Пропастта на опрощението

ТРИЙСЕТ И ПЕТ

Хела, 2727 година

Първосвещеникът я беше извикал в мансардата си. Когато пристигна, Рашмика видя с облекчение, че е сам и от главния лекар няма и следа. Не си падаше по компанията на първосвещеника, но дебнещото внимание на личния му лекар й беше още по-неприятно. Подозираше, че той се промъква някъде из “Лейди Моруина”, зает с кръвните си дела или с някоя от другите неописуеми практики, които му приписваха.

— Добре ли се настанихте? — попита Куейч, след като тя зае мястото си сред гората от огледала. — Надявам се да е така. Много съм впечатлен от вашата проницателност, мис Елс. Грьолие е бил осенен от истинско вдъхновение, като предложи да ви извикаме тук.

— Радвам се, че мога да ви бъда от полза — отговори Рашмика.

Беше си приготвила малко чай. Пое с треперещи ръце порцелановата чаша. Нямаше апетит — мисълта, че се намира в една стая с железния костюм беше достатъчна да я изнерви, — но трябваше да създава впечатление, че е спокойна.

— Да, имахме истински късмет — додаде Куейч. Беше почти неподвижен, мърдаха само устните му. Въздухът в мансардата беше по-хладен от обикновено и при всяка негова дума от устата му излизаше пара. — Почти прекалено голям, може да се каже.

— Не разбирам какво искате да кажете, господин първосвещеник?

— Погледнете към масата — отвърна той. — Малахитовата кутия до чаения сервиз.

Рашмика не я беше забелязала до този момент, но беше сигурна, че тя не бе там при предишните й посещения мансардата. Кутията стоеше на малки крачета, напомнящи кучешки лапички. Вдигна я — стори й се по-лека, отколкото беше очаквала — и се зае с металните катарами със златен цвят. Капакът се отвори. Вътре имаше много хартия: листове и пликове с всякакви цветове и надписи, подредени спретнато и хванати с ластик.

— Отворете ги — каза първосвещеникът. — Хвърлете им един поглед.

Момичето взе връзката, свали ластика. Хартията се пръсна по масата. Избра един лист напосоки и го разгъна. Лилавата хартия беше толкова тънка, толкова прозрачна, че беше изписана само от едната страна. Разпозна четливо подредените букви още щом ги видя от обратната страна. Тъмноаленият почерк беше нейният: детински, но въпреки това нямаше как да го сбърка.

— Това е моята кореспонденция — промълви Рашмика. — Писмата ми до спонсорираната от църквата група за археологически изследвания.

— Изненадана ли сте да ги видите тук?

— Изненадана съм, че са били събрани и предложени на вашето внимание — отвърна тя, — но не и че това е могло да се случи. Все пак са адресирани до тяло, зависещо от адвентистката църква.

— Ядосана ли сте?

— Зависи. — Беше ядосана, но това съвсем не беше единствената й емоция. — Чел ли ги е някой от изследователската група?

— Първите няколко — отговори Куейч. — Но почти всички останали бяха пренасочвани, преди да стигнат до изследователите. Не го приемайте лично: те и така получават предостатъчно ексцентрична литература. Ако трябваше да отговарят на всичко, нямаше да им остава време да правят нищо друго.

— Аз не съм ексцентричка — заяви момичето.

— Така е, но ако се съди по съдържанието на тези писма, излагате доста неортодоксална позиция по въпроса за скътлърите, не смятате ли?

— Ако смятате истината за неортодоксална позиция.

— Вие не сте единствената. Научният екип получава много писма от добронамерени любители. Повечето наистина са без каквато и да било стойност. Всеки си има любима теорийка относно скътлърите. За жалост никой от тях няма и представа от научни методи.

— Горе-долу същото казвам и аз за изследователските екипи — заяви Рашмика.

Дързостта й го разсмя.

— Не ви липсва самоувереност, а, мис Елс?

Тя събра хартията в не особено спретната купчинка и я напъха обратно в кутията.

— Не съм нарушила никакви правила с това — каза момичето. — Не ви казах за кореспонденцията си, защото никой не ме попита.

— Никога не съм казвал, че сте нарушили някакви правила. Това просто ме заинтригува, нищо повече. Прочетох писмата, видях как доводите ви съзряват с времето. Честно казано, мисля, че някои от повдигнатите от вас въпроси заслужават внимание.

— Много ми е приятно да го чуя.

— Не говорете толкова изкуствено. Аз съм напълно искрен.

— Това вас изобщо не ви интересува, господин първосвещеник. Никой в църквата не го интересува. А и защо да го интересува? Доктрината не позволява никакви други обяснения освен онова, за което четем в брошурите.

— Което е? — попита игриво Куейч.

— Че скътлърите са несъществена подробност, че унищожението им не е свързано с изчезванията. Ако изпълняват някаква теологична функция, тя е само за да се използват като напомняне да не сме надменни и да се подчертае спешната нужда от спасение.

— Унищожената извънземна култура в наши дни вече не е кой знае каква загадка, нали?

— Тук е станало нещо различно — настоя момичето. — Случилото се със скътлърите не е същото като случилото се с амарантинците или с която и да било от другите мъртви култури.

— Това ли е същината на вашето мнение?

— Мисля, че ще ни е от полза да знаем какво е станало — каза Рашмика и почука с нокти по капака на кутията. — Те са били изтребени, но никъде не личат отличителните белези на инхибиторите. Онзи, който е направил това, не е оставил почти никакви улики.

— Може би инхибиторите са бързали. Може би е било достатъчно, че са премахнали скътлърите, за да не се тревожат за останалите от тях културни придобивки.

— Те не действат така. Знам какво са направили с амарантинците. На Ризургам не е оцеляло нищо, което не се е намирало на десетки метри под скалите, умишлено поставено там. Знам какво е представлявало това, господин първосвещеник: била съм там.

Светлината се отрази в инструментите, които държаха очите му вечно отворени, когато той се обърна към нея.

— Били сте там?

— Исках да кажа — побърза да се поправи тя, — че съм чела толкова много за това и толкова съм размишлявала върху него, сякаш съм била там.

Потръпна: когато беше изрекла думите, бе изпитала абсолютната убеденост, че са верни.

— Проблемът е — рече Куейч, — че ако отстраним инхибиторите като вероятен агент в унищожението на Хела, трябва да бъде намерен друг отговорен за станалото. От философска гледна точка ние не обичаме да действаме така.

— Може и да не е елегантно — отвърна Рашмика, — но ако истината налага да се приеме наличието на друго… всъщност на трето действащо лице, би трябвало да имаме смелост да приемем доказателствата.

— И вие имате представа кое може да е въпросното трето действащо лице, доколкото разбирам?

Тя не се удържа и хвърли поглед към запоения скафандър. Първосвещеникът надали щеше да забележи това неволно отклонение на вниманието й, но въпреки това се ядоса на себе си. Чудесно щеше да е, ако можеше да контролира собствените си реакции така добре, както умееше да разчита другите хора.

— Нямам. Но имам известни подозрения.

Кушетката на първосвещеника се размърда и през огледалата премина вълна от съответни движения.

— Когато ми съобщи за първи път за вас — когато се появи вероятност да ми бъдете от полза, — Грьолие каза, че сте тръгнали на нещо като личен кръстоносен поход.

— Така ли?

— Според него той бил свързан с брат ви. Вярно ли е?

— Брат ми тръгна за катедралите — отвърна момичето.

— И вие се страхувахте за него, тревожихте се, защото известно време нямахте вести от него, и решихте да тръгнете по следите му. Това ли е историята?

Нещо в начина, по който произнесе “история”, не й допадна.

— Защо да не е това?

— Защото се питам доколко всъщност ви интересува брат ви. Наистина ли той е причината да изминете целия този път, Рашмика, или той просто ви даде възможност да оправдаете търсенията си, за да не изглеждат толкова тщеславни?

— Не знам какво имате предвид.

— Мисля, че сте се отказали от брат си още преди години. Мисля, че в сърцето си вече сте знаели, че него го няма. Онова, което ви интересува всъщност, са скътлърите и вашите идеи за тях.

— Това е нелепо.

— Тази връзка писма говори друго. Говори за мания, пуснала дълбоки корени, доста непривична за едно дете.

— Дойдох тук заради Харбин.

Той говореше със спокойната настойчивост на учител по латински, наблягащ върху някаква граматическа особеност.

— Дошла си тук заради мен, Рашмика. Дошла си на Пътя с намерението да се изкачиш до върха на управлението на катедралата, убедена, че само аз мога да дам отговор на твоите въпроси, отговорите, за които копнееш като наркоманка.

— Не аз се поканих тук — отговори тя с подобна на неговата настойчивост. — Вие ме доведохте тук, от “Желязната Катрин”.

— Ти щеше да намериш начин да стигнеш тук рано или късно, като къртица, която си пробива път до повърхността. Щеше да станеш полезна в някоя изследователска група и оттам да се свържеш с мен. Това щеше да ти отнеме месеци, може би — години. Но Грьолие — благословено да е подлото му сърчице — ускори нещо, което вече беше започнало.

— Лъжете се — заяви тя, усещайки, че ръцете й треперят. — Не съм искала да ви видя. Не исках да идвам тук. Защо това би означавало толкова много за мен?

— Защото си си набила в главата, че аз знам някои неща. Неща, които биха променили едно-друго.

Тя заопипва масата за кутията, без да поглежда натам.

— Ще я взема — обяви Рашмика. — Все пак тя си е моя.

— Писмата са твои. А кутията можеш да задържиш.

— Значи вече е свършено?

Той я погледна изненадано.

— Свършено ли, мис Елс?

— Споразумението. Периодът на службата ми.

— Не виждам защо да е свършено — отвърна първосвещеникът. — Както отбелязахте сама, никой не ви е задължавал да споменавате за интересите си към скътлърите. Не е извършено престъпление; не е предадена ничия вяра.

Дланите й оставяха потни петна по кутията. Не беше очаквала, че ще й позволи да я задържи. Цялата тази изгубена кореспонденция: тъжни, искрени послания от някогашната й личност към нейното настояще.

— Мислех, че ще останете недоволен — промълви тя.

— Но въпреки това мога да ви използвам. Между другото, в скоро време очаквам още ултри. Ще искам мнението ви за тях, вашите прозрения и наблюдения, мис Елс. Все още сте в състояние да правите това за мен, нали?

Тя се изправи, стиснала кутията. От тона на гласа му беше станало ясно, че аудиенцията й за деня е приключила.

— Може ли да попитам едно нещо? — промълви почти със заекване тя.

— Аз ви зададох доста въпроси. Не виждам защо и вие да не го направите.

Рашмика се поколеба. Още докато оформяше въпроса в главата си, възнамеряваше той да бъде свързан с Харбин. Първосвещеникът сигурно знаеше какво се е случило с него: не му струваше нищо да разбере истината от документацията на катедралата, дори никога да не бе виждал брат й. Но сега, когато моментът беше настъпил и първосвещеникът й бе разрешил да зададе въпроса си, тя разбра, че няма сила да стигне до края. И не просто защото се страхуваше да чуе истината: тя вече подозираше каква ще бъде. Плашеше я реакцията й, когато истината се разкриеше. Ами ако се окажеше, че действително не се интересуваше от Харбин чак толкова, колкото твърдеше? Ами ако казаното от първосвещеника беше вярно и Харбин наистина беше само извинение, прикриващо истинската причина за издирванията й?

Можеше ли да понесе това?

Рашмика преглътна с усилие. Почувства се съвсем малка, съвсем сама.

— Исках да ви попитам дали сте чували за сенките — произнесе тя.

Но първосвещеникът не каза нищо. И чак сега тя си даде сметка, че той не й беше обещал да отговори.

Междузвездното пространство, 2675 година

Три дни по-късно инхибиторската група навлезе в радиуса на действие на оръжието. Техниците смятаха, че се налага да направят още някои настройки, да изследват още от пространствените му параметри. От време на време оръжието правеше нещо чудновато и плашещо, отхапваше парче от нещо близко, когато се очакваше да се заеме с отстоящ на няколко астрономически единици обект. Понякога, което беше и най-плашещото, резултатите като че ли нямаха нищо общо с вложената енергия. Това оръжие подкопаваше времето и пространството, действайки според невероятно сложни и очевидно непрекъснато променящи се правила. Нищо чудно, че вълците нямаха в арсенала си нещо от този род. Може би бяха решили, че неприятностите от него са повече от ползата. Същата логика вероятно се отнасяше и за по-бързия от светлината двигател на Скейд. Страшно много неща бяха възможни на този свят, много повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Много от тях обаче бяха вредни, както на индивидуално, така и на видово/галактическо културно ниво.

Светлините обаче продължаваха да отслабват, а оръжието продължаваше да действа, докато Скорпион водеше все така несмущавано вътрешния си диалог. Оръжието може и да правеше гротескни неща със самите основи на реалността, но единственото, което го интересуваше сега, беше какво ще направи с вълците. А то бавно отхапваше хапка след хапка от преследващия ги рояк.

Той не побеждаваше. Той оцеляваше. Засега това беше достатъчно.

Увита в обичайното сребристо юрганче, Ора лежеше в скута на майка си. На Скорпион тя все още изглеждаше плашещо дребна, подобна на кукла, чието място е на закътано в някой шкаф, а не изложена на всякакви опасности във външния свят. Имаше обаче още нещо: невъзмутимо усещане за неуязвимост, от което косъмчетата на тила му настръхваха. Усети го едва сега, когато очите й се отвориха напълно. Фокусирани и светли, като очите на хищна птица, попиващи всичко наоколо. Бяха златистокафяви, осеяни със златни и бронзови петънца, както и с точици, чийто цвят наподобяваше електриково синьо. Тя не се обръщаше. Те сондираха и извличаха. Те надзираваха.

Скорпион и останалите ръководители се бяха събрали в обичайната съвещателна зала и бяха насядали около тъмната огледална повърхност на масата. Той ги изучаваше един по един, изброяваше наум своите съюзници и съперници, както и онези, които все още не се бяха определили. Можеше да разчита на Антоанет, но тя се беше върнала на Арарат. Беше сигурен, че Блъд също би гледал на нещата като него самия, не непременно защото ги обмисляше, а защото за нелоялността се искаше въображение, а въображението не беше сред силните му страни. Той вече му липсваше. Налагаше се непрекъснато да си напомня, че някогашният му заместник не е мъртъв, а е просто недосегаем.

Бяха минали две седмици, откакто напуснаха Арарат. “Носталгия по безкрая” се отдалечаваше от системата на планетата с постоянно ускорение, като се плъзгаше между острите зъби на битката. През първата седмица корабът се бе отдалечил на дванайсет астрономически единици от планетата, достигайки една петдесета от скоростта на светлината. В края на втората седмица се движеше вече с една двайсет и пета от скоростта на светлината, а от Арарат я деляха почти петдесет астрономически единици. Скорпион вече усещаше това разстояние: като погледнеше назад, виждаше вместо Яркото слънце на Арарат, пе Еридани А, което ги беше топлило през последните двайсет и три години — само една доста ярка звезда, сто хиляди пъти по-бледа от това, което бяха съзирали от повърхността на планетата. Сега тя не изглеждаше по-ярка от бинарния си двойник, Бледото слънце или пе Еридани Б. Приличаха на две кехлибарени очи, изоставащи все по-назад зад лайтхъгъра, който напредваше през междузвездното пространство. Не можеше да види вълците — единствено сензорите успяваха да ги доловят едва-едва, при това с доста ограничена степен на сигурност. Нямаше обаче никакво съмнение, че те са зад тях. Трите хипометрични оръжия, с които вече разполагаха, непрекъснато правеха дупки сред преследващите ги елементи, но не бяха унищожили всички вълци.

Нямаше връщане назад. До този момент обаче курсът им се диктуваше единствено от плана на Рьомонтоар. Единствената цел на предначертаната от него траектория беше да им даде възможност да се отдалечат максимално от вълците при минимална вероятност пътищата им да се пресекат в някоя точка. Чак сега, две седмици по-късно, имаха възможност да променят курса си. Преследващите ги вълци нямаше да повлияят върху решението: Скорпион предполагаше, че в крайна сметка те ще бъдат изтребени до крак, дълго преди корабът да достигне целта си.

Изправи се и изчака да се възцари тишина. Без да казва нищо, извади ножа на Клавейн от калъфа. Приведе се и без да го включва, изряза с него два знака върху масата, по един от всяка страна на централната линия. Единият беше буквата “Й”, а другата “X”. Издълбаните в тъмния лак на масата букви имаха цвят на свинска кожа.

Всички го наблюдаваха, очаквайки от него да каже нещо. Вместо това Скорпион върна ножа в калъфа и седна на мястото си. После сплете пръсти зад врата си и кимна към Орка Круз.

Орка беше единственият останал му съюзник от дните в Казъм Сити. Тя изгледа един по един насядалите около масата, насочвайки подред към тях единственото си око. Черните й нокти драскаха по масата, докато изясняваше позицията си.

— Последните няколко седмици не бяха леки — започна Орка. — Всички бяхме принудени да жертваме едно или друго, плановете на всички ни бяха преобърнати. Някои изгубиха любимите си хора или станаха свидетели на разделянето на семействата си. Всичко, в което бяхме сигурни само преди месец, беше разбито на пух и прах. Навлизаме все по-дълбоко в непозната територия и не разполагаме с карта. Още по-зле — човекът, на когото имахме доверие, човекът, който щеше да прозре верния път, вече не е с нас. — Тя вторачи погледа си в Скорпион и изчака всички да погледнат към него. — Но въпреки всичко пак имаме лидер — продължи Орка. — Въпреки всичко имаме дяволски добър лидер, на когото Клавейн вярваше достатъчно, за да му повери управлението на Арарат по време на своето отсъствие. Човек, на когото би трябвало да се доверим да ни води, сега повече от всякога. Клавейн имаше вяра в неговата преценка. Мисля, че е време да последваме примера на стареца.

Уртон от „Оръжие на сигурността” поклати глава.

— Всичко това звучи добре, Орка. Никой от нас няма проблем с лидерството на Скорпион. — Тя произнесе думата “лидерство” силно натъртено, давайки възможност на присъстващите сами да си направят изводите какви проблеми можеха да имат с прасето. — Сега обаче искаме да чуем къде според теб би трябвало да отидем.

— Съвсем просто е — отвърна Орка Круз. — Трябва да отидем на Хела.

Уртон опита неуспешно да прикрие изненадата си.

— В такъв случай сме единодушни.

— Но само след като минем през Йелоустоун — допълни Круз. — Хела е… доста рисковано начинание, в най-добрия случай. Нямаме представа какво ще заварим там, ако изобщо има нещо. Затова пък знаем, че можем да спечелим от минаването си през Йелоустоун. Имаме капацитет да вземем още десетки хиляди замразени. Без проблеми още сто и петдесет хиляди. Става въпрос за човешки живот, Уртон. Там има хора, които можем да спасим. Съдбата ни дари с този кораб. Трябва да направим нещо с него.

— Вече евакуирахме системата Ризургам — отговори Уртон. — Да не говорим за седемнайсетте хиляди души от тази система. Ако питате мен, това е достатъчно.

— Подобно нещо никога не е достатъчно — заяви Круз.

Уртон махна с ръка през масата.

— Забравяш нещо. Системите в сърцевината на галактиката бъкат от ултри. Във всяка система, която ти дойде наум, има десетки, стотици кораби със същия капацитет за пренос на замразени хора, който има и “Безкраят”.

— Ти би ли поверила нечий живот на ултри? Значи си по-тъпа, отколкото изглеждаш — отсъди Орка.

— Разбира се, че бих им поверила — каза Уртон.

Ора се изсмя.

— Защо го направи? — попита Уртон.

— Защото излъга — обади се Хури. — Тя може да различи лъжата. Винаги я различава.

Един от представителите на бежанците, на име Ринцен, се изкашля тактично. Усмихна се, правейки всичко възможно да помири двете страни.

— Уртон искаше да каже, че това просто не е нейна работа. Мотивите и методите на ултрите може да са съмнителни — всички го знаем, — но остава фактът, че имат кораби и желание за клиенти. Ако положението в централните системи стане критично, тогава, ако мога да се изразя така, ще станем свидетели на класически случай, при който предлагането се определя от търсенето.

Круз поклати глава. Изглеждаше отвратена. Ако Скорпион беше влязъл в залата в този момент и трябваше да прецени какво се е случило единствено по нейното изражение, щеше да заключи, че някой току-що се е изходил по голяма нужда върху масата.

— Припомни ми — започна тя — колко ти струваше качването на този кораб от Ризургам?

Мъжът се вгледа в ноктите си.

— Нищо, разбира се… но не става дума за това. Ситуацията беше съвсем различна.

Светлината отслабна. Сега това се случваше на всеки няколко минути, при всяко завъртане и стрелба с оръжията; достатъчно често, за да престанат да се впечатляват, макар да не означаваше, че не забелязваха намаляването на осветлението. Всички знаеха какъв е изводът от това: вълците бяха все още след тях и продължаваха да се промъкват все по-близко до “Носталгия по безкрая”.

— Добре — продължи Круз, когато светлината възстанови предишната си яркост. — А какво ще кажеш за сега, когато беше евакуиран от Арарат? Колко кихна за тази привилегия?

— Пак нищо — призна Ринцен. — И пак не може и дума да става за сравнение между двете…

— Отвращаваш ме — заяви Орка. — В Мълч ми се налагаше да имам вземане-даване с разни отрепки, но ти си достоен за самостоятелна лига, Ринцен.

— Вижте — намеси се Кашиян, също представителка на бежанците, — никой не казва, че е редно ултрите да печелят от трагедията, причинена от вълците, но трябва да бъдем прагматични. Техните кораби при всяко положение ще бъдат по-подходящи за масово евакуиране от този. — Огледа се, подканяйки и другите да направят същото. — Тази стая може да изглежда горе-долу нормална, но в никакъв случай не е показателна за останалата част от кораба. Тя може да бъде сравнена по-скоро с твърда, суха перла сред калта в една стрида. Все още големи участъци от този кораб не са даже картографирани, камо ли годни за обитаване. И нека не забравяме, че положението е далеч по-лошо, отколкото при евакуирането от Ризургам. Повечето от седемнайсетте хиляди, които се качиха на борда преди две седмици, все още не са замразени. Живеят при неописуеми условия.

Потрепери, сякаш усетила цялата тази мизерия посредством осмоза.

— Ако искаш да говориш за неописуеми условия, опитай смъртта за няколко седмици и виж дали този вариант ще те устрои по-добре — отвърна Круз.

Кашиян поклати глава и погледна раздразнено към другите ръководители.

— С тази жена не може да се преговаря. Тя превръща всичко в обиди или абсурд.

— Може ли да кажа нещо? — обади се Васко Малинин.

Скорпион сви рамене, като погледна към него.

Младежът се изправи, приведе се над масата и се опря на нея с разперени пръсти.

— Няма да обсъждам логистиката на подпомагането на усилията за евакуиране населението на Ризургам — започна той. — Не смятам, че това ще промени нещо. Въпреки нуждите на онези бежанци, ние получихме ясни указания да не ходим там. Трябва да послушаме Ора.

— Тя не каза, че не трябва да ходим на Йелоустоун — намеси се Круз. — Каза само, че трябва да отидем на Хела.

Изражението на Васко беше сериозно.

— И мислиш, че има някаква разлика?

— Йелоустоун би могла да е първият ни приоритет, както казах. Това не изключва посещение до Хела, след като приключим с евакуирането.

— Но това ще отнеме десетилетия — каза Васко.

— Каквото и да направим, ще продължи десетилетия — настоя Орка, като се подсмихна. — Такава е природата на играта, момче. Свикни с нея.

— Знам каква е природата на играта — отвърна тихо Малинин, като с всичко й даде да разбере, че е допуснала грешка, като се обърна към него по този начин. — Наясно съм също така, че ни бяха дадени ясни указания да тръгнем към Хела. Ако Йелоустоун беше част от плановете на Ора, не мислиш ли, че тя щеше да ни го каже?

Всичко погледнаха към детето. Понякога Ора говореше: вече всички бяха свикнали с тънкото й, полуоформено грачене. Имаше дни обаче, когато не произнасяше нито дума или издаваше само детински звуци. Тогава, както и сега, тя като че ли превключваше в режим на извънмерна възприемчивост, и приемаше, вместо да дава. Развитието й беше ускорено, но не прогресираше гладко: имаше скокове, но не липсваха също така застои на място или връщане назад.

— Тя настоява да отидем на Хела — каза Хури. — Това е всичко, което знам.

— А какво казва за другата част? — попита Скорпион. — За преговорите със сенките?

— Тази информация просто се появи. Може би е отделил се спомен, който не е в състояние да разтълкува.

— Какво друго още се появи заедно с нея?

Ана го погледна, на път да отговори, но все още се колебаеше. Въпросът му, макар и да беше щастливо попадение, беше свършил работа.

— Усетих нещо, което ме уплаши — призна тя.

— Нещо във връзка със сенките ли?

— Да. Като преминал през вратата студ, като носещо ужас въздушно течение. — Хури сведе поглед и се взря в главата на своето бебе. — Тя също го усети.

— И това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? — попита Скорпион. — Че трябва да отидем на Хела и да преговаряме с нещо, което плаши и двете ви до смърт?

— Просто посланието беше с предупреждение — поясни Ана. — То казваше да действаме предпазливо. Но казваше също така, че именно това трябва да направим.

— Сигурна ли си? — настоя Скорпион.

— Защо да не съм сигурна?

— Може да си го разтълкувала погрешно. Може би “носещото ужас въздушно течение” да е било там поради друга причина. Може би е трябвало да ни каже, че в никакъв случай не бива да имаме вземане-даване със… с въпросните сенки, каквото и да означава това.

— Може би, Скорп — отвърна Хури, — но в такъв случай защо изобщо ще споменава сенките?

— Или пък Хела — добави Васко.

Скорпион го изгледа, удължи момента.

— Свърши ли? — попита най-сетне той.

— Така мисля? — отговори младежът.

— В такъв случай смятам, че трябва да се вземе решение — заяви прасето. — Чухме всички аргументи. Можем да отидем на Хела, разчитайки евентуално там да има нещо, заслужаващо нашите усилия. Или да се отправим с този кораб към Йелоустоун и да спасим няколко хиляди живота гарантирано. Мисля, че всички сте наясно какво чувствам по този въпрос. — Кимна към буквите, които беше издълбал върху масата със стария нож на Клавейн. — Мисля, че знаете също така как би постъпил Клавейн при същите обстоятелства.

Никой не се обади.

— Има обаче един проблем — продължи Скорпион. — И проблемът е, че изборът не зависи от нас. Това не е демокрация. Единственото, което можем да направим, е да представим нашите аргументи и капитан Джон Браниган да реши.

Бръкна в един от джобовете на кожената си туника и измъкна шепата червен прах, който беше носил там дни наред.

Това беше ситно смлян железен окис, събран от една от машинните работилници — по-близко от това до марсианската почва нямаше как да намери на двайсет и седем светлинни години от Марс. Той потече измежду късите му дебели пръсти, докато той стоеше прав с протегната към центъра на масата ръка, между “Й” и “X”.

Това беше съдбоносният миг, знаеше го много добре. Ако не се случеше нищо — ако корабът не сигнализираше незабавно намеренията си, като насочеше недвусмислено прахта към едната или другата буква, с него беше свършено. Колкото и да искаше да се погрижи за нещата докрай, щеше да се провали, превръщайки се сам в повод за подигравки. Клавейн обаче никога не беше бягал от подобни моменти. Целият му живот го беше носил от един кризисен момент към друг.

Скорпион вдигна очи. Прахта беше започнала да се стича на една страна.

— Ти имаш думата сега, Джон.

Хела, 2727 година

През нощта, когато беше в стаята си, гласът се върна. Той винаги изчакваше Рашмика да остане сама и да не бъде в мансардата. Първия път все още се бе надявала това да се окаже някаква илюзия, може би ефект от куейчистките вирусни агенти, които бяха навлезли в тялото й и предизвикваха истински хаос в разума й. Гласът обаче беше прекалено разумен, за да бъде глас на лудостта, беше прекалено тих и спокоен, а думите му бяха насочени конкретно към нея и нейното затруднено положение, а не към някакъв неопределен приемник.

[Рашмика] — каза той, — [чуй ни, моля те. Кризисното време наближава.]

— Махай се — възкликна тя и зарови лице във възглавницата си.

[Нуждаем се от твоята помощ] — настояваше гласът.

Знаеше, че ако не му отговори, той ще продължи да й додява, тъй като търпението му беше безгранично.

— Моята помощ ли?

[Знаем какво възнамерява да направи с тази катедрала Куейч, че планира да мине с нея по моста. Той няма да успее, Рашмика. Мостът няма да поеме “Лейди Моруина”. Той не е предназначен да се справи дори с нещо като катедрала.]

— И вие знаете това, така ли?

[Мостът не е направен от скътлърите. Той е много по-нов. И няма да издържи Лейди Мор.]

Тя се изправи в тясното си легло и завъртя капаците, за да пусне вътре оцветената от витражите светлина. Усети грохота и поклащането от движението на катедралата, далечният напев на двигателите. Помисли си за моста, който блестеше някъде напред, деликатен като сън, нехаещ за огромната маса, която се плъзгаше бавно към него.

Какво искаше да каже гласът с думите, че бил по-нов?

— Не мога да я спра — промълви тя.

[Не е нужно да я спираш. Просто трябва да ни отведеш на сигурно място, преди да е станало прекалено късно.]

— Помолете Куейч.

[Мислиш ли, че не сме опитвали, Рашмика? Мислиш ли, че не сме посветили часове на опити да го разубедим? Но на него не му пука за нас. Той предпочита да не съществуваме. Понякога дори успява да убеди сам себе си, че не съществуваме. Когато катедралата падне от моста или мостът се срути, ние ще бъдем унищожени. Той ще позволи това да се случи, тъй като тогава вече няма да трябва да мисли повече за нас.]

— Не мога да ви помогна — отвърна Рашмика. — Не искам да ви помагам. Вие ме плашите. Дори не знам какво сте и откъде сте.

[Знаеш повече, отколкото си мислиш] — каза гласът. — [Ти дойде тук, за да намериш нас, не Куейч.]

— Не ставайте глупави.

[Ние знаем коя си, Рашмика, или по-скоро знаем коя не си. Онази машинария в главата ти, спомняш ли си? Откъде идва всичко?]

— Не знам нищо за никаква машинария.

[Ами твоите спомени… не ти ли се струва понякога, че принадлежат на някой друг? Чухме разговора ти с първосвещеника. Чухме те като говореше за амарантинците и за спомените ти за Ризургам.]

— Това беше случайно изпускане. Нямах предвид…

[Имаше предвид всяка дума, просто все още не си даваш сметка. Ти си несравнимо повече от това, което си мислиш, Рашмика. Докъде се простират всъщност спомените ти за живота на Хела? Девет години назад? Не много повече, подозираме. А какво имаше преди?]

— Престанете да говорите така.

Гласът не й обърна внимание.

[Ти не си това, което изглеждаш. Тези спомени за живот на Хела са присадени, нищо повече. Под тях се намира нещо съвсем друго. В продължение на девет години те ти вършиха добра работа, като ти позволяваха да се движиш сред тези хора, сякаш си родена сред тях. Илюзията беше толкова съвършена, толкова безупречна, че дори ти не заподозря нищо. Но през цялото време истинската ти мисия се намираше дълбоко в твоето съзнание. Ти чакаше нещо: определено стечение на събитията. Точно това те доведе от полупустинните земи до Неизменния път. Сега, когато наближава краят на твоите търсения, ти започваш да излизаш от сънното си състояние. Започваш да си спомняш коя си в действителност и това те вълнува и ужасява в еднаква степен.]

— Моята мисия ли? — възкликна Рашмика, като едва се сдържа да не се разсмее на целия този абсурд.

[Да осъществиш контакт с нас] — обясни гласът, — [сенките. Тези, с които беше изпратена да преговаряш.]

— Кои сте вие? — попита едва чуто тя. — Моля ви, кажете ми.

[Затваряй очи и заспивай, момиченце. Ще ни сънуваш и тогава ще разбереш всичко.]

Рашмика заспа. Сънува сенки и много други неща. Сънят й беше от този тип, който винаги беше свързвала с повърхностното спане и треската: геометричен и абстрактен, с твърде много повторения, изпълнен с необясними ужаси и екстази. Това беше сън на обсебените от духове хора.

Те бяха далеч, толкова далеч, че разстоянието, което ги делеше от познатия свят — като време и пространство — беше необозримо, отвъд всяка разумна представа за мярка. Но те бяха хора, в известен смисъл. Бяха живели и мечтали, и имаха история, която беше нещо като сън: стигаща невъобразимо далеч, невъобразимо сложна, епос, станал прекалено дълъг, за да може да се разкаже. Всичко, което беше нужно да знае — всичко, което можеше да узнае сега, беше следното: те бяха стигнали до момент, когато спомените им за междузвездната колонизация в човешки мащаби бяха станали толкова далечни, толкова неясни и избледнели от времето, че сякаш се бяха слели с най-ранната им предистория и беше почти невъзможно да бъдат отделени от едва мъждукащите възпоменания за предците, палещи огън и носещи улова си.

Те бяха колонизирали шепа звезди, после — своята галактика, след това бяха колонизирали още много, много, все по-големи и по-големи територии, танцувайки от една към друга йерархична структура. Галактики, после — групи галактики, после — суперструпвания от десетки хиляди галактически групи, докато били в състояние да “прескачат” през беззвездния вакуум между отделни суперструпвания, най-големите структури на Сътворението, също като подвикващи си от върховете на дърветата човекоподобни маймуни. Бяха правили прекрасни и ужасни неща. Бяха префасонирали и самите себе си, и своя свят, и бяха направили планове за вечността.

Бяха се провалили. По време на цялата тази главозамайваща история, между отделните скокове по скалата никога не бе имало момент, през който да не бягат от нещо. Това не бяха инхибиторите или подобни на тях. Пак беше нещо като машинария, но този път по-скоро като главня, като преобразуваща, опустошителна болест, която те самите бяха пуснали на свобода. Детайлите на съня не бяха определени, но Рашмика разбра следното: през най-ранната си история те бяха направили нещо, по-скоро инструмент, отколкото оръжие, предназначен за мирни, утилитарни цели, който обаче се беше изплъзнал от техния контрол.

Инструментът не нападал хората, нито показвал по някакъв начин, че ги разпознава. С безумието и стихийността на горски пожар, той разкъсвал материята, превръщайки светове в облаци от чакъл, каменни люспи и лед, обграждащи цели звезди. Огледала в рояците от машини привличали звездната светлина, фокусирайки даващата живот енергия към носещите се песъчинки и камъни. Прозрачни мембрани улавяли тази енергия около всяко камъче и правели възможно развитието на подобни на мехурчета екологии. В тези топли, смарагдовозелени джобове хората можели да оцеляват, ако поискали да го направят. Това обаче бил единственият им избор и дори тогава било възможно да водят само определен вид съществуване. Единствената им друга възможност била бягството: те не можели да спрат напредването на трансформиращите машини, а само да бягат непрестанно от носещата се вълна. Можели само да наблюдават как трансформиращият огън изяжда огромната им цивилизация за едно премигване на космическото време, докато рояците стимулирана от машините жива материя превръщали звездите в зелени фенери.

Тя бягали и бягали. Търсели спасение в сателитни галактики и в продължение на няколко милиона години дори решили, че са в безопасност. Но машините в крайна сметка се добрали до сателитите и подновили същия изтощително бавен процес на консумиране на звезди. Хората побягнали отново, но никога не стигали достатъчно далеч, никога достатъчно бързо. Никакви оръжия не вършели работа: те или вредели повече от главнята, или допринасяли за още по-бързото й разпространение. Трансформиращите машини еволюирали и ставали все по-гъвкави и умни. Едно нещо обаче не се променило никога: главната им задача оставала раздробяването на светове и преобразуването им в милиарди яркозелени парчета.

Те били създадени да вършат нещо и точно това щели да правят винаги.

Сега, в самия край на своята история, хората започнали да бягат толкова бързо, колкото било възможно. Били използвали всяка ниша. Не можели да се върнат назад, не можели да се споразумеят с машините. Трансформираните галактики вече не били годни за живот, химическият им състав бил пагубно променен, екологичното равновесие между живота и смъртта било нарушено от дейността на машините. Излезлите от контрол оръжия, създадени първоначално да разгромят машините, се превръщали в не по-малка опасност от първоначалния проблем.

И така хората търсели непрестанно изход. След като не им позволявали да живеят в своя свят, може би бил дошъл моментът да помислят как да се озоват в друг.

За щастие това не се оказало толкова невъзможно, колкото изглеждало.

В съня си Рашмика се запозна с теорията за брейн-световете. Тя напомняше халюцинация: кадифени завеси от светлосенки се накъдряха на вълнички в съзнанието й с унесеността на буря при зазоряване. Успя да разбере следното: всичко във видимия свят, всичко, което виждаше — от собствената си длан до “Лейди Моруина”, от Хела до най-далечната галактика, която бяха в състояние да наблюдават, — беше впримчено в един брейн, като шарка, втъкана в платно. Кварки и електрони, фотони и неутрино — всичко, от което се състоеше светът, в който тя живееше и дишаше, включително и тя самата, беше принудено да се движи по повърхността само на този брейн.

Но самият брейн бе само един от многото паралелни листове, носещи се в пространство с много измерения, наречено “цялото”. Листите бяха поставени близо един до друг, бяха равни, може би дори свързани в краищата като сгъната музикална програма на необозрим космически инструмент-оркестър. Някои от тях имаха съвсем различни свойства: въпреки че във всеки важаха същите фундаментални природни правила, силните страни на двойните константи — и оттам свойствата на макроскопичната вселена — зависеха от мястото на съответния брейн в цялото. Животът в далечните брейнове беше странен и чудноват, разбира се, при условие че физическите условия позволяваха развитието на нещо толкова сложно като него. Навсякъде имаше точки, където листите се допираха едни в други и в резултат на техните сблъсъци във всеки брейн се пораждаха първоначални събития, които изглеждаха като Големия взрив на традиционната космология.

Ако локалният брейн бъдеше свързан с друг, точката на прегъване се намираше на космическо разстояние отвъд дори скалата за разстояния на Хъбъл. Там обаче нищо не пречеше на материята и радиацията да осъществят пътуването си около точката на прегъване. Ако пътуването се извършеше достатъчно бързо по повърхността на един от тези свързани брейнове — с невъобразима скорост, далече отвъд конвенционалния свят на материя и светлина, — в крайна сметка се стигаше до най-близкия брейн в многоизмерната празнота на цялото.

Рашмика не можеше да види топологичната връзка между своя брейн и брейна на сенките. Свързани ли бяха, или отделени? Сенките умишлено ли не даваха тази информация, или тя просто не беше известна и на тях?

Вероятно това нямаше значение.

Онова, което имаше значение, единственото, което имаше значение, беше, че съществува начин за изпращане на сигнали през цялото. Гравитацията не беше като другите елементи на нейния свят: тя беше несъвършено свързана с даден брейн. Това можеше да изисква дълга обиколка — просмукване през даден брейн като бавно разпространяващо се петно от вино — но можеше също така да изтече директно, използвайки пряк път през цялото.

Хората — сенките, както осъзна сега — бяха използвали гравитацията, за да изпращат съобщения през цялото, от брейн към брейн. И с обичайното си търпение — качеството, което не можеше да им бъде отречено — бяха изчакали някой да им отговори.

И най-сетне някой беше отговорил. Това бяха скътлърите, друг вид, пътуващ сред звездите. Тяхната история беше несравнимо по-кратка от историята на сенките: бяха минали само няколко милиона години, откакто бяха подали глави от света, в който бяха родени, в едно самотно кътче на галактиката. Те бяха странен вид поради чудноватия обичай да разменят части от телата си и крайната си погнуса от подобието и дублирането. Тяхната култура беше непроницаемо особена: нищо в нея не изглеждаше логично на който и да било от другите видове, с които се бяха срещали. Поради това търговията им не беше развита, не бяха създали здрави връзки с другите общества и съответно не знаеха почти нищо за тях. Живееха на студени светове и предпочитаха луните на газови гиганти. Изолираха се от другите и нямаха амбиции освен скромното заселване на неколкостотин системи в локалния си галактически сектор. Тъй като бяха самотници по природа, привлякоха вниманието на инхибиторите сравнително по-късно.

Но това не промени нищо. Инхибиторите не правеха разлика между кротки и агресивни: правилата бяха еднакви за всички. По времето, когато бе осъществен контактът със сенките, скътлърите бяха почти напълно унищожени. Затова не е нужно да се уточнява, че бяха готови на всичко.

Сенките се запознаха с мъките на скътлърите. Те слушаха, развеселени, историите за заличаването на цели видове от черните машини.

“Ние можем да помогнем” — казаха те.

По онова време бяха в състояние единствено да предават съобщения из цялото, но със съдействието на скътлърите можеха да извършат много повече: големият приемник на гравитационни сигнали, построен от тях, за да приемат посланията на сенките, имаше потенциал да позволи физическа намеса. В сърцевината си имаше синтезатор на маса, способен да строи твърди обекти според предадени до него планове. Подобно на приемника, синтезаторът беше стара технология от галактическо ниво. Той се захранваше с богатите на метали останки от газовия гигант, разкъсан на парчета за създаването на приемника. Но въпреки своята простота синтезаторът имаше многостранно приложение. Можеше да бъде програмиран да произвежда вместилища за сенките: празни, почти безсмъртни тела-машини, в които те можеха да съхраняват своите личности. За сенките, така или иначе вече въплътени в машини в своята страна на цялото, това не беше кой знае каква жертва.

Но скътлърите, които бяха изключително предпазлив вид, бяха инсталирали умни пазители, тъй като си даваха сметка за опасността от физическа намеса, достигаща от един брейн до друг. Синтезаторът на маса не можеше да се активира дистанционно, от брейна, в който се намираха сенките. Само скътлърите можеха да го включат и да им позволят да започнат да колонизират тази страна на цялото. Сенките нямаха интерес да превземат цялата галактика, поне така твърдяха, а само да създадат малка, независима общност по-далеч от опасността, направила необитаем техния брейн-свят.

В замяна обещаха на скътлърите да ги снабдят със средство да разгромят инхибиторите.

От скътлърите се искаше единствено да включат синтезатора на маса и да дадат възможност на сенките да се придвижат през цялото.

Рашмика се събуди. Навън беше ден и витражите по прозореца образуваха разноцветни ромбове по влажната й възглавница. Остана да лежи известно време, потопена в цветове, полюшвана от поклащането на “Лейди Моруина”. Чувстваше се така, сякаш се събужда от дълбок сън, но същевременно беше изтощена и изпитваше отчаяна нужда от няколко часа забрава без сънища. Гласът беше изчезнал, но тя не се съмняваше, че ще се върне. Нито изпитваше дори капчица съмнение, че е истински, както и че неговата история е вярна.

Сега поне беше малко по-ориентирана в ситуацията. На скътлърите беше даден шанс да избегнат унищожението, но цената за това беше да отворят вратата за сенките. И те почти го бяха направили, но в последния момент не бяха успели да проявят чак такова доверие. Сенките бяха останали от своята страна на цялото; скътлърите бяха унищожени.

Осъзнаването на тези факти изпълниха Рашмика с болезнено усещане за провал. Неправилно се беше съмнявала, че скътлърите са унищожени от инхибиторите. Всичко, върху което беше работила през последните девет години, всичко, в което си беше позволила да бъде сигурна, беше подкопано от един-единствен сън. Какво значение имаше собственото й мнение на фона на свидетелските показания на един извънземен разум?

Вече беше мислила върху алтернативата скътлърите да са изтребени от сенките. Но това звучеше дори още по-нелогично от инхибиторската хипотеза. Ако скътлърите бяха пуснали сенките в своя свят и сенките се бяха организирали достатъчно, за да нанесат подобен удар, тогава къде бяха сега? Немислимо беше да са дошли дотук, за да разбият на пух и прах Хела и да изтребят скътлърите, за да се върнат после в своя свят. Също толкова невероятно беше да са прекосили делящата ги пропаст, за да нанесат смъртоносния удар, а след това да изчезнат в някое изолирано ъгълче на същия този свят, защото — поне така й беше казал гласът — все още не са преминали делящата ги пропаст и имат огромна нужда да го направят. Именно заради това говореха с нея сега.

Искаха човечеството да прояви смелостта, която бе липсвала на скътлърите.

Сега Рашмика разбра, че Халдора е сигналният механизъм: големият приемник, построен от скътлърите. Те бяха разбили газовия гигант до съставните му части и бяха изплели от тях гравитационна антена с размерите на планета и синтезатор на маса в сърцевината.

Онова, което виждаха наблюдателите, загледани в небето, илюзията за Халдора, беше просто форма прожектиран камуфлаж. Скътлърите си бяха отишли, но техният приемник беше останал. И от време на време, за частица от секундата, камуфлажът рухваше. Онова, което зърваха наблюдателите при изчезванията, не беше бляскава Божия цитадела, а механизмът на приемника.

Врата в небето, очакваща да бъде отключена.

Това оставяше само един въпрос. Може би той беше най-трудният въпрос. Ако всичко, разказано от сенките беше вярно, трябваше да приеме и онова, което й бяха казали за нея самата.

Че не е това, за което се мисли.

Междузвездното пространство, 2675 година

Пет дни по-късно техниците свързаха Скорпион с ковчега за замразяване. Това беше хирургическа процедура: истински ритуал от разрези и катетри, напоени с приспивателни отвари тампони и стерилизиращи балсами.

— Не е нужно да гледаш — каза той на Хури, застанала край ковчега с Ора на ръце.

— Искам да се уверя, че ще те приспят безопасно — отвърна тя.

— Искаш да кажеш, че желаеш да се увериш в безопасното ми отстраняване от картинката.

Още докато изричаше тези думи, беше наясно, че са колкото жестоки, толкова и ненужни.

— Ние все още имаме нужда от теб, Скорп. Може да не сме съгласни по въпроса за Хела, но това не те прави по-малко нужен.

Детето наблюдаваше като хипнотизирано техниците, които вкараха пластмасов шунт в китката на Скорпион. Белегът от мястото, където беше поставен последния такъв шунт, изваден преди двайсет и три години, все още се виждаше.

— Боли — произнесе Ора.

— Да — съгласи се той. — Боли, дете. Но мога да го понеса.

Ковчегът за замразяване са намираше в отделно помещение. Беше същият, в който бе пристигнал на Арарат преди всичките тези години. Бе много стар и несъвършен: груба черна кутия с четвъртити ръбове и тежкия вид на изработен от ковано желязо уред на средновековното правосъдие.

Но също така документацията му говореше за безупречна история, тъй като беше запазвал неизменно намиралите се в него хора в замразено състояние през годините на пътуване между звездите. Не беше убил никого, размразените му обитатели бяха запазили пълния си спектър от умствени способности. Нанотехнологиите бяха минимално представени в него. Нито смесената чума, нито трансформациите на Капитана го бяха засегнали. Стопроцентовият човек можеше да е уверен, че ще бъде размразен безпроблемно. Преходът към и от криогенното състояние щеше да е бавен и дискомфортен в сравнение с по-съвременните съоръжения. Дискомфортът беше и на физическо, и на ментално ниво. Но нямаше почти никакво съмнение, че съоръжението щеше да работи в съответствие със замисъла и че обитателят му щеше да се събуди в края на пътуването.

Единственият проблем беше, че всичко това не се отнасяше за прасетата. Ковчезите бяха съобразени с физиологията на стопроцентовите хора на непрощаващото ниво на клетъчната химия. Скорпион беше замразяван и преди, но всеки път ставаше въпрос за истински хазарт. Той си казваше, че шансовете му не намаляват с всяко следващо замразяване, че вероятността да умре в този ковчег не беше по-голяма, отколкото при първото му използване. Но това не беше съвсем вярно. Сега беше много по-стар. Тялото му беше по-слабо, отколкото при последното му преминаване през процеса. Всички бяха свенливи, когато ставаше дума за твърдите цифри — дали вероятността да не излезе жив беше десет, двайсет или трийсет процента; отказът им обаче да обсъждат въпроса го притесняваше повече, отколкото би го притеснила студената преценка на риска. Тогава поне можеше да сравни двата риска: да бъде замразен или да остане буден през цялото пътуване. След пет-шест години корабно време той щеше да стане на петдесет и пет или петдесет и шест години. Как изглеждаше уравнението на фона на трийсетте процента вероятност да не излезе жив от замразеното състояние? Решението нямаше да бъде лесно — като прасе, той нямаше гаранция, че ще доживее шейсетия си рожден ден дори при нормални обстоятелства. Пълното разкриване на фактите обаче щеше да му позволи да направи обмислен избор. Но онова, което го привличаше към ковчега беше желанието да пропусне времето на пътуването. По дяволите риска; трябваше да сложи край на чакането. Трябваше да разбере дали си заслужава да си изгубят времето, за да се доберат до Хела.

И преди това, разбира се, трябваше да разбере дали не е допуснал ужасна грешка, като убеди кораба първо да отидат на Йелоустоун.

Мислите го върнаха към сипещата се от дланта му прах върху масата и за това как после се бе насочила към буквата “Й”, а не към “X”. Само след минути това бе потвърдено: корабът започна да прави бавен завой, за да ги отведе към Епсилон Еридани, вместо към мъждивата, непозната звезда Писциум 107.

Решението на Капитана го изпълни с радост, но същевременно го уплаши. Капитанът се беше съобразил с възгледа на малцинството, вместо с демократичното желание на управниците. Това устройваше Скорпион, но той не можеше да не се пита как щеше да се почувства, ако капитанът бе взел страната на другите. Едно беше да знае, че има съюзник в лицето на Джон Браниган. Съвсем друго щеше да е усещането, че е затворник на кораба.

— Не е прекалено късно — каза Хури. — Можеш да спреш и да прекараш пътуването буден.

— Ти това ли възнамеряваш да направиш?

— Поне докато Ора поотрасне.

Момичето се засмя.

— Не мога да поема този риск — отвърна Скорпион. — Може и да не изкарам до края на пътуването, ако не ме замразят. Пет-шест години може да не са кой знае какво за теб, но са солидна част от моя живот.

— Може да не бъде толкова много, ако успеят да накарат новите машини да проработят. Субективното ни време до Йелоустоун може да бъде само две години.

— Пак е прекалено дълго от моя гледна точка.

— Толкова ли те притеснява това? Доколкото си спомням, беше казал, че никога не мислиш кой знае колко за бъдещето.

— Така е. Сега знаеш защо.

Тя се приближи още до черния шкаф, отпусна се на коляно и обърна Ора с лице към него.

— Тя мисли, че не постъпваме правилно — произнесе Ана. — Усещам го. Наистина смята, че трябва да тръгнем направо към Хела.

— В крайна сметка ще стигнем там. Ако Джон реши.

Насочи вниманието си към Ора, вгледа се в златистокафявите й очи. Очакваше детето да трепне, но то издържа погледа му почти без да мигне.

— Сенки — каза то с напевното си гукане и глас, който изглеждаше винаги на ръба на смеха. — Преговаряне със сенки.

— Не вярвам в преговорите — отговори Скорпион. — Те не носят нищо друго, освен море от болка.

— Може би е време да промениш мнението си — отбеляза Хури.

Хури и дъщеря й го оставиха сам с техниците. Посещението им го беше зарадвало, но сега се зарадва не по-малко от възможността да сложи ред в мислите си и да се увери, че не е забравил някое от важните неща. Едно от тях имаше особено значение за него. Все още не беше предал на никого личния разговор, който бе провел с Рьомонтоар непосредствено преди заминаването му. Той не беше записан и конджоинърът не му беше дал почти нищо освен думите си: никакви факти, никакви доказателства, само парче прозрачен бял материал, достатъчно малко, за да се побере в джоба му.

Сега този пропуск започваше да му тежи. Правилно ли беше да не каже на Ора и майка й за съмненията на Рьомонтоар? В крайна сметка той го беше оставил сам да вземе решението, доказателство за доверието му в Скорпион.

Сега обаче товарът на това доверие му се стори прекалено голям.

Парчето не беше с него, беше останало при личните му вещи, в очакване на размразяването му. То не беше ценно само по себе си и ако някой го намереше, най-вероятно нямаше да му обърне внимание, предполагайки, че става дума за незначителна вещ или тотем, имащ емоционална стойност единствено за собственика си. Важното всъщност беше къде го бе намерил Рьомонтоар. А единственият на борда на този кораб, който знаеше това, беше Скорпион.

— Не знам какво да правя с него — беше казал Рьомонтоар, като му подаде извитото бяло парче.

Скорпион го огледа и изпита разочарование. През него можеше да се гледа, ръбовете му бяха достатъчно остри, за да бъдат опасни, и беше много трудно да го прегънеш или счупиш. Предметът му приличаше на част от динозавърски нокът.

— Знам какво е това, Рем.

— Така ли?

— Парче от раковина. На Арарат ги намирахме непрекъснато, изхвърлени на брега след буря или плуващи по повърхността на морето. Много по-големи от това парче.

— Колко големи? — попита конджоинърът и сплете пръсти.

— Достатъчно големи, за да се използват за жилища, понякога. А в някои случаи дори за големи административни сгради. Не разполагахме с достатъчно метал или пластмаса, затова се стараехме да използваме максимално местните ресурси. Налагаше се да закрепваме за земята парчетата от раковини, за да не бъдат отнесени от първата буря.

— Трудно ли се работи с тях?

— Не можехме да ги срязваме с нищо друго, освен с горелки. Но това всъщност не обяснява нищо, ако не си видял състоянието на нашия инструментариум.

— Как обяснявахте парчетата раковини, Скорп? Имахте ли някаква теория за тях?

— Нямахме кой знае колко време да градим теории за каквото и да било.

— Все трябва да сте имали някакви подозрения.

Скорпион сви рамене и му върна фрагмента.

— Предполагахме, че са черупки на изчезнали морски същества, по-големи от тези, които обитават сега Арарат. Джъглърите не бяха единствените организми в океана; преди колонизирането на планетата от тях е било напълно възможно там да са се развивали други животински видове.

Рьомонтоар почука с пръст по отломката.

— Не мисля, че става дума за морски живот, Скорп.

— Има ли значение?

— Би могло, особено като се има предвид фактът, че открих това в пространството около Арарат. — Подаде го обратно на прасето. — Сега вече по-заинтригуван ли си?

— Възможно е.

Рьомонтоар му разказа останалото. По време на последната фаза на битката около Арарат към него се беше обърнала група от конджоинърите на Скейд.

— Знаеха, че тя е мъртва. Останали без лидер, те се бяха отдали на безсмислени кавги. Осъществиха контакт с мен са надеждата да откраднат хипометричната технология. Вече бяха научили доста, но това бе единственото, което нямаха. Възпротивих се, отвърнах на удара им, но ги оставих да си вървят с едно предупреждение. Сметнах, че съм прекалено възрастен, за да си създавам нови врагове.

— И?

— Те се върнаха, за да ми помогнат, когато вълчето сборище беше на път да ме довърши. Това беше самоубийствен акт от тяхна страна. Мисля, че именно той убеди и мен, и моите сътрудници да приемем условията за сътрудничество с хората на Скейд. Има обаче още нещо.

— Парчето ли?

— Не самото парче, а фактите, отнасящи се до същата мистерия. И досега гледам на него с подозрение. Не изключвам възможността да става въпрос за дезинформация, посята от Скейд, когато е разбрала, че дните й са преброени. Напълно в неин стил би било да слага прът в колелата ни дори след смъртта си, не мислиш ли?

— И за секунда не бих се усъмнил, че е способна на такова нещо — отговори Скорпион. Сега, когато знаеше, че това парче от раковина има някакво по-особено значение, го чувстваше като свещена реликва в дланта си. Държеше го с благоговение и внимаваше да не го стисне, за да не му направи нещо. — Какво казваха въпросните факти?

— Преди да изпратят информацията, те казаха, че ситуацията около Арарат е по-сложна, отколкото предполагали. Тогава не го признах, но тези думи резонираха със собствените ми наблюдения. Долавях улики за нечие друго участие в играта. Не на моите хора, нито на Скейд, не дори и на инхибиторите, а някаква друга страна, дебнеща в самия край на събитията, като зрител. Разбира се, в хаоса на битката лесно можеш да отречеш подобни предположения: в голяма степен объркването — връщане на информация за призрачно присъствие от сензорите за маса, появата на неопределени форми при интензивните енергийни взривове — спокойно може да се припише на бойните действия и на умишлено създавания хаос.

— А информацията?

— Тя само потвърди тези опасения. След като беше добавена към собствените ми наблюдения, заключението се набиваше на очи: наблюдаваха ни. Нещо друго — не хора, нито инхибитори — ни беше последвало до Арарат. Нищо чудно да е тук още преди нас.

— Защо мислиш, че не е част от инхибиторите? Знаем толкова малко за тях.

— Защото движенията им показваха, че се опасяват от инхибиторите не по-малко от нас. Не в същата степен, но определено са нащрек.

— Кои са те, в такъв случай?

— Не знам, Скорп. Имам само това парче. Остана след спречкването, по време на което някой от техните летателни апарати изглежда пострада, след като се приближи прекалено до битката. Това е отчупено парче, Скорп. Същото се отнася, предполагам, за всички парчета от раковини, които сте намирали на Арарат. Това са останките от корабите, паднали в морето.

— И кой ги е направил?

— Не знаем.

— Какво искат от нас?

— Не знаем и това, а само, че проявяват интерес.

— Не съм сигурен, че това ми харесва.

— Аз също. Те не търсят директен контакт с нас и всичко, което правят, навежда на мисълта, че нямат намерение да оповестяват присъствието си. По-напреднали са от нас, това е сигурно. Може би се спотайват в мрака, промъквайки се покрай инхибиторите, но така или иначе са оцелели. Все още съществуват, докато ние сме на ръба на унищожението.

— Биха могли да ни помогнат.

— Или да се окаже, че с нищо не са по-добри от инхибиторите.

Скорпион се взря в лицето на стария конджоинър: беше вбесяващо спокойно въпреки всички въпроси, които поставяше разговорът им.

— Като те слуша, човек ще помисли, че според теб ни преценяват — рече той.

— Не бих изключил подобна възможност.

— Ами Ора? Какво ли ще каже тя?

— Никога не е споменавала за друга страна — отвърна Рьомонтоар.

— Може би в такъв случай това са сенките.

— Защо тогава трябва да ходим до Хела, за да се свържем с тях? Не, това е нещо друго, нещо, за което тя или не знае, или предпочита да не ни казва.

— Сега вече започваш да ме нервираш.

— Това, мистър Пинк, е в голяма степен идеята. Някой трябва да го знае и това би могъл да бъдеш ти.

— Ако тя не знае за въпросното присъствие, как можем да бъдем сигурни, че останалата част от нейната информация е вярна?

— Не можем. Ето това е трудният момент.

Скорпион въртеше парчето в ръцете си. Беше студено на пипане, почти толкова леко, колкото въздуха, чието място заемаше.

— Бих могъл да поговоря с нея за това, да видя дали ще си спомни.

— Или би могъл да запазиш информацията за себе си, защото е прекалено опасно да я разкриваш пред нея. Не забравяй: нищо чудно това да е дезинформация, създадена от Скейд, за да разруши доверието ни в Ора. Ако тя отрече да знае за това, ще бъдеш ли в състояние да й вярваш от сега нататък?

— Въпреки това бих искал да знам фактите — настоя Скорпион.

— Прекалено са опасни. Ако ти ги предам, те може да намерят начин да стигнат до нейната глава. Тя е една от нас, Скорп: конджоинър. Ще трябва да се задоволиш с парчето — ще го наречем “средство за подпомагане на паметта” — и с този разговор. Това би трябвало да стигне, нали?

— И предлагаш да не й казвам, никога?

— Не, предлагам решението да вземеш ти. Това не е нещо, което може да се реши току-така. — Конджоинърът направи пауза и след това се усмихна. — Честно казано, не ти завиждам. Доста би могло да зависи от него.

Скорпион пъхна парчето в джоба си

Хела, 2727 година

[Помогни ни, Рашмика,] — обади се гласът, когато тя остана сама. — [Не позволявай да умрем заедно с катедралата.]

— Не мога да ви помогна. Дори не съм сигурна, че искам да го направя.

[Куейч е нестабилен] — настоя гласът. — [Ще ни унищожи, защото сме пролука в бронята на вярата му. Не може да позволим това да се случи, Рашмика. Заради себе си, заради твоя народ, не прави същата грешка като скътлърите. Не затваряй вратата към нас]

Тя замята глава върху влажната калъфка на възглавницата си, подуши потта си, попивала дни наред в пожълтелия плат по време на безсънните нощи като тази. Единственото й желание беше гласът да млъкне; единственото й желание беше да се върне към старата простота, когато нямаше за какво друго да се тревожи освен как да наложи собствените си убеждения, в чиято правота беше убедена.

— Как се добрахте дотук? Все още не сте ми го казали. Ако вратата е затворена…

[Вратата беше отворена, за кратко. По време на един труден период за доставка на вируса, Куейч преживя криза във вярата си. Тогава започна да се съмнява в своята интерпретация на изчезванията. Нареди да изстрелят специален инструментариум към Халдора, на механична сонда, натъпкана с електроника.]

— И?

[Предизвика реакция. Сондата беше инжектирана в Халдора по време на едно от изчезванията. В резултат изчезването продължи по-дълго от обикновено. Благодарение на това Куейч успя да зърне машинарията, която скътлърите бяха направили, за да се свързват с нас през цялото.]

— Както и всички останали, които са го видели.

[Точно поради тази причина въпросното изчезване трябваше да бъде премахнато от официалната документация] — продължи гласът. — [Подобно нещо не можеше да бъде позволено.]

Момичето помнеше какво му бяха казали сенките за синтезатора на маса.

— И тази сонда ви позволи да прекосите разстоянието дотук?

[Не. Все още не сме въплътени физически в този брейн. Сондата възстанови връзката за комуникация. Беше замлъкнала от последния ни разговор със скътлърите, но се отвори, за кратко, в мига на намесата на Куейч. През този прозорец изпратихме един аспект от себе си през цялото, не особено разумен призрак, програмиран само да оцелява и да преговаря.]

Ето с кого си имаше работа: не със самите сенки, а с техен опростен, минималистичен пратеник. Предполагаше, че това не променя кой знае колко положението: гласът определено беше поне толкова разумен и убедителен, колкото която и да било от другите машини, на които се беше натъквала.

— И докъде успяхте да стигнете?

[До сондата, щом попадна в проекцията на Халдора. Оттам, следвайки нейната телеметрична връзка, стигнахме до Хела. Но не и по-нататък. Оттогава сме хванати като в капан в специалния костюм.]

— Защо точно в костюма?

[Питай Куейч. Той е от голямо значение за него, безвъзвратно свързан с природата на изчезванията и собственото му спасение. Неговата любима — първата Моруина — умря вътре. След това той не намери сили да унищожи костюма. Напомня му за онова, което го е довело на Хела, пришпорва го да търси отговор, в памет на Моруина. Когато дойде време да изпрати сондата към Халдора, Куейч напълни костюма с кибернетичните контролни системи, необходими за свързването със сондата. Ето така той се превърна в наш затвор.]

— Не мога да ви помогна — повтори тя.

[Трябва да го направиш, Рашмика. Костюмът е здрав, но няма да оцелее, ако “Лейди Моруина” падне в пропастта. Без нас ще изгубите единствения си канал за преговори. Бихте могли да създадете друг, но не можете да бъдете сигурни. Междувременно ще зависите от добрата воля на инхибиторите. Те се приближават. Не остава много време.]

— Не мога да направя това — каза момичето. — Искате прекалено много от мен. Вие сте просто глас в главата ми. Няма да го направя.

[Ще го направиш, ако знаеш кое е добро за вас. Не знаем за теб всичко, което бихме искали, Рашмика, но едно е ясно: ти със сигурност не си това, за което се представяш.]

Тя повдигна глава от възглавницата и махна влажен, сплъстен кичур коса от очите си.

— И какво от това?

[Вероятно ще бъде по-добре Куейч да не го разбере, не мислиш ли?]

Главният лекар стоеше сам в стаята си в Министерството на кръвните дела, в най-високата част на средните нива на Клоктауър. Тананикаше си, щастлив сред заобикалящата го обстановка. Дори лекото поклащане на “Лейди Моруина”, увеличено сега, тъй като се движеше по неравния, пълен с дупки и препятствия път, водещ към моста, му беше приятно — усещането за непрестанно движение го стимулираше да работи. Не беше ял от доста часове и ръцете му трепереха от нетърпение, докато очакваше края на опита. Задачата около удължаването живота на Кеуйч го беше изправяла пред множество предизвикателства, но той не беше усещал това интелектуално вълнение от времето, когато беше служил на кралица Жасмина и бе господар на фабриката за тела.

Беше обмислял дълго резултатите от анализа на кръвта на Харбин. Беше търсил в гените му обяснение за дарбата, проявена толкова силно у сестра му. Нищо не показваше, че Харбин има същата свръхчувствителност към израженията, но това можеше да означава просто, че съответните гени са активирани само при сестра му. Грьолие не знаеше точно какво търси, имаше само обща представа кои от когнитивните участъци можеха да бъдат засегнати. Това, което беше проявено в Рашмика, бе вид обратен аутизъм — остра чувствителност към емоционалното състояние на заобикалящите я хора вместо пълно безразличие. Беше се надявал при сравняването на ДНК на Харбин с генетичната база данни на Министерството на кръвните дела, включваща информация не само за жителите на Хела, но и данните, които му бяха продавали ултрите, да забележи нещо аномално. Дори да не станеше очевидно веднага, софтуерът трябваше да може да го отличи.

Кръвта на Харбин обаче се оказа смущаващо нормална, без абсолютно никакъв намек за аномалия. Главният лекар се бе върнал в библиотеката, за да вземе резервната проба, в случай че бе станала грешка при поставянето на етикетите. Резултатите се повториха: нищо в кръвта на Харбин не намекваше за наличието на необичайни характеристики в сестра му.

В такъв случай, размишляваше Грьолие, трябваше да има някаква аномалия, уникална само за нейната кръв, резултат от някакво статистическо пренареждане на гените на нейните родители, което не се беше проявило при Харбин. Но пък не беше изключено и нейната кръв да се окаже също толкова безинтересна. В такъв случай се налагаше изводът, че свръхчувствителността й беше придобита по някакъв начин, че беше умение, което всеки е в състояние да изучи, стига да разполага с подходящите стимули.

Откъм извършващата анализите апаратура пропя камбанка, сигнал, че процедурата беше приключила. Главният лекар се облегна на стола си в очакване резултатите да се появят на екрана. Анализите на Харбин — хистограми, графики, генетични и цитологични карти — вече чакаха там за сравнение. Сега до тях се появиха фактите за кръвта на Рашмика Елс. Почти веднага софтуерът започна да търси съвпадения и несъответствия. Грьолие запука с пръсти. Виждаше отражението си — плуващ по екрана призрачно бял ореол.

Нещо не беше наред.

Софтуерът за съвпадения имаше затруднения. Екранът се покри с червени съобщения за наличие на грешки. Това положение му беше добре познато: то означаваше, че софтуерът е получил нареждане да търси много повече съвпадения, отколкото беше статистически възможно при дадената ситуация. Означаваше, че двете кръвни проби съвсем не бяха толкова подобни, колкото бе предполагал.

— Но те са брат и сестра — промърмори главният лекар.

Освен ако не бяха. Поне това показваше кръвта. По всичко личеше, че Харбин и Рашмика Елс нямаха абсолютно никакво кръвно родство.

Нещо повече, изглеждаше твърде малко вероятно Рашмика Елс да е родена на Хела.