Пропастта на опрощението

ШЕСТНАЙСЕТ

Арарат, 2675 година

Совалката спря и увисна на няколко метра над водата. Спасителният екип се бе събрал в задния хангар и стоеше в очакване, докато внимателно спускаха първата лодка към морската повърхност. Морето бе тъмно и безкрайно във всички посоки освен в непосредствената област от оставената от совалката термална следа. Нямаше нито вятър, нито необичайна джъглърова активност, а морските течения в региона бяха отслабнали, както беше характерно за сезона. Айсбергът нямаше как да се е преместил между две осъвременявания на географската карта.

Щом стабилизираха лодката, първите трима членове на екипа се спуснаха един след друг. Скорпион слезе пръв, последван от Джакотет, офицер от „Оръжие на сигурността”, а триото завърши Хури. След тях спуснаха метални кутии с провизии, оръжие и екипировка, които бързо поставиха във водонепромокаеми багажници отстрани. Накрая стовариха портативния инкубатор, прозрачна кутия с матова основа и дръжка за носене. Той бе прикрепен особено внимателно, сякаш в него вече имаше дете.

Откачиха първата лодка от совалката и това даде възможност на Скорпион да поеме управлението й. Воят на захранвания от акумулатор мотор разсече гръмкия къкрещ звук, издаван от висящата във въздуха совалка. След това спуснаха втората лодка. Когато и тя се стабилизира върху водата, на борда й слезе друг офицер от „Оръжие на сигурността”, този път жена на име Уртон, последвана от Клавейн. В първия момент той се олюля, но бързо възвърна равновесието си. Дойде ред да се спусне Васко, подпомогнат от Блъд. Васко беше очаквал, че другото прасе ще дойде с тях за операцията, но Скорпион му бе наредил да се върне в Първи лагер, за да се погрижи за нещата там. Той разреши единствено на Блъд да ги придружи дотук, за да помогне при натоварването на лодките.

И последните кутии с екипировка бяха спуснати и лодката потъна дори още по-дълбоко във водата. В мига, в който тя се отдели от совалката, жената от “Оръжие на сигурността” я насочи към първата. Корпусите им се опряха и заскърцаха. Последваха мигове на трескава, но безшумна активност, докато двата екипажа разменяха багажите, за да се получи уеднаквяване на товара.

— Готов ли си за това? — обърна се Уртон към Васко. — Все още не е прекалено късно да се върнеш.

Тя се занимаваше с неговия случай от момента, в който се бяха срещнали по време на сеансите за планиране на мисията, проведени в “Носталгия по безкрая”. Преди това пътищата им почти не се бяха пресичали: и тя, както и Джакотет, до този момент беше за Васко просто един от оперативните работници на „Оръжие на сигурността”, с няколко години стаж повече от него.

— Ти, изглежда, имаш особен проблем с факта, че идвам на тази мисия — отвърна той с цялото спокойствие, което успя да събере. — Нещо лично ли е?

— Някои от нас са заслужили правото да бъдат тук — обясни тя. — Това е всичко.

— И мислиш, че аз не съм?

— Направил си някаква дребна услуга на прасето — отговори тихо тя. — И в резултат се оказа замесен в нещо по-голямо от теб. Това не означава, че си заслужил автоматично вечно уважение от моя страна.

— Уважението ти всъщност не ме интересува. Интересува ме професионалното ти сътрудничество.

— Не е нужно да се тревожиш за това — увери го Уртон.

Младежът понечи да каже нещо, но тя вече се бе обърнала, за да повдигне тежкото брайтенбахово оръдие до скобите за закрепване от едната страна на лодката.

Васко нямаше представа какво бе направил, за да заслужи подобна враждебност. Дали само защото беше по-млад и неопитен? С въздишка се зае да помага при проверката и наместването на оборудването. Тази работа не беше особено приятна: всички тези деликатни съоръжения — оръжие, навигационна и комуникационна апаратура — бяха покрити с отвратителен полупрозрачен сивкав защитен слой. Той се залепваше непрестанно по ръцете му и се отделяше на ивици.

Васко ругаеше под нос, а вниманието му беше погълнато от борбата със защитния слой, затова не забеляза, че совалката се бе отдалечила и ги бе оставила сами насред морето.

Плъзгаха се по километри гладка като огледало вода. Облачната покривка се бе разкъсала и беше отворила прозорци към черното небе. Сега вече се виждаха звезди, но това беше от сравнително редките нощи, когато над хоризонта не се издигаше нито една от луните на Арарат. Лампите осигуряваха единствената им светлина. Лодките се движеха на няколко метра една от друга, а воят на моторите не беше толкова силен, че да пречи на разговорите. Васко беше решил още в самото начало на операцията, че най-добрият начин на действие — заслужил очевидно не толкова лесно даваното одобрение на Клавейн — е да говори колкото се може по-малко. Освен това имаше да мисли за доста неща. Седеше в края на втората лодка, клекнал до планшира, и зареждаше и изпразваше едно оръжие, за да запечата действието в мускулната памет на ръцете си, така че да може да го върши без да се замисля, когато се наложи. За стотен път, откакто бяха тръгнали, се запита дали ще се стигне до насилие. Може би щеше да се окаже, че всичко това не е нищо повече от колосално недоразумение.

Според него обаче това бе доста невероятно.

Всички бяха прочели показанията на Хури, всички бяха присъствали на срещата, когато тя бе подложена на кръстосан разпит. Голяма част от обсъдените неща не означаваха почти нищо за Васко, но постепенно в ума му беше започнала да се оформя някаква картина.

Ето какво му беше станало ясно: Ана Хури се бе върнала от компютърната матрица на неутронната звезда Хадес с мъртвия Торн и нероденото му дете в утробата си. Дори тогава е била наясно какво представлява Ора: нероденото момиченце не бе просто нейно дете, а агент на древните умове, човешки и извънземни, уловени в матрицата на Хадес. Ора беше дар за човечеството, тъй като умът й бе препълнен с информация, способна да промени изхода на войната срещу инхибиторите. В случая със Силвест — а както изглежда, тя носеше и част от неговите спомени освен резервоарите със знания — тя беше акт на изкупление.

Хури знаеше също така, че трябва да се доберат до информацията на Ора колкото се може по-бързо, иначе тя щеше да загуби смисъла си. Нямаха време да чакат нейното раждане, още по-малко да порасне и да започне да говори.

Затова, с позволението на Ана, Рьомонтоар бе вкарал миниатюрни хирургически инструменти в главите на майката и нероденото й дете. Тези дистанционно управлявани инструменти въведоха конджоинърски тип импланти и в Ора, и в Хури, което им даде възможност да споделят своите мисли и опит. Хури се беше превърнала в уста и очи на Ора: беше започнала да сънува нейните сънища, неспособна или може би нежелаеща да установи точно къде свършва дъщеря й и къде започва тя самата. Мислите на нейното дете проникваха в нейните собствени и ставаше невъзможно да бъдат разграничени.

Мислите и опитът обаче бяха трудни за интерпретиране. Детето на Хури все още не беше родено. Структурите на ума му бяха неустановени и полуоформени и менталният му модел за външния свят беше, напълно разбираемо, неопределен. Хури правеше всичко възможно да интерпретира сигналите, но въпреки усилията й само част от доловеното й беше понятно. Оказа се обаче, че дори тази незначителна част е изключително важна. Като следваше дадените от Ора насоки — което бе равносилно на пресяване на златен пясък от разтвор с объркващи сигнали, — Рьомонтоар успя да осъществи драстично подобрение в арсенала си от оръжия и инструменти. Потенциалното значение на Ора бе доказано на практика.

И точно тогава се намеси Скейд.

Тя беше пристигнала в системата Делта Павонис дълго след като инхибиторите бяха изпепелили Ризургам и другите планети. Бързо беше установила търговски връзки с човешките елементи, останали все още след заминаването на “Носталгия по безкрая”. Крайната й цел оставаше изнамирането на колкото се може повече от старите скрити оръжия, произведени от конджоинърите. Но тъй като собствената й флота беше сериозно пострадала, а инхибиторите се събираха на все по-големи групи, Скейд нямаше как да вземе това, което иска, с груба сила.

Междувременно “Зодиакална светлина” беше приключила с ремонта си, а човешките изследвания на Хадес бяха достигнали логичните си заключения. И когато Рьомонтоар и неговите съюзници напуснаха системата, Скейд ги последва. Те установиха контакт помежду си и тя използва активите, с които разполагаше в момента, за да защити бежанците от преследващите ги инхибиторски елементи. Жестът беше точно пресметнат и рискован, но нищо друго нямаше да убеди Рьомонтоар, че може да й има доверие.

Скейд обаче не искаше нищо повече от това. Беше видяла доказателството за новите технологии на Рьомонтоар и си бе дала сметка, че сега вече той има тактическо предимство пред нея. Беше дошла с намерението да вземе скритите оръжия, но и новите щяха да й свършат добра работа.

Онова, което я интересуваше наистина, беше Ора.

Месеци корабно време наред, докато “Зодиакална светлина” и другите два конджоинърски кораба летяха към Арарат, Скейд беше водила деликатна игра на подмазване. Беше спечелила доверието на Рьомонтоар, като бе направила забележителни жертви. Възползва се от старата му вярност към Майка Нест, за да го убеди, че е в интерес и на двете страни да си сътрудничат. И когато най-накрая Рьомонтоар бе разрешил на неколцина от нейните другари, също конджоинъри, да се качат на кораба му, това бе прието като поредната сърдечна стъпка към разтопяването на леда в отношенията им.

Оказа се обаче, че въпросните конджоинъри са грабители. След като избиха десетки хора, изпречили се на пътя им, те се добраха до Хури, упоиха я и я отвлякоха на кораба на Скейд. Там нейните хирурзи извършиха операция за изваждането на Ора. Зародишът, който бе едва в шестия месец от вътреутробното си развитие, след това бе вкаран в друга утроба. Тази утроба, биокибернетично творение от жива тъкан, беше внесен в новото тяло, което Скейд бе отгледала за себе си, след като изхвърли старото, увредено в Майка Нест. Имплантите в главата на Ора бяха предназначени да комуникират само със своите двойници в Хури, но специалистите на Скейд скоро се справиха и с този проблем. И тъй като сега Ора растеше в нея самата, Скейд черпеше от същия източник на информация, който вече беше дал на Рьомонтоар новото оръжие.

Скейд бе постигнала целта си, но беше умна. Може би дори прекалено умна. И не уби Хури още тогава, защото в нея видя друго средство за получаване на власт над Рьомонтоар. Дори след като бяха изтръгнали от нея детето й, Ана все още бе полезна като потенциален приемник. След преговори Скейд я бе върнала на Рьомонтоар в замяна на други технологични придобивки. Ора така или иначе щеше да й даде тези неща, но Скейд нямаше намерение да чака.

По това време инхибиторите почти ги бяха настигнали.

Когато корабите най-сетне пристигнаха край Арарат, битката беше навлязла в нова, безмълвна фаза. След като хората включиха в употреба нови, почти неразбираеми оръжия, инхибиторите отговориха с други свирепи стратегии. Войната се водеше максимално прикрито: цялата енергия се пренасочваше към честотни диапазони, които беше невъзможно да бъдат уловени. Правеха се проекции на фантомни образи, предназначени да плашат и объркват. Никой не скъпеше материята и силата. Ден след ден, схватка след схватка, дори час след час човешките фракции ту се разцепваха още повече, ту се обединяваха, в зависимост от ежеминутните промени в проекциите на битките. Скейд беше склонна да помогне на Рьомонтоар само ако алтернативата беше собственото й унищожение. Мислите на Рьомонтоар изглеждаха горе-долу по същия начин.

Но преди една седмица Скейд бе променила тактиката си. От единия от двата останали й тежки кораба бе излетяла корвета. Хората на Рьомонтоар проследиха бързо движещия се към Арарат кораб, докато той се промъкваше между основните фронтови линии. Анализът на ограниченията в ускорението му показваше, че вътре в него се намира поне едно човешко същество. Малък отряд инхибиторски сили бе проследил корветата, приближавайки се много повече от обичайното до планетата. Машините сякаш бяха отгатнали, че в корветата е заложено нещо значимо и че тя трябва да бъде спряна на всяка цена.

Не успяха да го направят, но повредиха конджоинърския кораб. Рьомонтоар и неговите съюзници успяха отново да хванат следите на “куцукащия” летателен апарат, тъй като прикриващите го системи ту преустановяваха функционирането си, ту го възстановяваха. Видяха как той се гмурна в атмосферата на Арарат и се хвърли доста неконтролируемо в морето. Не последва знак, че някой там го е забелязал.

Няколко дни по-късно Хури го беше последвала. Рьомонтоар отказа да изпрати по-голяма сила, тъй като вероятността да се промъкнат покрай инхибиторите и да стигнат до повърхността бе нищожна. Всички обаче бяха единодушни, че една малка капсула би имала по-голям шанс. Освен това някой наистина трябваше да уведоми хората на Арарат за ставащото, а с изпращането на Хури щяха да убият с един куршум два заека.

Васко осъзнаваше каква сила на духа беше необходима на Хури, за да дойде тук съвсем сама, без гаранция, че капсулата й ще бъде извадена от морето, а още по-малко — че ще успее да спаси дъщеря си. Искаше му се да разбере коя беше по-силната емоция: любовта към дъщеря й или омразата, която несъмнено изпитваше към Скейд.

Колкото повече размишляваше, толкова по-малко вероятно му се струваше възникналата ситуация да е резултат от недоразумение. И силно се съмняваше, че който и да е от тези проблеми може да бъде разрешен чрез преговори. Скейд може и да беше успяла да открадне Ора от Хури, но бе имала за свой съюзник елемента изненада, както и съзнанието, че няма да изгуби нищо, ако опитите й доведат до смъртта на майката или бебето. Сега обаче те не можеха да разчитат на същото. И Скейд — ако беше все още жива заедно с бебето в нея — несъмнено ги очакваше.

Какво беше необходимо, за да я накарат да се откаже от Ора?

Младежът видя на светлината на лампата някакъв сребристосив отблясък откъм Клавейн, насочи погледа си натам и забеляза как старецът оглежда ножа, който бе донесъл от самотния остров, откъдето го бяха взели.

Хела, 2727 година

Рашмика си уреди среща на четири очи с квестор Джоунс. Тя се състоя непосредствено след едно търговско представяне в същото помещение без прозорци, което вече бе посещавала с Крозе. Квесторът седеше зад бюрото си в очакване тя да каже нещо. Беше кръстосал длани пред едрия си корем, а устните му говореха за подозрителност, примесена с известен похотлив интерес. От време на време пъхаше хапка храна в устата на своето животинче, клекнало върху бюрото му като абстрактна скулптура, направена от яркозелена пластмаса.

Докато го изучаваше, момичето се запита доколко добър беше той в различаването на истината от лъжата. Това се определяше трудно при някои хора.

— Упорита малка госпожичка, Ментово бонбонче — рече квесторът. — Предупредих я да не ходи на покрива, но тя точно това и стори, и то само два часа по-късно. Какво мислиш, че е редно да направим с нея, а?

— Ако не искате хората да се качват на покрива, би трябвало да направите по-труден достъпа до него — отвърна Рашмика. — Във всеки случай, не ми допада особено, че ме шпионирате.

— Аз съм длъжен да защитавам пасажерите си. Ако това не ви допада, спокойно можете да се върнете във вашия край заедно с мистър Крозе.

— Аз обаче искам да остана — заяви момичето.

— Искате да кажете, че смятате да отидете на поклонение до Пътя?

— Не. — Скри погнусата, която я обзе при спомена за хората върху наклонената платформа. Беше научила, че ги наричат “Наблюдатели”. — Не. Искам да стигна до Пътя и да си намеря работа там. Но поклонничеството няма нищо общо с това.

— Хмм. Вече говорихме за вашите умения, мис Елс.

Не й се понрави, че е запомнил името й.

— Едва засегнахме тази тема, квесторе. Не смятам, че можете да направите почтена преценка на моите умения въз основа на един кратък разговор.

— Казахте, че сте учен.

— Точно така.

— В такъв случай се връщайте в полупустинните земи и продължавайте с учението си. — Стараеше се да звучи убедително. — Какво по-подходящо място за изследване на скътлърите от мястото, където се изравят техните реликви?

— Там не е възможно да се учи — заяви момичето, давайки си много добре сметка колко зряло за възрастта си говори. — За да напредна, трябва да имам достъп до нужната информация, каквато притежават спонсорираните от църквата археологически групи.

— Да, всички знаем за тези групи. Но нямат ли те възможността да формират свои теории? Моля за извинение, мис Елс, но защо си мислите, че има вероятност вие, едно седемнайсетгодишно момиче, да внесете нова перспектива по този въпрос?

— Защото нямам интерес да поддържам куейчисткия възглед — отвърна Рашмика.

— А той е?

— Че скътлърите са несъществена подробност, която няма връзка с по-дълбокия въпрос за изчезванията, и в най-добрия случай само ни напомнят какво би се случило и с нас, ако не следваме куейчисткия път за спасение.

— Няма съмнение, че им е било отказано да бъдат спасени — отговори квесторът, — но същата съдба е сполетяла още осем или девет други извънземни култури. Забравих какъв беше точният им брой според последните открития. Тук, очевидно, не се крие никаква загадка. Местните подробности за този конкретен изчезнал вид, неговата история, общество и т.н. трябва тепърва да се изучават, разбира се, но случилото се с него в крайна сметка не е повод за съмнения. Всички сме чували разказите на поклонниците от системите, чието население е било евакуирано, мис Елс, разказите за машините, изникнали от мрака между звездите. А сега, както изглежда, е дошъл нашият ред.

— И предположението е, че скътлърите са били унищожени от инхибиторите?

Квесторът пъхна някаква трошица в неясно очертаната устица на своето животинче.

— Извадете си сама заключения.

— Винаги точно това съм и правила — уточни момичето. — И моите заключения са, че тук се е случило нещо различно.

— Нещо ги е изтребило — рече квесторът. — Това не ви ли е достатъчно?

— Не съм сигурна, че е същото, което е изтребило амарантинците или която и да е от другите култури. Ако това бе дело на инхибиторите, мислите ли, че щяха да оставят цяла тази луна? Може и да имат известни угризения, когато стане дума да се унищожи някакъв свят, място с установена биосфера, но една безвъздушна луна като Хела? Щяха да я превърнат в пръстенова система или в облак радиоактивна пара. Но онзи или онова, което е сложило край на скътлърите, съвсем не е било толкова радикално. — Рашмика направи пауза от страх да не разкрие прекалено много от скъпоценната си теза. — Всичко е направено набързо. Оставили са прекалено много след себе си. Сякаш са искали да отправят някакво послание, някакво предупреждение.

— Вие говорите за едно съвсем ново бюро за космическо унищожение, така ли?

Момичето сви рамене.

— Ако фактите го изискват.

— Съмненията в собствените ви идеи не са ви особено присъщи, нали, мис Елс?

— Знам само, че изчезванията и скътлърите трябва да са свързани. Така мислят и всички останали. Само че са прекалено уплашени, за да го признаят.

— А вие не сте?

— Аз съм оставена на Хела с определена цел — заяви тя, излезлите от устата й думи като че ли бяха изговорени от някой друг.

Квесторът впери в нея погледа си, без да го отмества смущаващо дълго време.

— А това пътешествие — рече най-сетне той, — това търсене на истината, независимо колко врагове ще ви създаде… то ли е причината толкова да искате да стигнете до Неизменния път?

— Има друга причина — промълви едва чуто Рашмика.

Квесторът като че ли не я чу.

— Имате особен интерес към Първите адвентисти, нали? Забелязах го, когато споменах за ролята си като легат.

— Това е най-старата от църквите. И една от най-големите, струва ми се.

— Най-голямата. Орденът на Първите адвентисти управлява три катедрали, включително най-голямата и най-тежката на Пътя.

— Знам, че имат археоложка група — призна момичето. — Писах им. Там със сигурност трябва да има някаква работа за мен.

— За да можете да разпространите теорията си и да раздразните всички?

Рашмика поклати глава.

— Ще работя тихо и кротко, ще върша каквото трябва. Това няма да ми попречи да изследвам материалите. Имам нужда от работа, за да мога да изпращам пари вкъщи и да направя някои проучвания.

Квесторът въздъхна, сякаш сега целият свят и всичките му проблеми бяха негова отговорност.

— Какво точно знаете за катедралите, мис Елс? Във физически смисъл, искам да кажа?

Тя почувства, че този път въпросът му е искрен.

— Те са движещи се структури, много по-големи от кервана, много по-бавни… но все пак машини. Пътуват из Хела по екваториалния път, който наричаме Неизменния път, като осъществяват една обиколка веднъж на всеки триста и двайсет стандартни дни.

— И целта на тези околосветски обиколки е…?

— Халдора да бъде винаги на небето, винаги в зенита си. Светът се движи под катедралите, но катедралите анулират това движение.

На устните на квестора се появи призрак на усмивка.

— А какво знаете за движението на катедралите?

— То е бавно — обясни момичето. — Катедралите трябва да се движат средно със скоростта на бебешко пълзене, за да осъществят една обиколка на Хела за триста и двайсет дни. Една трета от метъра за секунда е достатъчна.

— Не изглежда бързо, а?

— Не, наистина.

— Уверявам те, че изглежда, ако към теб се плъзгат неколкостотин вертикални метра метал и работата ти е да отстъпваш от пътя им в последния възможен момент, преди да си се озовал под плочите на веригите им. — Квестор Рътланд Джоунс се приведе напред, притисна впечатляващия си корем към бюрото и сплете пръсти пред себе си. — Неизменният път е покрит с плътен лед. С едно-две усложнения, той обвива планетата като лента. Никога не е по-широк от двеста метра, а често е и по-тесен. Но дори една малка катедрала може да бъде широка петдесет метра. А най-големите, като “Лейди Моруина” например, са двойно по-широки. И тъй като всички катедрали искат да се намират на определеното с математическа точност място, отговарящо точно на зенита на Халдора в този момент, съществува известна степен на… — гласът му придоби подигравателна игривост… — …съревнование за място. И то може да бъде доста ожесточено между съперничещите си църкви, дори между свързаните от общоцърковния протокол. Саботажите и мошеничеството не са нещо нечувано и невиждано. Дори между катедралите, принадлежащи на една църква, се наблюдава известна надпревара.

— Не съм сигурна, че разбирам какво искате да кажете, квесторе.

— Искам да кажа, че повредите на Пътя — умишлено причинени, истински вандализъм — не са нещо необичайно. Катедралите могат да оставят пречки след себе си или да нарушат целостта на самия Път. Самата Хела също си казва думата. Каменни виелици… ледени прииждания… вулканични изригвания… всичко това може да направи Пътя временно неизползваем. Затова катедралите разполагат с пътно-ремонтни отряди. — Той изгледа остро събеседничката си. — Те работят пред катедралите. Но не прекалено далеч напред, а само колкото да успеят да приключат задачата си преди пристигането на тяхната катедрала, защото съществува риск резултатите от труда им да бъдат използвани от някой съперник. Няма да си кривя душата: работата е трудна и опасна, но изисква някои от уменията, които вие споменахте. — Потупа с подпухналите си пръсти по масата. — Работи се във вакуум, върху лед. Използват се инструменти за рязане и взривяване. За най-опасните задачи се програмират слуги.

— Това не е работата, която имам предвид — заяви Рашмика.

— Така ли?

— Както казах, мисля, че уменията ми ще бъдат много по-полезни в клерикална среда, каквато може да бъде намерена в някоя от археологическите изследователски групи.

— Може и да е така, но свободните места в тези групи са рядкост. Затова пък, поради естеството на работата, в пътно-ремонтните отряди непрекъснато се отварят нови.

— Защото непрекъснато умират хора?

— Работата е тежка. Но е работа. Дори и тук обаче съществуват различни степени на риск. Не би трябвало да е прекалено трудно да се намери нещо не толкова опасно, като залагане на експлозиви, нещо, при което няма даже да ви се налага да носите по цял ден скафандър. И така ще имате занимание, докато се освободи място в някоя от научните групи.

Рашмика разчиташе лицето на квестора. Засега не я беше излъгал.

— Не това исках — каза тя, — но тъй като няма друго предложение, ще трябва да го приема. Ако кажа, че съм готова да приема подобна работа, ще можете ли да ми намерите място?

— Ако смятах, че след това ще мога да живея със себе си… тогава, да, осмелявам се да кажа, че бих намерил.

— Убедена съм, че ще спите добре през нощта, квесторе.

— А убедена ли сте, че искате точно това?

Тя кимна, преди съмненията й да са проличали.

— Ако ви е възможно да започнете да действате по въпроса, ще ви бъда благодарна.

— Винаги има кого да помоля за услуга — рече той. — Но трябва да спомена нещо. От вигридските полупустинни земи ви търсят. Полицията не може да ви достигне тук, но отсъствието ви е било забелязано.

— Това не ме изненадва.

— Правят се предположения относно целта на мисията ви. Според някои била свързана с брат ви. — Зеленото създание вдигна поглед, сякаш внезапно заинтригувано от разговора. Сега момичето се увери, че наистина един от предните му крайници го няма. — Харбин Елс — продължи квесторът. — Така се казва, нали?

Нямаше смисъл да се преструва.

— Брат ми замина да търси работа на Пътя — призна Рашмика. — Излъгаха го какво ще се случи, казаха, че няма да му влеят от кръвта на първосвещеника. Никога повече не го видяхме.

— И сега чувствате нужда да разберете какво се е случило с него?

— Той ми е брат — отвърна простичко тя.

В такъв случай това може би ще представлява интерес за вас.

Квесторът бръкна под бюрото и извади оттам сгънат лист хартия.

Побутна го към своята събеседничка. Зеленото създание го проследи с поглед как се плъзна по гладката повърхност на бюрото.

Рашмика взе писмото и потри палец в червения восъчен печат, с който бе затворено. На печата бе изобразен релефно скафандър с разтворени като разпятие ръце, от които струи светлина. Печатът бе счупен, държеше се само в единия край на хартията.

— Какво е това? — попита тя, като се вгледа много внимателно в лицето на квестора.

— Пристигна по официални канали, от “Лейди Моруина”. Печатът е на Клоктауър.

“Това поне е вярно” — помисли си тя. Или поне квесторът вярваше искрено, че е така.

— Кога?

— Днес.

Това обаче беше лъжа.

— Адресирано до мен?

— Казаха ми да се погрижа да го видите.

Той гледаше надолу, не искаше да среща погледа й. Това я затрудняваше да разчете лицето му.

— Кой?

— Не е някой… аз… — Отново лъжеше. — Погледнах го. Не си мисли нещо лошо за мен — преглеждам цялата кореспонденция, която минава през кервана. Става въпрос за сигурността му.

— Значи знаете какво пише?

— Мисля, че е по-добре да го прочетете сама — отвърна той.