Пропастта на опрощението

ДВАЙСЕТ И ДВЕ

пе Еридани 40, 2675 година

Битката се водеше в непосредственото въздушно пространство около планетата на патърн джъглърите. Близо до сърцето на схватката и до геометричния център на големия си кораб, “Зодиакална светлина”, Рьомонтоар седеше в поза на съвършено дзен спокойствие. Изражението му издаваше само слаб интерес към изхода от ставащото. Очите му бяха затворени; дланите му бяха скромно поставени в скута. Имаше отегчен и леко разсеян вид на човек, който ще задреме всеки момент в чакалнята.

Рьомонтоар не беше нито отегчен, нито имаше вероятност да задреме. Изобщо досадата беше състояние на съзнанието, което почти не помнеше, също като гнева, омразата или жаждата за майчиното мляко. Беше преживял множество състояния на ума, откакто беше тръгнал от Марс преди почти петстотин години, в това число и такива, които можеха да бъдат изразени само чрез блудкавите, ограничени модалности на някой от основните човешки езици. Скуката определено не беше сред тях. Той и не очакваше тя да играе съществена роля в умствените му дела и в бъдеще, определено не и докато вълците бяха навсякъде около тях. Заспиването също беше твърде малко вероятно.

От време на време някоя негова част — клепачите или дори цялата му глава — потрепваше едва забележимо, издавайки нещичко от пълната липса на скука, която изпитваше всъщност. Тактическа информация се носеше неспирно из ума му с ледената яснота на планински поток. Съзнанието му всъщност работеше на опасно високи обороти, с които доста остарялата му конджоинърска ментална структура едва успяваше да се справи. Скейд щеше да му се присмее сега, докато той опитваше с всички сили да преработва мислите си със скорост, която за нея изобщо не заслужаваше да се споменава. Тя можеше да мисли толкова бързо и същевременно да разделя съзнанието си на пет-шест успоредни потока. И беше в състояние да го прави, като се движи, докато Рьомонтоар беше принуден да стои неподвижно в нещо като транс, за да не натоварва допълнително и без това предостатъчно натоварените си тяло и ум. Те наистина бяха създания от различни столетия.

Но макар да бе присъствала доста в мислите му напоследък, точно сега Скейд не беше сред най-належащите му тревоги. Смяташе, че тя най-вероятно вече е мъртва. Подозренията му бяха достатъчно силни дори преди да разреши на Хури да слезе в атмосферата на планетата по следите на корветата й. Не искаше обаче да се спира прекалено много върху тези подозрения, защото смъртта на Скейд би означавала, че Ора също е мъртва.

Нещо се промени: щракване и раздвижване в големия тъмен военен планетарий, в който се носеше. Часове наред противниковите сили — хората, конджоинърите на Скейд, инхибиторите — се бяха носили около планетата, образували точно определена форма, сякаш най-сетне се бяха наместили в някаква математическа конфигурация на максимална стабилност. Другите конджоинъри бяха усмирени: в продължение на седмици бяха печелили предимство над не особено стабилния съюз на Рьомонтоар от хора, прасета и бежанци от Ризургам. Бяха откраднали Ора и чрез нея бяха научили много от тайните, позволили на Рьомонтоар и неговите съюзници да надхитрят силите на инхибиторите край Делта Павонис. След това Рьомонтоар им даде дори още повече в замяна на Хури. Но след заминаването на Скейд другите конджоинъри се чувстваха дезориентирани и объркани в много по-голяма степен, ако подобно нещо се беше случило с група представители от поколението на Рьомонтоар. Скейд беше прекалено силна, прекалено добра в манипулирането. По време на войната срещу демаршистите (която сега изглеждаше на Рьомонтоар като невинно детско забавление) безкомпромисно демократичната структура на конджоинърската политика бе започнала постепенно да се разцепва и това бе довело до възникването на различни слоеве на сигурност: Затвореният съвет, Вътрешното светилище, дори — може би — Нощният съвет, за който се носеха слухове. Скейд беше логичният краен продукт на този процес на насичане на части: изключително умела, изключително находчива, изключително начетена, изключително веща в манипулирането на другите. Подложени на натиска на войната срещу демаршистите, неговите хора несъзнателно си бяха създали тиранин.

А Скейд се бе оказала наистина невероятно добър тиранин. Тя искаше само най-доброто за своите хора, дори това да означаваше унищожаване на останалата част от човечеството. Нейната целенасоченост, готовността й да се издигне над ограниченията на плътта и ума бяха вдъхновявали дори Рьомонтоар. За малко не беше избрал да се бие на нейната страна вместо заедно с Клавейн. Нищо чудно, че конджоинърите около нея бяха забравили как да мислят самостоятелно. Когато Скейд беше наблизо, такава нужда просто нямаше.

Сега обаче Скейд бе изчезнала и армията й от бързи, блестящи марионетки не знаеше какво да предприеме оттук нататък.

През последните десет часа силите на Рьомонтоар бяха засекли двайсет и осем хиляди отделни покани за преговори от останалите конджоинърски елементи, преминали през възникващите за кратко прозорци в сферата на претоварените комуникации по протежението на цялата арена на бойните действия. След всички предателства, след крехките съюзничества и отровени от злоба вражди, те все още смятаха, че могат да преговарят с него. Но вероятно имаше още нещо: тревожеше ги нещо, което той все още не бе идентифицирал. Не беше изключено това да е маневра, предназначена да привлече вниманието му и да го насърчи да говори с тях, но не беше сигурен дали е така.

Бе решил да ги накара да почакат още малко, поне докато получи конкретна информация от повърхността на планетата.

Но сега нещо се беше променило. Беше доловил промяната в разположението на военните сили преди една петнайсета от секундата. След това не се беше случило нищо повече, което да го накара да се усъмни в реалността му.

Инхибиторите се бяха раздвижили. Купчина машини на вълците — те се движеха само на групички, масово, на рояци, вместо на подредени ескадрони или други части — се беше отделила от досегашната си позиция. Между 95 и 99 % от вълчите активи около пе Еридани 40, сметнати като маса или обем (трудно можеше да се разбере точно колко вълчи машини ги следваха от Делта Павонис), си бяха останали по местата, но според информацията от сензорите, на които не можеше да се вярва винаги, въпросният малък облак, състоящ се от между 1 и 5 % от всички сили, се беше отправил към планетата.

Той увеличаваше скоростта си постепенно и плавно. Инхибиторските машини се движеха без намек от нютоновска реакция. Направените наскоро модификации на конджоинърските двигатели бяха довели до нещо, наподобяващо същия ефект, и изхвърлените във вид на отработени газове частици се разлагаха бързо в неподдаващо се на наблюдение квантово състояние. Но вълците използваха различен принцип. Дори отблизо не се забелязваше и намек за тласкаща среда. Най-доброто му предположение — и то не беше нищо повече освен предположение — бе, че инхибиторските двигатели използваха форма на квантовия ефект на Казимир, възползвайки се от небалансираното налягане във вакуум на две успоредни плочи, за да се движат в пространство-времето. Фактът, че машините ускоряваха няколко милиарда пъти по-бързо, отколкото го позволяваше теорията, се смяташе за незначително по-малко смущаващ от пълната липса на теория.

Проигра симулация, за да предвиди пътя на рояка. Той можеше да се разпадне на по-дребни елементи или да се комбинира с друго струпване, но ако продължеше да се движи по същата траектория, щеше да се докосне до непосредственото въздушно пространство на планетата.

Този факт го смути. Досега извънземните машини бяха избягвали да се доближават толкова. Все едно дълбоко в контролните им схеми беше гравирана основополагащата заповед да избягват ненужния контакт със световете на патърн джъглърите.

Но хората бяха пренесли битката към просмуканата от вода планета. Докъде се простираше въпросната забрана? Може би видимото гмуркане на корветата на Скейд беше причинило объркване в някой превключвател и поражението вече бе станало. Може би инхибиторската машина вече беше навлязла в биосферата. И в такъв случай дори тази джъглърова планета може би нямаше да бъде още дълго в безопасност.

Роякът се движеше вече почти една секунда от гледна точка на Рьомонтоар. Като имаше предвид обичайния им режим на ускорение, щеше да стигне въздушното пространство на планетата за по-малко от четирийсет минути. В сегашното му състояние на съзнание това изглеждаше цяла вечност.

Корабът с форма на тризъбец потегли от паркинговата зона на “Зодиакална светлина”. Рьомонтоар почти веднага усети спиналната компресия, когато главният двигател се включи, твърда и непрощаваща, като падане върху цимент. Корпусът скърцаше и протестираше, докато ускорението бързо нарастваше. Беше микроминиатюрен конджоинърски двигател, направен с часовникарска точност, всеки компонент, натъпкан в малкото пространство до границата на невротизирането. И това несъмнено щеше да изнерви Рьомонтоар, ако си беше позволил да се чувства нервен.

Той беше единственото живо същество на борда на наскоро създадения кораб. И дори като че ли дължеше присъствието си тук на някаква възникнала в последния момент мисъл, затова му беше отделено това миниатюрно местенце с форма на око в дългата, въгленовочерна игла на корпуса. Нямаше прозорци, само минимум сензорни отвори, но чрез имплантите си той възприемаше малкия кораб просто като стъклено удължение на личното си пространство. Отвъд твърдите граници на кораба имаше не толкова осезаема сфера от сензорно покритие: пасивни и активни контакти, гъделичкащи онази част от главния му мозък, която беше свързана със сетивното познание за образа на собственото му тяло.

Ускорението нарастваше, лишено от инерционна защита, въпреки че контролът върху инерцията беше в по-голямата си част достъпен за конджоинърите вече повече от половин век. Сега това не можеше да бъде допуснато. Другата технология, която носеше корабът — блестящата, сякаш обшита със сърма машинария на хипометричното оръжие, — имаше висока степен на непоносимост към промените в околните условия. Използването на хипометрично оръжие беше достатъчно трудна задача дори в приблизително изравнено, непроменено пространство-време. Но подложено на влиянието на инерционната технология, то ставаше злокобно непредсказуемо, истинско зло духче. На Рьомонтоар му се искаше да приложи още по-голямо ускорение, но вече съществуваше съвсем реална опасност миниатюрните компоненти на оръжието да се разместят.

Самото оръжие не изглеждаше никак особено. Намираше се в кожух с формата на пура и приличаше на удължение на опората, за която беше закрепен двигателят, а по него не можеха да бъдат различени нито дуло, нито отвор за отработените газове, нито какъвто и да било детайл по повърхността. Единственото ограничение беше да се държи възможно най-далеч от човека в кораба. Рьомонтоар смяташе, че именно заради заплашителния му блясък се чувства по-сигурно, когато от странното оръжие го делеше опасният, миниатюрен вариант на конджоинърски двигател.

Провери как напредва инхибиторският облак и не усети нито облекчение, нито разочарование от факта, че се намира точно там, където бе предвидил, че ще бъде. Нещо обаче се беше променило: потеглянето му от “Зодиакална светлина” беше привлякло вниманието на другите главни действащи лица. Един от бившите съюзници на Скейд се движеше по пресечна с кораба му траектория с по-голямо ускорение от това, което бе в състояние да поддържа. Другият конджоинърски кораб щеше да го пресрещне след петнайсетина минути. А пет-шест минути по-късно щеше да го настигне втори рояк.

Рьомонтоар си позволи да изпита миг на безпокойство, колкото да отдели известно количество адреналин в кръвта си. После блокира безпокойството така, както човек затръшва вратата пред появилата се на прага му шумна, развеселена тълпа.

С разума си знаеше, че логичното щеше да бъде да остане на “Зодиакална светлина”, където координацията и прозренията му бяха най-ценни. Можеше да програмира своя симулация в бета ниво, която да отлети с този кораб, или да помоли някой доброволец да направи това. Кандидатите щяха да бъдат десетки и някои от тях щяха да бъдат екипирани с конджоинърски импланти. Но той беше настоял да замине лично. Не само защото беше посветил повече време от когото и да било на изучаване на хипометричното оръжие. Тласкаше го чувството на дълг: това бе нещо, което той трябваше да направи.

Знаеше добре, че е заради Ана Хури. Беше допуснал грешка, като й позволи да отлети сама до планетата. От военна гледна точка това бе най-правилната постъпка: нямаше смисъл да хаби и без това така оскъдните си ресурси, когато беше почти сигурно, че Ора е мъртва. Нещо повече, когато всичко показваше, че вече бяха извлекли от нея цялата полза, която можеха. Освен това нищо много по-голямо от космическа капсула нямаше шанс да стигне до повърхността, докато блокадата на инхибиторите беше така силна.

Клавейн обаче нямаше да погледне на нещата по този начин. В девет от всеки десет случая той базираше решенията си на стриктното прилагане на военната логика. Иначе нямаше да преживее петстотин години. Но в един от десет случая пренебрегваше напълно правилата и постъпките му можеха да се обяснят единствено от чисто човешка перспектива.

На Рьомонтоар му се струваше, че този ще е един от въпросните случаи. Нямаше значение, че най-вероятно Скейд и Ора бяха мъртви: Клавейн щеше да слезе с Хури, дори ако беше почти сигурно, че опитът им ще завърши със собствената им смърт.

През годините Рьомонтоар многократно бе изследвал живота на Клавейн, критичните точки в него, опитвайки да разбере дали тези необясними постъпки бяха помагали на стария му приятел, или го бяха възпрепятствали. Отново подложи на преглед решенията му, докато чакаше конджоинърския кораб. И както винаги не стигна до задоволителен отговор. Но направи извода, че е настъпило времето по-скоро да спазва правилата на Клавейн, отколкото да живее в съответствие със строгия тактически анализ, характерен за играта.

В главата му звънна часовник. Петнайсетте му минути бяха изтекли.

Нямаше смисъл да мисли за приближаващия конджоинърски кораб, преди да е пристигнал: бързият преглед на възможностите, с които разполагаше, бе показал, че няма да спечели нищо, ако се отклони от сегашния си курс.

Другият кораб преминаваше през концентричните сензорни граници като риба, пореща ясно очертаните морски течения. За вътрешното му зрение това бе нещо напълно осезаемо, а не неясен намек от сензорната информация.

Това беше корветът, подобна на тази на Скейд, със същия поглъщащ светлината черен цвят като кораба на Рьомонтоар, но наподобяваше по-скоро странна кука за ловене на риба с множество шипчета, отколкото тризъбеца на неговата машина. Дори от това малко разстояние призрачният шепот на двигателите му беше почти недоловим. Корпусът му излъчваше средно при температура от 2.7 келвина над абсолютната нула. Толкова близо в микровълновия спектър той представляваше шахматна дъска от горещи и студени петна. Картографира разположението на криоаритметичните двигатели; огледа онези, които не работеха така ефикасно като своите съседи, както и онези, които бяха станали тревожно студени, колебаейки се на ръба на излизането на алгоритмичния цикъл от контрол. От време на време проблясваше синкава искра, когато точките на пресичане паднеха под 1 келвин, преди да бъдат върнати обратно към ритъма на групата.

Корабите можеха да стават произволно студени и така да се сливат с околната радиация на ранната вселена, която продължаваше да се излъчва и след петнайсет милиарда години. Фоновата карта обаче не беше равномерна: разширението на космоса беше довело до раздуване на първоначално миниатюрните недостатъци и така се беше стигнало до фини вариации във фона, в зависимост от това накъде насочваш погледа си. Имаше отклонения от истинската анизотропия[5]: бръчки по лицето на мирозданието. Освен ако можеха да настройват температурата на корпуса си в зависимост от тези колебания, корабите постигаха само незначително съответствие с фоновия спектър. При някои обстоятелства улавянето на тези леки признаци на несъответствие беше единственият начин да разбереш за присъствието на неприятелски съд.

Конджоинърският кораб обаче поддържаше корпуса си студен единствено като камуфлажно средство, предпазващо го от инхибиторските сили в региона. Не полагаше усилия да се скрие от Рьомонтоар. Всъщност даже опитваше да говори с него.

Конджоинърите имаха една особеност, на която дори хората без “увеличени” способности нямаше как да не се възхитят: те никога не се предаваха. Двайсет и осем хиляди молби останали без отговор нямаше да ги разколебаят да отправят същото предложение за двайсет и осем хиляди и първи път.

Рьомонтоар позволи на тясната ивица на съобщителния лазер да полази по корпуса на кораба му, докато открие едно от малкото сензорни петна.

Огледа трансмисията през многобройните слоеве на ментална защита. В крайна сметка, след няколко секунди размисъл реши, че няма опасност да я пусне в най-чувствителните части на ума си. Форматът на посланието беше на естествен език, не на някой от конджоинърските протоколи на високо ниво. “Малко обидно” — помисли си той; от перспективата на съюзниците на Скейд това беше конджоинърският еквивалент на бебешки език.

[Рьомонтоар? Това си ти, нали? Защо не ни отговаряш?]

Той състави мисълта си в същия формат. “Защо сте толкова сигурни, че аз съм Рьомонтоар?”

[Винаги си си падал по необузданите жестове повече, отколкото си готов да признаеш. Тази ти постъпка е направо като от учебник на Клавейн за дръзки действия.]

“Някой трябва да го направи.”

[Усилията ти са героични, Рьомонтоар, но е безсмислено да се тревожиш за онези хора на планетата. Нищо, което можем да направим, вече не е в състояние да им помогне. Те не са даже свързани с бъдещия изход на войната.]

“В такъв случай по-добре да ги оставим на произвола на съдбата. Така би постъпила Скейд, нали?”

[Скейд щеше да направи каквото може за тях, ако смяташе, че това би променило нещо. Но ти само влошаваш положението. Не сваляй битката там долу. Не довеждай нещата дотам, когато най-много се нуждаем от обединяване на силите си.]

“Поредната молба за сътрудничество? Скейд сигурно се обръща в гроба си.”

[Тя беше прагматик, Рьомонтоар, горе-долу като теб. Щеше да види, че сега е време групите ни да се слеят, да обединим базите си данни и да нанесем истинско поражение на вражеските машини.]

“Искате да кажете, че сте постигнали всичко, на което сте способни, чрез измама и кражба. Знаете добре, че никога повече няма да ви се доверя по този начин. Затова няма какво да губите като преговаряте.” [Със съжаление признаваме, че бяха допуснати тактически грешки. Но сега, когато Скейд е, както ти сам намекна, най-вероятно мъртва…]

“Патенцата тръгнаха да си търсят нова майка-патица.”

[Възприеми аналогията, която ти допада, Рьомонтоар. Ние само подаваме ръка в знак на приятелство. Ситуацията тук е по-заплетена, отколкото си мислехме досега. Трябва да си се убедил и ти — дразнещите намеци във фактите, дочутите оттук-оттам откъси, прекалено малки и незначителни поотделно, събрани заедно водят до едно-единствено заключение. Ние си имаме работа не само с вълци, Рьомонтоар. Има и нещо друго.]

“Не съм видял нищо, което да не мога да обясня.”

[В такъв случай явно не гледаш достатъчно внимателно. Ето, Рьомонтоар, виж нашите факти, ако се съмняваш в нас. Виж дали това ще промени мнението ти. Виж дали ще проясни нещата за теб.]

Току-що изпратената информация беше записана в главата му. Някакъв инстинкт му казваше да я изтрие, докато беше все още в компресиран вид, все още непрочетена. Но реши засега да я остави там. “Партньорство ли предлагате?”

[Разединени никога няма да ги бием. Заедно може би ще успеем да променим нещата.]

“Може би. Но вие всъщност не искате мен, нали?”

[Разбира се, че не, Рьомонтоар.]

Той се усмихна: конджоинърите на Скейд може да бяха останали без лидера си, може би дори бяха привлечени към него от непреодолимото желание да попълнят тази празнина, но главната причина беше хипометричното оръжие. Това беше единствената технология, която не успяха да откраднат или да произведат въпреки отвличането на Ора. Трябваше им само прототипът: не беше необходимо дори да е непокътнат, достатъчно беше да възстановят работната му конфигурация.

“Благодаря за предложението, но в момента съм малко угрижен. Защо не поговорим за това по-късно? Да речем след няколко месеца?” [Рьомонтоар… не ни карай да правим това.]

Приложи странично ускорение и се отклони рязко от другия кораб. Видя на дисплея как мозъчните му функции се дисбалансираха в резултат на внезапно нахлулата в главата му кръв. Миг по-късно корветата вече беше зад него, имитирайки резките му движения с грация и финес, които му се сториха почти саркастични.

[Имаме нужда от това оръжие, Рьомонтоар.]

“Така си и помислих. Защо просто не го казахте от самото начало?”

[Искахме да ти дадем възможност да видиш нещата през нашия поглед.]

“В такъв случай май би трябвало да съм ви благодарен.”

Усети силните вибрации на кораба си. Главата му се освети от доклади за претърпени увреждания, ярки и геометрични като мигрена. Бяха го улучили с множество проникващи през корпуса куршуми, насочени към жизненоважни за кораба функции. Изпълнението беше направено с хирургическа точност: искаха да го принудят да се носи безпомощно, за да могат да го ограбят, вместо да разбият кораба. Съвсем друг въпрос бе дали оцеляването му ги вълнуваше.

[Предай ни оръжието веднага, Рем, и ще те оставим с достатъчно добре функционираща система, за да избягаш от събиращата се около нас глутница вълци.]

“Съжалявам, но това наистина не влиза в плановете ми за деня.” Летателният му апарат се разтресе отново: още важни функции се повредиха или изобщо преустановиха дейността си. Корабът опитваше да намери други начини да изпълнява дейностите си, правейки всичко възможно да продължи да лети, но повредите, с които беше в състояние да се справи, не бяха неограничени. Рьомонтоар се отказа от надигналото се в гърдите му желание да отвърне на удара, защото трябваше да пази конвенционалните си средства за инхибиторските облаци. В такъв случай оставаше само хипометричното оръжие, което почти не беше тествано след грижливо направените му фини настройки.

Рьомонтоар даде ментална команда и оръжието веднага премина в режим на активиране на своята енергия, компенсирайки наклона на корабния вектор. Всичко това се осъществяваше обаче вътре в оръжието, така че външно не се забелязваха абсолютно никакви промени. Нямаше представа какъв тип сензори беше насочила корветата към него и дали те бяха в състояние да доловят леката промяна в активността.

Това беше малко оръжие съответно с ограничена точност и радиален ефект (конвенционалната терминология, включваща неща като “радиус на действие” и “точност на попадението”, трудно можеше да бъде приложена за хипометричните оръжия). Но също така се настройваше изключително бързо. Правеше нужните корекции чрез ефективната си скала, намираше решението в сложната топография на параметрите, отговарящи на определена точка от триизмерния обем на околното пространство.

Рьомонтоар възстанови канала за комуникация с корветата.

“Отдръпнете се.”

[Пак ще повторя — не ни карай да правим това, Рьомонтоар.]

Оръжието стреля. На картата, изобразяваща посредством микровълновите честоти студените места на корветата, внезапно се появи рана със съвършена форма на полукръг. Криогенните температурни разлики потекоха като вода около пробива в корпуса на кораба, като се въртяха и обръщаха, опитвайки да намерят ново равновесие.

Оръжието се завъртя отново. В корпуса на корветата се появи нова дупка, този път по-дълбока.

Корветата отговори. Рьомонтоар неохотно се раздели с част от мунициите си, за да отблъсне посипалия се към него дъжд, но запази повечето за инхибиторските машини.

Оръжието се завъртя трети път. Той се концентрира, налагайки си да огледа решението от всички ъгли. Грешката в този момент можеше да се окаже фатална за всички участници.

Изстрел. Резултатът от третата атака изобщо не се виждаше. Ако беше направил пресмятанията си правилно, току-що бе пробил сферична дупка вътре в кораба, без да докосне корпуса. Изстрелът не трябваше да е засегнал нито една от жизненоважните вътрешни системи. А центърът на последната дупка трябваше да се намира точно на една линия с центровете на другите две, с точност до микрон.

Изчака миг, за да им даде възможност да си дадат сметка на каква точност е способно оръжието — и за засвидетелстваното от негова страна благоволение, преди да се свърже отново с тях. “Следващия път ще изкарам от строя животоподдържащата ви система. Разбрахте ли посланието?”

Корветата се поколеба. Секундите се точеха, времето беше достатъчно последователите на Скейд да премислят хиляди възможни сценарии за реагиране, да си поиграят с тях така, както децата си играят с кубчета, строейки огромни нестабилни постройки от събития и контрасъбития. Почти със сигурност не бяха очаквали от него да насочи оръжието срещу тях. Нито пък че има чак такъв контрол над ефекта от него. Но дори да се бяха досетили за това и да не бяха изключили възможността за атака, несъмнено бяха предположили, че ще стреля по сърцевината на двигателя им и така ще свали кораба за миг на ослепителна светлина.

Той обаче се беше задоволил само с предупреждение. Рьомонтоар смяташе, че сега не е моментът да си създава още врагове.

Не последва нова трансмисия. Той наблюдаваше като омагьосан как криоаритметичните двигатели изравняват температурните разлики около двете външни рани, правейки всичко възможно да прикрият пораженията. После корветата се извъртя рязко, пришпори двигателя си и изчезна.

Рьомонтоар си позволи да изпита миг на удовлетворение и отпускане, макар и не особено щастлив от това. Беше се справил добре с тази ситуация. Корабът му все още беше в движение въпреки претърпените поражения. И сега вече не трябваше да се тревожи за нищо друго, освен за наближаващия облак инхибиторски машини. Които щяха да пристигнат след три минути.

Две хиляди километра, после — хиляда, после — петстотин. Колкото повече наближаваха, толкова по-трудно ставаше за сензорите му да регистрират струпването на инхибиторски машини като нещо цяло и те даваха изключително противоречиви данни за разстояние, мащаб и геометрично разположение. Най-доброто, което можеше да направи, беше да съсредоточи усилията си върху по-големите струпвания, да подобри камуфлажа на корпуса си, за да постигне по-пълно сливане с космическия фон. Настрои вектора на ускорението, като изгуби част от скоростта, но пък насочи лъчите с отработените материали по-далеч от непрекъснато променящите се концентрации от неприятелски машини. Отработените материали бяха невидими, присъствието им не можеше да бъде установено по нито един от достъпните за Рьомонтоар методи. Надяваше се същото да важи и за извънземните.

Струпванията се реорганизираха, приближаваха се неотклонно. Все още бяха прекалено далеч и прекалено неопределено пръснати, за да представляват ефективна мишена за хипометричното оръжие. Освен това предпочиташе да не го използва срещу тях освен в краен случай. Винаги съществуваше опасността, че ако им го покаже определен брой пъти, ще им достави достатъчно информация, за да реагират по някакъв начин. Това вече се беше случвало с други оръжия: неведнъж инхибиторите бяха изобретявали ефикасна защита срещу човешките технологии, включително и срещу някои от вече завещаните от Ора. Възможно беше извънземните машини изобщо да не ги създаваха, а просто да извличаха контрамерки от някаква древна, разбъркана расова памет. Тази догадка тревожеше Рьомонтоар повече от предположението, че биха могли да разработят свои адаптации и начини за реагиране с помощта на рационалното мислене. Винаги съществуваше надеждата даден вид разум да бъде победен от прилагането на друг вид или въпросният разум — себелюбив, податлив на съмнения — дори сам да породи собственото си падение. Но какво щеше да стане, ако в инхибиторските действия нямаше никакъв разум, а само процес на извличане от архивите, някаква лишена от какъвто и да било ум бюрокрация на системното унищожаване? Галактиката беше много стара и бе станала свидетел на не една умна идея. Повече от вероятно беше инхибиторите вече да разполагат с древна информация за новите човешки оръжия и технологии. Ако все още не бяха разработили ефикасни ответни реакции, единствената причина беше бавното действие на системата за изтегляне, тъй като архивът беше доста разхвърлян. Това означаваше, че хората не можеха да направят нищо в дългосрочна перспектива. Нямаше как да победят инхибиторите, освен в съвсем локален мащаб. И не можеше и дума да става за галактични мащаби, за нещо повече от шепа слънчеви системи.

Посредством майка си обаче Ора им беше казала, че краят не е дошъл, още не. Според нея имаше начин да купят време, ако не и явна победа над инхибиторите

Петна, фрагменти — това бе всичко, което успяваха да хванат от обърканите послания на Ора. Но от шума бяха доловили намеци за сигнал. От време навреме се бяха появявали поредици от думи.

“Хела. Куейч. Сенки.”

Това бяха откъслечни парченца от по-голямото цяло, което Ора бе прекалено малка, за да изговори. На Рьомонтоар не му оставаше друго, освен да гадае каква е формата на цялостната картина, използвайки онова, което бяха научили, преди Скейд да я похити. Сега сигурно и Скейд, и Ора вече ги нямаше, но тези частици все още бяха в съзнанието му. Те трябваше да означават нещо, колкото и малко вероятно да изглеждаше. Между две от тях съществуваше явна връзка. Хела и Куейч: тези две думи бяха свързани. Но за Сенките не беше чувал никога.

Какво представляваха те и какво можеха да променят?

Облакът от инхибиторски машини вече беше съвсем близко. Беше започнал да образува рогове от всички страни на кораба му, тъмни щипци проблясваха със скрити виолетови светкавици. Сега можеха да се забележат кубически симетрии в срязани ръбове и стъпаловидни извивки. Рьомонтоар прегледа възможностите си, отчитайки системните повреди, нанесени при атаката на конджоинърите. Не му се искаше да използва хипометричното оръжие все още и се съмнявайте, че ще бъде в състояние да отвърне на втора атака, преди непострадалите елементи да го изведат оттук.

Планетата отпред бе станала забележимо по-голяма. Беше изтикал от съзнанието си второто инхибиторско струпване, но ти си беше все така пред него и се приближаваше към крехката джъглърова биосфера и човешките й паразити. Половината свят тънеше в мрак, останалата част представляваше тюркоазени системи, осеяни с бели облаци и вихри, обозначаващи места с бури.

Рьомонтоар взе решение: щеше да използва плондерните мини.

За част от секундата по корпуса на кораба му с форма на тризъбец се появиха отвори. След още една частица от секундата машини запренасяха шест муниции с размери на пъпеш във всички посоки. Корпусът задрънча, докато оръжията се наместваха.

После настъпи тишина.

Измина цяла секунда, после мунициите детонираха в безупречно хореографирана последователност. Нямаше ослепителни светкавици, това не бяха работещи с изключително висока температура съоръжения или бойни глави с антиматерия. Ставаше въпрос просто за бомби в най-широкия смисъл на думата. Там, където детонираше всяка, внезапно се появи широка двайсет километра сфера от нещо, което просто си стоеше, като бързо надуващ се преграден балон. Повърхността на всяка сфера беше набръчкана като кората на изсъхнал плод, с пурпурночерни сенки, и по нея ненадейно се появяваха цветни вълни. Там, където се случеше две от сферите да се пресекат, защото при експлозията мунициите им се бяха намирали на по-малко от двайсет километра една от друга, слелите се краища проблясваха с като че ли захарни еманации на виолетово и пастелносиньо.

Механизмите в мините бяха също толкова сложни и неразбираеми като тези в хипометричното оръжие. Между двете технологии съществуваха дори странни съответствия — някои части изглеждаха подобни, което навеждаше на мисълта, че може би бяха дело на един и същи вид или се бяха появили през една и съща епоха на галактическата история.

Рьомонтоар подозираше, че плондерните мини представляват стъпало към метричната технология на шраудърите. В сравнение със звездните обеми, които шраудърите затваряха в черупки от преустроено пространство-време (със собствени тайнствени защитни свойства), плондерните мини произвеждаха нестабилни празни черупки, широки само двайсетина километра. Те се връщаха към нормалното пространство-време след секунди, прекратявайки съществуването си в едно потръпване на екзотичен квант. Измервателните уреди показваха, че локалните свойства там, където допреди малко се бяха намирали сферите, се отличават с леки индикации за преживян по-рано стрес. Но така и не успяха да направят черупките по-големи или по-трайни, поне не чрез дадената им от Ора технология.

Предизвиканият от амунициите му ефект вече се разсейваше. Сферите изчезваха една по една, в произволна последователност.

Рьомонтоар огледа пораженията. Там, където бяха избухнали сферите, инхибиторската машина бе преустановила съществуването си. Виждаха се закръглени, математически загладени рани сред групираните кубични елементи. Светкавица изписваше волтова дъга сред разбитата структура. Лудото й премигване напомняше най-вече за болка и гняв.

“Удари ги, когато са слаби” — помисли си Рьомонтоар. Даде ментална команда за обстрелване на околната машинария с плондерни мини.

Този път не се случи нищо. В мозъка му заваляха съобщения за наличие на грешка: механизмът за изстрелване се беше развалил в резултат от предишната атака. Имаше късмет, че изобщо се бе задействал веднъж.

За първи път Рьомонтоар си позволи да изпита за повече от миг истински, смразяващ кръвта страх. Сега вече възможностите му бяха сериозно намалели. Нямаше броня на корпуса: това беше друга извънземна технология, към която бяха надзърнали благодарение на Ора, но, също като потискането на инерцията, тя не действаше добре в съседство с хипометричното оръжие. Бронирането на корпуса идваше от ларвите; хипометричното оръжие и плондерните мини бяха дело на друга култура. За нещастие възникваха проблеми със съвместимостта. Беше останал само с хипометричното оръжие и конвенционалното въоръжение, но все още нищо не показваше недвусмислено, че се предприема атака.

Корпусът се разтресе при изстрелването на конвенционалните мини. Експлозиите оцветиха небето. Рьомонтоар усети неприятното въздействие на електромагнитните вълни върху имплантите си и в зрителното му поле запулсираха абстрактни форми.

Инхибиторите бяха все още там. Изстреля две ракети “Стингьр” и ги видя как излетяха с огромно ускорение. Не се случи нищо: дори не детонираха както трябва. Не разполагаше с лъчево оръжие и нямаше какво повече да предложи.

Рьомонтоар притихна. Опитът му казваше, че от използването на хипометричното оръжие няма да спечели нищо, само щеше да даде на машините още една възможност да изучат оперативната му функция. Знаеше също така, че вълците все още не са успели да пленят нито едно от оръжията, и нямаше намерение да им позволи да го направят точно днес.

Приготви самоубийствената заповед, представи си експлозията на разположените във вид на диадема мини в сърцето на извънземната машина. Гледката щеше да бъде наистина забележителна, сиянието щеше да бъде почти толкова ослепително колкото онова, което щеше да последва секунда по-късно откъм конджоинърския двигател. Малко вероятно беше обаче някой да стане свидетел на това.

Рьомонтоар настрои съзнанието си да не изпитва нито страх, нито притеснения във връзка със собствената си смърт. Усети само леко раздразнение, че няма да има възможност да види как ще се развият събитията. Общо взето, подходи към предстоящата си кончина с леко отегченото примирение на човек, очакващ да кихне. Имаше известна утеха в това да бъдеш конджоинър.

Точно се канеше да даде ход на замисъла си, когато нещо се случи. Останалата машинария започна да се отдръпва от кораба с изненадваща скорост. Сензорите му доловиха, че зад линията на инхибиторите са използвани оръжия и се движат значителни маси — детонации от плондерни мини, чиито сигнатури се различаваха съвсем малко от онези, които бе употребил преди минути. Последваха експлозии на бойни глави с антиматерия, след това се появиха дълги линии от отработената от ракетите материя, а най-накрая дойде ред на една-единствена експлозия, несъмнено от съоръжение за разбиване на повърхностен слой на планета.

Обикновено това не би променило почти нищо, но Рьомонтоар беше отслабил инхибиторската машинария със своята атака. Сензорът за маса долови характеристиките на самотен малък кораб, отговарящ на конджоинърска корвета.

Предположи, че това е същият кораб, който бе пощадил. Те бяха обърнали или го бяха следвали през цялото време. И сега правеха всичко възможно да отвлекат инхибиторската машинария от него. Рьомонтоар беше наясно, без сянка от съмнение, че жестът беше самоубийствен: нямаше надежда да успеят да се върнат при своите. Въпреки това бяха взели решение да му помогнат, сякаш не те го бяха атакували преди малко и макар да не се беше съгласил да им предаде хипометричното оръжие. “Типично конджоинърско мислене” — рече си той. Те нямаше да се поколебаят да променят тактиката си в последния момент, ако преценяха, че това ще е от полза за Майка Нест. Не бяха способни да изпитат нито чувство на безсилие, нито на срам.

Опитаха да преговарят с него и след като не успяха, се помъчиха да вземат насила онова, което искаха. Отново не сполучиха, на всичкото отгоре той им натри носовете, като ги пощади доста показно. Да не би това да беше демонстрация на благодарността им? Дори да беше така, най-вероятно тя беше предназначена по-скоро за наблюдаващите битката, за съюзниците на Рьомонтоар и за другите конджоинърски фракции, отколкото за него самия: искаха те да видят смелата им саможертва. Ако двайсет и осем хиляди и едно предложения за сплотяване на ресурсите се бяха провалили, може би точно този жест щеше да свърши работа.

Рьомонтоар не знаеше за кое от всичко това става дума, поне засега. В момента си имаше други грижи.

Корабът му се отдели от мелето от вълци и конджоинърски активи. Зад него чистата енергия и чистата сила се стремяха да разбият материята до основните й съставки. Нещо абсурдно ярко освети небето, нещо с толкова голяма интензивност, че отблясък от него достигна до Рьомонтоар през черния корпус на кораба, той беше готов да се закълне в това.

Насочи вниманието си към другото струпване на машини, което се намираше вече съвсем близо до планетата. При изключително голямо увеличение видя черна маса, намираща се на няколко часа от осветената от дневната светлина част на Арарат и увиснала над някаква точка на повърхността й. И тя правеше нещо.