Пропастта на опрощението

ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДЕМ

Отделението на Катедралната гвардия продължаваше да държи под око своите затворници, когато Грьолие излезе от мансардата, за да изпълни изречените шепнешком в ухото му нареждания на Куейч. Върна се с костюм с размерите на Рашмика: кървавочервен адвентистки модел, не като онзи, който бе носила по време на пътуването си с кервана.

Главният лекар пусна частите му в скута й.

— Сложи го — каза той. — Без да се бавиш. Аз не по-малко от теб искам да се разкарам от това нещо.

— Няма да ходя никъде без специалния костюм — заяви момичето, преди да погледне към майка си. — Или без приятелите си. Те идват с мен, и двамата.

— Не — отсече Куейч. — Те остават тук, поне докато ние с теб не влезем в кораба.

— Кой кораб? — попита Васко.

— Вашия, разбира се — отвърна първосвещеникът, сякаш това беше очевидно. — “Носталгия по безкрая”. Все още не знам почти нищо за него. На всичкото отгоре, изглежда, самият кораб също има мнение по всеки въпрос. Мистерии, мистерии… несъмнено с времето ще ги разрешим всичките. Знам само едно: не вярвам, че този кораб няма да реши да направи нещо глупаво, като например да се самовзриви.

— На борда му има хора — каза Васко.

— Въоръжена група от Катедралната гвардия опитва да го окупира, както е в рамката сега, докато говоря. За разлика от инфилтрирания отряд, тя ще разполага с необходимото оръжие и брони и няма да чака подкрепата на тепърва излитащи елементи. Уверявам ви, че ще прочистят кораба както трябва за броени часове, независимо какви номера ще опита да им изиграе. Докато това стане, единственото, което гарантирано ще накара кораба да не предприема нищо глупаво, е присъствието на Рашмика… извинения, на Ора. Видях как буквално се хвърли към моята рамка в мига, в който обявих намеренията си.

— Аз няма да те спася — обяви Рашмика. — С мен или без мен, смятай се за мъртъв, ако не ми дадеш сенките.

— Сенките остават тук заедно с твоите приятели.

— Това е убийство.

— Не, просто предпазливост. — Той повика с жест един от гвардейците да се приближи до кушетката. — Хейкън, дръж ги тук, докато научиш, че съм пристигнал жив и здрав в лайтхъгъра. Би трябвало да бъда там за не повече от трийсет минути, но няма да предприемаш нищо, без да съм ти казал. Разбрано?

Гвардеецът кимна.

— А ако не се свържете с нас, господин първосвещеник?

— Катедралата няма да стигне до западния край на моста през следващите четири часа. След три часа и половина можете да освободите своите затворници и да се махнете от нея. Прегрупиране на силите в рамката с кораба при първа възможност.

— А костюма, сър? — попита Хейкън.

— Оставяте го да падне в пропастта заедно с Лейди Мор. Катедралата ще отнесе със себе си своите демони, когато умре. — Сега Куейч насочи вниманието си към Грьолие, който помагаше на Рашмика с последните детайли около адвентисткия костюм. — Господин главен лекар? Случайно лекарската ви чанта да е с вас?

Грьолие го погледна скандализирано.

— Никога не излизам от дома си без нея.

— Тогава отворете я. Намерете спринцовка, съдържаща нещо мощно, като ДЕУС-Х. Това би трябвало да е достатъчно насърчаващо, не смятате ли?

— Намерете някакъв свой начин да контролирате момичето — отвърна Грьолие. — Аз тръгвам сам. Мисля, че е крайно време пътищата ни да се разделят.

— Може да поговорим за това по-късно — отвърна Куейч. — Но ми се струва, че засега вие се нуждаете от мен не по-малко, отколкото аз се нуждая от вас. Усетих, че настъпва лека криза в нашите взаимоотношения, затова накарах хората на Хейкън да извадят от строя кораба ви.

— Това не ме притеснява. Ще взема другия.

— Няма друг. Хората на Хейкън се погрижиха и за совалката на ултрите.

— В такъв случай всички сме вързани в катедралата, така ли? — попита Грьолие.

— Не. Както казах, ние отиваме в лайтхъгъра. Имайте вяра, господин главен лекар. Имайте вяра.

— Малко е късно за това — отвърна Грьолие.

Но още докато говореше, отвори лекарската си чанта и се взря в подредените в редици спринцовки.

В това време Рашмика довърши сама обличането на костюма. Нямаше шлем: засега все още не й го даваха. Тя погледна майка си, после — Васко.

— Не може да ги оставим тук. Трябва да дойдат с нас.

— Ще им бъде позволено да си тръгнат оттук, когато настъпи подходящият момент — увери я Куейч.

Рашмика усети студената спринцовка във врата си.

— Готова ли си да се размърдаш? — попита я главният лекар.

— Няма да ги оставя тук — настоя момичето.

— Ние ще се оправим — обади се Хури. — Ти тръгвай с него и прави, каквото ти казва. Сега ти си тази, която е от значение.

Рашмика си пое дълбоко въздух: приемаше това положение, тъй като знаеше, че няма друг избор.

— Да свършваме с това — каза тя.

Глаур си позволи да хвърли за последен път поглед към пулсиращата империя на „Двигателна сила”, преди да я изостави завинаги. Изпитваше несъзнателна гордост: машините работеха безупречно, макар да бяха лишени от човешка подкрепа, откакто със Сифарт бяха превъртели двата ключа в таблото за възбрана и бяха оставили “Лейди Моруина” на автоматичен режим на действие. Подобно чувство сигурно би изпитал училищният директор, ако наблюдава тайно класната стая, в която учениците, подобни на малки вдъхновени учени, продължават да учат задълбочено дори без да бъдат контролирани. С времето липсата на човешко внимание щеше да даде своето отражение: по реактора щяха да започнат да се появяват предупредителни светлинки, а турбините и свързаните с тях механизми щяха да започнат да прегряват, защото никой не ги смазва и настройва. Но това щеше да стане след още доста часове в бъдещето, много повече, отколкото оставаха на “Лейди Моруина”. Глаур вече не се вълнуваше от вероятността катедралата да прекоси моста. Беше разбрал от издайническите индикатори на главното табло за управление, че индуктивният кабел е прекъснат някъде напред. Това можеше да е станало във всяка точка от следващите сто километра, но ръководител смяната знаеше с абсолютна убеденост, че причината за прекъсването на кабела е разрушаването на моста. Не знаеше нито как, нито от кого. Най-вероятно от някоя от съперничещите катедрали, за да натрие носа на първосвещеника дори при този безразсъден опит за прославяне. Гледката несъмнено беше впечатляваща. Почти толкова впечатляваща, колкото щеше да бъде и катедралата само след няколко часа.

Обърна се с гръб към машините и заизкачва спираловидната стълба, водеща към следващото ниво на “Лейди Моруина”. Вземаше тромаво всяко стъпало, чувствайки се непохватен в костюма за спешни ситуации, който беше измъкнал от монтажната. Беше с вдигнато стъкло на шлема, но очакваше скоро да излезе на повърхността на Хела и да тръгне обратно към традиционната част от Пътя. Повечето му колеги вече бяха там: ако ходеше достатъчно бързо, несъмнено не след дълго щеше да настигне някоя от групичките. Можеше дори да вземе някое превозно средство от гаража, ако избягалите преди него не бяха използвали всичките.

Глаур наближи върха. Нещо не беше наред: изходът, който използваше обикновено, беше блокиран от метални решетки. Това беше предпазната врата. Обикновено тя беше отворена и се заключваше извънредно рядко от представители на Клоктауър при изпълнението на деликатни мисии.

Беше заключен в „Двигателна сила”.

Тръгна обратно. Имаше и други стълби, но сега вече беше сигурен, че на върха им ще намери същата преграда. Какъв смисъл имаше да блокираш един изход, ако оставиш свободни останалите?

Обзе го паника. Стисна вратата от метални пръчки и я разтърси. Тя завибрира, но никога нямаше да успее да я отвори с груба сила. Дори да имаше ключ, не можеше да го използва, тъй като от тази страна нямаше ключалка. Нуждаеше се от инструменти за рязане, за да се добере в другата част на “Лейди Моруина”.

Наложи си да се успокои: все още разполагаше с предостатъчно време. Най-вероятно беше заключен в „Двигателна сила” по погрешка, от някой, който беше помислил, че там вече няма никого и е по-добре да подсигурят мястото срещу евентуални саботажи, колкото и малка да беше вероятността да се увенчаят с успех.

Нуждаеше се само от режещи инструменти. Слава Богу, това не беше проблем. Не и в „Двигателна сила”.

Като си налагаше да запази хладнокръвие и да не се втурне през глава надолу по стълбите, ръководител смяната заслиза отново. Във въображението си вече тършуваше из работилницата и избираше най-подходящите за предстоящата си задача сечива.