Пропастта на опрощението

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТ

Арарат, 2675 година

Совалката кръжеше над Първи лагер.

Слънцето беше почти залязло. На последната оскъдна дневна светлина Васко наблюдаваше заедно с другарите си как обвитият в зелено шпил се спуска зад носа. Той бе хвърлил полегатата си сянка в последните минути дневна светлина, сянка, която се движеше не само в синхрон със спускането на слънцето, но и в съответствие с променящата се позиция и наклон на кораба. Движението беше прекалено бавно, за да се забелязва някаква разлика във всеки миг. Наподобяваше наблюдаването на часовникова стрелка: помръдването й ставаше явно само след като преместиш погледа си встрани за една-две минути и го върнеш след това. Корабът наистина се движеше, влачен от наметалото от биомаса, и сега между него и залива стоеше каменният език на намиращия се там нос. Той не беше голям, простираше се само неколкостотин метра навътре в морето, и със сигурност нямаше да бъде достатъчен да отклони напълно очакваните цунами. Определено обаче щеше да намали силата им и колкото по-далече бъдеше придвижен корабът, толкова по-значителен щеше да е предпазният ефект.

— Тя качи ли се на борда му? — попита Хури с широко отворени, нефокусирани очи.

Ора, изглежда, бе заспала отново, тъй като Ана Хури говореше единствено от свое име.

— Да — отвърна Васко.

— Надявам се да успее да го вразуми.

— Какво се случи тогава…? — Той я погледна в очакване да каже нищо, но тя мълчеше. — Когато Ора заговори…?

— Да?

— Това наистина беше тя, нали?

Хури го изгледа, присвила леко едното си око.

— Това притеснява ли те? Дъщеря ми смущава ли те?

— Просто искам да знам. Сега тя спи, нали така?

— Не е в главата ми.

— Но беше?

— Накъде биеш, Малинин?

— Искам да знам как действа това. Мисля, че тя може да ни бъде полезна. Вече ни помогна, но това е само началото, нали?

— Вече ви казах — отвърна Ана. — Ора знае доста неща. И ние просто трябва да слушаме.

Хела, 2727 година

Рашмика стоеше сама в стаята си в нощта, след като керванът беше прекосил моста. Отвори с треперещи ръце малката метална кутия, която й беше дал Пьотр, изпълнена със страх — въпреки себе си — да не би това да се окаже някакъв номер или измама. В кутията обаче не намери нищо друго, освен навита на руло тънка пожълтяла хартия. Имаше цвят на тютюн. Разгъна я внимателно и впери поглед в бледите серии сиви знаци в единия край на листа.

За нетренираното око те не означаваха абсолютно нищо. В първия момент й напомниха нещо и трябваше да се замисли, преди да разбере какво означават. Разположените на известно разстояние едно от друго вертикални тиренца, изписани все по-близко колкото по-надясно по листа плъзгаше погледа си, й напомниха диаграма на пределите на химическо абсорбиране в даден звезден спектър. В този случай обаче линиите символизираха отделните изчезвания, като там, където бяха по-нагъсто, беше изобразено бъдещето. Но какво точно означаваше това? Дали че те щяха да се превърнат в норма и Халдора щеше да изчезва от реалността и да се връща обратно в нея като дефектна светлинна инсталация? Или планетата един ден просто щеше да изчезне веднъж завинаги?

Рашмика се взря отново в листа. Над първата последователност от знаци имаше втора. Те си съответстваха почти напълно освен в една точка, където долната поредица имаше още една вертикална чертичка, липсваща в горната.

Преди двайсет и няколко години, беше казал Пьотр.

Преди двайсет и няколко години Халдора беше престанала да съществува в продължение на една секунда и една пета. Дълго космическо премигване. Не просто миг на божествено невнимание, а истинска божествена дрямка.

И по време на това отсъствие се беше случило нещо, което не се бе понравило на църквите. Нещо, което може би беше струвало живота на безобидния старец.

Вгледа се отново в листа и за първи път се запита защо Пьотр й го беше дал и какво се очакваше да направи с него.

Арарат, 2675 година

Асансьорът слизаше вече няколко минути, когато Антоанет усети, че той се накланя и се отклонява от обичайния си маршрут. Тя извика, защото помисли, че асансьорът ще се сгромоляса на дъното на шахтата, но той продължи да се движи гладко още десетина секунди, когато след нова поредица от резки поклащания, промени за пореден път посоката. Нямаше представа къде се намира, освен че е някъде дълбоко в кораба, може би дори под водната линия, в последните неколкостотин метра от корпуса, които се намираха под водата. Дори да беше взела някакви карти — не че го беше направила, разбира се, — те вече щяха да бъдат напълно безполезни. Не само защото тези усойни нива бяха труднодостъпни от по-горните етажи, но и защото периодично претърпяваха конвулсивни и объркващи промени в локалната архитектура. Дълго време се смяташе, че асансьорните линии оставаха стабилни на фона на всеобщите промени, но сега Антоанет разбра, че не е така и че би било безполезно да опитва да се придвижва с помощта на уж познати отправни точки. Ако беше взела инерционен компас и гравитометър, може би щеше да успее да определи местоположението си с точност четирийсет-петдесет метра в триизмерното пространство… но не го беше направила, затова нямаше друг избор, освен да се довери на Капитана.

Асансьорът спря, очевидно достигнал целта си. Вратата се отвори и последната останала течност изтече надолу. Тя тропна няколко пъти с крака, за да изтърси обувките си, усещайки неприятната влага от подгъва на панталоните си по кожата на прасците. Наистина не беше облечена подходящо за среща с Капитана. Какво ли щеше да си помисли той?

Антоанет погледна навън и едва успя да удържи неволното си възклицание от изненада и радост. Макар да съзнаваше, че всеки момент е безценен, беше невъзможно да не се развълнува от гледката. Знаейки, че се намира дълбоко в кораба, очакваше поредната мрачна, усойна картина. Смяташе, че Капитанът ще се материализира посредством манипулирането на намиращите се наблизо отпадъци или някоя от изкривените стени. Или по някакъв друг начин, но с подобно качество.

Капитанът обаче я беше отвел на някакво съвсем различно място. Намираше се в огромна камера, която на пръв поглед изглеждаше безкрайна. Отгоре се извисяваше безбрежно небе в пищен син цвят. Във всички посоки, докъдето поглед стигаше, се виждаха само редици от дървета. Подухваше приятно ухаещ бриз и от клоните на най-близките дървета се носеха птичи гласове. По-нататък се простираше прелестна зелена полянка, до която се стигаше по груба дървена стълба. Езерцето в единия й край се захранваше от весело пеещ водопад. Водата на него беше с прекрасен черен цвят освен на местата, където се вливаше водопадът, образувайки бяла като сметана пяна. Вместо да намеква за мръсотия, черният цвят придаваше на водата прохладен, подканящ вид. Почти до брега върху безупречно поддържаната поляна се издигаше дървена маса. От двете й страни имаше пейки от дървесни трупи.

Антоанет неволно направи крачка извън асансьора. Вратата се затвори зад нея. Тя не виждаше друга алтернатива, освен да слезе по широката стълба до поляната, чиято трева разкриваше всички нюанси на зеленото и жълтото, които си беше представяла някога.

Беше чувала за това място. Спомни си, че Клавейн веднъж бе споменал за него. Поляна в “Носталгия по безкрая”. Някога местоположението й беше точно картографирано, но след като големият кораб беше изпразнен при приземяването си на Арарат, никой повече не успя да намери поляната. Изпращаха групи по местата, където се очакваше да я открият, но всеки път без успех.

Поляната беше огромна. Учудващо беше, че е възможно да пропуснеш едно толкова обширно място, но “Носталгия по безкрая” беше наистина с внушителни размери. И ако корабът не искаше нещо да бъде намерено… е, Капитанът определено разполагаше с нужните средства, за да скрие каквото пожелае. Коридорите и асансьорните линии, водещи дотам, можеха да се променят. Цялото място — цялата камера, заедно с поляната — можеше дори да бъде преместено другаде в кораба, така, както се говореше, че заседналите в човешкото тяло куршуми се движат бавно из него години след като са били изстреляни.

Антоанет не мислеше, че някога ще успее да разбере точно къде се намира то. Капитанът я беше довел тук по някакви свои съображения и може би никога повече нямаше да й позволи да го види отново.

— Антоанет.

Това беше по-скоро свистене, модулация от шуртенето на водопада.

— Да?

— Отново забрави нещо, нали?

Фенерчето ли имаше предвид? Не, разбира се, че не. Тя се усмихна. Въпреки всичко не беше чак такава забравана, както се бе опасявала.

Сложи очилата. През тях видя същата поляна. Цветовете бяха дори още по-ярки. Във въздуха прелитаха птици, движещи се червени и жълти петна на фона на ослепително синьото небе. Птици! Прекрасно беше да види отново птици, макар да знаеше, че са дело на очилата.

Антоанет се огледа и се стресна, като видя, че има компания. Край масата, по дървесните трупи от двете й страни, бяха насядали хора.

Странни хора. Наистина странни хора.

— Ела насам — обади се един от тях, като я подкани да заеме празното място.

Повикалият я мъж беше Джон Браниган; тя го разбра веднага с абсолютна убеденост. За пореден път той се представяше в малко по-различна форма.

Замисли се за първите две привидения. И двете й бяха напомнили за Марс. Първия път носеше толкова стар модел скафандър, че очакваше да види в него отвор, през който да се зарежда с въглища. Вторият път костюмът му беше малко по-съвременен: в никакъв случай не модерен, но поне едно поколение по-млад. Освен това тогава Джон Браниган изглеждаше по-стар с цели десет-двайсет години по нейна преценка. А сега гледаше към дори още по-стара негова версия, но затова пък скафандърът му беше с още половин век по-млад от костюма, който беше носил при втората им среща.

Това всъщност почти не приличаше на костюм, а по-скоро на какавида от сребристосива, произведена от насекомо нишка, увита около него. През прозрачната материя на костюма прозираха механизми, напомнящи човешки органи: издатини с форма на бъбреци и пурпурна маса, напомняща бели дробове, и всички те пулсираха и туптяха. Видя отровнозелени течности, които препускаха през километри зигзагообразни тръбички. Под всичко това Капитанът беше гол и тя можеше да оглежда спокойно грозните катетри и системи за изхвърляне на отпадъчните продукти. Капитанът обаче сякаш не си даваше сметка за този факт. Пред нея стоеше човек от доста отдалечено столетие, столетие, което, като се замислеше, изглеждаше по-далечно и странно от по-ранните периоди, към които беше надзърнала при предишните му две появи.

Костюмът не покриваше главата му. Този път той изглеждаше по-стар. Кожата сякаш беше засмукана към черепа посредством някакъв вакуумен процес, така че да прилепва към всяка падина. Можеше да различи вените под нея с хирургическа точност. Изглеждаше деликатен, създаваше впечатлението, че би могла да го смачка в дланта си.

Антоанет седна на предложеното й място. Останалите хора около масата носеха същия тип костюми, различаващи се незначително само в детайлите. Но не си приличаха. На някои им липсваха цели парчета. Имаха в телата си празнини, които костюмите бяха запълнили със същата сложна машинария, заместваща липсващите органи, и с яркозелените тръбички, които беше видяла в скафандъра на Капитана. Една от жените беше без ръка. На нейно място, под прозрачната материя на костюма, се виждаше стъклен крайник, изпълнен с подобие на кости, мускули и нервни влакна. Един от мъжете пък беше със стъклено лице, към чиято вътрешна повърхност бяха притиснати живите тъкани. Друг изглеждаше на пръв поглед нормален, само дето имаше две глави: женска, приблизително на нормалното място, и на млад мъж, прикрепена над дясното рамо на тялото.

— Не се притеснявай от тях — обади се Капитанът.

Антоанет си даде сметка, че най-вероятно се е втренчила във фигурите.

— Аз не…

Джон Браниган се усмихна.

— Те са войници. Сред водещите елементи за настъпленията в Коалицията за невронна чистота.

Дори това някога да бе означавало нещо за нея, явно беше отдавна забравено.

— Ами ти? — попита го.

— И аз бях сред тях известно време. Докато отговаряше на непосредствените ми нужди. Бяхме на Марс, биехме се срещу конджоинърите, но не мога да кажа, че сърцето ми беше сто процента с тях.

Антоанет се приведе напред. Поне масата беше съвсем реална.

— Джон, има нещо, за което се налага да поговорим на всяка цена.

— О, не ми разваляй удоволствието. Току-що започнах да си бъбря с другарите си от войнишките времена.

— Всички тези хора са мъртви, Джон. Умрели са… колко, преди триста-четиристотин години? Така че защо не прекратиш това носталгично пътуване? Налага се да се справим незабавно със ставащото тук и сега.

Той й намигна и наклони глава към един от насядалите край масата хора.

— Виждаш ли Коленков? Оня с двете глави?

— Трудно можеш да го пропуснеш — отвърна с въздишка Антоанет.

— На рамото й е брат й. Постъпиха заедно във войската. Едно от оръжието на паяците го улучи така, че главата му изхвърча. Отглеждаха му ново тяло. Междувременно можеха да свържат главата към машина, но винаги е за предпочитане да се използва истинско тяло.

— Бас държа. Капитане…

— Затова Коленков прие да носи главата на брат си, докато тялото му бъде готово. Можеха дори да влизат в битка така. А нищо не е в състояние да уплаши паяците толкова, колкото един двуглав войник, да го знаеш от мен.

— Капитане. Джон. Чуй ме. Трябва да се фокусираме върху настоящето. Тук, в Арарат, сме изправени пред сложна ситуация. Знам, че знаеш за нея… вече говорихме по този въпрос.

— О, това ли — измънка той.

Приличаше на дете, на което напомнят да си напише домашните през първия ден от ваканцията.

Антоанет удари с юмрук по масата толкова силно, че си нарани ръката.

— Знам, че не ти се занимава с това, Джон, но се налага да поговорим именно за този проблем. Не можеш да се откажеш просто така, когато ти се прииска. Можеш да спасиш няколко хиляди човешки живота, но заради това ще умрат много, много повече.

Компанията се промени. Пак седеше на една маса с войници — даже разпознаваше някои от лицата — но сега всички изглеждаха така, сякаш бяха преживели още няколко военни години. Лоши военни години. Капитанът беше с подрънкваща протеза там, където преди имаше здрава, нормална ръка. Костюмите не бяха направени вече от изпредените от насекоми нишки, а представляваха комплекти от плъзгащи се плочки. Бяха с изключително силни отразяващи свойства, като направени от люспи втвърден живак.

— Проклети демаршисти! — възкликна Капитанът. — Нека запазим шибаните биотехнологии дотогава, когато ще имаме наистина нужда от тях. Подредихме добре паяците. После те изтеглиха лицензите, казаха, че нарушаваме условията за справедливо използване. Целият този заплетен боклук просто се разтопи за една нощ. Костюми и всякакви неща от този род — изчезнаха ей така. Гледай с какво сме принудени да действаме сега.

— Сигурна съм, че ще се справите чудесно — отговори Антоанет. — Капитане, чуй ме. Патърн джъглърите теглят кораба към по-безопасно място. Трябва да им дадем време.

— Те имаха време — заяви той.

Това беше окуражаващ момент на прояснение, на връзка с настоящето.

— Но не достатъчно.

Стоманеният юмрук на новата му ръка се сви.

— Ти не разбираш. Трябва да напуснем Арарат. Над нас се отварят прозорци.

Косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Прозорци ли, Джон?

— Усещам ги. Усещам много неща. Аз съм кораб, дяволите да го вземат.

Изведнъж останаха сами. Само Капитанът и Антоанет. В изключително лъскавата му броня тя видя отражението на прекосяваща небето птица.

— Ти си кораб. Добре. Тогава престани да се вайкаш и започни да действаш като такъв. Това започва с чувство на отговорност към екипажа, а екипажът включва и мен. Какви са тези прозорци?

Той не отговори веднага. Дали беше успяла да пробие през обвивките до неговата същина или го беше запратила дори още по-дълбоко в лабиринта на регресията му?

— Възможности за бягство — отвърна най-сетне Капитанът. — Чисти канали. Те ту се отварят, ту се затварят.

— Не е изключено да грешиш. И може да стане наистина, ама наистина зле, ако сгрешиш.

— Не мисля, че греша.

— Ти чакаше с надежда да получиш знак. Някакво послание от Рьомонтоар. Но то така и не пристигна.

— Може би няма как да ми го изпрати. Може би се е опитвал, но това е най-доброто, което ще получим.

— Дай ни още няколко часа — каза тя. — Това е всичко, за което те молим. Колкото да придвижим кораба до по-безопасно разстояние. Моля те, Джон.

— Разкажи ми за момичето. За Ора.

Антоанет се намръщи. Помнеше, че му бе споменала за нея, но не и че е казала името й.

— Ора е добре — отвърна предпазливо тя. — Защо?

— Какво има да каже тя по въпроса?

— Мисли, че трябва да се доверим на патърн джъглърите.

— А освен това?

— Непрекъснато говори за някакво място, наречено “Хела”. Свързано с някакъв човек на име Куейч.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко. Няма да се учудя, ако не означава нищо. Освен това Ора не говори с нас директно — всичко се предава чрез майка й. Не мисля, че Скорпион го приема сериозно. Честно казано, не съм сигурна, че и аз го приемам сериозно. Те наистина, наистина искат да вярват, че Ора е нещо ценно, защото им струва извънредно скъпо. Но ако все пак не е така? Ако е просто обикновено дете? Ако знае нещичко, но съвсем не толкова много, колкото им се иска на всички?

— Какво мисли Малинин?

Въпросът му я изненада.

— Защо пък точно Малинин?

— Те говорят за него. Чувам ги. Чух за Ора по същия начин. Хилядите хора в мен, всичко, което си шепнат, всичките им тайни. Нуждаят се от нов лидер. Това би могъл да бъде Малинин; би могла да бъде Ора.

— Дори не е направено официално съобщение за съществуването на Ора — рече Антоанет.

— Сериозно ли мислиш, че това променя нещо? Те знаят, всички до един. Подобно нещо не може да бъде запазено в тайна, Антоанет.

— Те вече имат лидер.

— Искат друг, някой умен и малко плашещ. Някой, който чува гласове, някой, на когото ще позволят да ги води в несигурни времена. Скорпион не е този лидер. — Капитанът направи пауза и погали изкуствената си ръка с пръстите на другата. — Прозорците продължават да се отварят и затварят. Усещам все по-голяма настойчивост. Ако зад това стои Рьомонтоар, нищо чудно да е в състояние да ни предложи още много възможности за бягство. Скоро, съвсем скоро ще трябва да предприема нещо.

Тя разбра, че напразно си е загубила времето. В началото беше помислила, че като й беше показал това място, Капитанът я беше подканил към ново ниво на близост, но позицията му не се беше променила ни най-малко. Антоанет беше изложила гледната си точка и в отговор той само я беше изслушал.

— Не трябваше да си правя труда да идвам — промълви тя.

— Антоанет, сега ме чуй ти. Харесвам те повече, отколкото си даваш сметка. Винаги си се отнасяла с мен мило и състрадателно. Поради това и ти, и твоето оцеляване съвсем не са ми безразлични.

Тя го погледна право в очите.

— И в такъв случай какво правим, Джон?

— Можеш да заминеш. Все още има време. Но не много.

— Благодаря. Но, ако нямаш нищо против, ще остана за пътуването.

— Някаква причина да го направиш?

— Да — отвърна тя и се огледа. — Това е единственият приличен кораб в града.

Скорпион крачеше из совалката. Беше направил прозрачни почти всички повърхности по корпуса освен ивицата, обозначаваща пода и частта, където Валенсин чакаше с Хури и нейното дете. Тъй като беше оставено само най-необходимото осветление, той виждаше всичко навън така, сякаш плуваше в нощния въздух.

С падането на нощта бе станало очевидно, че въздушната битка вече се беше приближила много до Арарат. Облаците се бяха разкъсали, може би в резултат на изключително силните енергии, изхвърляни в горния атмосферен слой на планетата. Новините за падащи от небето обекти пристигаха прекалено често, за да могат да бъдат обработени. На всеки няколко минути огнени ивици разсичаха небето като неидентифицирани обекти — космически кораби, ракети или може би неща, за които жителите на колонията нямаха име, разрязваха дълбоко въздушното пространство на Арарат. Понякога образуваха цели залпове; друг път някакви неща преминаваха като че ли с маршова стъпка. Траекториите им представляваха понякога невероятно остри, невъзможни завои и салта. Ясно беше, че главните участници в битката използваха потискаща инерцията машинария с необузданост, която смразяваше Скорпион. Ора вече им го беше казала чрез устата на майка си. Очевидно извънземната технология се контролираше малко по-добре, отколкото по времето, когато Клавейн и Скейд бяха изпробвали нервите си при дългото преследване от Йелоустоун до пространството около Ризургам. Все още обаче имаше хора, разказващи ужасяващи истории за случаите, когато технологията излизала извън контрол. Принудена да действа отвъд границите на стабилността, потискащата инерцията апаратура бе причинила ужасни неща както на плътта, така и на съзнанието. Ако сега я използваха като рутинно военно средство — поредната играчка в пясъчника — не смееше да мисли кое вече се смята за опасно.

Сети се за момент за Антоанет; надяваше се да е стигнала до някакво споразумение с Капитана. Не вярваше особено, че ще успее да промени решението му веднъж щом го беше взел. Но все още й е беше съвсем ясно дали възнамеряваше да изстреля кораба. Може би беше включил конджоинърските двигатели само за да се увери, че все още работят, за да знае дали може да разчита на тях, ако се наложи да ги използва в бъдеще. Това не означаваше, че корабът щеше да излети до няколко часа.

Отчаяният, роден от копнежа оптимизъм беше чужд на Скорпион дори в този момент и му беше абсолютно чужд в годините, които бе прекарал в Казъм Сити. Беше песимист по сърце. Може би заради това не го биваше особено в планирането, в умението да мисли в перспектива, надхвърляща няколко дни. Ако ти е присъщо по рождение да очакваш нещата да стават все по-лоши, какъв смисъл има да опитваш да се намесиш? Единственото, което оставаше, беше да направиш възможно най-доброто при ситуацията в момента.

Но ето че сега се надяваше — въпреки доказателствата в полза на противното — корабът да остане на Арарат. Нещо явно не беше наред с него, щом бе започнал да мисли по този начин. Нещо се случваше със съзнанието му. И не се налагаше да търси надалеч, за да разбере за какво става въпрос.

Само преди няколко часа беше нарушил дисциплината, която си налагаше вече двайсет и три години. В присъствието на Клавейн беше полагал усилия да живее според неговите стандарти. През целия си живот преди срещата с него беше мразил чистокръвните хора заради това, което му бяха причинили през годините, когато бе техен роб. И ако това не беше достатъчно да подхранва враждебността му, стигаше да си помисли какво представлява: комична кръстоска между човек и свиня, компромис, притежаващ недостатъците и на двата вида и нито едно от техните предимства. Знаеше чудесно дългия списък от своите слабости. Не можеше да върви така добре както хората. Не можеше да държи предмети като тях. Не можеше да чува и да вижда добре като тях. Някои цветове нямаше да разпознае никога. Не можеше да мисли така плавно като човек и не притежаваше добре развитата човешка способност за абстрактно визуализиране. Когато слушаше музика, чуваше само сложни, последователни звуци, лишени от какъвто и да било емоционален елемент. Продължителността на живота му в най-добрия случай щеше да бъде едва две трети от човешката, без терапия за удължаване. И — поне така твърдяха някои хора, когато не знаеха, че ги слуша прасе — кръстоските като него дори нямаха вкуса, предвиден от природата за тях.

Това причиняваше болка. Голяма, истинска болка.

Той обаче се бе осмелил да мисли, че е оставил цялата тази обида зад гърба си. Или, ако не зад гърба си, поне в малко, запечатано отделение в ума си, което отваряше единствено в кризисни моменти.

Но дори тогава държеше негодуванието си под контрол и го използваше само колкото да му даде сила и решителност. Положителната страна беше, че именно това го беше пришпорвало да се старае да бъде нещо по-добро от онова, което очакваха от него. То го беше карало да потърси и да открие в себе си лидерски качества и състрадание, които не бе подозирал, че притежава. Щеше да им покаже на какво е способно едно прасе. Щеше да им покаже, че едно прасе може да бъде не по-лош ръководител от Клавейн — също толкова предвидлив и безпристрастен, толкова жесток и толкова добър, колкото изискват обстоятелствата.

И успяваше в продължение на двайсет и три години. Обидата го беше направила по-добър. Но сега си даваше сметка, че през цялото това време все пак бе оставал в сянката на Клавейн. Дори когато беше заминал на острова, той всъщност не се беше отказал от властта.

Само че сега Клавейн вече го нямаше и едва четирийсет часа след началото на новия режим, само четирийсет часа, след като бе поел с препъване истинското лидерство, Скорпион се беше провалил. Беше се нахвърлил срещу Халат, човекът, който в мига на яростта му се бе превърнал в олицетворение на целия чистокръвен човешки род. Знаеше, че оръжието бе хвърлено от Блъд, но и неговата собствена ръка беше стиснала здраво ножа на колана му. Блъд се беше превърнал просто в оръжие на намерението на Скорпион.

Никога не беше харесвал Халат. В това отношение нищо не се беше променило. Той се беше компрометирал с участието си в тоталитарното правителство на Ризургам. Нищо не можеше да се докаже, но беше повече от вероятно да е знаел поне за побоите и разпитите, за наредените от правителството екзекуции. Но въпреки всичко бежанците от Ризургам трябваше да бъдат представени по някакъв начин. Халат беше свършил много полезна работа през финалните дни от пътуването към Арарат. Разумни и достойни за доверие според Скорпион хора бяха готови да свидетелстват в негова полза. Той беше опетнен, но не и обвинен в престъпление. И когато човек се загледаше внимателно във фактите, откриваше някакво нещастие в личната история на почти всички, пристигнали от Ризургам. Къде трябваше да бъде прокарана разделната линия? Сто и шейсет хиляди бежанци бяха пристигнали на Арарат от стария свят и много малко от тях не бяха имали никаква връзка с правителството. В една такава държава правителствената машина засягаше живота на повече хора, отколкото оставяше на мира. Никой не можеше да се храни, да спи или да диша, без да участва по един или друг начин във функционирането й.

И така, той не харесваше Халат. Но Халат не беше чудовище или беглец. И поради това — в този миг на изпепеляващ гняв — беше нападнал един, в общи линии, почтен човек, който имаше малшанса да не бъде сред харесваните от него. Халат го беше накарал да изгуби напълно самоконтрол поради разбираемия си скептицизъм във връзка с Ора и Скорпион беше позволил това раздразнение да го настъпи по мазола. Беше се нахвърлил върху него, но със същия успех това можеше да бъде всеки друг. Дори, стига раздразнението му да беше достатъчно силно, на мястото на Халат можеше да бъде някой от хората, които наистина харесваше, като Антоанет, Зейвиър Лиу или някой от другите, заемащи ръководни длъжности.

Най-лошото от всичко беше начинът, по който бяха реагирали другите членове на групата. Когато яростта му се беше уталожила, когато беше осъзнал чудовищността на своята постъпка, беше очаквал бунт. Или поне открито поставяне под въпрос на лидерските му способности.

Но не последва нищо такова. Все едно всички се бяха направили, че не са видели нищо; сякаш съжаляваха за стореното, но си даваха много добре сметка, че в подобно невъздържано избухване няма нищо чудно. Все пак той беше прасе, а когато ставаше дума за прасе, се налагаше да се търпят подобни неща.

Беше сигурен, че всички са си помислили точно това. Може би дори Блъд.

Халат беше оцелял. Ножът не бе засегнал важни органи. Скорпион не знаеше дали да го отдаде на проява на забележителната точност на Блъд или на проява на забележителна неточност.

Не искаше да знае.

Както се оказа, никой от другите не харесваше Халат. Дните му като управник на колонията бяха приключили, а заявеното недоверие към Хури не му беше помогнало. Но тъй като представителите от Ризургам така или иначе се въртяха, насилственото освобождаване от отговорност на Халат не беше така драматично, както би могло да бъде. Обстоятелствата около подаването на оставката му щяха да се пазят в тайна, но все нещо неизбежно щеше да излезе навън. Щяха да плъзнат слухове за насилие и името на Скорпион със сигурност щеше да фигурира на някое място в разказа.

Да става каквото ще. Лесно щеше да го преживее. И в миналото имаше свързани с насилие епизоди и слуховете за тях неизменно бяха изпълнени с преувеличения. Но в крайна сметка не му бяха навредили.

Но онези епизоди бяха оправдани. Зад тях нямаше омраза, нямаше опити приписваните на Скорпион и другите от неговия вид грехове да бъдат преправяни от старейшините. Това бяха необходими жестове. Онова, което направи с Халат обаче, почиваше на лична основа и нямаше никаква връзка със сигурността на планетата.

Беше изневерил на себе си и по този начин беше изневерил на Арарат.

— Скорп? Добре ли си?

Беше Хури, седнала в притъмнялата част на совалката. Слугите на Валенсин продължаваха да следят инкубатора на Ора, но Ана също бдеше над нея. Веднъж-дваж я беше чул да говори тихичко на детето, дори да му пее. Това му се стори странно, след като бяха свързани на ниво неврони.

— Добре съм — отвърна той.

— Изглеждаш доста угрижен. Заради случилото се в айсберга ли?

Забележката й го изненада. В повечето случаи изражението му беше напълно непроницаемо за страничния наблюдател.

— Ами заради такива дреболии като войната, в чийто център сме се озовали, или защото не съм сигурен дали поне един от нас ще успее да изкара до другата седмица, но освен това…

— Всички сме притеснени заради войната — увери го тя, — но при теб има и нещо друго. Не го бях виждала, преди да тръгнем да търсим Ора.

Скорпион накара совалката да му направи стол с подходяща за прасе височина и се намести върху него до Хури. Забеляза, че Валенсин дреме, но периодично вдига рязко глава, опитвайки да остане буден. Всички бяха изтощени, всички действаха на границата на възможностите и издръжливостта си.

— Изненадан съм, че искаш да разговаряш с мен — призна Скорпион.

— И защо да не искам?

— Заради това, за което ме помоли и което ти отказах. — За всеки случай, за да бъде сигурен, че е разбрала какво има предвид, посочи към Ора. — Помислих си, че ще ме намразиш. И щеше да имаш пълното право да го направиш.

— Определено не ми хареса.

— Ето.

Вдигна ръце към тавана, приемайки съдбата си.

— Но това не беше ти, Скорп. Не ти ме спря да я приема обратно в себе си. Причината е в ситуацията, в кашата, в която сме забъркани всички. Ти просто действаше по единствения разумен според теб начин. Аз не съм съвсем съгласна, но не се измъчвай заради това. Във война сме. Няма как чувствата ни да не бъдат наранени. Аз ще се справя. Все пак дъщеря ми е при мен.

— Тя е красива — промълви Скорпион.

Не го мислеше, но му се стори, че не може да каже нищо по-подходящо при дадените обстоятелства.

— Наистина ли? — попита Ана.

Той погледна към набръчканото, червено-розово дете.

— Наистина.

— Притеснявах се да не я намразиш, Скорп, заради това, което ти струва.

— Клавейн нямаше да я намрази. Това е достатъчно за мен.

— Благодаря ти, Скорп.

Постояха мълчаливо около минута. Отгоре, през прозрачния корпус, светлинното шоу продължаваше. Нещо — някакво оръжие или апаратура в близкото до Арарат пространство — изписваше линии по небето. Имаше дъги, ъгли и прави ивици, като всяка от тях оставаше да свети по няколко секунди, преди да избледнее и да се изгуби на пурпурночерния фон. Нещо в тези линии не му даваше мира, някакво усещане, че носят определен смисъл, но му липсваше бързина на мисълта, за да ги разчете.

— Има още нещо — промълви той.

— Във връзка с Ора ли?

— Не. Във връзка с мен. Ти не беше там, но днес нараних един човек.

Скорпион сведе поглед към малките си, сякаш направени за детски крачета обувки. Не беше преценил съвсем точно височината на стола и пръстите на краката му не достигаха пода.

— Сигурна съм, че си имал основателни причини да го направиш.

— Там е проблемът: нямах такива причини. Раних го, заслепен от гняв. Нещо в мен се пречупи, нещо, което явно само съм се заблуждавал, че държа под контрол през последните двайсет и три години.

— Всички имаме такива дни — успокои го тя.

— Аз се старая да ги нямам. От двайсет и три години се старая да прекарам всеки свой ден, без да допусна подобна грешка. Но днес се провалих. Днес зачеркнах постигнатото само в един миг на слабост.

Ана не каза нищо. Скорпион го прие като разрешение да продължи разказа си.

— Преди мразех хората. Мислех, че имам основателни причини за това.

Вдигна ръка и разкопча кожената туника, за да оголи дясното си рамо. Трите изминали десетилетия, както и бавното добавяне на по-нови рани, бяха направили белега не толкова биещ на очи както преди. Но въпреки това Хури отклони погледа си встрани за миг, преди да го върне отново натам, без да мигне.

— И те ти причиниха това?

— Не. Аз си го причиних с лазер.

— Не разбирам.

— С лазера изгорих нещо друго. — Прокара пръст по ръбовете на белега, без да пропуска нито една издатинка от подутата плът. — Там имаше татуировка, зелен скорпион. Белег за собственичество. В началото не го разбрах. Мислех, че е почетен знак, нещо, с което можеш да се гордееш.

— Съжалявам, Скорп.

— Мразех ги за него и за онова, което бях. Но ги накарах да си платят, Ана. Господ ми е свидетел, че ги накарах да си платят.

Той намъкна отново ръкава на туниката, а Хури се приведе и му помогна да я закопчее. Закопчалките бяха големи, предназначени за несръчни пръсти.

— Имал си пълното право — заяви тя.

— Мислех, че това вече е останало зад гърба ми. Че съм го изхвърлил от системата си.

Тя поклати глава.

Това няма да се случи никога, Скорп. Запомни го от мен — никога няма да се освободиш напълно от гнева си. Станалото с теб не може да се сравни с онова, което причиниха на мен… изобщо не твърдя това. Но знам много добре какво е да мразиш нещо, което не си в състояние да разрушиш никога, нещо, което е вечно недостижимо за теб. Те ми отнеха съпруга, Скорп. Една безлика армия от чиновници обърка конците и ми го отне.

— Мъртъв ли е? — попита той.

— Не. Просто е недостижим, точно на другия край на скапаната отсечка междузвездно пространство, която се изминава за трийсет години. Твоята работа е същата. Всъщност дори по-лоша, струва ми се.

— Лъжеш се. Това, което ти показах, с нищо не е по-лошо от всичко останало, което са ми причинили.

— Може би. Не знам. Не е моя работа да правя подобни сравнения. Знам само това: опитах да простя и да забравя. Приех, че с Фазил няма да се видим никога повече. Приех дори, че най-вероятно отдавна е мъртъв, независимо къде се е озовал в крайна сметка. Имам дъщеря от друг мъж. Предполагам това вече се смята за придвижване напред.

Скорпион знаеше, че бащата на детето й също е мъртъв, но не го усети в тона на гласа й, когато го спомена.

— Не е придвижване напред, Ана. Просто е оцеляване.

— Знаех, че ще разбереш, Скорп. Но разбираш също така какво имам предвид, като говоря за прошката и забравянето, нали?

— Че няма да се получи.

— Никога, дори след милион години. Ако някой от онези хора влезе тук — някой от глупаците, които разбиха живота ми с миг невнимание, — не мисля, че ще бъда в състояние да се сдържа. Искам да кажа, че гневът не си отива. Намалява, но същевременно става по-ярък. Просто го натъпкваме дълбоко в себе си и го разпалваме като малък огън, който няма да угасне никога. И точно това ни дава сили да продължаваме, Скорп.

— Въпреки това се провалих.

— Не, не си се провалил. Справил си се дяволски добре, след като си го държал, без да му позволиш да се прояви, в продължение на двайсет и три години. Но го изпусна днес. — Тя внезапно се разпали. — И какво от това? Какво, дяволите да го вземат? В онзи айсберг беше подложен на нещо, което не бих пожелала дори на онези чиновници, Скорп. Знам какво значеше за теб Клавейн. Ти преживя ада на земята. Чудното не е, че се изтърва веднъж, а че изобщо успя да издържиш всичко това. Честна дума, Скорп. — Гневът й премина в настойчивост. — Трябва да бъдеш по-мил към себе си, човече. Какво се случи там? Не приличаше ни най-малко на разходка в парка. Заслужи правото да изпуснеш малко от насъбралата се в теб пара, нали?

— Беше малко повече от изпускане на парата.

— Човекът ще се оправи ли?

— Да — отвърна неохотно той.

Хури сви рамене.

— Тогава успокой топката. Хората сега се нуждаят от лидер. И определено не се нуждаят от някой, който се вайка от гузна съвест.

Скорпион се изправи.

— Благодаря ти, Ана. Благодаря.

— Помогнах ли или обърках още повече нещата?

— Помогна.

Столът му се сля отново със стената и изчезна в нея.

— Добре. Защото аз не съм от най-красноречивите. Аз съм мърморана по сърце. Далеч от дома, с някакви чудати неща в главата и с дъщеря, която не съм сигурна, че някога ще разбера. Наистина съм си мърморана.

— Никога не е било в стила ми да подценявам мърморковците — заяви Скорпион. Сега неизбежно беше негов ред да се почувства лишен от красноречие. — Съжалявам за това, което ти се е случило. Надявам се един ден… — Огледа се, забелязал с периферното си зрение, че Васко върви по непрозрачната част от пода към нишата, в която се намираше Ора. — Е, не знам. Просто да намериш нещо, което да ти помогне да направиш гнева си малко по-малък и по-мек. Може би когато стане достатъчно малък и мек, просто ще се спука като балон.

— Това ще бъде ли хубаво?

— Не знам.

Хури се усмихна.

— Аз също. Но предполагам, че и ти, и аз ще го разберем.

— Скорпион? — извика Васко.

— Да?

— Трябва да видиш, това. Ти също, Ана.

Събудиха Валенсин. Васко ги поведе към друга част на совалката, после направи някои модификации на корпуса, за да увеличи видимостта към нощното небе, създавайки прегради и увеличавайки яркостта на препращаната светлина, за да компенсира отразените от крилете на совалката отблясъци. Стори го с лекота, сякаш бе имал вземане-даване с подобни системи през по-голямата част от младия си живот, макар в действителност достъпът му до тях да беше едва от няколко дни.

Отгоре Скорпион забеляза същите появяващи се и изчезващи светлини както и преди. Натрапчивото чувство, че означават нещо, продължаваше да го измъчва, но все така безрезултатно.

— Не го виждам, Васко.

— Ще дам команда корпусът да действа с известно забавяне, така че знаците да избледняват по-дълго.

Скорпион се намръщи.

— Можеш ли да го направиш?

— Лесно е. — Младежът потупа студената гладка вътрешна повърхност на корпуса. — Почти няма нещо, което тези стари машини да не направят, ако знаеш как да им го поискаш.

— Давай, тогава — насърчи го прасето.

И четиримата погледнаха нагоре. Дори Валенсин се беше разбудил напълно, макар очите му да приличаха на цепки зад очилата.

Светлите петънца отгоре започнаха да избледняват по-бавно. Преди можеха да се видят едновременно само по две от тях. Сега на нощното небе оставаха по няколко десетки.

И определено означаваха нещо.

— Боже мой! — възкликна Хури.