Пропастта на опрощението

ЕДНО

Арарат, Системата пе Еридани А, 2675 година

Скорпион държеше под око Васко, който плуваше към брега. През цялото време си бе мислил какво ли е да потънеш, какво беше усещането от плъзгането през неосветените морски дълбини. Казваха, че ако трябва да умреш, ако нямаш избор, удавянето не е най-ужасният начин да го направиш. Чудеше се откъде някой можеше да е сигурен в това и дали то се отнасяше и за прасетата.

Мислите му се въртяха все още в тази посока, когато лодката плавно спря, но електрическият извънбордов мотор продължи да работи, докато не го изключи.

Скорпион пъхна пръчка във водата и с нейна помощ прецени, че на това място не беше по-дълбока от половин метър. Беше се надявал да открие някой от каналите, който да им позволи да се приближат максимално към острова, но очевидно трябваше да се задоволи с това положение. И да не беше договорил мястото на срещата с Васко, вече нямаше време да се връща назад, за да продължи да търси нещо, чието откриване беше проблемно дори при чисто море и ясно небе.

Скорпион тръгна към носа на лодката и хвана обвитото с прозрачен найлонов слой въже, което Васко беше използвал като възглавница. Уви здраво единия му край около китката си и прескочи през лодката с едно-единствено гъвкаво движение. Цопна в плитчината — бутилковозелената вода стигаше едва до коленете му. Почти не усети студенината й през дебелата кожа на ботушите си. След като скочи, лодката се понесе бавно по водата, но с едно дръпване на китката си той я изви така, че отмести носа й с няколко градуса. После тръгна във водата, приведен силно напред, за да я дърпа. Камъните по дъното бяха предателски хлъзгави, но този път кривите крака му свършиха добра работа. Вървя така, без да нарушава ритъма си, докато водата вече едва стигаше до средата на ботушите му и усети как лодката започна да стърже по морското дъно. Направи още десетина крачки към брега, като я дърпаше, но не посмя да продължи нататък.

Видя, че Васко бе стигнал до плитчините. Младият мъж спря да плува и се изправи във водата.

Скорпион се върна в лодката. Разяденият от корозията метал се лющеше под дланта, с която стисна корпуса й край перилото. Лодката бе на вода повече от сто и двайсет часа и това вероятно щеше да бъде последното й пътуване. Той се пресегна и пусна малката котва. Можеше да го направи по-рано, но котвите бяха също толкова податливи на ерозията, колкото и корпусът. Прекаленото доверие в тях не водеше до нищо добро.

Хвърли още веднъж поглед към Васко. Той внимателно избираше къде да стъпва на път към лодката, разперил встрани ръце за равновесие.

Скорпион взе дрехите на своя спътник и ги пъхна в раницата си, в която вече бе сложил дажбите им, питейна вода и някои неща за даване на първа помощ. Вдигна раницата на гръб и пое към сушата, от която го делеше съвсем малко разстояние, като от време на време хвърляше поглед към Васко. Знаеше, че е прекалено суров към него, но нямаше власт над гнева си, щом започнеше да се надига. Това развитие на нещата го смущаваше. Бяха изминали двайсет и три години, откакто в гнева си Скорпион бе вдигнал ръка срещу човешко същество, при изпълнението на своя дълг. Беше наясно, че насилието и грубостта могат да се извършват и с думи. Някога щеше просто да се изсмее на подобна мисъл, но напоследък се стараеше да живее поновому. Смяташе, че вече е оставил някои неща зад гърба си.

Естествено, целият този гняв бе изплувал на повърхността при перспективата да се види с Клавейн. Това бе свързано с твърде много опасения. Прекалено много емоционални нишки водеха назад към наквасената с кръв тиня на миналото. Клавейн знаеше какво бе представлявал Скорпион. Знаеше точно какво е способен да направи.

Спря и изчака младият мъж да го настигне.

— Сър…

Васко беше задъхан и трепереше.

— Как мина?

— Бяхте прав, сър. Беше малко по-студено, отколкото изглежда.

Скорпион свали раницата от раменете си.

— Предполагах, че ще е студено, но ти се справи добре. Взех ти нещата. За нула време ще изсъхнеш и ще се стоплиш. Не съжаляваш ли, че дойде?

— Не, сър. Нали търсех приключения?

Скорпион му подаде вещите.

— Ще започнат да те привличат все по-малко, когато станеш на моите години.

Беше спокоен ден, както ставаше често, когато облачната покривка над Арарат паднеше ниско. Най-близкото слънце — онова, около което обикаляше Арарат, беше като размито петно, увиснало на западната част на небето. Далечният му бинарен двойник напомняше твърд бял скъпоценен камък над противоположната страна на хоризонта и надничаше между образувалата се сред облаците пролука. Пе Еридани А и В, само дето всички ги наричаха Яркото слънце и Бледото слънце.

Сребристосивата дневна светлина отмиваше обичайния цвят от водата и тя бе заприличала на мръсносива супа със зеленикав оттенък. Изглеждаше гъста, когато ботушите на Скорпион я разсичаха, макар че плътността на микроорганизмите в нея беше малка по стандартите на Арарат. Въпреки това Васко бе поел известен риск, като бе влязъл да плува, но беше постъпил правилно, защото това им бе позволило да се приближат максимално до брега с лодката. Без да е специалист по въпроса, Скорпион знаеше, че повечето значими срещи между хората и джъглърите се осъществяваха в онези части на океана, които бяха дотолкова наситени с микроорганизми, че приличаха на носеща се по течението безбрежна маса от органична материя. Тук концентрацията беше достатъчно малка, за да няма почти никакъв риск джъглърите да изядат лодката по време на отсъствието им или да създадат местно вълнение, за да я отнесат в открито море.

Изминаха останалото разстояние, което ги делеше от сушата, и стигнаха до полегатата каменна равнина, която бяха видели от морето като тъмна ивица. Тук-там по нея се бяха образували плитки локви, които отразяваха облачното небе в сребристосивата си повърхност. Двамата се насочиха към бялото възвишение, което се намираше не много далеч от това място.

— Все още не сте ми казали за какво е всичко това — обади се Васко.

— Ще разбереш съвсем скоро. Не си ли достатъчно развълнуван от перспективата да се видиш със стареца?

— Уплашен е по-точната дума.

— Той оказва подобен ефект върху хората, но не му позволявай да го направи и с теб.

След десетминутно ходене Скорпион си възвърна силите, които бе изхабил за тегленето на лодката. Междувременно бялото възвишение се бе превърнало в купол, кацнал на земята, най-накрая се оказа, че това е надуваема палатка. Беше опъната с помощта на забити в скалата клинове, а бялата материя в основата й бе придобила различни оттенъци на зеленото. Очевидно беше кърпена и поправяна многократно. Около палатката бяха събрани и подпрени под странни ъгли раковини, изхвърлени от морето. Несъмнено бяха подредени изкусно.

— Онова, което казахте преди, сър — поде Васко, — за Клавейн, че след всичко това вече не се появявал никъде?

— Е, и?

— Ако е дошъл тук, защо просто не ни го казаха?

— Заради причината, поради която е дошъл тук — отвърна Скорпион.

Стигнаха до отварящата се под налягане врата на надуваемата структура. Край нея имаше малка кутия, от която се носеше нещо като жужене на пчели и която захранваше с електричество палатката, поддържаше необходимата разлика в налягането и осигуряваше топлина и други удобства за нейния обитател.

Скорпион огледа внимателно една от раковините и прокара върха на пръста си по острия й ръб, където бе отрязана от нещо по-голямо.

— Той, изглежда, е пообработил крайбрежната ивица.

Васко посочи вече отворената външна врата.

— Във всеки случай, по всичко изглежда, че в момента тук има някой.

Скорпион отвори вътрешната врата. Първото, което видя, беше една койка и спретнато сгънати спални принадлежности. Край нея имаше малко сгъваемо бюро, печка и устройство за синтез на храна, гарафа с филтрирана вода и кутия за хранителните дажби. Все още работеща въздушна помпа и няколко малки раковини върху масата.

— Не може да се каже от колко време отсъства — обади се Васко.

Спътникът му поклати глава.

— Не ще да е много дълго — вероятно не повече от час-два.

Васко се заоглежда, търсейки доказателството, което бе видял Скорпион, за да твърди това. Но нямаше да го открие: прасетата бяха научили отдавна, че острото обоняние, което бяха наследили от своите предци, не е присъщо за обикновените хора. Бяха научили също така, макар и по доста болезнен начин, че хората не обичаха това да им се напомня.

Излязоха отново навън и затвориха вътрешната врата така, както я бяха намерили.

— И сега какво? — попита Васко.

Скорпион откопча резервната гривна за комуникация от китката си и му я подаде. Вече й беше осигурена честота, която изключваше всякаква опасност да бъдат чути от някого на който и да било от другите острови.

— Нали знаеш как да използваш тези неща?

— Ще се оправя. Искате ли да правя нещо конкретно с нея?

— Да. Ще чакаш тук, докато се върна. Надявам се да доведа Клавейн с мен. Но в случай че той първи те открие, кажи му кой си и кой те е изпратил. После ми се обади и предложи на Клавейн да поговори с мен. Ясно?

— А ако не се върнете?

— Най-добре се обади на Блъд.

Васко заопипва гривната.

— Струвате ми се малко притеснен за умственото му състояние, сър. Мислите ли, че може да бъде опасен?

— Надявам се — отговори Скорпион, — в противен случай няма да имаме кой знае каква полза от него. — Потупа по рамото младия мъж. — А сега изчакай тук, докато обиколя острова. Няма да ми отнеме повече от час и съм почти сигурен, че ще го открия някъде край морето.

Скорпион вървеше по равния каменен бряг на острова, разперил късите си ръце за равновесие, без изобщо да се интересува дали изглежда странно или комично.

Забави крачка, тъй като му се стори, че зърва в далечината някаква фигура, която ту излиза от добиващата все по-тъмен нюанс следобедна морска мъгла, ту отново се гмурка в нея. Примижа и се втренчи съсредоточено, като се опитваше по този начин да компенсира отслабването на зрението си, което вече съвсем не беше така остро, както на младини. Той ту се изпълваше с надежда, че миражът в далечината е Клавейн, ту — че ще се окаже плод на собственото му въображение, някаква заблудила го игра на светлината, сянката и скалите.

Колкото и да не му се искаше да го признае, беше неспокоен. Бяха минали шест месеца, откакто бе видял за последен път Клавейн. Времето не беше особено много, поне не в сравнение с продължителността на човешкия живот. Скорпион обаче не можеше да се избави от чувството, че ще срещне познат, когото не е виждал от десетилетия, изкривен до неузнаваемост от живота и преживяванията си. Чудеше се как да реагира, ако се окажеше, че Клавейн действително си бе изгубил ума. Дали изобщо щеше да го разбере, ако наистина бе така? Беше прекарал достатъчно време в компанията на хора, за да предугажда уверено намеренията, настроението и общото им умствено състояние. Казваха, че умът на хората не се различавал чак толкова от свинския. Но когато ставаше дума за Клавейн, Скорпион винаги си напомняше да не се доверява на очакванията си. Клавейн не беше като другите хора. Историята го бе формирала по неподражаем начин и в резултат се беше получило нещо уникално и вероятно чудовищно.

Скорпион беше петдесетгодишен. Познаваше Клавейн през половината си живот, откакто беше пленен от бившата му клика в Йелоустоунската система. Малко след това Клавейн дезертира от редиците на конджоинърите и след като известно време бяха таели взаимни подозрения, в крайна сметка двамата застанаха от една и съща страна на барикадата. Събраха банда разпуснати войници и подбрани привърженици от околностите на Йелоустоун и откраднаха кораб, за да отпътуват за системата Ризургам. По пътя някогашните другари на Клавейн, конджоинърите, ги преследваха и тормозеха. От Ризургам, вече на съвсем друг кораб, пристигнаха тук, на това синьо-зелено, подгизнало от вода топче за игра, наречено „Арарат”. След Ризургам почти не им се беше налагало да се бият, но двамата продължиха да работят заедно за изграждането на временната колония.

С дружни усилия допринесоха за създаването на цели общности. Караха се често, но само по наистина важни въпроси. Когато единият или другият се отклонеше към прекалено сурова или прекалено мека линия на поведение, другият непременно балансираше нещата. Именно през тези години Скорпион изгради достатъчно силен характер, за да престане да мрази човешките същества във всеки съзнателен миг от своето съществуване. Дължеше на Клавейн поне това.

Само дето нищо никога не беше толкова просто, нали?

Проблемът бе в това, че Клавейн бе роден преди петстотин години и беше живял през голяма част от тях. Ами ако този Клавейн, когото знаеше Скорпион, когото знаеха жителите на колонията, беше само преходна фаза, като измамен проблясък на слънчев лъч в буреносен ден? В ранните дни на познанството си с него Скорпион го наблюдаваше поне с „половин око”, нащрек да не би безразборните му касапски стремежи внезапно да се завърнат. Така и не забеляза нищо, което да събуди подозренията му, но пък видя предостатъчно, за да се увери, че Клавейн съвсем не е страшилището, за което го представя историята.

През последните две години обаче увереността му се сгромоляса. Не защото Клавейн стана по-жесток, свадлив или склонен към насилие от преди, но нещо в него все пак се промени. Сякаш качеството на светлината над даден пейзаж внезапно стана друго. А фактът, че, както знаеше добре, самият той предизвикваше подобни опасения в другите, не му носеше кой знае какво успокоение. Познаваше състоянието на собствения си ум и се надяваше никога повече да не нарани човешко същество, както бе правил многократно в миналото. Можеше обаче само да гради догадки за ставащото в главата на приятеля му. Беше сигурен само в едно: че Клавейн, когото познаваше, Клавейн, с когото се бяха били рамо до рамо, се беше оттеглил някъде навътре в себе си, в някакво достъпно само за него самия пространство. Още преди да се уедини на този остров, бе стигнал до момента, когато Скорпион вече почти не беше в състояние да го разбира.

Но не го винеше за това. Никой не би го обвинил.

Скорпион продължи да върви напред, докато се увери, че фигурата е реална, а след като се приближи още малко, вече можеше да различи някои детайли. Фигурата беше коленичила на морския бряг, неподвижна, сякаш потънала в мечти, прекъснали невинното оглеждане на останалите след отлива локви солена вода и фауната в тях.

Наистина беше Клавейн; Скорпион бе сигурен, че е той, дори само допреди миг да си мислеше, че островът е необитаем.

В първия момент прасето изпита огромно облекчение. Поне виждаше, че Клавейн е все още жив. Каквото и да се случеше днес, това поне беше несъмнена победа.

Когато се доближи достатъчно, за да го чуят, ако извика, Клавейн усети присъствието му и се огледа. Беше се появил бриз, който липсваше при приземяването на Скорпион. И сега развяваше разчорлените бели коси на Клавейн пред червено-розовото му лице. Брадата му, обикновено спретнато подстригана, също беше пораснала, недокосвана от самото му заминаване. Слабата му фигура беше облечена в черно от горе до долу, а върху раменете си беше наметнал тъмен шал или пелерина. Стоеше в някаква странна поза, нещо средно между коленичил и прав, сякаш беше поспрял само за миг.

Скорпион обаче беше сигурен, че се взира в морето от часове.

— Невил — произнесе той.

Клавейн отговори нещо, устните му помръднаха, но думите бяха заглушени от шума на вълните.

— Аз съм… Скорпион — провикна се отново прасето.

Устата на Клавейн се размърда повторно. Гласът му приличаше на грачене, малко по-силно от шепот.

— Казах, че се разбрахме да не идваш тук.

— Знам. — Скорпион вече се беше доближил достатъчно, за да вижда хлътналите старчески очи на своя събеседник, ту закривани, ту откривани от мятаните от вятъра бели кичури коса. Те като че ли бяха фокусирани върху нещо много отдалечено и мрачно. — Знам, и цели шест месеца уважихме молбата ти, нали?

— Шест месеца ли? — почти се усмихна Клавейн. — Толкова много време ли мина?

— Шест месеца и една седмица, ако искаш да съм съвсем точен.

— Изобщо не ми се струва толкова дълго. Сякаш току-що съм пристигнал. — Клавейн погледна отново назад към морето и тилът му се озова срещу Скорпион. Скалпът, който прозираше под оредялата бяла коса, имаше същия яркорозов цвят като кожата на прасето. — А понякога ми се струва, че е минало много повече време — додаде старецът, — сякаш никога не съм правил нищо друго, освен да прекарвам всеки ден тук. Понякога имам чувството, че на тази планета няма друга жива душа.

— Все още сме тук — каза Скорпион, — всичките сто и седемдесет хиляди човека. И все още имаме нужда от теб.

— Специално помолих да не бъда обезпокояван.

— Освен ако не става въпрос за нещо важно. Това винаги е влизало в уговорката, Невил.

Клавейн се изправи мъчително бавно. Беше по-висок от Скорпион, но прекомерната слабост сега му придаваше вид на нахвърляна набързо скица. Крайниците му наподобяваха драски на фона на небето.

Скорпион се взря в дланите му. Това бяха фините длани с тънки чувствителни пръсти на хирург. Или може би на водещ разпити. Стържещият звук от допира на дългите му нокти по влажния черен плат на панталоните накара прасето да трепне.

— Е?

— Открихме нещо — поясни Скорпион. — Не знаем точно какво представлява, нито кой го е изпратил, но мислим, че идва от Космоса. Мислим също така, че в него може би има някой.