне между пръстите си спусъка със странна форма, предназначена за свинско копито. Скорпион се приведе от стола си, стигна ръката на Васко и изтръгна спусъка, който се озова отново в него. Използва другата си ръка, за да удържи назад Малинин.

— Ще си платиш за това — озъби му се той.

Но младият мъж отговори само:

— Убий я. Убий я веднага, а с мен ще се разправяш след това. Остават само някакви скапани седемдесет и пет метра, Скорп!

Прасето усети как нещо студено се притисна отстрани на врата му. Изви рязко глава и видя Уртон. Беше допряла някакъв предмет до него. Успя да види само нещо сребристо в ръката й. Нямаше кой знае какво значение дали беше пистолет, нож или хиподермично оръжие.

— Пусни го, Скорп — каза тя. — Свърши се.

— Какво е това? — попита спокойно той. — Бунт?

— Не, нищо толкова драматично. Просто смяна на режима.

Васко отново взе спусъка.

— Шейсет и пет метра — прошепна той и го натисна.

Светлината притъмня.

Разрешиха му да наблюдава слизането на бежанците от совалката.

Тя беше допусната до едно от по-малките помещения за паркиране и сега нейните обитатели излизаха един по един, насочвани от представители от „Оръжие на сигурността”, които попълваха личните им данни. Някои от хората не изглеждаха съвсем сигурни кои са или кои трябва да бъдат. Други изглеждаха облекчени, че са спасени. Трети бяха просто изморени, сякаш усещаха, че тази спасителна операция само отлага малко по-нататък във времето крайния изход.

Бяха около хиляда и двеста души заедно с двайсет и четиримата членове на екипажа. Нито един от тях не беше замразен: совалката не разполагаше със съоръжения за замразяване, а когато вълците бяха започнали да превземат лайтхъгъра, времето бе стигнало само за прехвърлянето на тези малко повече от хиляда души на борда й. В лайтхъгъра бяха останали неколкостотин хиляди човека, несъмнено вече преработени във вълчи компоненти. Слава Богу повечето от тях бяха замразени, когато това се беше случило. Вълците може би бяха вкарали сонди в главите им, но повечето от тях поне не бяха в съзнание. И сигурно по това време вълците вече разполагаха с цялата необходима им тактическа информация. Вероятно хората вече ги интересуваха единствено като източници на нужни елементи.

От екипажа и пасажерите чуха ужасяващи истории. Някои бяха донесли дори записи: доказателства от първа ръка за извършеното от вълците клане — стриването на пух и прах на хабитати в оргия от трансформиращо унищожение и изплюването на нови вълчи машини едновременно с рухването на структурите. Снимки, показващи как в новопостроените сводове на Казъм Сити се появяват дупки и животът и собствеността се засмукват от студената, стремителна атмосфера на Йелоустоун във вид на спираловидните вихрушки на излизащ през тях въздух. Вълчите машини се спускаха сред руините като облаци целеустремено мастило, недосегаеми за гравитацията, съединяваха се и се съвкупяваха с изкорубените и изпразнени от съдържание сгради, след което сградите се издуваха, напълнени с хайвера на вълците. Те не използваха убийствена енергия, когато процесът на смилащата асимилация беше също толкова ефикасен.

Но когато хората отвръщаха на удара, вълците използваха огън, изтръгнат от самия вакуум.

Евакуираните разказваха за хаоса в Ръждивия пояс, когато хората опитвали да се качат на борда на няколкото останали космически кораба. Хиляди бяха загинали в настъпилата паника, в отчаяния щурм към отделенията за замразяване. Накрая някои от оцелелите бяха започнали да си пробиват с рязане път през корпусите на лайтхъгърите, с надеждата да намерят някоя годна за обитаване ниша във вече претъпканата машина. Объркани от този наплив, ултрите бяха отвърнали със своите оръжия или бяха позволили корабите им да бъдат превзети. Нямаше проверка на документите, въпроси за имената или здравната история.

Самоличността изчезваше, животът на хиляди хора биваше зачеркнат в миг на отчаяние. Хората отнасяха единствено своите спомени. Замразяването обаче правеше ужасни неща с паметта.

Позволиха му да дойде тук и да наблюдава слизането, преди да бъде отведен. Не беше завързан или окован — бяха му оставили поне тази възможност да запази достойнството си — но той не си правеше никакви илюзии. Те не смятаха, че му дължат каквото и да било. Да получиш правото да наблюдаваш този процес беше привилегия и нямаше да му позволят да забрави това.

Охраната се занимаваше с един по-възрастен мъж, който явно беше забравил кой е. Нищо чудно да е бил размразен наскоро прекалено бързо, може би при размяната на замразени товари между два кораба. Той жестикулираше срещу представителите на „Оръжие на сигурността”, като очевидно опитваше да ги накара да разберат нещо особено важно за него. Мъжът беше със сиво-бели мустаци и гъсти сиво-бели коси, прибрани назад от челото и красиво разделени на кичури. Той погледна за миг към Скорпион и погледите им се срещнаха. В изражението му имаше нещо умоляващо, изгарящо желание да осъществи контакт с друго живо същество, способно да схване затруднението му. Отчаяно искаше някой някъде да го разбере. Не непременно да му помогне — нещо в изражението му говореше за несравнимо достойнство и самоувереност, — а само за момент да признае какво чувства и да сподели този емоционален товар.

Скорпион отмести поглед, защото знаеше, че не може да му даде каквото иска. Когато погледна отново натам, процедурата около мъжа беше приключила и той бе минал през вратата, водеща нататък в кораба. Сега представителите на „Оръжие на сигурността” работеха с друга изгубена душа. На борда на “Носталгия по безкрая” вече имаше седемнайсет хиляди спящи хора. Малко вероятно беше пътищата им да се пресекат отново някога.

— Достатъчно ли видя, Скорпион? — попита Васко.

— Така ми се струва.

— Все още ли не си променил мнението си?

— Така мисля.

— Ти беше прав, Скорп. Никой не се съмнява в това. — Малинин погледна към хората, които чакаха реда си. — Сега вече всички го виждаме. Въпреки това не постъпи правилно. Рискът беше прекалено голям.

— Но Капитанът явно не мислеше така. Изненада ви, нали?

Колебанието на Васко му каза всичко, което имаше нужда да знае. Всъщност и той беше изненадан не по-малко от другите. Когато Малинин натисна спусъка на хипометричното оръжие, то действително беше произвело изстрел. Но посоката на прицелване беше променена. Вместо да унищожи совалката, то изряза с хирургическа точност мястото, където беше стъпила вълчата машина. Капитанът беше съгласен със Скорпион: совалката не беше вълчи самозванец, а човешки кораб, с леко представено инхибиторско присъствие. Очевидно първоначално пуснатото върху й семе беше съвсем малко, в противен случай совалката вече щеше да е погълната. Капитанът обаче беше разбрал, че все още има надежда. И като промени насочването на оръжието, той беше разкрил, че контролът му над вътрешните процеси на кораба е далеч по-голям, отколкото подозираха.

Васко сви рамене.

— Просто ще трябва да вземем предвид този фактор при дългосрочното си планиране. Не е нещо, с което да не можем да се справим. Корабът все пак пътува към Хела, нали? Дори Капитанът вижда, че това е мястото, където трябва да отидем.

— Все пак се опитай да не го предизвикваш — посъветва го Скорпион. — В противен случай това място може да стане малко неудобно.

— Капитанът не е проблем.

— Нито пък аз съм проблем.

— Не е задължително да стане така. Изборът зависи от теб, Скорп.

Да, наистина голям избор: да отстъпи командването, защото е неподходящ от медицинска гледна точка, или да си спаси достойнството, като бъде замразен отново. Какво му беше казал Валенсин? Следващият път шансът му да се събуди беше петдесет процента? Но дори апаратурата да не го убиеше, щеше да бъде развалина, оцеляваща само благодарение на някакъв химически импулс. Още едно пътуване до ковчега за замразяване след това и статистиката не му оставяше почти никакъв шанс.

— Все още ли не възнамеряваш да признаеш, че това е бунт? — попита той.

— Не ставай смешен — отвърна Васко. — Ценим приноса ти като един от управниците на колонията. Никой никога не е твърдял нещо друго. Ти ще продължаваш да управляваш. Просто ролята ти ще стане по-скоро консултативна.

— Да подпечатвам всичко, което ти, Уртон и останалите от твоята група решавате, това ли е следващото решение?

— Звучи ужасно цинично.

— Трябваше да те удавя, когато имах тази възможност — рече Скорпион.

— Не трябваше да го казваш. От теб научих толкова, колкото и от Клавейн.

— Познанството ти с Клавейн продължи около ден, момче.

— А твоето с него, Скорп? Двайсет, трийсет години? Нищожно на фона на неговия живот. Мислиш ли, че това действително променя нещо? Ако вземем предвид само времето, тогава ще излезе, че никой от нас не го е познавал.

— Може и да не съм го познавал — отвърна прасето, — но знам, че щеше да пощади совалката, както сторих и аз.

— Вероятно си прав, но пак щеше да е грешка. Той не беше безпогрешен, както знаеш. Не са го нарекли “Касапина от Тарзис” без причина.

— Щяхте да свалите от длъжност и него, това ли искаш да кажеш?

Васко се замисли и след това кимна.

— Той също щеше да е доста стар. Понякога мъртвото дърво просто трябва да бъде отсечено.

Ора дойде да го види, преди да го замразят отново. Застана пред майка си, събрала колене, стиснала длани. Хури приглаждаше косата й, оправяше формата на бретона й. И двете бяха в бяло.

— Съжалявам, Скорпион — промълви Ора. — Не исках да се отървават от теб.

Прииска му се да каже нещо гневно, нещо, което да я нарани, но думите заседнаха в устата му. Знаеше на някакво фундаментално ниво, че тя няма вина за всичко това. Не тя беше поискала нещата, които бяха поставили в главата й.

— Няма нищо — отговори той. — Те не се отървават от мен. Просто ще ме приспят отново, докато си спомнят колко съм полезен.

— Няма да им отнеме много време — намеси се Хури. Тя коленичи, така че главата й се оказа на едно ниво с главата на дъщеря й. — Ти беше прав — додаде тя. — Независимо какво те съветваше Ора и какво казваха другите, това беше правилната постъпка. Смелата постъпка. В деня, в който го забравим, ще можем напълно заслужено също да започнем да се наричаме “вълци”.

— Такова е и моето виждане — отвърна Скорпион. — Благодаря ти за подкрепата. Не може да се каже, че нямам съюзници, просто не са толкова много, колкото са ми нужни.

— Никой от нас не се е разбързал нанякъде, Скорп. Всички ще бъдем тук, когато се събудиш.

Той само кимна в отговор, като запази за себе си своите мисли. Тя знаеше не по-зле от него какви са шансовете му да се събуди.

— А ти какво възнамеряваш? — попита я Скорпион. — Ще прекараш ли в сън това пътуване?

Очакваше да му отговори Хури, тъй като беше задал въпроса на нея. Но заговори Ора:

— Не, Скорпион — каза тя. — Ще остана будна. Сега съм на шест години. Искам да бъда по-голяма, когато пристигнем на Хела.

— Май всичко си обмислила?

— Не всичко, но си спомням все повече и повече с всеки изминал ден.

— За сенките ли? — попита той.

— Те са хора — отвърна детето. — Не точно като нас, но по-близки, отколкото предполагаш. Просто живеят от другата страна на нещо. Но там е много лошо. Нещо се е случило с дома им. Затова не могат да живеят повече там.

— Понякога тя говори за брейн-светове — обади се Ана, — мърмори някакви математически формули насън, неща за прегънати брейнове и гравитационни сигнали през цялото. Ние мислим, че сенките са същества, Скорп, обитателите на съседна вселена.

— Това е доста голям скок.

— Всичко го има вече, в старите теории. Възможно е те да се намират само на няколко милиметра оттук, в хиперпространството на цялото.

— И какво общо има всичко това с нас?

— Както казва Ора, те не могат да живеят повече там. Искат да се измъкнат. Искат да прекосят делящата ги от този брейн пропаст, но се нуждаят от помощта на някой от тази страна, за да го направят.

— Просто така? А ние ще имаме ли някаква полза?

— Тя винаги е говорила за преговори, Скорп. Според мен има предвид, че сенките може би ще успеят да ни помогнат да решим местните си проблеми.

— Стига да им помогнем да преминат пропастта — допълни той.

— Такава е идеята.

— Знаеш ли какво? — рече той, докато техниците започнаха да вкарват тръбички в тялото му. — Мисля, че ще проспя тази част.

— Какво държиш в ръката си? — попита го Хури.

Скорпион разтвори стиснатата си в юмрук длан и й показа парчето, наподобяващо част от раковина, което му беше дал Рьомонтоар.

— За късмет — обясни той.