Пропастта на опрощението

ДВАЙСЕТ И ЕДНО

Арарат, 2675 година

Скейд лежеше, полуобвита в лед и замръзналата черна пяна на инхибиторската машинария. Беше все още жива. Това поне разбраха, след като се мушнаха през тесния, накъдрен отвор в смазаната корабна стена. От контролната кушетка, на която я откриха, главата й се помръдна леко към тях, а на невъзмутимото й лице се изписа сянка на интерес. Скритите й под бялата ръкавица пръсти потрепнаха над портативната холографска клавиатура в скута й, образуваха нещо като бяла мъгла, докато се носеха по нея в ритъма на топовните залпове на музиката.

Щом ръката й се отдели от клавиатурата, настъпи тишина.

— Започвах да се чудя защо се бавите толкова.

— Дойдох за детето си, кучко — обяви Хури.

Скейд не показа, че я е чула.

— Какво се случи, Клавейн?

— Дребна злополука.

— Вълците са си присвоили ръката ти. Колко неприятно.

Клавейн й показа ножа.

— Направих каквото трябваше. Позна ли го, Скейд? Днес не е първият път, когато ми спаси живота. С него разрязах мембраната около кометата, когато с теб имахме известни несъгласия във връзка с бъдещата политика на Майка Нест. Помниш, нали?

— Доста вода изтече, откакто видях за последен път този нож. Тогава бях все още със старото си тяло.

— Съжалявам за случилото се, но направих само това, което трябваше. Ако се наложи, днес пак бих постъпил по същия начин.

— Не се съмнявам и за миг, Клавейн. Каквото и да казват, ти винаги си бил човек с убеждения.

— Дойдох за детето — обяви той.

Тя кимна почти незабележимо към Хури.

— Досетих се.

— Ще ми я дадеш ли, или държиш да се стигне до досадно, неприятно развитие на нещата?

— Ти кой начин би предпочел, Клавейн?

— Чуй ме, Скейд. Всичко е приключено. Случилото се между теб и мен, вредата, която сме си нанесли взаимно, каквато и да е тя, онова, в което сме вярвали — днес нито едно от тези неща вече няма значение.

— Точно това казах на Рьомонтоар.

— Но така или иначе си преговаряла — отбеляза Клавейн. — Така че нека доведем нещата докрай. Нека отново обединим сили. Върни ни Ора и ние ще споделяме с теб информацията, която ни даде тя. Така ще бъде по-добре за всички ни в дългосрочна перспектива.

— Какво ме интересува дългосрочната перспектива, Клавейн? Никога повече няма да видя нещо извън този кораб.

— Ако си ранена, можем да ти помогнем.

— Не мисля така.

— Дай ми Ора — поиска Хури.

Скорпион се приближи, за да огледа по-добре ранената конджоинърка. Ризницата й беше в много блед оттенък, може би дори бяла. Вероятно хамелеонска ризница: външният слой бе променил цвета си в съответствие с леда, който се бе кондензирал в кабината или бе разбил стените й отвън, преди да се преустанови светлинното захранване. Костюмът й бе издържан в стила на средновековните доспехи с изпъкнали гладки плочки, покриващи ставите на крайниците, и издут в областта на гърдите. Тясната женствена талия се разширяваше надолу в нещо, наподобяващо пола. Останалата част на тялото под кръста Скорпион нямаше как да види. Тя се губеше под леда, приковал Скейд на мястото й като кукла за продан.

Навсякъде около нея, на малки черни групички бяха пръснати инхибиторските машинки. Нито една от тях обаче не се докосваше до Скейд, нито пък в момента изглеждаше активна.

— Можете да вземете Ора — обяви тя. — Разбира се, на определена цена.

— Няма да плащаме за нея — отвърна Клавейн.

Гласът му беше тих и прегракнал, лишен от сила.

— Ти спомена за преговори. Или всъщност си имал предвид заплаха?

— Къде е тя?

Скейд раздвижи едната си ръка. Бронята изпука, размествайки тънки ледени завеси. Скейд потупа твърдата плоча върху корема си.

— Тук е, в мен. Аз я поддържам жива.

Клавейн хвърли поглед назад към Хури и тя прочете в очите му признанието, че най-сетне верността на всичко казано от нея е потвърдена.

— Благодарен съм ти. Но сега майка й си я иска обратно.

— Сякаш ти пука за майка й — отвърна подигравателно Скейд, като се подсмихна предизвикателно. — Сякаш наистина ти пука за съдбата на детето.

— Изминах целия път дотук заради детето.

— Измина целия път дотук заради един актив — поправи го Скейд.

— А предполагам също така, че това дете означава още повече за теб.

— Достатъчно — прекъсна ги Скорпион. — Нямаме време за това. Дойдохме за детето на Хури. Майната им на причините. Просто ни я дай.

— Да ви го дам ли? — Този път Скейд се изсмя на прасето. — Наистина ли мислиш, че ще бъде толкова лесно? Това нещо е в мен. В моята утроба, свързано с моето кръвообращение.

— Не “нещо”, а тя — намеси се Хури. — Ора не е “нещо”, безсърдечна мръснице.

— Но и не е човешко същество — уточни Скейд. — Независимо какво си мислиш ти. — Завъртя глава отново към Клавейн. — Да, накарах Делмар да ми отгледа ново тяло, както бе възнамерявал да направи открай време. Цялата съм от плът и кръв от врата надолу. Дори утробата ми е повече орган, отколкото машина. Такива са фактите, Невил, и трябва да ги погледнеш лице в лице: аз съм по-жива от теб, сега, след като си загубил ръката си.

— Ти винаги си била машина, Скейд. Просто не си го осъзнавала.

— Ако искаш да кажеш, че винаги съм изпълнявала дълга си, тогава го приемам. Машините имат известно достойнство: те не са способни на предателство или нелоялност.

— Не съм дошъл за урок по етика.

— Не ти ли е любопитно какво се случи с кораба ми? Не ти ли харесва приказният ми леден палат? — Тя разпери красноречиво длан, сякаш го подканяше да сподели коментарите си във връзка с подбрания от нея декор. — Направих го специално за теб.

— Аз всъщност мисля, че се е случило нещо с криоаритметичните ти двигатели — поясни старецът.

Скейд се нацупи.

— Давай, нулирай усилията ми.

— Какво се случи? — попита тихо Скорпион.

Тя въздъхна.

— Не очаквай да разбереш. Най-тънките умове в Майка Нест едва успяха да схванат лежащите в основата принципи. А ти нямаш интелигентността дори на човек. Ти си просто прасе.

— Ще ти бъда наистина благодарен, ако не ме наричаш така.

— И какво ще направиш, ако те наричам? Не можеш да ме нараниш, не и докато нося Ора. Умра ли аз, умира и тя. Съвсем просто е.

— Чудесна заложническа схема — отбеляза Клавейн.

— Не казвам, че беше лесно. Наложи се доста да си поиграят с имунните ни системи, преди да престанем да се отхвърляме една друга. — Погледът й падна върху Хури. — Изобщо не си и мисли да я приемеш отново в утробата си сега. Страхувам се, че двете вече сте абсолютно несъвместими.

Хури понечи да отговори, но Клавейн побърза да вдигне здравата си ръка и да я изпревари.

— Значи си готова да преговаряш — рече той. — Иначе нямаше защо да я предупреждаваш за съвместимостта.

Вниманието на Скейд остана приковано в Хури.

— Можете да си тръгнете оттук с Ора. На борда на този кораб все още би трябвало да има функциониращи хирургически инструменти. Мога да ви упътвам за осъществяването на цезарово сечение. А и съм сигурна, че можете да импровизирате. Все пак не става дума за операция на главния мозък. — Погледна към Клавейн. — Нали си донесъл животоподдържащо съоръжение?

— Разбира се.

— Тогава всичко е наред. Все още имам неврологична връзка с ума на Ора. Мога да я въведа във временна кома, докато трае оперативната намеса.

— Намерих хирургическа кутия — обяви Джакотет и бутна една тежка черна кутия по разбития под. На повърхността й имаше барелеф на кадуцей, покрит със скреж. — Дори да не работи, в аптечките си за първа помощ вероятно имаме всички необходими инструменти.

— Отвори я — нареди Клавейн.

Гласът му прозвуча глухо, сякаш бе доловил нещо, убягнало от вниманието на всички останали.

Кутията се отвори плавно със съскане на пружините и пред погледа им се появиха няколко таблички, умело подредени така, че да поберат колкото се може повече неща. Хирургически инструменти от матовобял метал лежаха в инкрустирани индивидуални калъфчета от пяна. Инструментите, покрити с всевъзможни клапи и фини механизми, накараха Скорпион да си помисли за набор от странни, извънземни прибори.

— Нужна ли ви е помощ? — попита Скейд.

Скритите в ръкавицата пръсти на Джакотет взеха един от инструментите от гнездото му. Ръката му трепереше.

— Аз всъщност не съм хирург — обясни той. — Преминал съм курса за даване на медицинска помощ, задължителен за всички членове на “Оръжие на сигурността”, но той не включваше извършването на операции при полеви условия.

— Няма значение — отвърна Скейд. — Както казах, аз мога да ви упътвам как да я направите. Прасето няма нужната сръчност, а Хури е прекалено силно обвързана емоционално… Колкото до Клавейн… е, това е очевидно, нали?

— Не само заради ръката ми — поясни старецът.

— Не, не само заради това — съгласи се Скейд.

— Кажи им — рече той.

— Клавейн не може да извърши процедурата — обърна се Скейд към останалите трима, сякаш този, за когото говореше, не беше сред тях, — защото няма да бъде жив, поне към края й. Такава е уговорката: можете да си тръгнете с Ора, но Клавейн ще умре, тук и сега. Никакви преговори, никакви спорове по това условие. Или ще стане по този начин, или изобщо няма да стане. Зависи напълно от вас.

— Не можеш да направиш това — възкликна Скорпион.

— Може би не ме чухте. Клавейн умира. Ора остава жива. Тръгвате си оттук с това, за което сте дошли. Как може да не сте доволни от резултата?

— Не и по този начин — обади се Хури. — Моля те, не и по този начин.

— Страхувам се, че вече съм размишлявала доста по този въпрос. Аз умирам, както виждате. Този дворец ще стане мой мавзолей. Възможностите — поне за мен — са изключително ограничени. Ако умра, отнасям Ора със себе си. Човечеството — каквото и да означава това — ще изгуби носените от нея дарове. Но ако ви я дам, тези дарове могат да бъдат използвани практически. В дългосрочен план те вероятно няма да променят съдбата на хората и да ги спасят от унищожение, но може би ще ги спасят от унищожение сега, през този век и през следващите няколко хилядолетия. Не е кой знае какво отлагане на екзекуцията всъщност… но като се има предвид каква е човешката природа, убедена съм, че ще вземем това, което ни се дава.

— Не е изключено тя да промени по-сериозно положението — каза Клавейн.

— Е, това няма да узнаем нито ти, нито аз, но разбирам какво имаш предвид. Цената на Ора няма как да бъде определена сега. Затова тя си остава толкова ценен актив.

— Тогава ни я дай — обади се Хури. — Дай ни я и направи нещо добро поне веднъж през цялото си скапано съществуване.

— Довел си я, за да помогне за смазването на преговорите, така ли? — намигна Скейд на Клавейн.

За един изпълнен с агония миг заприличаха на двама стари приятели, припомнящи си някаква смешна случка.

— Всичко е наред, Хури — рече Клавейн. — Ще ти върнем Ора.

— Не, Клавейн, не и по този начин — заяви тя.

— Това е единственият начин, по който може да стане — обясни той. — Повярвай ми, познавам Скейд. Реши ли веднъж нещо, край.

— Радвам се, че си го разбрал — обади се Скейд. — И си напълно прав. Позицията ми е твърда и не позволява никакви отклонения.

— Бихме могли да я убием — каза Хури. — Да я убием и да действаме бързо.

— Заслужава си да опитаме — отвърна Скорпион.

В Казъм Сити често го бяха викали, за да убива хората максимално бавно. Сега започна да прехвърля в съзнанието си всички бързи начини за прекратяване съществуването на разумно същество, които знаеше. Тези методи също се използваха, когато екзекуцията трябваше да се извърши по-състрадателно. Някои от тях бяха наистина бързи. Единственото неудобство беше, че никога не ги беше изпробвал върху конджоинър. И със сигурност не беше убивал конджоинърка, носеща в утробата си заложник.

— Тя няма да го позволи — изрече меко Клавейн. И докосна ръката на Хури. — Ще намери как да убие Ора, преди да се доберем до нея. Но всичко е наред, това е начинът, по който трябва да стане.

— Не, Клавейн — повтори Ана.

— Дойдох, за да подсигуря освобождаването на Ора. Това все още е целта на мисията ми.

— Не искам да умреш.

Скорпион видя как ъгълчетата на очите на стареца се разтегнаха в едва забележима усмивка.

— Да, съмнявам се, че искаш. Честно казано, и аз не го искам. Странно колко по-непривлекателни изглеждат тези неща, когато някой друг решава вместо теб. Но Скейд е взела решението си и значи точно така ще стане.

— Предлагам да предприемем нещо — прекъсна го Скейд.

— Чакай — намеси се Скорпион. Звученето на думите му му се стори неестествено, докато ги изговаряше. — Ако ти дадем Клавейн… и ти го убиеш… какво ще ти попречи да не изпълниш твоята част от сделката?

— Със сигурност е помислила за това — рече Клавейн.

— Разбира се, че съм помислила — отговори Скейд. — Както и за противоположния сценарий: какво ще попречи на вас да отведете Клавейн, ако ви дам първо Ора. Очевидно взаимното ни доверие едни към други не е достатъчна гаранция. Затова измислих решение, което според мен ще удовлетвори и двете страни.

— Кажи им го — настоя Клавейн.

Скейд посочи към Джакотет.

— Ти, човека от сигурността, ще направиш цезаровото сечение. — После премести вниманието си към Скорпион. — Ти, прасето, ще изпълниш екзекуцията на Клавейн. Аз ще ръководя и двете процедури, стъпка по стъпка. Те ще се извършват успоредно. Едната трябва да продължи точно толкова колкото и другата.

— Не — възкликна ужасено Скорпион, неспособен да повярва на ушите си.

— Посланието не стига до целта си, така ли? — попита Скейд. — Да я убия ли сега и да приключа с въпроса?

— Не — отговори Клавейн. И се обърна към приятеля си. — Скорп, трябва да го направиш. Знам, че имаш силата да го направиш. Вече си ми го доказвал хиляди пъти. Направи го, приятелю, и да приключваме с това.

— Не мога.

— Това е най-трудното, което някой някога е искал от теб, знам. Но въпреки това те моля.

Скорпион не беше способен на нищо друго, освен да повтори отново:

— Не мога.

— Трябва.

— Не — прозвуча друг глас. — Не е нужно да го прави той. Ще го направя аз.

Всички, включително Скейд, се обърнаха по посока на гласа. Там, очертана в отвора на разрушената корабна преграда, се виждаше фигурата на Васко Малинин. Държеше в ръката си пистолет и имаше също толкова замръзнал и объркан вид като останалите.

— Аз ще го направя — повтори той.

Очевидно беше стоял там известно време, незабелязан от другите.

— Имаше заповед да стоиш отвън — каза Скорпион.

— Блъд издаде контразаповед.

— Блъд ли? — повтори прасето.

— С Уртон чухме изстрели. Сякаш идваха оттук. Свързах се с Блъд и той ми разреши да дойда да проверя какво става.

— И да оставиш Уртон сама навън?

— Не за дълго, сър. Блъд изпраща совалка. Ще бъде тук след по-малко от час.

— Не трябваше да става така — рече Скорпион.

— Извинете, сър, но Блъд от самото начало смяташе, че стигне ли се веднъж до стрелба, значи е време да се нарушат правилата.

— Не можем да оспорваме това — обади се Клавейн.

Скорпион кимна, все така смазан от ужасното бреме на онова, което му предстоеше. Не можеше да остави Васко да го направи, колкото и да му се искаше да се измъкне точно от тази отговорност.

— Нещо друго за докладване? — попита той.

— Морето е странно, сър. По-зелено е и навсякъде около айсберга, докъдето поглед стига, се е събрала огромна биомаса.

— Джьглърова активност — отсъди Клавейн. — Блъд вече ни каза, че се засилвала.

— Това не е всичко, сър. Още доклади за разни неща в небето. Дори хора с невъоръжено око са забелязали това-онова.

— Битката се приближава — отсъди Клавейн. — Е, Скейд, не мисля, че някой от нас иска да отлага още нещата, нали?

— Никога не са изричани по-мъдри думи — съгласи се тя.

— Обясни ни как искаш да бъде направено. Предполагам, че първо ще трябва да свалим тази броня от теб?

— С това ще се оправя аз — отвърна тя. — Междувременно провери дали инкубаторът е готов.

Скорпион направи рязък жест към Васко.

— Върни се в лодката. Информирай Блъд, че водим деликатни преговори, после се върни с инкубатора.

— Ще го направя, сър. Но наистина знам колко трудно е за вас да… — Младежът не можа да довърши изречението си. — Искам да кажа, че съм готов да го направя аз.

— Знам — отвърна Скорпион, — но аз съм му приятел. Знам само, че не бих искал някой друг да натовари с това съвестта си.

— Нищо няма да тежи на съвестта ти, Скорп — обади се Клавейн.

“Да — помисли си Скорпион. — Нищо няма да ми тежи на съвестта.

Нищо освен факта, че съм мъчил най-добрия си приятел… единствения си истински приятел сред хората, докато умре, бавно, в замяна на живота на едно дете, което нито познавам, нито ме интересува.” Какво променяше фактът, че няма избор по въпроса? Какво от това, че всъщност изпълняваше само онова, което искаше от него Клавейн? Нито задачата му ставаше по-лесна, нито щеше да му бъде по-лесно да живее оттук нататък с мисълта, че го е направил. Защото знаеше, че това, което щеше да се случи през следващия половин час — не смяташе, че процедурата може да продължи много по-дълго, — със сигурност щеше да се запечата в паметта му така дълбоко и неизтриваемо, както белега върху рамото, направен от самия него, за да заличи намиращата се там смарагдовозелена татуировка, която го дамгосваше като човешка собственост.

Може би всичко щеше да свърши по-бързо. И може би Клавейн в действителност щеше да страда съвсем малко. Нали беше успял да блокира почти цялата болка, когато си загуби ръката. Предполагаше, че е способен да издигне по-устойчива поредица от нервни барикади, анулиращи агонията, която искаше да му причини Скейд.

Но тя беше наясно с този факт.

— Върви. Веднага — обърна се той към Васко. — И не се връщай веднага.

— Ще се върна, сър.

Васко се поколеба край съборената корабна преграда, съзерцавайки картината пред себе си, сякаш искаше да я запечата завинаги в паметта си. Скорпион разчете мислите му. Той знаеше, че когато се върне, Клавейн няма да е сред живите.

— Синко — обади се Клавейн, — направи каквото ти казва той. За мен няма проблем. Благодаря ти за загрижеността.

— Иска ми се да можех да направя нещо, сър.

— Не можеш. Не тук, не сега. Това е поредният труден урок. Понякога човек не може да постъпи както трябва. Налага се просто да си тръгне и да остави битката за някой друг ден. Много горчиво е това лекарство, синко, но рано или късно всеки трябва да го преглътне.

— Разбирам, сър.

— Не те познавам отдавна, но достатъчно дълго, за да придобия представа за твоите способности. Ти си добър човек, Васко. Колонията има нужда от теб и от други като теб. Уважавай тази нужда и не й изневерявай.

— Сър — произнесе младежът.

— Когато това свърши, Ора ще бъде отново с нас. На първо място и преди всичко друго тя е дъщеря на майка си. Не позволявай на никого да го забрави.

— Няма сър.

— Но тя е също и наша. Тя ще бъде уязвима, Васко. Ще има нужда от защита, докато расте. Това е задачата, която оставям на теб и твоето поколение. Грижете се за това момиче, защото то може би е последното нещо, което има значение.

— Ще се грижа за нея, сър. — Младежът погледна към Хури, сякаш търсеше позволението й. — Всички ще се грижим за нея. Това е обещание.

— Звучиш така, сякаш го мислиш сериозно. Мога да ти вярвам, нали?

— Ще направя всичко, което мога, сър.

Клавейн кимна, уморен, примирен, изправен пред бездна, чиято дълбочина само той бе в състояние да осъзнае.

— Това е всичко, което съм правил и аз. В повечето случаи се оказваше достатъчно добро. А сега върви, моля те, и предай поздравите ми на Блъд.

Васко се поколеба отново, сякаш искаше да каже още нещо. Но каквито и да бяха, думите му останаха неизречени. Младежът се обърна и излезе.

— Защо искаше да се избавиш от него? — попита Скорпион, след като минаха няколко секунди.

— Защото не искам да види нито миг от това.

— Ще го направя толкова бързо, колкото ми позволи тя — рече прасето. — Ако Джакотет работи бързо, аз също мога да действам бързо. Не е ли така, Скейд?

— Ще работиш с темпото, което ти диктувам аз, не по-бързо.

— Недей да правиш това по-трудно, отколкото трябва — отвърна Скорпион.

— Няма да го боли, нали? — обади се Хури. — Той може да изключва усещането за болка, нали?

— Точно този въпрос се готвех да засегна — отговори Скейд, изпитвайки очевидна радост от собствената си хитрост. — Клавейн, обясни на приятелите си какво ще позволиш да се случи, ако обичаш.

— Нямам избор, нали?

— Не и ако искаш това да доведе донякъде.

Старецът се почеса по челото. То беше заскрежено, веждите му бяха бели като козината на сибирска белка.

— Откакто съм влязъл в това помещение, Скейд опитва да преодолее нервните ми барикади. Пусна атакуващи алгоритми срещу стандартните ми осигурителни слоеве и предпазни стени, опитвайки да се промъкне до по-дълбоките контролни структури. И мога да ви уверя, че наистина е много добра. Единственото, което я спира, е древната природа на моите импланти. За нея това е като да опитва да хакерства в калкулатор с часовников механизъм. Методите й се прекалено напреднали за бойното поле.

— Е, и? — попита Хури, като премигваше, сякаш пропуска нещо очевидно.

— След като успя да проникне през тези слоеве, значи ще може да се справи с всички блокажи на болката, които съм си направил труда да инсталирам — поясни Клавейн. — Тя може да ги отвори един по един, като водни прегради на язовир, за да може болката да ги преодолее.

— Но не може да се добере до тях, нали? — попита Скорпион.

— Не и ако аз не я допусна. Не и ако не я поканя вътре и не й дам пълен контрол.

— Но ти никога не би го направил.

Не бих го направил, ако не го изискваше от мен.

— Скейд, моля те — извика Хури.

— Свали тези блокади — заяви Скейд, сякаш не я чуваше. — Свали ги и ме пусни вътре. В противен случай сделката се анулира. Ора ще умре още сега.

Клавейн затвори очи малко по-дълго, отколкото трае едно премигване. Въпреки краткотрайността на действието, той несъмнено бе издал много сложни, рядко използвани команди за управление на нервите, отменяйки стандартни подсигуряващи и защитни състояния, останали замразени вероятно десетилетия наред.

После отвори очи.

— Направено е — обяви той. — Контролът е в теб.

— Какво ще кажеш да проверим?

Старецът издаде звук, нещо средно между охкане и скимтене. Сграбчи превързания остатък от лявата си ръка и стисна челюсти. Скорпион видя как вените на врата му изпъкнаха като въжета.

— Мисля, че го имаш — обяви през стиснати зъби Клавейн.

— Сега вече съм вътре — обясни Скейд пред малобройната си публика. — И той не може да ме изхвърли или да блокира командите ми.

— Да свършваме с това — каза Клавейн.

Чертите на лицето му се отпуснаха, ефектът беше като от промяната на светлината в някакъв пейзаж. Скорпион разбра. След като възнамеряваше да го измъчва, Скейд не искаше да проваля грижливо оркестрираните си усилия със странични източници на болка. Особено ако не бяха част от плана й.

Тя придвижи скритите си в ръкавиците длани надолу. До този момент на бронята й не се виждаше никакъв разрез, но сега извитата бяла плоча, покриваща корема й, се отдели от останалата част на костюма. Скейд я остави встрани, после отпусна отново ръце от двете страни на тялото си. Там, където беше отворена бронята, под тънкия вътрешен слой на предпазния костюм се движеше издатина от мека човешка плът.

— Готови сме — обяви тя.

Джакотет се приближи до нея и коленичи, като подпря едното си коляно върху ледената купчина, покриваща долната половина на тялото й. Постави встрани черната кутия с белите хирургически инструменти.

— Прасе — каза тя, — вземи един скалпел от долното отделение. Засега е достатъчен.

Скорпион направи несполучлив опит да измъкне с непохватното си копито плътно прилепналия към определеното му място инструмент. Хури се пресегна и го извади вместо него. Постави го деликатно в дланта му.

— За последен път — произнесе Скорпион, — не ме карай да го направя.

Клавейн седеше до него, кръстосал крака.

— Всичко е наред, Скорп. Просто прави каквото ти казва тя. Знам няколко номера, които не са й известни. Няма да успее да блокира всичките ми команди, дори да си мисли, че го може.

— Говори му така, ако смяташ, че това ще улесни задачата му — обади се Скейд.

— Той никога не ме е лъгал — заяви Скорпион. — Не мисля, че ще започне да го прави сега.

Белият инструмент лежеше в дланта му, абсурдно лек, невинен малък хирургически инструмент. Сам по себе си не съдържаше никакво зло, но в този момент на прасето му се струваше, че в него е фокусирана цялата зачатъчна злина във вселената, безупречната му белота беше част от същото усещане за нещо злокобно. Титанични възможности се колебаеха и уравновесяваха в дланта му. Не можеше да го държи така, както го бяха замислили неговите създатели. Но въпреки това беше в състояние да причини достатъчно вреда с него. Предполагаше, че за Клавейн нямаше да има особено значение доколко изкусно ще бъде извършена работата. Допускането на някоя неточност можеше дори да му помогне, притъпявайки загрятата до бяло острота на болката, която бе замислила за него Скейд.

— Как искаш да седна? — попита Клавейн.

— Легни — отговори Скейд. — По гръб. С ръце до тялото.

Старецът направи каквото му беше казано.

— Нещо друго?

— Зависи от теб. Ако имаш да казваш нещо, сега е моментът. След малко това може да ти се стори доста трудно.

— Само едно нещо — рече Клавейн.

Скорпион се приближи. Почти беше настъпил моментът да се заеме с ужасяващата задача.

— Какво е то, Невил?

— Щом свърши, не губете нито миг. Отнесете Ора на сигурно място. Това наистина е единственото, което ме интересува. — Направи пауза, облиза устни. Наболата около тях брада блестеше с красивите бели кристалчета на скрежа. — Но ако има време и не ви затруднявам, бих помолил да ме погребете в морето.

— Къде? — попита прасето.

— Тук — отвърна Клавейн. — Колкото може по-скоро. Без церемонии. Морето ще свърши останалото.

Нищо не показа, че Скейд го е чула или че казаното от него я интересува.

— Да започваме — обърна се тя към Джакотет. — Прави точно каквото ти казвам. О, и, Хури?

— Да?

— Наистина не е нужно да наблюдаваш това.

— Тя ми е дъщеря — отговори Ана. — Ще стоя тук, докато си я върна.

После се обърна към Клавейн и Скорпион и усети как помежду им премина голяма вълна. Може би не беше само плод на въображението и. Може би наистина си бяха казали нещо, все пак сега и двамата бяха конджоинъри.

— Всичко е наред — произнесе на глас Клавейн.

Хури коленичи и го целуна по челото.

— Исках само да ти кажа “благодаря” — промълви тя.

Зад нея пръстите на Скейд се задвижиха отново по холографската клавиатура.

Край айсберга, на ръба на ослепителната му белота, Уртон гледаше Васко така, както един учител би гледал опитващо да се измъкне от изпълнението на задълженията си дете.

— Доста време ти отне — рече тя.

Младежът падна на колене и повърна. Стана ей така изведнъж, без предупреждение. В резултат той се почувства разбит, изпразнен.

Уртон коленичи на леда до него.

— Какво има? Какво става? — заговори напрегнато тя.

Но той не можеше да говори. Избърса с лакът остатъка от повърнатото по брадичката си. Очите му щипеха. Чувстваше се едновременно засрамен и освободен от своята реакция, сякаш в това ужасно признание на емоционална слабост бе открил неочаквана сила. В този момент на изпразване, в който му се стори, че самата му същина излезе навън, Васко осъзна, че е направил стъпка към света на възрастните, който Уртон и Джакотет смятаха само за свой.

Небето над тях имаше пурпурно-виолетов цвят. Морето беше размътено, сиви видения се плъзгаха между вълните.

— Отговори ми, Васко — каза Уртон.

Той се изправи на крака. Гърлото го болеше, умът му беше ясен и чист като херметическа камера, от която въздухът е изтеглен.

— Помогни ми за инкубатора — рече той.