Прокрадващ се в сенките

Глава 9 Конюшнята на Старк

Проклятие! За предходните два месеца бях успял да свикна с пустите нощни улици и тишината. Но тази нощ беше особена. След няколко минути щеше да настъпи полунощ, а по улиците още обикаляха буйстващи и пеещи с пълно гърло личности, лъхащи от левга на евтино вино.

Как няма, празник е. Създанията на Мрака бяха прогонени от Авендум.

За щастие покрай старата конюшня на Старк, намираща се в едноименния район на Пристанищния град, нямаше никой. Дори обвитите във винени пари пияници нямаха особено желание да минават по тъмната уличка, на която бяха най-бедните и порутени къщи на града, както и стигнали до самото дъно хора. В тези къщи живееха само отрепки и сутрин нерядко намираха трупове. Тук имаше повече мъртъвци, отколкото на Полето на плевелите в онази паметна битка между джуджетата и гномите.

А и денем за външни беше по-добре да не стъпват тук. Както сами разбрахте, районът около конюшнята на Старк се ползваше с не много добра слава, още повече, че съвсем наблизо беше стената, зад която се намираше Закритата, или както мнозина я наричаха, Забранената територия.

Стоях в мрака до старата и отдавна изоставена конюшня на Старк. Грубите дъски на стената опираха в гърба ми. От старост и липса на поддръжка тя се беше наклонила и отстрани изглеждаше сякаш всеки момент ще падне и ще ме смаже.

Запустението и тишината властваха в това място. Само от време на време в нощта се стрелваше човешка сянка, опитваща се да не попада пред очите на съществата, способни за няколко петачета да й прережат гърлото. Такива същества вече отдавна бяха престанали да се наричат хора. Това беше границата, границата между сянката и мрака. Страшни твари, а не хора. Много по-опасни от тълпа гладни зомбита. И най-отвратителното беше, че това все пак бяха хора, хора, стигнали дъното и превърнали се във вечно гладни, коварни и безскрупулни убийци. Убийци, станали такива не по собствено желание, а защото това беше единственият шанс да оцелеят тук, в най-бедняшкия квартал на Пристанищния град — Конюшнята на Старк. Район, който, подобно на Закритата територия, живееше свой собствен живот и не търпеше поява на непознати. Нито краля, нито маговете, нито градската стража, нито съвета на Авендум, нито жреците изобщо си помисляха да променят тази ситуация, просто си затваряха очите за засега малката гнойна язва на града, ръководейки се от принципа: „Ако не пречи, може да го отложим още малко“.

Това „още малко“ продължаваше вече повече от сто години и краят на историята Конюшнята на Старк не се виждаше. Никой пет пари не даваше за това място и за живеещите в него хора, а те от своя страна отвръщаха със същото, превръщайки се в опасни зверове с човешки облик.

Погледнах право напред, където на няколко десетки ярда от конюшнята се намираше стената — ослепително искрящо бяло петно в нощния мрак. На външен вид в нея нямаше нищо магическо, най-обикновена бяла стена с напукана и тук-там лющеща се мазилка. Такива обграждаха къщите във всички райони на града. Само дето на тази грозно и неграмотно бяха надраскани цинизми. Явно жителите на Конюшнята на Старк се бяха постарали да покажат познанията си в литературата и живописта. И честно казано, не им се беше получило особено добре.

Височината — към два и половина ярда, не беше никак много. Да се прехвърлиш през нея — детска игра, но желаещи за разходка не се виждаха. А и ония, дето живееха в Забранената част, нещо не напираха да си покажат носа в обитаваните части на Авендум. Трябва да призная, че Орденът се беше постарал да направи стената както си му е редът. За цялото време на съществуването й нито една твар не ни беше дошла на гости от Забранената територия.

Отново хвърлих поглед към създадената от Ордена защита, разделяща жилищните и мъртвите райони на Авендум. Понякога стената ставаше жълта, когато поредния облак юнска мъгла покриваше бялото й тяло с лепкави талази.

Мъглата живееше свой призрачен и загадъчен живот. Тя тихо се кълбеше и сияеше в светлината на юнската луна. Ту тук, ту там от нея излизаха предпазливи и потрепващи на топлия ветрец пипала, който нежно опипваха въздуха между себе си и стената, опитвайки се да намерят пролука и да преодолеят тази ниска, но непристъпна за тях бариера. Един от жълтите израстъци, проблясвайки и извивайки се, почти преодоля стената, но едва докоснал бялата повърхност, избухна кратка искра и израстъкът уплашено трепна, а след това, гърчейки се като ранен червей, се отдръпна от стената. Магия.

Магически създадената мъгла, от която, между другото, могъщият Орден вече и не правеше опити да се избави, се среща с магически създадената стена. Магия се сблъсква с магия. Магията на стената се оказва по-силна. Не пропуска мъглата, въпреки че тя се опитва да проникне в единствената незавладяна част на града. И така всеки юни. В първите дни на месеца, още с появата си, мъглата се нахвърля, блъска в стената, предизвиквайки студени сини искри по цялата й дължина. Но след това осъзнава, че не може да се справи, и прекратява атаките. Само от време на време израстъци като този се опитват да намерят пролука в бялата крепост, но без успех. Юни свършва и мъглата изчезва до следващата година, когато отново започва с неуспешния щурм.

Мъглата спря да искри и за миг угасна. Сиво-жълтата луна беше достигнала до самотна редица облаци, бавно носещи се в нощното небе, и се скри в тях за няколко секунди, увивайки се в мекия им пух. Но облаците отминаха и луната отново озари с бледата си светлина района около конюшнята на Старк. Ако не броим самотната редица облаци, небето беше безоблачно и разноцветно блещукащите звезди, мигайки и искрейки в нощния купол на света, сияеха от непостижима височина. Като ярък диамантен накит на небосвода изпъкваше Короната на Севера. В нея Камък, най-ярката звезда по нашите места, указваше къде е север — там, където в Безлюдните земи Неназовимия се готвеше за война. Мнозина казваха, че на север, оттатък Самотния великан, в Короната на Севера било невъзможно да се гледа — толкова ярки и големи ставали звездите. Не като в града, въпреки че и тук Камъкът поразяваше със своите размери и красота на ярко синьото си сияние.

Нощта беше топла, да не кажа гореща, но аз леко се тресях, а зъбите ми тихичко потракваха. Треперех не от студ, а от нервна възбуда, която обикновено ме обхващаше преди много важна и опасна работа. Нищо лошо нямаше в това, треперенето изчезваше веднага щом започнех да действам, разсейваше се като фин прах и на негово място идваше концентрацията и предпазливостта.

Скрит в тъмнината, долепен до конюшнята на Старк, аз с нетърпение дочаках да стане полунощ. Както говореше мълвата, времето между полунощ и първия час беше най-безопасното. Затова бях решил да изчакам благоприятното време, още повече, че оставаха само няколко минути.

Топлото време ме беше принудило да сваля плаща и да си сложа черна камизола, към която шивачът беше добавил качулка. Вътрешно предчуствах, че тази нощ ще трябва да бягам доста, а плащът прекалено ограничаваше движенията. А с него и по покривите не можеше да се скача, оплиташе се около краката.

Новият арбалет висеше на гърба ми, както и тънкото въженце-спътник. То беше навито в плътно кълбо с размер малко по-голям от юмрука ми. Въженцето, арбалетът и десетина различни болта взех от майстор Хонхел, а останалото помолих да доставят на следващата сутрин в кралския дворец. Джуджето даде клетвено обещание да изпълни молбата ми. Че ще постъпи така, както му е казано, и за миг не се усъмних. Хонхел прекалено държеше на репутацията си на честен търговец, за да извърши нещо глупаво.

Трепетът на очакването отмина, изчезна като студения вятър от Безлюдните земи. Опипах широкия пояс с джобове, в които кротко дремеха арбалетните болтове. Миниатюрната чанта с няколкото стъкленици от Хонхел и ножа, висящ на дясното ми бедро, също добавяха допълнително тегло, но след толкова години вече не обръщах никакво внимание на тези дребни неудобства. В краката ми лежеше парче говеждо филе, което успях да купя от месаря точно преди да затвори магазина за през нощта. Месото трябваше да го увия в парче елфийска дрокра, купено от алчното джудже. Хонхел дори не скри изненадата си от толкова странна покупка. Но аз не удовлетворих любопитството му, отмъщавайки си за това, че той смъкна от мен наистина огромна сума и за един час спечели повече, отколкото други не могат за цял живот. Неназовимия да го отнесе дано! Парите идват и си отиват, няма какво да се плаче за такива дреболии.

— Бу-уу-ммм-мм! — раздаде се в нощта единичният удар на магическата камбана на Катедралата.

Това „бумм“ се чуваше във всички кътчета на Авендум и известяваше, че е полунощ. Време беше.

Вдигнах месото от земята и като изскочих от сянката на конюшнята, бързо побягнах към вълшебната стена. Не успях да мина и половината разстояние, когато някъде иззад наклонената стара къща с потрошена веранда и срутен покрив се раздаде тропот на крака. Изругах и се метнах обратно в спасителната сянка на изоставената конюшня.

От пресечката се показаха силуети на хора. Огледах ги с помощта на усилените ми с магически отвари очи. Стражи. Десет. Всичките в брони, с напрегнати и намръщени лица. Какво изобщо правеха в този район? Стражите и на верига не можеш да ги замъкнеш тук. Не само че няма да ги замъкнеш — дори с пълна торба злато няма да ги примамиш. Стражите тук ги обичаха още по-малко, отколкото всички други.

Стражите стигнаха до средата на осветената от лунната светлина пуста улица и спряха със стиснати в ръце алебарди, като нервно поглеждаха към стената.

Наблюдавах с интерес момчетата, въпреки че се намирах само на десетина ярда от тях, но в тъмното ревностните борци с престъпността не ме виждаха.

— Никой — измърмори единият. — Тук няма никой, Жастин.

— А ти кого очакваше да видиш, Ро? Майка си ли? — изплю другият страж, явно самия Жастин.

Няколко блюстители на закона се засмяха нервно, но не свалиха уплашените си погледи от стената.

— Не — издевателски отвърна Ро. — Надявах се да хвана тази гадина и да ходя да си лягам.

— На надеждата ти не е съдено да се сбъдне — каза мършавият страж, стоящ най-близо до мен. — А защо реши, че крадецът ще бъде тук, Жастин?

Крадецът? Това е интересно.

— Наистина — включи се и друг, с разчорлена рижа брада. — Проклетата стена е голяма, защо тук, а не някъде другаде? И не е ли време да се махаме вече? Не ми харесва тук.

— На теб нищо не ти харесва –подкрепи Жастин още един.

— Майната ти — озъби се рижият.

— Я млъкнете! — изрева Жастин и гласът му гръмна в нощната тишина. — Да не мислите, че ми харесва да се мотая наоколо? С радост бих си стоял в къщи да си пия винцето и да се радвам на женичката си — вече малко по-тихо продължи Жастин. — Доброволно се захванахте с тази работа, така че е късно да хленчите.

— Само ако знаех — заскимтя оня, когото наричаха Ро, — никога не бих се съгласил на тази работа, дори и за тези гадни десет жълтици.

Десет жълтици за тия скотове? Хм… Много пари.

— Но се съгласи, нали? — попита стражът, подкрепил Жастин. — И взе парите, както и всички останали, така че спри да хленчиш. Достатъчно гадно е и без теб.

— Може ли да спрем да се джафкаме и да се залавяме за работа? — отново се включи рижият. — Кажи сега защо реши, че този Гарет ще бъде тук? Наоколо няма нищо за крадене.

Гарет? Нима тези верни пазители на обществения ред са дошли специално за мен? Защо съм му притрябвал този път на Фраго Лантен?

— Защо тук, защо тук? — подигра го мълчалият до този момент гигант. В ръцете му алебардата изглеждаше като играчка. — Защото така ни казаха, идиот такъв.

— Кой го каза?

— Разбира се, че не барон Лантен — захили се Мършавия. — Той няма да плати по десет жълтици за главата на някакъв си крадец.

— По-добре си дръж езика зад зъбите, Ярги — изръмжа Жастин. — Да не ти го отрежат без време.

— Добре, Жастин, аз какво, аз нищо, просто стана дума — уплашено отвърна Ярги.

— Така-а-а, станало дума — имитира го рижият страж, провлачвайки думите. — На глупавия език главата пати. Ако Лантен разбере кой ни плаща, за да убием този крадец, на шиш ще ни опече. Така че млъквай.

— Откога крадците станаха толкова важни, че за преждевременната им смърт могат да те опекат на шиш?

— Откакто този човек ни плаща.

— Но сигурно ли е, че крадецът ще минава през стената точно днес? — не се сдържа от въпроса стражът на име Ро.

— Не, не точно — навъсено му отвърна Жастин. — Казаха ни да чакаме и да си отваряме очите. Ако се появи следващите няколко нощи, да го убием.

— Пълна тъпотия! — изплю червенобрадият. — А може ли изобщо да не дойде? Той да не е глупак, че да се пъха там!

В подкрепа на думите си червенобрадият посочи с пръст към стената и всички стражи погледаха подозрително към нея.

— Защо изобщо тогава стърчим тук като идиоти?

— Защото ти дадоха десет жълтици! — загуби търпение Жастин.

— Чудя се — замислено каза Ярги, упорито взирайки се в мрака. — Защо ще иска смъртта на крадеца?

— Глупак — изсъска Гиганта.

— Аз просто си мисля на глас — побърза да се оправдае Ярги и най-накрая млъкна.

Мда, никой не ме обича, всички искаха да изпратят душата ми на непланирана среща със Сагот. Ето че се появи и още един доброжелател, платил подкуп на стражите само и само да получи нещастната ми глава. Интересно, с какво ли съм го подразнил? Ужасна седмица. През тези няколко дни получих повече врагове и неприятности, отколкото за целия си досегашен живот.

А сега и този неизвестен, който незнайно как е узнал за плановете ми и жадува за кръв.

Изхождайки от създалата се ситуация, реших, че за моята скромна и нещастна персона ще е по-добре да се крие в сенките и да чака, докато стражите не си отидат.

— Защо тук, защо тук? Мракът го знае защо — сам си отговори Жастин, прехвърляйки алебардата от дясната в лявата си ръка. — Казаха ни да проверим този участък и ние добросъвестно го проверихме.

— Но тук няма никой — Ро се изплю в краката си.

— Точно така, няма. Така че сега ще тръгнем покрай стената и може пък да се натъкнем на него.

— По-скоро на убийци ще се натъкнем. Тук са луди, нахвърлят се на всеки. Шансовете ни да хванем този човек са малки — унило каза Гиганта. — Особено в такава тъмница.

— Кого го е грижа това? — не издържа сивокосият мъж, стоящ до Ярги. — Нали получихме парите си, другото не е наша работа.

— Да, но…

Ро не успя да довърши, защото от пресечката, откъдето бяха дошли и стражите, с ужасяващо блеене изскочиха двадесетина доралисеца със сопи в ръце.

— Трево-о… — опита се да изкрещи последният, мълчал през цялото време досега страж, но притичалият до него доралисец го удари с тояга и разби главата му.

Настана пълна бъркотия. Викове, врява, блеене, звън на оръжия. Преди стражите да се досетят да поставят алебардите пред себе си, доралисците стигнаха до тях и тоягите им започнаха да жънат кървавия си урожай. Падна червенобрадият, падна и Жастин, задавяйки се с кръв, на земята падна и още един страж. Доралисците са глупави, казвал съм ви го не веднъж. Вместо да затвърдят успеха си и да довършат шокираните от неочакваното нападение стражи, всичките двадесет тъпи козли се стълпиха над четирите нещастни трупа и започнаха да ги блъскат с тояги и тъпчат с копита, блеейки гневно. Идиоти.

Наследявайки отговорностите на Жастин, Гиганта пое командването над останалите стражи. Те отстъпиха към стената и поставиха пред себе си тежките алебарди, които изглеждаха много по-внушително от късите чепати тояги на доралисците. Козлохората не обърнаха никакво внимание на това прегрупиране и продължаваха да се занимават с отговорната си работа — да тъпчат обезобразените трупове на хората. Ех! Да можеше енергията им да се насочи в друго русло!

На Гиганта, дори и да беше отявлен мерзавец, щом е взел пари за главата ми, трябва да му се отдаде заслуженото, защото се оказа опитен воин и добър командир. Той не тръгна да чака кога ще обърнат внимание на отряда му, а направи това, което най-малко очаквах — поведе стражите в атака. Шест алебарди като една удариха козлите в гърба и първите шест рогати паднаха. Още един удар и още четири доралисци, крещейки от болка, се проснаха на паважа. Останалите десет доралисци очевидно най-накрая дойдоха на себе си и се опитаха да скочат върху осмелилите се да ги атакуват стражи, но бяха посрещнати от заплашително проблясващи алебарди. Двете групи замряха една пред друга, напрегнато търсейки слаби места в противниковата отбрана. Лично аз веднага открих стотина слабости при доралисците и не разбирах какво се бавят Гиганта и хората му. Но те си стояха изправени един срещу друг, макар че ако стражите тръгнеха в атака, нито един доралисец нямаше да успее да се приближи до тях на разстояние удар с тояга.

Първи не издържа Ро. Той хвърли алебардата на земята и с писъци хукна в моята посока. Веднага от групата доралисци се отдели един козлочовек и се хвърли да преследва Ро. Ужасено крещящият стражник прелетя покрай мен и се скри в тъмната пресечка между порутените къщи. Доралисецът го последва, изоставайки само на няколко крачки. Старият Ро, за разлика от мен, не бягаше особено бързо.

— Проклятие! Ще убия кучия син! — изруга Гиганта. — Никой да не мърда, идиоти. Ако някой побегне, лично ще го обеся. Ей, какво искате?

— Този чове-е-ек е-е-е наш — проблея един от доралисците и се опита да мине откъм фланга на скупчените хора, но виждайки пред себе си острие на алебарда, отскочи назад.

— Какъв, по дяволите, човек?! — избухна сивокосият стражник. — Наясно ли сте какво правите?! Нападение над стражата на Авендум! Всички ще ви сварят в казана!

— Този чове-е-ек е-е-е наш, махайте-е-е се-е-е! — отново проблея доралисецът.

— Ах, вие, тъпи муцуни — изписка един от стражите. — Какъв човек?

— Гаре-е-ет! Той открадна нашия Кон!

Що за глупости? И тези тук също! И на тези рогати идиоти съм им притрябвал! Дали да не се продам на търг? Кой ще даде повече за кожата на Гарет? Ех, предчувствах, че ще стана много богат!

— Не ни е до вашите коне, а и Гарет също не е тук — Гиганта още по-силно стисна алебардата.

— А къде-е е-е-е?

— Ей там отиде — усети се Ярги и посочи бялата стена. — В Закритата територия.

Доралисците забравиха за стражите и техните алебарди. Блъскайки се един друг, те започнаха да щурмуват стената. Единият я прескочи, после и втори.

Винаги съм казвал, ще кажа и сега, че доралисците са прекалено глупави, за да живеят в нашия свят. Появата им в Сиала не можеше да е нищо друго освен някаква шега на боговете.

Шайката на Гиганта се опомни в момента, когато третият доралисец се озова зад стената. Крещейки с всички сили, стражите нападнаха останалите козлохора, опитващи се да минат през стената. Разправата беше кратка, но жестока. Последния доралисец Гиганта наниза на алебардата си и като подпря здраво оръжието до бедрото си, прехвърли извиващият се на този импровизиран шиш козел оттатък, в Закритата част на града.

— Нека да умира там — ухили се Ярги.

— Аха — подкрепи го Сивокосия, подпрян на алебардата си и дишайки тежко след скоротечната битка. — Тази вечер тварите зад стената ще опитат козе.

Някой от стражите се изкиска нервно, все още не вярвайки, че е останал жив след изненадващото нападение.

— А какво да правим с тия, дето минаха зад стената? — попита Сивокосия.

— Ами отиди при тях и ги нападни — предложи Ярги.

— Да не съм глупак. Сами ще си умрат там. До сутринта няма да оцелеят.

— А какво да правим с оня, които хукна след Ро?

— Ако е заковал този страхливец, ще му благодарим официално и ще му дадем награда — ядосано изръмжа Гиганта. — А ако не, сами ще убием Ро. Това е, момчета, време е да зарежем всичко и да изчезваме, че тук стана доста неспокойно.

— Чакай малко — Ярги изтича до тялото на единия от своите другари, май беше Жастин, и започна да рови в джобовете му.

— Какво правиш, глупако? — с отвращение попита Сивокосия.

— Нямам намерение да оставя десет жълтици на местните — озъби се Ярги.

— Така си е — решиха стражите и по примера на Ярги започнаха да обискират телата на другите мъртъвци.

Ето я човешката любов към ближния. Особено след смъртта. Това няма да го направят нито елфи, нито орки, нито джуджета, нито гноми, нито дори огри. По въпроса за мъртвите ние стоим някъде между гхолите и доралисците. И ако първите с радост ще изядат падналия си другар, то вторите няма да обърнат никакво внимание на смъртта му и дори ще забравят да го погребат. Да се сравнява човечеството с мършояди или с говорещи козли не е много приятно, но какво можеш да направиш? Животът понякога е много гадно нещо.

— Приключихме ли? — Гиганта скри проблясващото в ръката му злато в джоба си. — Да вървим.

— А крадеца?

— Ами ако искаш остани тук и го чакай, докато не те заколят! Или изчакай поредното стадо доралисци. Ще са много щастливи да те пребият с тояги.

Никой не искаше да спори и стражите с бързи стъпки изчезнаха в мрака на уличката, разположена точно срещу тази, в която преди малко хукнаха Ро и погналия го доралисец.

Изчаках, докато стъпките им заглъхнат в появилата се и сгъстяваща се мъгла. Тя вече обгръщаше телата на мъртъвците и създаваше зловещото впечатление, че е разумна и ей сега ще се опита да ги възкреси и поведе в бой. Какво…

Стоп! Повече никакви мрачни мисли, Гарет! Днес ти предстои дълго пътешествие в такива места, където мъртъвците ще са най-малкия ти проблем. Вече изоставах с около двадесет минути от графика, проклетите стражи и не по-малко проклетите доралисци ми нарушиха целия план. Щеше да се наложи да наваксвам. През лятото рано просветляваше и след четири, максимум пет часа ще трябва да напусна Забранената територия. Преди да е настъпило утрото.

Отново вдигнах месото от земята и пак го пуснах, а после ядосано изругах. Разбира се, мислено. От уличката, където беше изчезнал Ро, се раздадоха самотни стъпки. Да, само си помислете! В Конюшнята на Старк беше по-многолюдно, отколкото на Пазарния площад! Ох, не спят вече хората, не спят!

От мрака се появи доралисецът. Тоягата му беше обагрена в кръв. Изглежда бедният Ро не беше бягал достатъчно бързо. Този доралисец го познах. Макар мутрите им да си приличаха и за човешкото око да беше трудно да различи един козел от друг, доралисец с един рог се срещаше рядко. Именно тази гадина участваше в онова паметно надбягване миналата нощ, когато аз на своя глава призовах Вухджааз.

Доралисецът приближи и спря на не повече от ярд от мен. Козелът забеляза лежащите мъртъвци. Не знам колко смяташе да съобразява какво се е случило, но търпението ми окончателно се изчерпа и аз реших да засиля мисловния му процес.

— Бе-е-е — уплашено започна Еднорогия, когато допрях острието до гърлото му.

— Хвърли тоягата, козленце — с мъркащ глас прошепнах зад гърба му.

Доралисецът — о, чудо! — изобщо не реагира на обидната дума „козленце“ и разтвори пръсти. Тоягата изтрака на камъните.

— Браво, добро момче — стараех се да дишам през устата.

Разбира се, Еднорогия не беше Вухджааз, но вонята на мускус не беше много приятна.

— Знаеш ли кой съм аз?

Доралисецът понечи да изблее нещо, но благоразумно премълча. Прекалено силно притисках острието до гърлото му. Тези същества бяха дяволски силни и Еднорогия беше напълно способен да ме разкъса с голи ръце, така че не исках да му давам този шанс.

— Сега съвсем малко ще отпусна, за да можеш да говориш. Но наистина съвсем малко, така че не прави глупости. Разбра ли?

Доралисецът издаде хълцащ звук, който реших да изтълкувам като съгласие да бъде добро момче.

— И така, повтарям въпроса. Знаеш ли кой съм аз?

— Не-е-е.

— Аз съм Гарет.

Еднорогия се напрегна и аз веднага натиснах острието в гърлото му.

— Ей! Без глупости.

— В те-е-еб е нашият Кон! Върни! — изблея козелът, след като отдръпнах малко острието от гърлото му.

— Кой каза, че Конят е в мен? — попитах бързо.

— Чове-е-ек.

— Ясно, че не е дракон. Кой конкретно?

— Чове-е-ек. Много бял.

— Бял? — повторих аз.

— Ъ-ъ-ъ… — доралисецът защрака с пръсти, опитвайки се да намери думата. — Блед.

Аха! Ето ти и доказателството. Всички нишки водеха към моя ранен и опърлен, но жив приятел Бледия. И следователно, към гилдията на крадците в Авендум и към Маркун. Какво пък, както предполагах, така си и беше. Най-вероятно те са откраднали Камъка, а после са набедили мен. И тук бях озарен от поредната си гениална налудничава идея.

— Ще ви върна Коня, но не сега. По-късно.

— Кога?

— По-следващата нощ.

— Сле-е-едващата нощ? — съществото беше прекалено тъпо, за да водим дипломатически преговори.

— Сега е нощ. След нея има още една нощ, а после е нощта, когато ще си получите Камъка — трябваше всичко да му сдъвча.

Едновременно комично и сърцераздирателно зрелище. Нощ, най-опасният район в Авендум, планина от трупове до стената, предпазваща града от злото в Забранената територия, еднорог доралисец и човек в черно, който е застанал на пръсти, за да достигне с ножа си гърлото на козела.

— В сряда. Знаеш ли къде е заведението „Нож и брадва“?

— Не-е-е.

— Ще разбереш. И така, по-следващата нощ. Точно в полунощ. Ела с твоите приятели, там ще си получиш Камъка. Запомни, точно в полунощ, нито минута по-рано, нито минута по-късно, в противен случай няма да ви дадат Коня. Схвана ли? Или да повторя още веднъж?

— Глок разбра.

— Чудесно, сега ще си махна ножа и ти ще си тръгнеш. Само мръдни — и ще получиш арбалетен болт в гърба.

— Разбрах.

Ето, виждате ли? А казват, че тези същества са тъпи. Нищо подобно! Просто трябва много добре да им сдъвчеш всичко. Махнах ножа и бързо се отдръпнах няколко крачки, като едновременно измъкнах заредения арбалет. Доралисецът не мръдна.

— Свободен си, предай на вожда си какво казах.

Козелът внимателно се обърна, видя насоченото към него оръжие и кимна. Но мутрата му не изглеждаше много доволна.

— Ще почакаме-е-е, Гаре-е-ет. Но не ни мами, иначе-е-е си труп.

Доралисецът се разтвори в нощта. Заслушах се в отдалечаващите се стъпки и за трети път през тази нощ вдигнах вързопа с месото, прикрепих го някак си към колана и се затичах към стената, опитвайки се да не стъпя във все още незасъхналата след схватката между хора и доралисци кръв. Останалото беше въпрос на техника. Скочих и се вкопчих в края на стената. После се повдигнах, преметнах крак, претърколих се и скочих на земята, като едва не стъпих върху трупа на доралисеца, когото Гиганта беше метнал през стената. Ето така, просто и елементарно, се озовах в Забранената територия.