Пропастта на опрощението

ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТ

Повърхността на Хела, 2727 година

Когато совалката на ултрите потегли, Куейч се обърна към нея с думите:

— Е? Те ли са нашите хора?

— Мисля, че да.

— Корабът изглежда доста подходящ от техническа гледна точка, а те явно искат силно тази позиция. Жената не каза нищо, от което да си правим изводи. А какво ще кажеш за мъжа: имаш ли усещането, че Малинин крие нещо?

“Ето това е решителният момент” — помисли си Рашмика. Беше разбрала, че Васко Малинин играе важна роля в мига, в който бе чула името му: все едно най-после бяха пъхнали в ключалката верния ключ след поредица от погрешни и бе настъпило последователно превъртане на добре смазани механизми.

Беше изпитала същото, когато чу името и на жената.

“Познавам тези хора” — помисли си тя. Бяха по-възрастни, отколкото си ги спомняше, но лицата и маниерите им й бяха също толкова познати, колкото собствената й плът.

Забеляза още нещо и в поведението на Малинин: той също я познаваше. И двамата се бяха разпознали. Беше почувствала също така, че той крие нещо. Беше излъгал отявлено за мотива им за идването на Хела. Той искаше нещо повече от възможността да направи някакво невинно изследване на Халдора.

И сега беше настъпил решаващият миг.

— Стори ми се напълно искрен — отговори Рашмика.

— Така ли? — попита първосвещеникът.

— Беше нервен — додаде тя — и се надяваше да не задавате прекалено много въпроси, но само защото иска корабът му да се добере до тази позиция.

— Странно, че проявяват такъв интерес към Халдора. Повечето ултри се интересуват единствено от получаването на търговски предимства.

— Чухте какво каза: пазарът се сгромолясал.

— Но това все още не обяснява интереса му към Халдора.

Рашмика отпи от чая, с надеждата да прикрие изражението си. Тя изобщо не беше толкова умела в прикриването на лъжата, колкото в нейното разчитане.

— Това наистина ли е от значение? Все пак ще изпратите ваши представители на кораба им. Те няма как да замислят нещо неприятно, след като цяла група адвентисти ще им дишат във вратовете.

— Въпреки всичко има нещо — промълви замислено Куейч. Тъй като сега нямаше посетители, които да сплашва, той отново си беше сложил тъмните очила. — Нещо, което не мога да посоча конкретно… Забеляза ли как те гледаше? А също и жената? Странно, нали? Другите почти не те поглеждаха.

— Не съм забелязала — отговори Рашмика.

Орбитата на Хела, 2727 година

Васко усещаше как теглото му се увеличава с приближаването на совалката към орбита. Щом тя промени курса си, той видя отново „Лейди Моруина”. Сега тя изглеждаше миниатюрна, същинска играчка в сравнение с това, което бяха видели отблизо. Огромната катедрала стоеше сама на разклонението от Неизменния път, толкова далеч от другите, че приличаше на захвърлена сред ледената пустош заради някаква невъобразима ерес, отлъчена от главното семейство катедрали. Знаеше, че се движи, но от това разстояние изглеждаше като застопорена на едно място, напредваща само с въртенето на Хела. Все пак бяха необходими цели десет минути, докато придвижи цялата си дължина.

Васко погледна към Ана, която седеше до него. Тя не беше проронила дума, откакто бяха напуснали катедралата.

В този момент през главата му мина странна мисъл, сякаш дошла отникъде. Всички усилия, които полагаха катедралите — голямата обиколка около екватора на Хела, — имаха една-единствена цел: Халдора да се намира винаги над тях, така че да могат да я наблюдават без прекъсване. А това пък се дължеше на факта, че Хела не се въртеше синхронно около по-голямата планета. Колко по-просто щеше да е, ако Хела беше достигнала състояние, в което да бъде обърната винаги с една и съща страна към Халдора. Тогава всички катедрали щяха да могат да се съберат на едно място и да пуснат корени там. Нямаше да се налага да се движат, нямаше да има нужда от Неизменен път, нито пък от тромава култура от поддържащи общности, от които катедралите зависеха и за които същевременно се грижеха. За тази цел беше необходима една съвсем малка настройка на Хела. Планетата беше като часовник, който върви почти точно. Нуждаеше се от съвсем леко побутване, за да постигне абсолютен, тиктакащ синхрон. Колко? Васко прехвърли цифрите в главата си, но не повярва съвсем на онова, което му казаха те. Продължителността на деня на Хела трябваше да се промени само с една част на двеста. Само дванайсет минути от всичките четирийсет часа.

Интересно как те щяха да запазят вярата си, ако знаеха това. Защото, ако в Халдора имаше нещо чудотворно, защо Създателят ще пропусне някакви си дванайсет минути на четирийсет часа, когато бе разпоредил ежедневното въртене на Хела около нея? Това беше шокиращ пропуск, признак за космическа немарливост. Нещо повече. Беше признак за космическо незачитане. Вселената не знаеше какво се случва тук. Не знаеше и не се интересуваше. Тя не знаеше дори, че не знае.

“Ако имаше Господ — помисли си Васко, — нямаше да има вълци. Те не са част от ничия идея за рай и ад.”

Совалката се отдалечаваше от катедралата. Той виждаше неравната, неизравнена повърхност на Неизменния път, който се простираше пред „Лейди Моруина”. Но до тъмната паст на пропастта Гинунгагап не оставаше много. Васко знаеше точно как я наричат местните жители.

Пътят като че ли свършваше до ръба на Пропастта на опрощението. И продължаваше от другата й страна, четирийсет километра по-нататък от отсамната. Помежду им не се виждаше нищо друго, освен четирийсет километра празно пространство. Едва когато совалката се изкачи още малко по-високо, падащата под определен ъгъл светлина открои абсурдно деликатната филигранна изработка на моста, сякаш беше издишан от Божието съзнание точно в този миг.

Васко погледна към моста, после към катедралата. Тя изглеждаше все така неподвижна, но той видя, че отличителните белези на пейзажа, до които беше преди минути, сега се намираха малко зад нея. Пълзеше бавно като охлюв, но движението й беше неизменно.

А мостът по никакъв начин нямаше да успее да я пренесе до другия край на пропастта.

Той отвори осигурения канал за връзка с по-голямата совалка, която ги очакваше в орбита и щеше да препредаде сигнала му до “Носталгия по безкрая”, който чакаше в паркинга.

— Обажда се Васко — започна той. — Свързахме се с Ора.

— Нещо интересно? — попита Орка Круз.

Той погледна към Хури. Тя кимна, но не каза нищо.

— Да — отговори Малинин.

На борда на “Носталгия по безкрая”,

паркинг, Писциум 107, 2727 година

Скорпион дойде в съзнание. Беше наясно, че този сън бе продължил дори по-дълго от предишния. Усещаше как посланията на химически протест от клетките му заливат целия му организъм, тъй като се налагаше, колкото и да не им се искаше, да се заемат отново с работата по метаболизма. Те вземаха инструментите като недоволни работници, готови да ги оставят завинаги при най-незначителната провокация. Бяха изтърпели предостатъчно лошо отношение за един живот. “Добре дошли в клуба” — помисли си Скорпион. Не можеше да се каже, че положението беше по-приятно за управителната част.

Възвръщаше постепенно спомените си. Спомни си достатъчно ясно пробуждането си в Йелоустоунската система. Спомни си как видя доказателствата за делото на вълците: безутешните руини на Йелоустоун и неговите хабитати, изкорубената система. Спомни си също ролята, която бе изиграл в спора около бежанците. Беше спечелил битката — пуснаха совалката на борда на кораба — но очевидно загуби войната. Изборът зависеше от него: да предаде командването и да се задоволи с ролята на пасивен наблюдател или да го замразят отново. Практически и двете водеха до едно и също: да излезе от играта и да остави управлението на кораба на Васко и неговите съюзници, но ако бъдеше замразен, поне нямаше да се налага да стои и да наблюдава случващото се. Компенсацията не беше кой знае каква, но беше достигнал такъв момент в живота, когато от значение бяха точно малките компенсации.

Сега поне беше успял да се събуди. Позицията му на кораба може би щеше да остане толкова компрометирана, колкото беше и преди замразяването, но поне имаше едно предимство — нов пейзаж.

— Е? — обърна се той към Валенсин, който провеждаше обичайните тестове. — Май отново се справих въпреки намаляващата вероятност, а?

— Винаги имаш някакъв шанс да оцелееш, Скорпион, но това не те прави безсмъртен. Влезеш ли отново в това нещо, няма да излезеш жив от него — отвърна лекарят.

— Каза, че следващия път шансът ми за оцеляване е десет процента.

— Исках да те ободря.

— По-малък от десет процента ли е в такъв случай?

Валенсин посочи ковчега за замразяване.

— Скочиш ли още веднъж в тази кутия, спокойно можем да я боядисаме черна и да й сложим дръжки отстрани.

Но здравословното му състояние в момента, дори да не обръщаше внимание на обичайната за Валенсин склонност да придава “позитивен” нюанс на нещата, пак не беше добро. В някои отношения сякаш изобщо не бе замразяван: сякаш изминалото време му беше въздействало с прикрито незачитане на предполагаемото действие на криогенната стаза. Зрението и слухът му бяха дегенерирали още повече. Вече не можеше да вижда почти нищо с периферното си зрение и дори право пред него нещата, които преди бяха ярки, сега изглеждаха размити. Налагаше се непрекъснато да моли лекаря да говори по-силно, за да надвика шума на климатиците. Преди никога не му се беше случвало да го прави. Установи, че когато върви, се уморява бързо, все търси къде да почине и да си поеме дъх. Капацитетът на сърцето и белите му дробове беше намалял. Сърдечносъдовата система на прасетата беше съобразена с комерсиалните изисквания за максимално улесняване на трансгенната трансплантация. Същите тези интереси не се вълнуваха особено от продължителността на живота на своите продукти. Наричаха състоянието “планирана атрофия”.

Скорпион беше на петдесет години, когато напусна Арарат. И сега трябваше да е пак на петдесет години, тъй като беше преживял допълнително само няколко субективни седмици. Но стресът от промените, свързани със замразяването и размразяването, беше добавил още седем-осем години, тъй като това беше всъщност малтретиране на клетките. Щеше да бъде по-зле, ако бе останал буден и бе преживял всички тези години корабно време, но не чак толкова много по-зле.

Въпреки всичко все още беше жив. Беше живял на света повече години от повечето прасета. Какво тогава, ако наближаваше краят на свинската продължителност на живота? Беше отслабнал, но все още не беше легнал по гръб.

— И така, къде сме? — попита той. — Доколкото разбирам, някъде около Писциум 107. Или ме събуди, за да ми кажеш колко лоша идея би било да ме събудиш?

— Да, наистина сме около Писциум 107, но все пак трябва да наваксаш.

Валенсин му помогна да стане от кушетката за прегледи. Скорпион забеляза, че двамата стари слуги най-после се бяха развалили и им беше определена друга роля — сега стояха като закачалки за дрехи от двете страни на вратата.

— Това не ми харесва — каза Скорпион. — Колко време е минало? Коя година сме?

— Две хиляди седемстотин двайсет и седма — отговори лекарят. — И не, на мен това не ми харесва повече, отколкото на теб. И още нещо.

— Да?

Валенсин му подаде извито бяло парче, напомнящо ледена люспа.

— Държеше го, когато те замразихме. Предположих, че е от значение за теб.

Скорпион пое парчето напомнящ раковина материал от лекаря.

Нещо не беше наред, нещо, което никой не му съобщаваше. Скорпион оглеждаше лицата около конферентната маса, опитвайки да разбере какво се е случило. Присъстваха всички, които бе очаквал да види: Круз, Уртон, Васко, както и мнозина, които не познаваше толкова добре. Хури също беше тук. И сега, след като я видя, той си даде сметка за очевидната, крещяща липса. Нямаше и следа от Ора.

— Къде е тя? — попита прасето.

— Тя е добре, Скорп — увери го Васко. — Жива и здрава, в безопасност. Знам, защото току-що я видях.

— Някой да му каже — обади се Хури.

Изглеждаше по-стара от последния път, когато я беше видял. По лицето й имаше повече бръчки. Имаше повече сиви косми в косата й, сега къса. Виждаше формата на скелета под кожата.

— Какво да ми каже?

— Какво ти обясни Валенсин? — попита Васко.

— Каза ми датата. Това е горе-долу всичко.

— Наложи се да вземем някои трудни решения, Скорп. В твое отсъствие се старахме да правим възможно най-доброто, на което сме способни.

“В мое отсъствие” — помисли си Скорпион; като че ли той ги беше изоставил, когато се нуждаеха най-много от него. Накараха го да се почувства така, сякаш вината бе негова, все едно беше избягал от своите отговорности.

— Сигурен съм, че сте се справили — отвърна той, като стисна основата на носа си.

Беше се събудил с главоболие, което все още не го оставяше на мира.

— Пристигнахме тук през две хиляди седемстотин и седемнайсета година — започна Васко, — след като летяхме деветнайсет години от Йелоустоунската система.

Косъмчетата на тила на Скорпион настръхна.

— Валенсин ми каза друга дата.

— И не е излъгал — намеси се Уртон. — В местната система е две хиляди седемстотин двайсет и седма година. Пристигнахме край Хела преди почти десет години. Щяхме да те събудим тогава, ако моментът беше подходящ. Валенсин ни каза обаче, че ако го направим, сега ще бъдеш или мъртъв, или замразен отново, но с много малък шанс да се събудиш.

Така трябваше да стане, Скорп — додаде Васко. — Ти си ресурс, който не можехме да си позволим да прахосваме.

— Нямаш представа колко приятно ми става от тези думи.

— Трябваше да обмислим много сериозно кога е най-подходящо да те събудим. Ти винаги ни казваше да изчакаме, докато стигнем Хела.

— Да, така е.

— Е, мисли за това като за истинското ни пристигане. Появихме се пред местните власти, адвентистите, едва през последните няколко седмици. След като пристигнахме, отлетяхме отново, като направихме една обиколка из местното междузвездно пространство.

— Защо?

— Заради това, което трябваше да се случи — обясни Васко. — Когато пристигнахме тук преди десет години, си дадохме сметка, че ситуацията на тази система е значително по-сложна, отколкото си мислехме. Адвентистите контролират всичко, включително достъпа до Халдора, планетата, която периодично изчезва. Без разрешение от църквата, не можеш да се доближиш до Хела, но дори тогава не ти е позволено да изпращаш сонди до газовия гигант.

— Можехте да си проправите път с помощта на оръжията и да вземете насила каквото искате.

— И да рискуваме да се стигне до кръвопролитие? На Хела живеят един милион невинни граждани, да не говорим за десетките хиляди замразени хора в корабите, паркирани в тази система. Освен това не може да се каже, че знаем точно какво търсим. Ако бяхме използвали оръжие, можехме да разрушим точно това, от което се нуждаем. Но ако успеехме да се доближим до Куейч, щяхме да имаме възможност да огледаме проблема отвътре.

— Куейч все още ли е жив? — попита Скорпион.

— Вече го знаем със сигурност — двамата с Хури се срещнахме с него днес. Но той живее като отшелник и се поддържа с разни несигурни терапии за удължаване на живота. Не напуска никога „Лейди Моруина”, своята катедрала. Не спи. Мозъкът му е променен така, че да няма нужда от сън. Даже не мига. Прекарва всеки буден миг от живота си загледан в Халдора, в очакване тя да премигне вместо него.

— В такъв случай е луд.

— А ти не би ли полудял в неговото положение? Тук с него се е случило нещо ужасно. То е станало причина да превърти.

— Той има индоктринален вирус — обади се Круз. — Винаги е бил в кръвта му, още преди дойде на Хела. Сега там се е развила цяла индустрия в тази област, която го раздробява, снажда го в различни степени, смесва го с други вируси, донесени от бежанци. Казват, че го обземат мигове на съмнение, когато осъзнава, че всичко, което е създал тук, е измама. Дълбоко в себе си знае, че изчезванията са разумен феномен, а не чудо. Тогава нарежда да вкарат в кръвта му нов щам на индоктриналния вирус.

— По всичко личи, че е труден за опознаване човек — отсъди Скорпион.

— По-труден, отколкото предполагахме — увери го Васко. — Но Ора видя начин. Планът беше неин, Скорп, не наш.

— И той беше?

— Тя слезе долу преди девет години — поде Хури, като го гледаше право в очите, сякаш двамата бяха сами в стаята. — Беше на осем години, Скорп. Не можах да я спра. Знаеше заради какво беше изпратена на този свят и то е — за да намери Куейч.

Прасето поклати глава.

— Нали не сте изпратили там долу само едно осемгодишно момиченце? Кажете, че не сте го направили.

— Нямахме избор — отвърна Ана. — Повярвай ми. Аз съм й майка. Опитите да я спра да слезе бяха все едно да опиташ да спреш сьомгата да плува по течението на реката. Това щеше да стане, независимо дали ни харесва, или не.

— Намерихме едно семейство — продължи разказа й Васко. — Добри хора, които живееха в полупустинните земи Вигрид. Имаха син, а единствената си дъщеря бяха загубили при една злополука две години по-рано. Не знаеха коя е Ора, а само че не трябва да задават много въпроси. Казахме им също така да се отнасят към нея така, сякаш винаги е била с тях. Те навлязоха в ролята съвсем лесно, като й разказваха истории за нещата, които беше правила другата им дъщеря като по-малка. Обикнаха я много.

— Защо беше нужна тази криеница?

— Защото тя не помнеше коя е всъщност — поясни Хури. — Зарови спомените си, потисна ги. Готова е да стане конджоинър. Може да подрежда главата си така, както подреждаме мебелите. Оказа се, че за нея не е трудно да го направи, веднъж щом разбра какво трябва да стане.

— Защо? — попита Скорпион.

— За да заживее в ролята си, без животът й да се превръща в театър. Ако тя повярваше, че е родена на Хела, щяха да го повярват и хората, с които се срещаше.

— Това е ужасно.

— Да не мислиш, че за мен беше по-лесно, Скорп. Аз съм й майка. Бях с нея в деня, в който реши да ме забрави. Влязох в стаята, в която беше, а тя почти не ме забеляза.

Скорпион се запозна постепенно с остатъка от историята, правейки всичко възможно да не обръща внимание на усещането си за нереалност. Неведнъж се вглеждаше в околната обстановка, за да се убеди, че това не е поредният кошмар, свързан с размразяването. Чувстваше се глупаво, задето беше проспал всички тези машинации. Но историята, поне онова, което му бяха разказали от нея, изглеждаше безупречна. Беше принуден да признае също така, че не й липсваше особен вид брутална неизбежност. “Носталгия по безкрая” беше пътувал десетилетия, за да стигне до Хела: само разстоянието от Арарат до Хела през Йелоустоунската система беше отнело повече от четирийсет години. Мисията на Ора обаче беше започнала дълго преди това, когато се бе излюпила в матрицата на неутронната звезда Хадес. Предвид цялото това време още девет години не бяха кой знае какво удължаване. Да, погледнати от този ъгъл, нещата имаха ужасяваща логика. Но само ако решиш да не гледаш на света през очите на едно прасе, приближаващо края на живота си.

— Тя всъщност не е забравила нищо — допълни Васко. — Всичко беше просто заровено в подсъзнанието й, посадено, за да излезе на повърхността, когато порасне. Знаехме, че рано или късно тези скрити спомени ще започнат да я да подтикват да върши това или онова, дори ако тя самата не знае точно какво става.

— И? — попита Скорпион.

— Тя ни изпрати сигнал. Той трябваше да послужи като предупреждение, че е на път към Куейч. Това беше послание за нас да започнем да преговаряме с адвентистите. Когато се добрахме до него, Ора вече беше станала негова довереница.

Кожата на якето изскърца, когато Скорпион кръстоса ръце пред гърдите си.

— И тя влезе в живота му просто така?

— Сега е негова съветничка — отвърна Малинин. — Присъства, когато той преговаря с ултри. Не знаем какво точно прави там, но се досещаме. Ора имаше… има една дарба. Забелязахме я още докато беше бебе.

— Тя умее да разчита лицата ни по-добре от нас — поясни Хури, — може да разбира дали лъжем, дали сме тъжни, макар да твърдим, че сме щастливи. Това няма нищо общо с имплантите й и не би изчезнало само защото е скрила спомените си.

— Трябва по някакъв начин да е привлякла вниманието към себе си — допълни Васко, — да го е привлякла неустоимо. Но това за нея е просто пряк път до Куейч. Рано или късно тя щеше да намери начин да стигне до него, независимо от препятствията. Защото тя е родена да направи точно това.

— Разговаряхте ли с нея? — поинтересува се Скорпион.

— Не — отговори Васко. — Не беше възможно. Не можехме да допуснем Куейч дори да заподозре, че сме се срещали преди. Но Хури има същите импланти, със същата съвместимост.

— Успях да проникна в спомените й — обясни Ана, — щом се озовахме в едно помещение. Бяхме достатъчно близко за осъществяването на директен контакт, без тя да заподозре нещо.

— Разкрихте ли се пред нея?

— Не. Не още — отвърна Хури. — Тя е толкова уязвима. По-безопасно за нея е да не си спомни веднага всичко. Така ще бъде в състояние да продължава да играе ролята, която очаква от нея първосвещеник Куейч. Ако той заподозре, че тя е шпионин на ултри, за нея става много по-страшно, отколкото за нас.

— В такъв случай да се надяваме, че никой няма да прояви прекалено голям интерес към нея — отсъди Скорпион. — Колко време да очакваме да мине, докато си спомни всичко сама?

— Дни — промълви Ана. — Не повече. По-скоро — по-малко. Пролуките трябва вече да са се проявили.

— Колкото до тези разговори с първосвещеника — обади се Скорпион. — Имате ли нещо против да ми кажете точно какво сте обсъждали?

Васко му предаде разговора си с Куейч. Скорпион чувстваше, че той замазва детайлите, че пропуска всичко, което не е от особена важност. Така научи за желанието на първосвещеника защитата на Хела да се осъществява от някой кораб, който обикаля около планетата и е спонсориран от адвентистите. Научи, че много ултри не са готови да приемат контракта дори с примамливите предложения на Куейч. Те се страхуваха корабът им да не бъде увреден от същото, което беше унищожило “Гностично възкачване”, кораба, довел Куейч на Хела.

— Това обаче не е проблем за нас — допълни Васко. — Рискът несъмнено се преувеличава, но дори ако нещо реши да ни обстрелва, не може да се каже, че нямаме как да се защитим. Крием всичките си технологии, откакто наближихме системата, което не означава, че не можем да ги включим веднага в употреба, ако се наложи. Не мисля, че има защо да се тревожим заради няколко заровени оръжия-часови.

— И в замяна на нашата протекция Куейч е склонен да ни позволи да хвърлим по-отблизо поглед към Халдора?

— Не особено охотно — призна Васко. — Идеята, че някой може да изследва неговото чудо, все така не му допада, но пък иска много тази защита.

— От какво се страхува толкова? Да не би други ултри да са създавали проблеми?

Васко сви рамене.

— По някой инцидент от време на време, но нищо сериозно.

— В такъв случай това ми се струва преувеличена реакция.

— Това е неговата параноя. Не е нужно да го разгадаваме, стига да ни даде разрешително да се доближим до Халдора, без да се налага да стреляме.

— Нещо не е както трябва — каза Скорпион; главоболието му се бе върнало, и дори се изостряше.

— На теб ти е присъщо да бъдеш предпазлив — отговори Малинин. — И в това няма нищо лошо. Но ние сме чакали девет години за това. То е единственият ни шанс. Не се ли възползваме от него, Куейч ще се договори с друг кораб.

— Въпреки всичко не ми харесва.

— Може би щеше да се чувстваш по-различно, ако планът беше твой — обади се Уртон. — Но не е. Ти спеше, докато ние го сглобявахме.

— Всичко е наред — усмихна й се Скорпион. — Аз съм прасе. Ние и без това не правим дългосрочни планове.

— Тя иска да каже да опиташ да погледнеш на нещата от нашата перспектива — намеси се Васко. — Ако беше преживял всички тези години на очакване, наистина щеше да виждаш нещата по-различно. — Облегна се назад на стола си и сви рамене. — Така или иначе, стореното вече е сторено. Казах на Куейч, че ще обсъдим въпроса за делегатите, но, като се изключи това, чакаме единствено неговото съгласие. Тогава можем да започваме.

— Чакай, чакай — възкликна Скорпион. — Делегати ли каза? Какви делегати?

— Куейч настоява за това — обясни Малинин. — Казва, че се налага малка група адвентисти да се настани на кораба.

— Само през трупа ми.

— Всичко е наред — намеси се Уртон. — Уговорката е реципрочна. Църквата изпраща тук своя група, ние пък изпращаме наша група долу в катедралата. Положението е под контрол.

Скорпион въздъхна. Какъв смисъл имаше да спори? Вече се чувстваше уморен, а не беше направил нищо друго, освен да присъства на дискусията. На дискусията, чиито въпроси за обсъждане всъщност вече бяха решени, а на него самия му беше отсъдена ролята на пасивен наблюдател. Можеше да се противопоставя колкото си иска, но резултатите щяха да са същите, както ако продължаваше да спи в ковчега за замразяване.

— Допускате сериозна грешка — каза той. — Повярвайте ми.

Повърхността на Хела, 2727 година

Капитан Сифарт беше слаб, неусмихващ се човек с малка уста с тънки устни, създадена като че ли точно за идеалното пресъздаване на презрение. Всъщност Куейч не беше виждал капитана на Катедралната гвардия да проявява никаква друга емоция освен неутрално спокойствие. Той проявяваше пестеливо дори презрението си, като изключително скъп, труден за осигуряване артилерийски инструмент. Обикновено то беше свързано с мнението му за нечии други мерки за сигурност. Беше от хората, които обичат много работата си и не държат почти на нищо друго извън нея. Според Куейч това беше съвършеният човек за тази задача.

Сега той стоеше в мансардата в силно излъсканата си гвардейска броня и държеше под мишница церемониален шлем с розови пера за работа в условия на вакуум. Показно изработената му броня имаше тъмнокафяв цвят на артериална кръв. Върху плочата пред гърдите бяха изрисувани множество медали и отличителни лентички в памет на акциите, които Сифарт беше предприел в защита интересите на „Лейди Моруина”. Официално всички те бяха явни и в съответствие с общоприетия правилник на Пътя. Беше отбивал нападенията на недоволни селяни, беше отблъсквал враждебните действия на нечестни търговски елементи, в това число на малки групи ултри. Не липсваха обаче и тайни операции, прекалено деликатни, за да бъдат отбелязвани: изпреварващи действия на саботажи както на Неизменния път, така и на други катедрали; дискретно отстраняване от църковната йерархия на прогресивни елементи, враждебно настроени към Куейч. Убийство беше прекалено силна дума, но то също не липсваше в арсенала от възможни действия на Сифарт. В миналото му имаше неща, които беше най-добре да не се споменават. Сред тях присъстваха войната и военните престъпления.

Но той оставаше безрезервно предан на Куейч. През трийсет и пет годишната си служба беше имал предостатъчно възможности да го предаде в замяна на личния си напредък. Но той никога не се беше възползвал от тях: единственото, което го интересуваше, беше да изпълнява безупречно задачата си на негов защитник.

Въпреки това беше рисковано първосвещеникът да го запознава предварително с плановете си. Всички останали участници, дори ръководителят на цялостната конструкция, имаха нужда да знаят само определени детайли. Грьолие не знаеше нищо. Но Сифарт изискваше общ поглед върху цялостната схема. Все пак той беше този, който трябваше да превземе кораба.

— Значи това все пак ще се случи — каза Сифарт. — Иначе нямаше да бъде повикан тук.

— Намерих кандидат, склонен да го направи — обясни първосвещеникът. — И още по-важно — такъв, който отговаря на моите нужди. — Подаде му снимка на междузвездния кораб, направена от апаратура за дистанционно шпиониране. — Какво мислиш? Можеш ли да се справиш?

Капитанът се загледа в снимката.

— Видът му не ми допада — заяви той. — Цялата тази готическа украса… прилича на нещо като „Лейди Моруина”, летящо в космоса.

— В такъв случай излиза, че е още по-подходящ.

— Възражението ми остава.

— Ще трябва да живееш с него. Няма два кораба на ултрите, които да изглеждат еднакво, а сме виждали и по-странни. Във всеки случай нашият конструктор може да подобри всеки корабен профил, разбира се, в определени рамки. Това няма да е проблем. А значение има всъщност онова, което се намира вътре.

— Успяхте ли да вкарате шпионин там?

— Не — отвърна Куейч. — Времето беше прекалено малко. Но това няма значение. Те повече или по-малко се съгласиха да приемат малка група адвентистки наблюдатели. Това е всичко, което ни е необходимо.

— А състоянието на двигателите?

— Няма причина за тревога. Наблюдавахме приближаването на кораба: всичко изглеждаше чисто и стабилно.

Сифарт продължаваше да се взира в снимката, а устните му изразяваха презрението, което беше толкова добре познато на първосвещеника.

— Откъде дойде?

— Би могло да е отвсякъде? Видяхме го едва когато беше вече съвсем наблизо. Защо?

— Нещо в този кораб не ми харесва.

— Щеше да кажеш същото, каквото и да ти предложех. Ти си роден песимист, Сифарт: затова си толкова добър в работата си. Но въпросът е приключен. Корабът вече е избран.

— На ултрите не трябва да се вярва — заяви капитанът. — Сега още по-малко от преди. Те са също толкова уплашени, колкото всички останали. — Удари лекичко снимката и тя изплющя. — А те какво искат, Куейч? Запитал ли си се за това?

— Онова, което им давам.

— А то е?

— Търговски преференции, неща от този род. И…

Не довърши изречението си.

— И какво?

— Те се интересуват най-вече от Халдора. Биха искали да направят някои изследвания.

Сифарт го гледаше с непроницаемо изражение. Първосвещеникът имаше чувството, че го обелват и разрязват като плод.

— Преди винаги си отказвал това на другите желаещи — каза капитанът на гвардията на катедралата. — Как така изведнъж промени решението си?

— Защото всъщност това вече няма значение. Изчезванията така или иначе стигат до някакъв завършек. Божието слово ще бъде разбудено, независимо дали ни харесва, или не.

— Тук има още нещо. — Сифарт прокара бавно червената си ръкавица по меките розови пера на шлема си. — Вече не ти пука, нали? Не и сега, когато си толкова близо до триумфа.

— Грешиш — отвърна Куейч. — Пука ми, повече от всякога. Но може би това е Божията воля в крайна сметка. Не е изключено ултрите даже да ускорят края със своята намеса.

— Божието слово, разбулено в навечерието на твоята победа? На това ли се надяваш?

— Ако така е предопределено да стане — заяви първосвещеникът с фаталистична въздишка, — кой съм аз, че да заставам на пътя?

Сифарт върна снимката. Заразхожда се из мансардата. Огледалата срязваха фигурата му на части, които след това размесваха по особени начини. Бронята му скърцаше при всяка крачка, скритите му в металните ръкавици ръце се свиваха на юмруци и се разтваряха в невротичен ритъм.

— От колко делегати ще бъде нашата група?

— Съгласиха се за двайсетима. Струва ми се неразумно да опитвам да ги убеждавам за повече. Можеш да се справиш с двайсет човека, нали?

— Трийсет щеше да е по-добре.

— Трийсет подозрително напомня за армия. Във всеки случай задачата на двайсетимата е да се уверят, че наистина си заслужава да превземем кораба. Започнат ли веднъж да омекват, ще можеш да изпратиш там толкова гвардейци на катедралата, колкото си в състояние да си позволиш в момента.

— Ще имам нужда от разрешение да използвам оръжието, което сметна за необходимо.

— Не искам да избиваш хора, капитане — заяви първосвещеникът, като вдигна предупредително показалец. — Възможно е да бъде оказана известна съпротива, но това не означава корабът да бъде превърнат в касапница. Усмири осигурителните елементи, но наблегни, че искаме само да вземем назаем кораба, а не го крадем. Веднъж щом си свършим работата, ще могат да си го получат обратно заедно с нашите благодарности. Надали е нужно да добавям, че корабът ми трябва цял и невредим и ти трябва да ми го доставиш именно в такъв вид.

— Помолих само за разрешение да използвам оръжие.

— Използвай каквото сметнеш за необходимо, капитане, стига да успееш да го пренесеш, без ултрите да забележат. Те ще търсят обичайното: бомби, ножове и пистолети. Дори да имахме достъп до антиматерия, щеше да ни е доста трудно да я вкараме покрай тях.

— Вече съм направил необходимото по въпроса — каза Сифарт.

— Убеден съм. Но, моля те, прояви по-голяма сдържаност.

— А вашата вълшебна съветница? — попита капитанът. — Какво казва тя по въпроса?

— Заключи, че няма причина за тревога — отговори Куейч.

Сифарт се обърна, постави шлема на мястото му и го закопча с щракване. Розовото перо се изви към черната ивица на плочата пред лицето му. Изглеждаше едновременно комично и страховито, какъвто беше и желаният ефект.

— В такъв случай се залавям с изпълнението на задачата си.

“Носталгия по безкрая”, паркинг,

Писциум 107, 2727 година

Един час по-късно от Клоктауър от „Лейди Моруина” беше излъчено специално предаване. Адвентистите бяха приели условията. След като на борда му бъдеха настанени двайсетима църковни наблюдатели, лайтхъгърът беше свободен да се доближи до Хела и да започне бдението си като пазител. Щом наблюдателите се качаха на борда и огледаха въоръжението, екипажът щеше да получи разрешение за ограничени физически изследвания на феномена Халдора.

Отговорът беше изпратен след по-малко от трийсет минути. Условията бяха приемливи за “Носталгия по безкрая” и делегацията на адвентистите щеше да е добре дошла, щом корабът влезеше в орбитата на Хела. Същевременно представители на ултрите щяха да бъдат оста вени със совалка на „Лейди Моруина”.

След още трийсет минути главният двигател на “Носталгия по без края” завибрира и корабът се отдели от паркинга.