Пропастта на опрощението

ЧЕТИРИЙСЕТ И ДВЕ

Хела, 2727 година

От повърхността на Хела се издигаха черни машини. Това бяха в по-голямата си част малки совалки: свързващите повърхността с орбита летателни апарати бяха купени, откраднати или конфискувани от ултрите. Повечето бяха само с химически двигатели, много малко имаха ядрени. В повечето пътуваха само по един-двама членове на Катедралната гвардия, защитени от бронирани мехури в подобните на скелети шасита. Излитаха от официалните площадки край Пътя или от скрити в самия лед бункери, откъртвайки парчета замръзнала повърхност при изстрелването си. Някои потеглиха дори от суперструктурите на адвентистките катедрали, включително и от „Лейди Моруина”. Дълго смятани за странични шпилове или кули, структури се оказаха старателно крити летателни апарати. Парчета от придавалата им вид на постройки мазилка падаха като мъртви сиви листа. Сложни рамки отклоняваха корабите от деликатната зидария и стъкла до включването на двигателите им. Сводове и куполи се отваряха и под тях се разкриваха кораби, които се издигаха нагоре върху хидравлични платформи. Когато двигателите им се запалеха, блясъкът от тях образуваше ярки светли петна и тъмни сенки по архитектурните орнаменти. Каменни чудовища сякаш обръщаха глави, отворили уста от учудване и изненада. Катедралите трепереха от силовото откъсване на толкова голяма маса. Но след отлитането на корабите те си останаха по местата, почти непроменени.

За секунди корабите на Гвардията достигнаха орбита, след още няколко секунди разпознаха и дадоха сигнал на своите братя, които вече бяха паркирали около Хела. От всички посоки проблясваха мотори. Корабите се групираха в определени формации, нареждаха се на щурмовашки вълни и се отправяха към “Носталгия по безкрая”.

Докато корабите на Катедралната гвардия излитаха от Хела, друг летателен апарат се приземи на площадката на „Лейди Моруина” до по-голямата совалка, с която бяха пристигнали делегатите на ултрите.

Грьолие поседя няколко минути в кабината, за да огледа командното табло и да се увери, че най-важните системи ще продължат да тиктакат дори в негово отсъствие. Катедралата беше вече притеснително близко до моста и той не възнамеряваше да остане на борда й, щом тръгнеше по него. Щеше да намери извинение да замине: някакво задължение, свързано с Клоктауър, нещо във връзка с Министерството на кръвните дела. Можеше да даде десетки приемливи причини. А ако първосвещеникът решеше, че предпочита при прекосяването на моста да бъде в компанията на главния лекар, тогава просто щеше да избяга и след това да мисли как да оправи нещата. Ако, разбира се, имаше “след това”. Определено не искаше обаче да изчаква корабът му да преминава през предшестващия излитането цикъл.

Закопча с щракване шлема, събра вещите си и премина през херметичната камера. Щом застана отвън на площадката, гледката го изпълни със страхопочитание. Виждаше мястото, където земята просто свършваше, обширния скален ръб, към който се движеха. При това вече без възможност да спрат. При каквито и да е обстоятелства дори забавянето на напредването на „Лейди Моруина” беше въпрос на изключително сложна бюрократична процедура. Доста часове можеше да отнеме достигането на документацията до техниците в „Двигателна сила”, които всъщност контролираха моторите. Тъй като съзнанието им беше обработено да вярват, че катедралата не трябва никога да намалява скоростта си, те щяха да поискат потвърждение за получената заповед и да върнат документацията обратно по каналния ред, което щеше да забави крайния резултат с още няколко часа. А сега се налагаше катедралата не само да забави, но и да спре напълно. Грьолие потръпна: не искаше да мисли колко време щеше да мине, докато се стигне до това.

Нещо привлече погледа му. Вдигна очи — по небето се носеха безброй искрици. Десетки… не, стотици кораби. Какво ставаше?

Тогава погледна към хоризонта и видя много по-обемното тяло на лайтхъгъра, малко, но видимо издължено, премигващо парче със стоманеносив цвят. Другите кораби явно се носеха натам.

Нещо ставаше.

Грьолие обърна гръб на совалката, изгарящ от нетърпение да влезе в катедралата, за да разбере какво се случва. Тогава забеляза червеното петно в края на бастуна си. Мислеше, че го е почистил както трябва, преди да тръгне от вигридското селище, но очевидно не бе успял напълно.

Избърса края на бастуна си в покритата със скреж повърхност на площадката за приземяване, като цъкаше с език.

После се запъти да намери първосвещеника, тъй като му носеше интересни новини.

Орка Круз видя двамата адвентисти преди останалите. Те бяха в края на широк коридор с нисък таван, прилепени към срещуположните стени, и се движеха към нея с премерената стъпка на сомнамбули.

Круз се обърна към тримата офицери от „Оръжие на сигурността” зад гърба си.

— Минималната нужна сила — прошепна тя. — Само байонети. Те нямат изстрелващо огън оръжие, а и много ми се иска да ги поразпитам.

Тримата кимнаха в унисон. Знаеха много добре какво има предвид Орка.

Тя тръгна към адвентистите, предшествана от острия край на оръжието си. Сега бронята на адвентистите беше съвсем скромна. Докладите от други елементи от „Оръжие на сигурността” — същите съобщения, от които знаеше за изстрелващото огън оръжие — уведомяваха, че те си бяха свалили скафандрите, но тя щеше да повярва на това само след като го видеше със собствените си очи. Оказа се, че не се бяха освободили напълно от бронираните костюми: носеха назъбени парчета от тях в ръцете си и бяха закрепили широки извити части към гърдите. И бяха все още с металните ръкавици и шлемовете с розови пера.

Възхищаваше се от мисълта зад тяхната стратегия. Веднъж щом качилата се на борда група стигнеше толкова навътре в лайтхъгъра, носенето на броня беше излишно. Ултрите не биха използвали енергийно оръжие срещу тях, дори да знаеха, че са на безопасно разстояние от важните системи. Инстинктът да не повредят кораба си беше загнезден прекалено дълбоко и действаше дори когато той беше изложен на опасност от превземане. А на борда на лайтхъгър като “Носталгия по безкрая”, всеки сантиметър от който беше свързан с нервната система на Капитана, този инстинкт беше дори още по-силно развит. Всички бяха виждали какво става, когато някой инцидент нарани кораба, всички бяха усещали болката на Капитана.

Круз тръгна по коридора.

Оставете оръжието си — извика тя. — Знаете, че не можете да успеете.

— Вие оставете вашето оръжие — почти я сгълча в отговор един от адвентистите. — Ние искаме само вашия кораб. Никой няма да пострада, а после ще ви го върнем.

— Бихте могли да поискате любезно — отвърна Орка

— И щяхте ли да се съгласите?

— Малко вероятно — заяви след кратък размисъл тя.

— В такъв случай мисля, че няма какво повече да си кажем.

Групата на Круз се доближи на десетина метра до адвентистите.

Тя забеляза, че единият от тях всъщност не беше с метална ръкавица, а имаше изкуствена ръка. Помнеше го, тъй като Скорпион беше направил всичко възможно, за да се увери, че ръката не съдържа бомба с антиматерия.

— Последно предупреждение — обяви тя.

Другият адвентист хвърли някакво остро оръжие насреща й. То се завъртя във въздуха; Круз се хвърли към стената и усети рязкото, кратко раздвижване на въздуха, когато оръжието прелетя край гърлото й и се заби в стената. Друго оръжие разсече въздуха и тя чу как се удари в бронята й, без да намери слабо място.

— Добре тогава, играта свърши — каза тя и даде знак на хората си. — Умиротворителна сила, свалете ги.

Те минаха пред нея с готови за атака байонети. Другият адвентист насочи изкуствената си ръка към нея, сякаш да я предупреди за нещо. Това не я притесни: огледът на Скорпион беше обстоен — ръката нямаше как да крие лъчево или огнестрелно оръжие.

Върхът на показалеца се отдели от останалата част на пръста, но вместо да падне на земята, полетя, отделяйки се бавно от ръката.

Круз го наблюдаваше, странно оглупяла и като че ли изпаднала във вцепенение. Върхът на пръста увеличаваше скоростта си, измина десет, двайсет сантиметра. Приближаваше се към групата й, като се поклащаше леко, после се отклони вдясно, щом ръката помръдна, сякаш бе все още свързан с нея чрез някаква невидима нишка.

И тогава тя си даде сметка, че наистина беше така.

— Еднокордова коса — извика тя. — Назад. Назад!

Хората й разбраха. Отстъпиха от адвентистите в мига, в който върхът на пръста започна да се движи във вертикален кръг, привидно по собствена воля. Ръката на мъжа извършваше леки движения, без каквото и да било усилие. Кръгът се разширяваше, върхът на пръста се превърна в размазан сив кръг с диаметър един метър. В Казъм Сити Орка беше ставала свидетел на гротескните резултати от косящите типове оръжие. Беше виждала какво става, когато човек се окаже в защитна линия от статични коси или в близост до движещи се коси като тази пред тях. Но онова, което помнеше по-ярко дори от виковете, дори от ужасяващо насечените и разпарчетосани трупове, беше изражението, което неизменно бе виждала на лицата на жертвите миг след като бяха осъзнали грешката си. Ужасът и шокът бяха по-малко от острото смущение: в този момент те разбираха, че са на път да се превърнат в ужасен, противен спектакъл.

— Назад — повтори тя.

— Разрешение за стрелба? — попита единият от хората й.

Круз поклати глава.

— Не още — отвърна тя. — Не, докато не ни остане никакъв друг избор.

Неясните очертания от въртящата се коса напредваха по коридора, издавайки висок, потрепващ звук, който беше почти музикален.

Скорпион опита отново, като премести тежестта си доколкото можеше, за да се отдели от стената. Беше се отказал да вика за помощ и отдавна беше престанал да обръща внимание на собствените си стонове и скимтене. Адвентистките делегати не се бяха върнали, но все още бяха някъде там: през ехтящия лабиринт от коридори, канали и асансьорни шахти до него периодично достигаха приглушени звуци от битка. Чуваше викове и писъци и от време на време — басовия стон на самия кораб като реакция на някакво дребно вътрешно нараняване. Каквото и да правеха делегатите — с режещите или бълващите огън оръжия, — не би трябвало да можеха да причинят истински поражения на Капитана. Та “Носталгия по безкрая” беше устояла дори на директната атака на едно от своите оръжия от оръжейната. Но дори малката тресчица би могла да предизвика възпаление, надвишаващо значително физическите й размери.

Той се раздвижи отново и усети нечовешко горене и в двете си рамене. Ето, нещо май започваше да поддава. Кое обаче — собственото му тяло или забитите в него оръжия?

Опита отново и този път изгуби съзнание. Дойде на себе си след секунди или минути, все така прикован към стената, с неприятен метален вкус в устата си. Беше все още жив и като се изключеше болката, не се чувстваше много по-зле, отколкото в мига, когато Сифарт беше метнал оръжието по него. Вероятно хвалбите му, че не е засегнал никой от вътрешните органи, бяха основателни. Нямаше гаранция обаче, че изваждането на оръжията от раните нямаше да доведе до силен кръвоизлив. Какво задържаше толкова хората от „Оръжие на сигурността”, че все още не го бяха открили?

“Двайсет войници” — помисли си Скорпион. Бяха достатъчно да създадат неприятности, в това нямаше съмнение, но не и да завземат целия кораб. От самото начало бяха наясно, че не могат да внесат тайно сериозно огнестрелно оръжие на борда на “Носталгия по безкрая” в тези времена, когато всички бяха нащрек. Сифарт обаче го впечатли като човек, който знае какво прави, така че беше твърде невероятно да бе станал доброволец в някаква самоубийствена мисия.

Скорпион изохка: този път не от болка, а защото осъзна каква страшна грешка бе допуснал. Не можеше да бъде обвинен, че е пуснал делегацията: това решение беше взето без него, а ако не беше разгадал истинската природа на броните им, причината беше една-единствена: просто никога не беше чувал някой някога да е използвал този трик. Беше сканирал бронята — въпреки че беше гледал през, вместо в нея — и не беше видял нищо подозрително. Тя трябваше да бъде свалена и изследвана в лаборатория, за да бъдат открити тайните й. Не, това също не беше негова грешка. Не трябваше обаче да включва двигателите. Защо им беше на адвентистите да ги видят? Вече бяха наблюдавали приближаването на кораба към системата, следователно имаха информация по този въпрос, ако той наистина ги интересуваше.

Ако се беше досетил правилно, всъщност ги интересуваше нещо съвсем друго: те всъщност бяха използвали включването на двигателите, за да изпратят сигнал към Хела. Той трябваше да означава, че са минали успешно проверката и са готови да пристъпят към операцията по завземането.

Това беше сигнал за изпращането на подкрепления.

Тази мисъл все още не беше изкристализирала напълно в главата му, когато чу, че корабът простена отново. Този път стенанието беше от друг тип. Напомняше по-скоро звучното фалшиво биене на много голяма и доста напукана камбана.

Скорпион затвори очи: знаеше какво точно означава този звук. Това беше защитата на корпуса: “Носталгия по безкрая” беше атакувана не само отвътре, а и отвън. “Страхотно” — помисли си той. Това определено се очертаваше като един от дните в живота му, когато с радост би предпочел да си остане в ковчега за замразяване или, още по-добре, изобщо да не беше излизал жив от него.

Миг по-късно цялата структура на кораба се разтресе. Усети го през острите оръжия, които го бяха приковали към стената. Извика и отново изгуби съзнание.

Събуди го болката — по-силна, отколкото до този момент. Беше странно ритмична, сякаш беше разтърсван от конвулсии в съня си. Но той не правеше никакви съзнателни движения. Затова пък стената, към която беше прикован, се раздуваше навън и навътре като огромни дишащи дробове.

И внезапно някаква сила го изхвърли напред, като го освободи от приковалите го оръжия. Скорпион се удари в земята, просна се по корем, забил уста в мръсната, воняща течност, изтичаща от кораба. Двете оръжия изтракаха на пода до него. Той опита да се надигне на колене и — за своя изненада — установи, че е в състояние да се подпре на ръцете си, без болката да се увеличи два-три пъти повече. В такъв случай нищо не беше счупено… поне не нещо, което имаше кой знае колко общо с някоя от ръцете му.

Скорпион се изправи с усилие. Докосна първата, а след това — и втората рана. Имаше много кръв, но не бликаше, изтласквана от артериалното налягане. Вероятно положението беше същото и с двете изходни рани отзад на плешките. Нямаше представа какви са вътрешните кръвоизливи, но за това щеше да мисли, когато му дойде времето.

Все още несигурен какво се бе случило с него, той коленичи отново и вдигна едно от остриетата. Беше първото — бумерангът. Виждаше извивката на бронята, тъй като фрагментът загатваше ясно очертанията на по-голямата форма. Захвърли го и вдигна другото. После посегна към колана си сред пристъпи на болка и напипа дръжката на ножа на Клавейн. Извади го от калъфа, включи пиезоелектричния ефект и усети вибрациите с дланта си.

В полумрака пред него нещо се раздвижи.

— Скорпион.

Той примижа, не знаеше дали да не очаква друг адвентист, но се надяваше да е някой от хората от „Оръжие на сигурността”.

— Доста се забави — отговори той, подготвен и за двете възможности.

— Имахме неприятности, Скорп. Големи неприятности.

От мрака се отдели фигура. Скорпион трепна: определено не беше очаквал това.

— Капитане — изговори почти беззвучно той.

— Помислих, че ще имаш нужда от помощ, за да се освободиш от тази стена. Съжалявам, че ми отне толкова време.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна прасето.

Това беше привидение трети тип. Не, за характеризирането на подобно привидение беше нужна нова категория. Тук не ставаше въпрос просто за промени в корабната материя, за премоделирането на стена или временно пренареждане на частите на някой и друг слуга. Това нещо беше съвсем реално и отделно от кораба. Беше физически предмет: скафандър — огромен, тромав, със сервоуправление, направен сякаш от глина. И беше празен. Плочата пред лицето беше открехната и вътре в шлема не се виждаше друго, освен мрак. Гласът се носеше от високоговорителчето под брадичката на каската, което се използваше обикновено за аудио комуникация в безвъздушна среда.

— Добре ли си, Скорп?

Той попипа отново кръвта.

— Все още съм на крака. Както виждам, същото се отнася и за теб.

— Пускането им на борда беше грешка.

— Знам — отвърна Скорпион, забил поглед в пода. — Съжалявам.

— Но грешката не е твоя — додаде Капитанът. — Беше моя.

Прасето погледна отново към привидението. Нещо го накара да насочи вниманието си към мрака в каската: противното му се струваше проява на неучтивост.

— И сега какво? Повикали са подкрепление, нали?

— Такъв е планът им. Корабите започнаха да атакуват. Отбих повечето от тях, но няколко се промъкнаха покрай защитните средства на корпуса ми. Започнаха да си пробиват път навътре през него. Причиняват ми болка, Скорп.

Скорпион повтори въпроса, който му беше задал преди малко Капитанът:

— Добре ли си?

— О, добре съм, просто започна малко да ми писва. Мисля, че се позабавляваха достатъчно за един ден, как смяташ?

Скорпион закима бурно, въпреки че това му причиняваше болка.

— Избрали са неподходящото прасе.

Големият костюм му кимна, после се обърна. Огромните ботуши оставяха нетрайни следи в кишата.

— Избрали са не само неподходящото прасе, но и неподходящия кораб. Какво ще кажеш да отидем и да им дадем да разберат?

— Да — съгласи се Скорпион, като се усмихна злобно. — Да им дадем да разберат.

Орка Круз и хората й се оттеглиха, докъдето можаха. Двамата адвентисти ги избутаха до мястото, където се пресичаха няколко коридора и шахти, нещо като сърдечна клапа в анатомията на Капитана, откъдето беше сравнително лесно да се стигне до всяка друга част на “Носталгия по безкрая”. Круз знаеше, че не може да пусне адвентистите по-нататък. Те бяха само двайсетима, може би вече и по-малко — немислимо беше да спечелят нещо повече от преходен, плах контрол над малки части на кораба. Въпреки това неин дълг беше да ограничи възможността им да навредят. Ако това означаваше да причини известна болка на Джон Браниган, тогава така и щеше да постъпи.

— Добре — каза тя. — Обезоръжете ги. Кратки, контролирани изстрели. Искам накрая да остане нещо, което да разпитам.

Последните й думи бяха удавени от резкия, разярен рев на автоматичното оръжие на нейните войници. Трасиращи снаряди изрязаха ярки, събиращи се линии по коридора. Адвентистът с изкуствената ръка падна — десният му крак беше надупчен от куршуми. Свистящият демон на косата описа последна дъга, удари се в пода и се умълча. Някакъв механизъм придърпа върха на пръста обратно към дланта.

Другият адвентист лежеше на една страна, с окървавени гърди въпреки защитата от парчетата от бронята му.

Корабът изохка.

— Предупредих ви — обади се Круз.

Оръжието в ръката й беше все така студено. Не беше дала нито един изстрел с него.

Вторият адвентист се размърда, задраска с пръсти по лицето си, сякаш опитваше да отстрани пчела от него.

— Не мърдай — извика Круз, като се приближи предпазливо към него. — Не мърдай и може да изкараш до края на деня.

Той продължаваше да впива пръсти в лицето си, концентрирайки се около окото. Бръкна с пръсти в очната кухина, измъкна нещо. Стисна го между палеца и показалеца си за момент: съвършено човешко око, окървавено като ужасяващ суров деликатес.

— Казах… — поде Орка.

Той стисна с пръсти окото и то се счупи. От него се появи нещо хромовожълто, изтичащо в подобни на дим нишки. Миг по-късно Круз усети как нервнопаралитичният агент прониква в белите й дробове.

Нямаше нужда да й казват, че ефектът му е фатален.

От безопасността на своята мансарда първосвещеникът наблюдаваше развитието на опитите си да превземе лайтхъгъра. Камерите около Хела му осигуряваха постоянна картина в реално време на кораба на ултрите, независимо къде го отнасяше орбитата му. Беше видял издайническото припламване на двигателя му: съобщението на Сифарт за успеха на първата фаза от операцията по превземането. Беше видял, по-скоро почувствал, масовото потегляне на корабите на Катедралната гвардия, беше видял също така събирането и координацията на ескадроните над Хела. Корабите бяха наистина много малки, но затова пък броят им беше внушителен. По същия начин ято гарвани можеше да напада човек, докато го умъртви.

Нямаше информация как протичат събитията в кораба. Ако Сифарт следваше плана си, двайсетимата членове на челния отряд бяха започнали атаката си малко след сигнала. Сифарт беше смел човек: непременно беше наясно колко малък е шансът му да оцелее до пристигането на подкрепленията. Не трябваше да забравя също така колко дълго се бе задържал на поста си. Повече от сигурно беше, че вече е загубил част от хората си, но Куейч се съмняваше силно, че той самият е сред загиналите. Вероятно продължаваше да се бие някъде в лайтхъгъра, продължаваше да оцелява.

Първосвещеникът копнееше да има някакъв начин да отгатне какво става в този момент в кораба. След цялото това планиране, след всички тези години на мечти и подготовка на това безумие му се струваше връх на несправедливостта да не може да проследи дали събитията се развиват според плана. Винаги беше прескачал естествената празнина между двете крайности във въображението си: всичко беше или успешно, или неуспешно и нямаше никакъв смисъл да се спира върху агонията от несигурността, с която беше свързано.

Но сега имаше съмнения. Ескадроните срещаха неочаквана съпротива от защитата на корпуса. На екрана се виждаше, че корабът е заобиколен от сияние на експлозии като тъмен, мрачен замък, осветен от фойерверки. Повечето летателни апарати на ултрите разполагаха с някаква защита, така че този факт сам по себе си не беше изненада за Куейч. Измислената от него история дори изискваше корабът да има средства за самозащита. Но техните мащаби и ефикасност, както и скоростта на реакцията го бяха изумили. Ами ако силите вътре в кораба окажеха същата неочаквана съпротива? Ами ако Сифарт беше мъртъв? Ами ако всичко се доближаваше бавно към катастрофален край?

Кушетката му звънна: беше получил съобщение. Треперещата му ръка натисна контролния бутон.

— Куейч — каза той.

— Доклад от Катедралната гвардия — произнесе заглушен от атмосферните смущения глас. — Доклад за успешно нахлуване на помощни отряди три и осем. Корпусът беше пробит; няма значителни загуби на въздух. Отрядите на подкреплението сега са на борда на “Носталгия по безкрая”. Опитват да се срещнат с елементи от челния отряд.

Куейч въздъхна, разочарован от себе си. Разбира се, че всичко ставаше според плана, и разбира се, че щеше да се окаже малко по-трудно от неговите предвиждания. Такава беше природата на достойните задачи. Но не трябваше да се съмнява нито за миг в крайния успех.

— Продължавай да ме държиш в течение — каза той.

Двете неподхождащи си фигури — тромавият празен костюм на Капитана и детинската форма на прасето — се тътреха към бойното поле. Движеха се из коридори и тунели, които никога не бяха обитавани от хора: те гъмжаха от плъхове, отвратителна киша и други токсини. Бяха тъмни като гробници, осветявани тук-там от слаби и потрепващи източници на светлина. Скорпион знаеше точно къде се намира, когато адвентистите се бяха обърнали срещу него. Но оттогава следваше Капитана в абсолютно непознати части на кораба. Колкото по-голямо разстояние изминаваше, толкова по-поразен оставаше от нарастващата липса на обичайните маркери за наличие на власт: временните електрически и водопроводни системи, изрисуваните луминесцентни стрелки, обозначаващи посоката. Тук имаше единствено анатомия. Движеха се из части на кораба, известни само на Капитана: коридори, които той обитаваше сам. “Това е неговата кръв и плът — помисли си Скорпион. — От него зависи какво ще прави с тях.”

Прасето не хранеше илюзията, че се намира във физическото присъствие на Капитана. Костюмът беше просто фокус за вниманието му. Във всяко друго отношение Капитанът беше всеприсъстващ, както винаги, и го обграждаше отвсякъде, чрез всяка нишка от архитектурата. И макар Скорпион да предпочиташе да разговаря с нещо с лице вместо с празен скафандър, дори този вариант беше по-добър, отколкото да бъде съвсем сам. Знаеше, че е ранен лошо от лидера на адвентистите и че рано или късно, макар и със закъснение, ще почувства шока от тези рани. Нямаше представа колко силен щеше да бъде той. Преди двайсет години нямаше да обърне никакво внимание на нещо подобно. Сега му се струваше невероятно да отмине току-така каквото и да било. Чувстваше обаче, че докато има компания, е в състояние да отложи този момент. “Дай ми само няколко часа — помисли си той, — само колкото да оправим тази каша.”

Няколко часа бяха единственото, от което се нуждаеше, единственото, което искаше.

— Налага се да обсъдим нещо, Скорп. Ти и аз. Преди да е станало прекалено късно.

— Капитане?

— Трябва да направя нещо, преди да е станало неизпълнимо. Дойдохме тук по указания на Ора, с надеждата да открием нещо, което може да ни даде шансове срещу инхибиторите. Куейч и скътлърите винаги са били ключът, поради което преди девет години изпратихме Ора на Хела. Тя имаше задачата да събере информация, да се промъкне в катедралите през задната врата, без никой да заподозре връзката й с нас. Това беше добър план, Скорп. Най-добрият, с който разполагахме тогава. Но не трябва да пренебрегваме самата Халдора.

— Никой не я пренебрегва — отвърна прасето. — Ора вече мисли, че е осъществила контакт със сенките чрез онзи костюм. Това не е ли достатъчно засега?

— Може би щеше да бъде, ако адвентистите не ни бяха предали. Не ние контролираме въпросния костюм, а Куейч, а на него, очевидно, повече не може да се вярва. Време е да повдигнем летвата, Скорп. Не можем да залагаме цялата си вяра само в тази линия на преговорите.

— Значи да изстреляме инструментариума, както бяхме планирали.

— Той беше замислен само като предшественик. Най-вероятно от сондите няма да научим нищо, което вече не знаем от Ора. Рано или късно щеше да се наложи да извадим топовете.

За миг Скорпион забрави за болката си.

— И какво имаш предвид в такъв случай?

— Трябва да разберем какво има вътре в Халдора — отвърна Капитанът. — Трябва да пробием камуфлажа и не можем да си позволим да седим и да чакаме поредното изчезване.

— Оръжието от оръжейната — промълви прасето, отгатнало мисълта на свой събеседник. — Искаш да го използваме, нали? Да стреляме към планетата и да видим какво ще стане?

— Както казах, време е да извадим топовете.

— Това е последното от тези оръжия, което ни е останало. Нека да го използваме за нещо наистина важно, Капитане.

Костюмът го изгледа съсредоточено с черния отвор на плочата пред лицето си.

— Ще направя най-доброто, което мога — заяви той.

Костюмът забави крачка. Прасето спря зад него.

— Отпред има нещо, Скорп.

Скорпион се взря в мрака.

— Не виждам нищо.

— Усещам го, но имам нужда костюмът да погледне по-отблизо. Тук нямам камери.

Заобиколиха следващия широк завой, прекосиха няколко свързани помежду си коридори. Внезапно се озоваха в част на кораба, която се стори позната на Скорпион — един от коридорите, по които беше превел адвентистите по-рано същия ден. Приглушена сивкава светлина се процеждаше от аплиците по стената.

Там има тела, Скорп. Работата не изглежда добра.

Костюмът тръгна напред, газейки сред неописуеми течности. Телата представляваха потънали в мрак неподвижни издатини, потопени наполовина в кишата. Прожекторът на главата на костюма премигна, лъчът му заигра върху формите. Десетки плъхове се разбягаха от светлината.

— Не са адвентисти — заяви Скорпион.

Костюмът коленичи до най-близкото тяло.

— Познаваш ли ги?

Прасето също коленичи и сгърчи лице от пронизалата го от двете страни на раменете болка. Докосна най-близкото до Капитана тяло, обърна го, за да види лицето му. Напипа с пръсти грапавата кожа на превръзка върху око.

— Това е Орка Круз — промълви то.

Гласът му прозвуча безстрастно, простичко. “Тя е мъртва — помисли си то. — Тази жена, която ти беше вярна през повече от трийсет години от твоя живот, е мъртва. Тази жена, която ти помагаше, пазеше те, биеше се за теб и те разсмиваше с историите си, е мъртва, и умря заради твоята грешка, заради твоята глупост, заради неспособността ти да прозреш плановете на адвентистите. И единственото, което усещаш сега, е, че нещо, което си притежавал, е било стъпкано.”

Последва съскане от бутала и сервомеханизми. Чудовищната желязна ръкавица от костюма на Капитана го докосна леко по гърба.

— Всичко е наред, Скорп. Знам как се чувстваш.

— Не чувствам нищо.

— Точно това имам предвид. Прекалено рано е, всичко стана твърде внезапно.

Скорпион погледна към другите тела — знаеше, че всички са на членове на „Оръжие на сигурността”. Оръжието им го нямаше, но по никой от тях нямаше следи от явни наранявания. Той обаче нямаше да забрави скоро изражението на Круз.

— Тя беше добра — додаде той. — Остана до мен, когато можеше да направи своя империя в Казъм Сити. Не заслужаваше това. Никой от тях не го заслужаваше.

Наложи си да се изправи в цял ръст, като се опираше на стената. Първо Лашър, по време на пътуването към Ризургам. После трябваше да се сбогува с Блъд, вероятно завинаги. Сега си беше отишла и Круз, последната му, безценна връзка с почти забравения живот в Казъм Сити.

— Не знам как е с теб, Капитане — рече той, — но съм на път да приема нещата лично.

— Аз вече го направих — отвърна празният костюм.

Битката все още бушуваше в “Носталгия по безкрая”, но вълната бавно се обръщаше срещу нахлулите на борда й адвентисти. Последните елементи на Катедралната гвардия, дошли като подкрепление, бяха навлезли по-навътре в лайтхъгъра или бяха унищожени от защитата на корпуса. “Носталгия по безкрая” също беше пострадала: нови кратери и белези бяха насекли и без това коварния пейзаж на корпуса й. Малките кораби, които бяха достигнали до него и се бяха закрепили за повърхността му със специални ракетни куки, епоксидна смола и апаратура за пробиване на дупки, напомняха механични кърлежи, впити в плътта на животно с чудовищни размери. Навсякъде се виждаха смазаните трупове на други совалки, заплетени в пукнатините и гънките на архитектурата на лайтхъгъра и навън от тях изтичаха течности и въздух. Други от корабите бяха разкъсани, преди да се доближат до “Носталгия по безкрая”, и горещите им останки го следваха в орбитата му около Хела.

От луната не бяха изстреляни допълнителни подкрепления: атаката беше замислена да бъде тотална и непреодолима и само шепа отделения от Катедралната гвардия не бяха мобилизирани за първата вълна.

Последните няколко елемента, които все още опитваха да превземат чрез абордаж лайтхъгъра, явно вече си даваха сметка, че нямат особени шансове за успех. Съпротивата се беше оказала по-силна от очакваното: за първи път група ултри беше сломила ефективната им защита. Но редовните войници на Катедралната гвардия бяха верни до смърт на ордена на адвентистите, тъй като куейчистката доктрина течеше из вените им, и за тях отстъплението беше немислимо. Не беше необходимо да знаят точно мисията си, за да бъдат наясно, че тя е от изключителна важност за първосвещеника.

Угрижени как да открият безопасен път към корпуса, никой от тях не забеляза появилия се отвор отстрани на лайтхъгъра, от който започна да се лее златистожълта светлина. Вратата изглеждаше много малка, но само заради зашеметяващите размери на самия кораб.

Появи се нещо, движещо се с гладката, неколеблива автономност на машина. Не приличаше на летателен апарат, дори на тромавите апарати, използвани за осъществяване на междукорабни операции. Приличаше на странен абстрактен орнамент: сюрреалистично съпоставяне на бронзовозелени форми без прозорци или каквито и да било снадки, сякаш изсечени от сапун или мрамор. Всичко това бе затворено в скелетоподобна черна рамка с механизми за прикрепване, двигатели и съоръжения за движение и прицелване.

Беше оръжието от оръжейната. Някога имаше четирийсет оръжия адска класа, сега беше останало само това. Науката, чийто плод бяха, инженерните принципи, въплътени при тяхното конструиране, вероятно не бяха толкова напреднали като онези, допринесли за последните добавки към арсенала на “Носталгия по безкрая”, като специалните плондерни мини и хипометричното оръжие. Никой никога нямаше да разбере със сигурност. Едно обаче беше ясно: новите оръжия бяха по-скоро инструмент за хирургическа защита, отколкото на груба сила, така че оръжието от оръжейната все още имаше своето място.

То се отмести встрани от вратата. Намиращите се току до рамката двигатели блеснаха в синкавобяла светлина. Тя освети “Носталгия по безкрая” и достигна до черните форми на последните няколко корабчета на Катедралната гвардия.

Никой не забеляза.

Оръжието се завъртя и рамката се озова на една линия с надвисналата Халдора. После започна да ускорява, отдалечавайки се от лайтхъгъра, от битката и от надраното лице на Хела.

Васко и Хури влязоха в пълната с огледала мансарда. Васко се огледа, за да се увери, че стаята не се променила с нищо от последното им идване. Първосвещеникът се намираше в същата кушетка, на същото място в помещението. Рашмика седеше край масата в средата на стаята и наблюдаваше пристигането им. Пред нея беше подреден красив чаен сервиз от порцелан. Васко Малинин наблюдаваше внимателно реакциите й, питайки се каква част от спомените си бе възстановила. Дори да не си беше спомнила всичко, той не можеше да повярва, че лицето на майка й няма да породи някаква реакция у нея. Според него имаше неща, които при всякакви обстоятелства си пробиваха път до спомените.

Но ако Рашмика действително бе реагирала по някакъв начин, той очевидно го беше пропуснал. Тя просто наклони глава към тях, както би поздравила който и да е посетител.

— Само двамата ли сте? — попита Куейч.

— Ние сме авангардът — поясни Малинин. — Не виждахме нужда да изпращаме долу десетки от нашите хора, преди да сме добили представа за техническите възможности.

— Казах ви, че тук разполагаме с много стаи — увери го първосвещеникът, — за толкова делегати, колкото желаете да изпратите.

— Те не са луди, господин първосвещеник — обади се Рашмика. — Те знаят какво ще стане след няколко часа.

— Прекосяването ли ви притеснява? — попита той, сякаш самата мисъл му изглеждаше абсурдна.

— Нека кажем, че предпочитаме да го наблюдаваме от разстояние — отговори Васко. — Справедливо е, нали? Нищо в нашето споразумение не казва, че трябва непременно да останем на борда на „Лейди Моруина”. За нас самите е по-лошо, ако предпочетем да не присъстват никакви делегати.

— Разочарован съм въпреки всичко — каза Куейч. — Надявах се, че ще пожелаете да преживеем заедно това прекосяване. Спектакълът няма да бъде толкова впечатляващ от разстояние.

— Не се съмнявам в това и за миг — съгласи се Малинин. — Ние обаче ще ви оставим да се наслаждавате спокойно от личните си покои. — Погледна към Хури, подбирайки внимателно думите си. — Не бихме искали да се месим в едно толкова свещено събитие.

— Не бихте се и намесили — каза първосвещеникът. — Но щом такова е вашето желание… Надали бих могъл да ви спра. От прекосяването обаче все още ни делят дванайсет часа. Все още няма причина за нервност.

— Вие нервен ли сте? — попита го Хури.

— Ни най-малко. Мостът е поставен там поради някаква причина. Винаги съм вярвал, че е така.

— На дъното на пропастта лежат останките от друга катедрала — отбеляза Васко. — Това изобщо ли не ви притеснява?

— Това говори само, че първосвещеникът на въпросната катедрала не е имал достатъчно вяра — отговори Куейч.

Комуникационното устройство на Васко звънна. Той вдигна гривната до ухото си, заслуша се съсредоточено. Намръщи се, после се обърна и прошепна нещо в ухото на Хури.

— Някакъв проблем ли? — поинтересува се Куейч.

— На кораба се е случило нещо — отговори Малинин. — Не съм сигурен какво точно, но май е свързано с вашите делегати.

— Моите делегати ли? И защо биха създавали проблеми пък те?

— Изглежда, опитват да превземат кораба. Случайно да знаете нещо за това?

— Ами сега, след като стана въпрос… — Куейч направи доста бледа имитация на усмивка. — Може би имам известна представа.

Една от вратите на мансардата се отвори. Влязоха шестима адвентистки гвардейци в червени униформи, които носеха оръжие и очевидно знаеха какво да правят с него.

— Съжалявам, че се стига до това — каза Куейч, когато гвардейците дадоха знак на Васко и Хури да седнат срещу Рашмика. — Но аз наистина се нуждая от вашия кораб и, ако трябва да бъдем честни, нямаше шанс да ми го дадете просто така, нали?

— Но ние имаме споразумение — възкликна Васко, когато един от гвардейците го сръга в рамото. — Ние ви предложихме защита.

— Проблемът е, че не търся защита — обясни първосвещеникът. Лъснатият месинг на държащата очите му отворени рамка блесна. — Търся движеща сила.