ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТ

Катедралната гвардия беше приключила с прочистването на цял участък от “Носталгия по безкрая”. Телата на мъртвите ултри лежаха край тях, от раните им се вдигаше пушек. Имаше двама-трима пострадали гвардейци, но техният брой беше незначителен в сравнение с жертвите от екипажа.

Гвардейците се провираха между труповете и ги мушкаха с вишневочервените дула на пушките си. Аплиците по стените на коридорите хвърляха тържествена охреножълта светлина върху нападалите. Жертвите не изглеждаха по привичния за ултрите начин. Повечето нямаха вид на аугментирани: аутопсията може би щеше да разкрие наличието на импланти, но не се виждаха почти никакви от характерните за екипажите от ултри ярки механични части. Повечето от тях всъщност имаха вид на чистокръвни хора, също като гвардейците. Единствената разлика беше, че сред мъртвите имаше необичайно голям брой прасета. Гвардейците мушкаха и оглеждаха прасетата с особено голям интерес: те бяха рядкост на Хела. Какво правеха те с тези хора, защо се биеха заедно с тях, често и в същите униформи? Това беше поредната мистерия. Още един проблем, за който да се тревожи някой друг.

— Може би ще намерим Скорпион — каза един от офицерите на своя колега.

— Скорпион ли?

— Прасето, което ръководило нещата, когато хората на Сифарт се качили на борда. Казват, че има специална награда за онзи, който изнесе тялото му от кораба. Трудно може да бъде пропуснато: Сифарт го набоде — тук и тук.

И посочи ключиците си.

Другият офицер ритна едно от прасетата, за да го обърне с лицето нагоре, благодарен за шлема, който го предпазваше от характерната за всяко клане миризма.

— Нека тогава да се оглеждаме.

Светлините на стената избледняха. Гвардеецът крачеше сред телата, единствено луминесцентните обозначения на шлемовете им разкъсваха мрака. Друга част от кораба трябва да беше умряла; истинско чудо беше всъщност, че бяха имали осветление толкова дълго.

В този момент лампите светнаха отново, сякаш за да се подиграят на заключението му.


Нещо не беше наред.

— Корабът губи контрол — обяви Куейч. — Не би трябвало да става така.

Частният му кораб се приближи още до площадката. Разстоянието до нея беше вече само няколко сантиметра.

— Не — възкликна неочаквано настоятелно Грьолие. — Не рискувай. Очевидно нещо не е както трябва…

Но първосвещеникът беше видял своя миг. Ускори движението на кушетката си към чакащата херметична камера, увеличавайки скоростта й до краен предел. В продължение на един безкрайно проточил се миг летателният апарат не помръдна. Изглеждаше, че Куейч все пак ще се справи, дори да трябва да прекоси празно пространство с ширината на човешка длан. Но в този момент “Доминатрикс” отскочи отново рязко назад, а от двигателите му избликнаха хаотични пламъци. Пролуката се разшири: сега беше значително по-голяма от десетина сантиметра, по-скоро около метър. Куейч започна да забавя, осъзнал грешката си. Ръцете му се щураха като заблудени демони по контролното табло. Но пролуката се разширяваше, а кушетката му нямаше да спре навреме.

“Доминатрикс” се намираше вече на пет-шест метра от площадката за приземяване, все така правейки отчаяни опити да се ориентира. Започна да се върти и измести отворения вход на херметичната камера така, че сега не го виждаха.

Но това вече нямаше значение. Първосвещеникът изпищя. Кушетката му мина от другата страна на ръба.

— Глупак — каза Грьолие, преди писъкът на Куейч да бе заглъхнал.

Рашмика погледна към кораба. Беше обърнал задната си част отново така, че да я виждат. Сега най-накрая забелязаха, че е ужасно пострадал и гладкостта на корпуса му беше нарушена от поредица странни рани. Бяха отвори със съвършена форма на кръг, които разкриваха почти сферичния интериор, образуван от лъскавия, чист метал на срязани повърхности. Все едно по корпуса бяха излезли мехури и след пукването си бяха оставили математически точни отвори.

— Нещо го е атакувало — промълви главният лекар.

Корабът се сниши назад, губейки височина, опитите му да коригира позицията си ставаха все по-трескави и неефективни.

— Залегни — извика Грьолие.

Блъсна я върху палубата и в същия миг се хвърли на пода до нея. Прилепи се до земята колкото може по-плътно, принуждавайки с едната си ръка Рашмика да направи същото.

— Какво… — започна тя.

— Затвори очи.

Предупреждението дойде с частица от секундата по-късно. Тя улови началото на взрива, причинен от сгромолясването на кораба върху повърхността на Хела. Блясъкът проникна през клепачите й; светлината беше като нагорещена игла, забита в оптичния й нерв. Усети с цялото си тяло как структурата на катедралата се разтресе.


Когато вихрушката, причинена от излизащия въздух, се преустанови, Глаур реши, че вече е безопасно да се измъкне навън. Беше направил дупка с размерите на човек в стъкления панел и в предпазната решетка под него. Отдолу се простираше вакуум, а двайсетина метра по-ниско се точеше безкрайната повърхност на Хела.

Провери за пореден път импровизираното въже, на което след малко щеше да повери живота си, после промуши долната половина на тялото си в дупката и провеси крака. Ръбовете на стъклото бяха гладки там, където се беше разтопило, така че нямаше опасност да срежат костюма му. Той се поколеба за миг така, горната половина на тялото му все още в „Двигателна сила”, а долната — провесена в празното пространство. Това беше последният момент, когато все още можеше да промени решението си. После се отблъсна смело и временно стана безтегловен. Пада за около една секунда, запазвайки единствено отпечатъка от замъглената машинария, между чиито части се движеше. Последва рязко дърпане нагоре, когато кабелът спря падането му. Коланът се впи в кръста му и той спря по гръб, с глава и рамене под лек ъгъл спрямо земята.

Погледна надолу: четири, може би — пет метра. Земята се плъзгаше под него. Беше се застопорил по-далеч от нея, отколкото бе предполагал; приземяването несъмнено щеше да го остави без въздух, но пак щеше да бъде в състояние да се поотупа и да стане. Дори ако паднеше, катедралата просто щеше да премине над тялото му, без да го нарани: огромните плочи под крачещите й стъпала бяха подредени на редици от двете му страни. Едната редица щеше да мине много по-близо до него от другата, но пак щеше да е достатъчно далеч, за да има причини да се притеснява от този факт.

Вливането на колана започваше да му причинява силен дискомфорт. “Сега или никога” — каза си Глаур. Протегна се, за да се освободи от кабела, и внезапно полетя надолу.

Удари се в леда. Получи се лошо — никога досега не беше падал от такава височина — но пое основния удар с гърба и след като полежа около минута, събра сили да се претърколи по корем и реши да се изправи. Долната част на “Лейди Моруина”, изпълнена със сложна машинария, продължаваше да се носи над него като небе, покрито с ъгловати облаци.

Глаур се изправи. С облекчение установи, че нито един от крайниците му не е счупен. Падането не беше увредило и запасите му от въздух: всички индикатори в шлема бяха зелени. Костюмът щеше да му осигури въздух за още трийсет часа усилена физическа дейност. И слава Богу: щеше да му се наложи да измине доста разстояние от Пътя, докато срещне други бегълци или спасителен отряд, изпратен от друга катедрала. Нямаше гаранция, че това щеше да се случи през следващите трийсет часа, за които имаше въздух, но предпочиташе да направи някакъв опит да се спаси, отколкото да стои в “Лейди Моруина” в очакване на падането й в пропастта.

Глаур се готвеше да тръгне, когато откъм най-близката редица метални крака на катедралата се появи някаква фигура в скафандър. Фигурата се затича към него… всъщност това беше по-скоро концентрирано крачене, отколкото спринтиране. Ръководителят на смяната се засмя неволно: имаше нещо комично в начина, по който се движеше тази детинска форма. Прерови паметта си за обитателите на “Лейди Моруина”, питайки се кое ли може да е това подобно на джудже създание и какво би могло да иска от него.

Тогава зърна проблясването на нож в странната двупръста ръкавица на фигурата, нож, който вибрираше и трепкаше, сякаш не можеше да реши каква форма иска да има, и внезапно от чувството му за хумор не остана и помен.


— Притеснявах се да не стане точно така — рече Грьолие. — Добре ли си? Можеш ли да виждаш?

— Така мисля — отвърна тя.

Беше замаяна от взрива на кораба на първосвещеника, но все още не беше изгубила способността си да действа.

— Тогава се изправи. Нямаме много време.

Рашмика усети отново натиска на спринцовката към външния слой на костюма си.

— Куейч грешеше — произнесе тя. — Ти никога не си бил безопасен.

— Млъквай и тръгвай.

Корабът трябва да беше усетил присъствието му Червеният летателен апарат с форма на раковина премигна с две зелени лампички в знак, че го е познал. От едната му страна се отвори малка врата.

— Влизай — каза главният лекар.

— Корабът ти не е в добро състояние — възпротиви се момичето. — Не чу ли какво каза Куейч? Накарал е хората си да стрелят по него.

— Затова пък не се налага да ни превози далеч. За начало е достатъчно да се махнем от тази катедрала.

— И после къде ще ходим, при условие че корабът ти успее да излети? Със сигурност не в лайтхъгъра?

— Това беше планът на Куейч, а не моят.

— И къде все пак?

— Ще измисля нещо. Знам много места на тази планета, където човек може да се скрие.

— Не е задължително да ме водиш със себе си.

— Ти си полезна, мис Елс, прекалено полезна, за да те захвърля току-така. Разбираш това, нали?

— Пусни ме. Пусни ме да се върна и да спася майка си. Вече не съм ти нужна. — Тя кимна към чакащия го кораб. — Тръгвай с него и те ще решат, че съм с теб. Няма да те атакуват.

— Малко е рисковано — отвърна Грьолие.

— Моля… остави ме да я спася.

Той направи крачка към чакащия кораб, после спря. Сякаш си бе спомнил нещо забравено, нещо, заради което трябваше да се върне обратно в “Лейди Моруина”.

Вместо това просто я изгледа и издаде ужасяващ звук.

— Господин главен лекар? — извика Рашмика.

Натискът от иглата беше изчезнал. Спринцовката падна на палубата сред пълна тишина. Грьолие потрепери, после се отпусна на колене. Издаде пак същия звук: нещо като болезнено гъргорене, което тя се надяваше да не чуе никога повече.

Изправи се, все още не се чувстваше стабилна. Не знаеше дали беше следствие от експлозията или от отпускането след страха, преживян заради притиснатата толкова дълго във врата й спринцовка.

— Грьолие? — повика го тихичко тя.

Но той не отговори. Рашмика сведе погледа си към него и осъзна, че нещата при него съвсем не са обещаващи. Костюмът му се бе вдлъбнал навътре в коремната област, сякаш цяла част от намиращата се в него плът беше отнесена.

Рашмика се пресегна надолу и затършува из вещите на главния лекар, докато откри ключа за Клоктауър. Изправи се, отстъпи назад от тялото и видя как сфери от небитие просто отхапваха парчета от него, то сякаш се разпадаше, докато не остана нищо друго, освен подобие на замръзнали празнини.

— Благодаря ти, Капитане — промълви Рашмика, без всъщност да знае защо.

Погледна напред, към прекъснатия мост. Вече наистина не оставаше много време.


Рашмика взе един асансьор надолу в „Лейди Моруина” и затвори очи, за да избегне многоцветната светлина, преминаваща през витражите. Опитваше се да се концентрира. Мислите препускаха из главата на Куейч беше мъртъв, главният лекар беше мъртъв. Първосвещеникът беше казал на гвардейците да не пускат никого, преди той да е стигнал до лайтхъгъра или трийсет минути преди катедралата да доближи западния край на разбития мост. А специалният костюм трябваше да остане на борда й: беше го заявил съвсем ясно. Костюмът обаче беше тежък и неудобен за носене: дори да успееха да убедят охраната да им позволи да го изнесат, излизането от катедралата щеше да им отнеме повече от трийсет минути. Нищо чудно за тази цел да им трябваха дори повече часове от тези, които ги деляха от неминуемото й сгромолясване в пропастта.

Може би беше настъпил моментът да сключи сделка със сенките, тук и сега. Те несъмнено също виждаха, че тя няма друг избор, че няма как да спаси пратеника им. Беше направила всичко по силите си, нали така? Ако разполагаха с информация за онова, което Рашмика и нейните съюзници трябваше да сторят, за да дадат възможност на другите сенки да преминат в тази част на цялото, тогава нямаше да изгубят нещо, ако й я разкриеха сега.

Асансьорът спря с дрънчене. Рашмика дръпна предпазливо встрани решетестата врата. Сега трябваше да извърви отново пътя, по който беше минала преди малко с първосвещеника и главния лекар. После трябваше да намери другия асансьор, който да я отведе до високите нива на Клоктауър. И същевременно трябваше да избягва всякакъв контакт с останалите елементи от Катедралната гвардия.

Излезе от асансьора. Вдигна визьора, за да спести въздуха на костюма за времето, когато наистина щеше да има нужда от него. Никога досега не беше виждала катедралата така спокойна и безмълвна. Пак чуваше шума от усилията на двигателите, но дори той сега й се стори приглушен. Нямаше го хорът, издигнатите в молитвен екстаз гласове или тържествената процесия от стъпки.

Пулсът й се ускори. Катедралата вече беше напусната. Катедралната гвардия най-вероятно също си бе тръгнала по време на събитията на площадката за приземяване. Ако беше наистина така, оставаше само да намери майка си и Васко и да се надява специалният костюм все още да е в настроение за общуване.

Ориентираше се с помощта на шарките на витражите. Но едва се бе запътила към Клоктауър, когато двама гвардейци се появиха от една пристройка и насочиха оръжието си към нея. Бяха с каски, със свалени визьори, с развяващи се розови пера.

— Моля ви — каза Рашмика, — пуснете ме. Искам само да стигна до приятелите си.

— Стой където си — каза единият от гвардейците, като се прицели в премигващите светлинки на животоподдържащото съоръжение на скафандъра й. После кимна към партньора си. — Дръж я на мушка.

Вторият, без да помръдва насочения си към нея пистолет, се пресегна към нещо на колана си.

— Първосвещеникът е мъртъв — обяви момичето. — Катедралата съвсем скоро ще се разбие на парчета. Трябва да се махате оттук, веднага, докато все още можете.

— Имаме заповеди — отвърна гвардеецът, а в това време неговият колега я блъсна към една голяма каменна плоча в стената.

— Не разбирате ли? — настоя Рашмика. — Вече всичко свърши. Всичко се промени. Заповедта няма значение.

— Завържи я. И ако можеш, я накарай да млъкне, ама го направи добре.

И той се пресегна, за да свали визьора й. Рашмика понечи да протестира, искаше й се да се съпротивлява, но знаеше, че няма сили да го направи. В този момент видя, че нещо се промъква в полумрака зад гвардееца, който държеше пистолета.

С периферното си зрение забеляза блясъка на острие. Гвардеецът издаде гърлен звук, пистолетът му падна на пода.

Другият отскочи от момичето и опита да насочи оръжието си към новодошлия. Рашмика го срита, ботушът й се заби в коляното му. Той се олюля назад към стената, като все още опитваше да се прицели. Облеченото в скафандър прасе измина делящото го от него разстояние, плъзна сребърното острие на ножа си в корема му и с едно плавно движение го прокара нагоре към гръдната кост.

Скорпион спря ножа и го пъхна обратно в калъфа му. Настойчиво, но меко побутна Рашмика към потъналия в тъмнина участък, откъдето се беше появил, и двамата клекнаха един срещу друг.

Тя вдигна отново визьора си, изненадана от насеченото си дишане.

— Благодаря, Скорп.

— Знаеш кой съм? След цялото това време?

— Ти остави своя отпечатък — успя да отвърне тя между отделните мъчителни поемания на въздух. Пресегна се и докосна дланта му. — Благодаря ти, че дойде.

— Трябваше да се отбия, а?

Момичето изчака дишането му да се нормализира.

— Скорп… ти ли направи това с моста?

— Оставих си запазената марка на него, нали? — Той вдигна визьора си и се усмихна. — Да. Как иначе можех да ги накарам да спрат този абсурд?

— Разбирам — промълви тя. — Идеята беше добра. Жалко за моста, но…

— Но?

— Катедралата не може да спре, Скорп. Тя ще продължи до края.

Той явно прие тази информация като дребно пренастройване на досегашния си възглед за ситуацията.

— Тогава по-добре да се махаме оттук колкото се може по-скоро. Къде са другите?

— Горе в Клоктауър, в мансардата на първосвещеника. Под охрана.

— Ще ги измъкнем — увери я той. — Вярвай ми.

— Ами костюма, Скорп? Това, заради което изминах целия този път?

— Ще трябва да поговорим по този въпрос — отговори той.

Загрузка...