Пропастта на опрощението

ПЕТНАЙСЕТ

Арарат, 2675 година

Блъд влетя в конферентната зала, стиснал под мишница огромно количество навити на руло карти. Сложи ги на масата и разгърна една от тях; тя се разви послушно. Дебелата кремава хартия, чиято структура напомняше на кожа, зае цялата маса. При дадена от Блъд команда топографските характеристики се издигнаха нагоре, така че картата стана релефна, после части от тях потънаха в сянка в съответствие с редуването на деня и нощта в тази област на Арарат. Географската дължина и ширина се появиха във вид на тънки блестящи линии, обозначени с миниатюрни цифрички.

Хури се надвеси над картата и я изучава известно време. Завъртя я леко, след това посочи малка островна верига.

— Някъде тук, на около трийсет километра западно от онзи пролив, осемстотин километра северно оттук.

— Това нещо осъвременява ли се в реално време? — попита Клавейн.

— Средно на всеки два дни — отвърна Скорпион. — Може да отнеме и малко повече. Зависи от капризите на сателитните позиции, намиращите се високо балони и облачната покривка. Защо?

— Защото изглежда, че има нещо горе-долу там, където тя каза, че трябва да има.

— Той е прав — обади се Хури. — Трябва да е корабът на Скейд, нали?

Скорпион се наведе, за да огледа бялото петънце.

— Това не е кораб — заяви той. — А ледено петно, нещо като малък айсберг.

— Сигурен ли си? — попита Клавейн.

Блъд насочи копитото си натам, накъдето бе показала Хури.

— Нека проверим, за да се уверим. Карта, увеличи десетократно.

Повърхностните характеристики на картата запълзяха към краищата й. Леденото петно се разду, докато придоби размери на нокът. Блъд каза на картата да приложи увеличителен филтър, но не забелязаха явно увеличаване на детайлите, освен неопределен намек, че айсбергът се стича в морето, простирайки фини бели мустачета във всички посоки.

— Не е кораб — повтори Скорпион.

Клавейн не изглеждаше толкова убеден.

— Ана, корабът, с който е слязла Скейд… в доклада си казваш, че е тежка корвета, нали?

— Не съм специалист по корабите, но така ми казаха.

— Каза, че бил дълъг петдесет метра. Странното е, че този айсберг явно е със същите размери. Пропорциите съответстват… може би е малко по-широк, но не кой знае колко.

— Възможно е да е съвпадение — намеси се Блъд. — Както знаеш, на тези ширини вечно се носят части от айсберги. Понякога стигат дори толкова далеч на юг.

— Но наоколо няма други айсберги — отбеляза Клавейн.

— Все пак не е изключено в това нещо да има кораб, нали? — заяви Скорпион. — Как е станало така, че да се покрие с лед? Корабите излъчват по-скоро топлина, отколкото студ. И защо ледът не се е разтопил досега?

Ще разберем, като отидем там — изрече бавно Клавейн. — Междувременно нека насочим вниманието си към практическите детайли. Тъй като не искаме да изплашим Скейд и да я накараме да предприеме нещо необмислено, ще действаме бавно и явно. — Той посочи едно място на картата, южно от айсберга. — Предлагам да отидем дотам със совалка. Антоанет може да ни откара. После ще пуснем две-три лодки и ще прекосим останалото разстояние по вода. Ще носим хирургически инструменти и оръжие с малък радиус на действие, но без да прекаляваме. Ако се наложи да унищожим кораба, винаги можем да поискаме да бъде нанесен въздушен удар от сушата. — Вдигна очи, все така притиснал пръст към картата. — Ако тръгнем днес следобед, можем да стигнем до айсберга на зазоряване, така че ще разполагаме с цял ден за осъществяването на преговорите със Скейд.

— Чакай малко — обади се д-р Валенсин, като се усмихна едва-едва. — Преди да сме се отнесли съвсем — да не искаш да кажеш, че вземаш всичко това на сериозно?

— Ти да не би да не го вземаш на сериозно? — попита Клавейн.

— Тя е моя пациентка — каза Валенсин и погледна със симпатия към Хури. — Аз гарантирам, че тя не е непременно луда. Има конджоинърски импланти и ако нейното дете също ги има, тя е можела да общува с него още докато е било в утробата й. Щеше да бъде малко необичайно, но е възможно Рьомонтоар да е сложил въпросните импланти на нероденото с помощта на микрохирургически похвати. А като се има предвид, че става въпрос за конджоинърска медицина, не е немислимо детето на Хури да е било извадено, без да останат следи от хирургическа намеса. Но останалото? Цялата тази история за космическа война, бушуваща на прага ни? Малко прекалено е, не смятате ли?

— Не съм толкова сигурен — отвърна Клавейн.

— Обясни, моля те — каза Валенсин и погледна към колегите си за подкрепа.

Клавейн се тупна отстрани по черепа.

— Не забравяй, че аз също съм конджоинър. Последния път, когато имах възможност да проверя, цялата машинария в главата ми все още работеше както трябва.

— И аз мога да ти го кажа — измърмори лекарят.

— Забравил си обаче колко е чувствителна. Предназначена е да улавя и да увеличава околни полета, сигнали, произведени от машини или други конджоинъри. Двама конджоинъри могат да разменят мисли през десетки метри открито пространство дори в близост да няма усилващи системи. Хардуерът превежда тези полета до модели, които органичните части на главния мозък са в състояние да тълкуват, включвайки в действие основната визуална граматика на възприемащия център.

— Това не е нещо ново за мен — каза Валенсин.

— Тогава помисли какво означава то. Ами ако там наистина се води война, между различни слънчеви системи, с използването на всевъзможни оръжия и контрамерки? Ще има много повече блуждаещ електромагнитен шум, много по-мощен от нормалните конджоинърски сигнали. Възможно е моите импланти да улавят сигнали, които не са в състояние да тълкуват както трябва. И в мозъка ми постъпват полуразбираеми модели. Мозъкът прави всичко възможно да се справи с тази каша и в крайна сметка започва да рисува форми и лица по небето.

— Той ми каза, че вижда разни неща! — възкликна Скорпион.

— Фигури, знаци и поличби — допълни Клавейн. — Това започна през последните два-три месеца. Хури каза, че флотата пристигнала преди девет седмици. Струва ми се прекалено, за да е съвпадение. Вече си мислех, че полудявам, но очевидно просто съм улавял слухове за война.

— Типично за добрия стар войник, какъвто винаги си бил — отсъди Скорпион.

— Това просто означава, че съм склонен да приема сериозно историята на Хури — заяви Клавейн, — колкото и да е странна.

— Дори частта за Скейд? — попита Валенсин.

Клавейн се почеса по брадата. Очите му се бяха превърнали в тесни цепки, беше притворил клепачи, сякаш съзерцаваше някакъв мисловен пейзаж.

— Особено частта за Скейд — отговори той.

Хела, 2727 година

Рашмика гледаше право напред. Почти беше стигнала до другата машина. В далечината виждаше движещи се напред-назад скрити под скафандри фигури, минаващи ту по една, ту по друга пътека. Полюшваха се кранове, натоварени с някаква тежка апаратура. Слуги се плъзгаха с плавните движения на автомати. Огромната, съставена от множество части машина, каквато представляваше керванът, се нуждаеше от непрестанни грижи. Тя беше малък микрокосмос, вероятно също като катедралите.

Рашмика стъпи отново върху относително твърдия покрив на друга машина. Тази тук се движеше по-скоро с крака, отколкото на колела, така че вместо постоянно боботене, металната повърхност под краката й бръмчеше в бавен ритъм — поредица от точно разпределени във времето глухи удари, когато някой от задвижваните й с бутала механични крака се стовареше върху леда. Празнината между двете превозни средства, която беше прекосила току-що, сега й се струваше съвсем обикновена, само няколко метра, но тя не се съмняваше, че ще й подейства също толкова изнервящо и на връщане.

Огледа се. Този покрив изглеждаше доста по-различно: беше по-подреден, не беше отрупан с машинарии като предишния. Няколкото кутии с оборудване бяха спретнато наредени по краищата му, а проводниците и жиците се виеха покрай тях.

Голяма част от централния район бе заета от наклонена повърхност, повдигната в нужния ъгъл от покрива върху бутала. Беше я видяла още при приближаването си към кервана с айсджамъра на Крозе; нещо подобно бе виждала и в своето село: слънчеви батерии, осигуряващи електроенергия в случай че нещо стане с основните генератори. Батериите представляваха прецизна мозайка от малки, квадратни фотоклетки, които проблясваха в смарагдовозелено и синьо, когато отразяваха светлината. На тези обаче нямаше клетки, вместо това повърхността им беше покрита с редици тъмни, кръстообразни обекти. Рашмика започна да ги брои: бяха трийсет и шест, по шест във всяка посока. Всеки беше горе-долу с размерите на човек.

Момичето се приближи, изпълнено с трепет. Към наклонената повърхност действително бяха приковани хора, придържани на място от белезниците около китките и с малки платформи под стъпалата за опора. Доколкото тя успя да види, бяха облечени еднакво. Всички имаха дълго до стъпалата расо с качулка в шоколадовокафяв цвят, стегнато около кръста със сплетено бяло въже. Под качулката на всеки от тях се очертаваше овалното огледало на визьор от скафандър. Не се виждаха лица, само изкривеното отражение на бавно пълзящия пейзаж, от който тя самата представляваше незначителна част.

Хората гледаха към Халдора. Сега това беше очевидно: наклонът на платформата бе подходящ точно за наблюдение на издигащата се планета. Колкото повече керванът наближаваше Пътя и катедралите около него, толкова повече платформата щеше да наближава хоризонтала, докато трийсет и шестимата наблюдатели се озовяха по гръб, загледани в зенита.

Рашмика осъзна, че това са поклонници. Керванът ги беше взел при отклоняването си от екваториалните селища. Глупаво беше от нейна страна да не се сети, че пътуването нямаше да мине без тях. Не беше изключено някои да са от нейния край, дори от нейното село.

Вдигна поглед към тях, питайки се дали са усетили по някакъв начин присъствието й. Надяваше се вниманието им да е достатъчно силно концентрирано в Халдора, за да не я забележат. Все пак точно това бе смисълът на присъствието им тук: полуразпънати на кръст, приковани към нещо като железен сал, принудени да се взират към света, който смятаха за чудотворен.

Това, което я смути най-силно, беше бързината, с която вярата на тези поклонници бе достигнала подобни измерения. Вероятно бяха напуснали домовете си през последните няколко седмици. Дотогава не бяха имали кой знае какъв друг избор, освен да се държат като нормални членове на светска общност. Никой не им пречеше да вярват в каквото си искат, но изпълнението на задълженията, осигуряващи функционирането на селищата в полупустинните земи, изключваше подобно строго спазване на религиозните обети. Те трябваше да се съобразяват със семейните и служебните си ангажименти и да се усмихват на шегите на своите колеги. Но тук, сега, бяха свободни. Твърде вероятно беше във вените им вече да тече куейчистка кръв.

Рашмика погледна назад към виещия се керван. Имаше и други подобни наклонени повърхности. Ако приемеше, че върху всяка е прикован същият брой поклонници, нищо чудно само в този керван те да бяха някъде около двеста души. А във всеки миг на Хела се движеха много кервани. Това означаваше, че хиляди поклонници бяха превозвани към сияйния Път, докато хиляди други изминаваха разстоянието пеша и всяка тяхна крачка бе изпълнена с агония.

Безсмислието на това безполезно прахосване на краткотрайния човешки живот, я изпълни с негодувание и с основателен гняв. Искаше й се да се качи на платформата и да изтръгне някой от поклонниците от гледката, която го беше омагьосала, да свали качулката от шлема му, да притисне лице към визьора и да опита да установи контакт — преди да е станало прекалено късно — с бледото подобие на човешка индивидуалност, което беше останало от него. Искаше да запрати камък към стъклото пред лицето му и да разбие вярата му в мига на унищожителното изравняване на налягането.

Знаеше обаче, че гневът й не е насочен накъдето трябва. Знаеше, че мрази и презира тези поклонници заради това, което се страхуваше, че се е случило с Харбин. И тъй като не можеше да смаже църквите, беше пренасочила желанието си към кротките невинни души, които бяха привлечени от тях. Щом осъзна този факт, Рашмика се изпълни с отвращение към самата себе си. Не си спомняше някога да бе изпитвала подобна силна омраза. Сякаш някаква стрелка от компас се беше обърнала вътре в нея, търсейки посока, в която да се установи. А това я изпълваше със страх и ужас, че е способна на подобни усещания.

Рашмика си наложи нещо като спокойствие. Откакто ги гледаше, фигурите не бяха помръднали. Тъмнокафявите им наметала висяха около тях в почтителна неподвижност и така се създаваше впечатлението, че гънките им са изсечени от най-твърд гранит от изкусни майстори. Огледалата пред лицата им продължаваха да отразяват бавното движение на пейзажа. Вероятно беше проява на милост към нея, че не може да види лицата им зад стъклото.

Рашмика им обърна гръб и тръгна обратно по мостчето между двете коли.