Прокрадващ се в сенките

Глава 14 Остриета в сенките

— Радвам се да те видя, Вухджааз, къде изчезна? — поздравих аз демона, стараейки се да не обръщам внимание нито на огромните ръце, отново вдигнали ме над земята, нито на зловонното дихание, нито на злите очища, нито на не по-малко големите зъби.

Уф, писна ми от демони! За тази седмица им се нагледах повече, отколкото някои демонолози за целия си живот.

„Дали да не отида да чета лекции в Ордена?“ — помислих си унило, докато се задушавах от вонята, излизаща от устата на сивото чудовище. — „За опитите за общуване с «умни» демони и начините да ги баламосаш.“

— Къде ми е Коня? — изръмжа Вухджааз и доста осезаемо ме разтърси.

Мда… Всичко в света се променя, само лошите навици на демоните си остават същите.

— Тъкмо се канех да ти кажа къде можеш да го намериш и ти изчезна някъде.

Демонът ме беше хванал на улицата, точно до Кралската библиотека.

— Вухджааз умен — демонът облиза устни и лакомо ме изгледа. — Е, къде е Коня?

— Ела утре вечер в „Нож и брадва“. Точно след полунощ, там ще ти дам Коня.

— Вахджааз умен — повтори съществото, явно считайки, че съм напълно глух и всички предишни пъти не бях чул с какъв свръхумен демон имам честта да говоря. — Ще изсмуча мозъка от костите ти.

Демонът бавно започна да ме притегля към себе си, за да се наслади на вечерята си. Ама разбира се! Нали му казах къде да получи Коня и повече не му бях нужен. За това, че без мен изобщо няма да види никакъв Кон, тъпата твар дори не помисли.

— Спри! — изписках, когато до зъбите му оставаше не повече от половин ярд. — На Шдуъйрук няма да му хареса, ако ме изядеш!

— Хх-хшш-ааа? — изумено изсъска Вухджааз и дори за миг ме пусна.

Но само за миг. Той веднага коригира грешката си и приближи към лицето ми муцуна, излъчваща крайна степен на подозрителност.

— Какво общо има тук моят брат?

— Той също остана и също търси Коня! — казах и бързо добавих, за да избегна неприятни ексцесии и недоразумения: — Но аз съм на твоя страна!

— Да? — демонът за миг се замисли. — Наистина ли?

— Наистина! Докато съм жив, мога да залъгвам Шдуъйрук и да му разправям, че не знам къде е Коня. Но ако ме изядеш, брат ти ще разбере, че си научил къде е Коня, защото съм умрял!

Глупост? И то каква! Но за „умния“ демон тази нелепост беше напълно достатъчна! Ако не друго, поне на баламосванията бях майстор!

— Брат ми е глупак! Въпреки че може наистина да схване.

— Шдуъйрук е много глупав, той не е толкова умен, колкото Вухджааз — мазно отбелязах аз.

Надявах се Шдуъйрук да не е наоколо и да не чува думите ми.

— Дрън-дрън, значи с брат ми аз ще се оправя сам, а сега съм прекалено гладен и много искам да ям.

Вухджааз отново започна бавно да ме притегля към себе си. Заля ме вълна от паника, гледах не малките глиги и си мислех, че да бъдеш изяден от това тъпо чудовище си е най-лошата смърт от всички възможни.

— Не можеш да ме ядеш! — отчаяно закрещях аз и започнах да ритам.

— Защо? — опули се Вухджааз, очевидно очакваше всичко друго, но не и настояванията ми, че уловената плячка не може да се яде…

— Болен съм от заразна за демоните болест! — това беше първото, което изникна в главата ми.

— Краста? — уплашено изкрещя Вухджааз и разтвори пръсти.

Аз не особено естетично се пльоснах на земята и си ударих задника.

— У-у-у — това беше всичко, което успях да произнеса от болка.

Изтърсих се, трябва да отбележа, перфектно.

— Какво „у“? Питам те, краста ли е? — изсъска Вухджааз, но кой знае защо не бързаше да ме приближи.

— Точно така — закимах аз и в потвърждение на думите си започнах отчаяно да се чешя.

— Вухджааз умен демон! Не ме лъжи! Как би могъл да се заразиш с краста?

— От Шдуъйрук, разбира се! — лъжех до посиняване.

— Проклетото братле вечно разпространява зарази! — Вухджааз разстроено удари с юмрук по стената на близката къща.

Стената уплашено изстена, но издържа удара.

— Точно така!

— Добре! Ще отида там, където каза! Но ако ме излъжеш, аз въпреки всичко ще изсмуча мозъка от костите ти!

— Не закъснявай! — говорех си сам, тъпата твар вече беше изчезнала в стената на сградата.

Съсредоточих се върху себе си. Ръцете май не трепереха, а и гащите ми също бяха напълно сухи и чисти. Някак внезапно и спонтанно осъзнах, че току-що бях на косъм от бездна. От бездна със зъби, за да бъдем точни. Спаси ме моята съобразителност и безнадеждната глупост на един от най-умните демони, да пъхнат трън под опашката на камилата му, както казват жителите на далечния Султанат.

От друга страна, бях изпълнил поредната част от своя план. Доралисците и двата демона вече бяха поканени на официален банкет в заведението на мошеника Гозмо. Оставаше да кажа на още две страни и на собственика на заведението и работата, може да се каже, ще е сигурна.

Библиотеката беше наблизо и аз се отправих към нея. Макар в града да беше нощ, този път никой не се криеше по къщите. На площада имаше достатъчно много хора, дори забелязах петима стражи, които наперени като бременни гъски се клатеха около статуята на Грок, явно опасявайки се, че жителите на града, опиянени от получената свобода, ще откраднат неповдигаемата скулптура.

Да бе, да. Хвърлих бегъл поглед към дома на покойния Патийски. В прозорците, както следваше да се очаква, светлина нямаше. Слугите спазваха траура, но мисля, че нямаше да е за дълго. При херцога беше пълно с наследници, така че наследството му едва ли щеше да пустее дълго и скоро прозорците отново щяха да грейнат радостно, и никой нямаше да си спомня за мистериозното убийство, станало в спалнята на бившия собственик.

Главният вход на библиотеката, както се и очакваше, беше затворен. Високите триярдови врати като мълчаливи спящи великани надвиснаха над мен. Дали да не опитам да намеря оня вход, през който старецът ме пусна предния път.

Трябваше да обиколя около сградата и да вляза в тясната полутъмна уличка. Тук, естествено, нямаше никой — кой нормален гуляйджия би тръгнал в тъмното, ако има на свое разположение целия площад Грок; просто трябва да направи няколко допълнителни крачки.

Тъкмо се канех да заудрям по желязната врата, за да събудя не само Болт, но и целия квартал, когато изведнъж забелязах тънка ивица светлина изпод вратата. Странно. Много странно. Изглежда Болт отново се е напил и е забравил да заключи библиотеката за през нощта.

А какво ще стане, ако вместо мен, честния и крайно почтен човек, при него се отбие някой чевръст крадец? Ами тогава сигурно щеше да отнесе като вятър половината редки книги от всички тези стелажи и рафтове. Усмихнах се и бутнах вратата. Тя услужливо се отвори, откривайки пред погледа ми тъмния служебен коридор. Факел имаше само до вратата, навътре беше пълна тъмница. Изругах беззлобно по повод факта, че някои все нямат време да направят нормално осветление, свалих факлата от стената и тръгнах по познатия коридор, игнорирайки разклоненията вляво и вдясно.

Бях тук вече за втори път, а това беше напълно достатъчно да запомня пътя. Факелът светеше добре, така че пътуването до залите с книги ми отне не повече от няколко минути. Магическото зрение след Закритата територия така и не се върна, затова се наложи да разчитам единствено на източника на светлина в ръката ми и проклятията по адрес на Хонхел.

Най-накрая стигнах до залата на библиотеката. Светлината на фенерите, старателно затворени с гномски стъкла, за да не може огънят, да не дава Сагот, да плъзне навън, беше напълно достатъчна, и само някъде високо горе, близо до тавана, шкафове и стелажи тънеха в мрак.

Огледах се, намерих свободен държач за факлата и смятах да я поставя там, но промених решението си и се върнах малко назад, в коридора, където я оставих, като я пъхнах в празна скоба. Нямаше нужда да ядосвам Болт, че направо паралич щеше да хване, като види, че съм домъкнал открит огън при скъпоценните му книги.

— Ей, Болт! Аз съм, Гарет! — извиках и гласът ми отекна в сводестия таван, заблъска по стените и се разтвори, потъвайки в паяжината от книги и шкафове.

Тишина. Нито звук. Старецът явно наистина беше препил и сега спеше някъде под масите. Въпреки че е възможно просто да е зле със слуха и да не чува приветствените ми викове.

— Болт! Тук ли си?

Тръгнах бавно покрай стелажите, като въртях глава и търсех с поглед познатата прегърбена фигура. Звукът от стъпките ми потъваше в каменните плочи, с които беше покрит подът на библиотеката. Никой. Тишина. Само полумрак, призрачни стелажи и книги. Тук можеше да обикаляш хиляди години, без да срещнеш жива душа. Завих рязко надясно и тръгнах към масите, където предния път изучавах книгите. Беше подходящо място да удариш бутилка-две вино, без да се безпокоиш, че някой може да нахлуе неочаквано и да те притесни, така че си заслужаваше да потърся Болт там. Ако старецът го нямаше, щеше да се наложи да се върна в коридора, водещ към сервизните помещения, и да потърся бърлогата му.

Между стелажите и шкафовете нямаше фенери и аз се оказах в полумрак. Мина ми мисълта да се върна и да взема някой от фенерите, закачени на стената до входа, но отпред примигна светлина и нямаше смисъл да се връщам — намерих това, което търсех.

— Болт! — успях да извикам, преди да нахълтам в залата за четене.

Наистина! На една от масите стоеше ярко светещият фенер, чиято светлина бях зърнал преди минута.

Фенерът се намираше в приятната компания на бутилка вино, наполовина изяден къшей хляб и връзка зелен лук. Забелязах, че бутилката е почти празна, само на дъното се виждаше малко вино. Самият собственик на бутилката се беше проснал на пода с глава, навряна едва ли не под масата. Болт лежеше с лице към пода, право в локва червено вино. В главата ми проблесна мисълта, че така като нищо може и да се удави.

Промърморих под нос нещо нелицеприятно за любителите на наливането до козирката в най-неподходящото време за това и пристъпих към спящия пияница, като трескаво проигравах в главата си варианти как по-бързо да го накарам да изтрезнее, за да поговорим. Очертаваше се съвсем не лека задача.

— Болт! Това съм аз, ставай — наведох се над него и го разтърсих за рамото. — Как може толкова да се…

Не довърших изречението, защото забелязах нещо доста гнило — изглежда Болт не дишаше. И лежеше не в локва вино, както ми се стори в началото, а в локва кръв. Собствената му кръв.

Внимателно обърнах стареца по гръб. Действително, някаква гадина беше прерязала гърлото на бедния дядка от ухо до ухо. Тялото беше още топло, а и изтеклата кръв не беше много, следователно убиецът или убийците бяха оправили Болт съвсем наскоро, може би точно когато влизах в библиотеката, че дори и по-късно. Тоест имаше голяма вероятност да не са се отдалечили много и да ги настигна още на първата улица. Вече се поддавах на моментния порив, но гласът на разума основателно охлади жаждата ми за справедливост. Този път Господарят ме беше изпреварил и аз никога нямаше да узная чий пръстен са показвали Ростгиш и Шниг на Болт. И да хукна след неизвестните убийци, които като нищо можеха и да не са хора, нямаше никаква логика. А че всичко това е работа на слугите на Господаря изобщо не се съмнявах.

Затворих очите на стареца и се изправих. На бедния човек вече с нищо не можеше да се помогне. Жалко, бях успял да се привържа към мрънкащия и свадлив дядка.

Криволичейки между масите, от тялото към вътрешността на залата се виеше кървава диря. Явно Болт беше убит другаде, а след това е бил домъкнат тук. Но защо тук? Нямаше ли да е по-лесно да го оставят някъде между рафтовете, за да не бъде открит веднага? Странно…

Взех фенера от масата да си осветявам пътя и тръгнах по кървавата следа. Я виж ти! Не успях да направя и двадесет крачки и се натъкнах на втори труп.

Този навъсен недорасляк го знаех. Единият от двамата, който избягаха от уличката, където ме бяха сгащили неподготвен заедно с Родерик. Но този път късметът го беше изоставил, не беше успял да избяга. От гърдите на главореза стърчеше нож, който предния път бях видял в Болт. Значи все пак старецът беше продал скъпо живота си, Дивите сърца не си отиват просто така от този свят, не изчезват, един от убийците беше платил за вси…

Не успях да довърша мисълта си — три сенки скочиха в светлия кръг, появявайки се внезапно някъде откъм тъмните стени на рафтовете. Едната едва не скочи върху мен. Забелязах проблясък на метал в ръката й и отскочих настрани, като почти попаднах под ножа на другата.

Отвратителна тъмнина! Откъде накъде реших, че убийците са избягали?! Нали е много по-лесно да се скрият в мрака на залата и да изчакат, докато неочакваният посетител си тръгне! Или да издебнат подходящ момент и да го изпратят след стареца при боговете.

Отскочих назад, придържайки се към шкафовете с книги. Тримата убийци пристъпиха напред. Ех! Арбалетът не беше зареден, така че не можех да се възползвам от него. Единствената ми надежда оставаше ножа и полузабравените уроци на Фор. Мълчаливо извадих оръжието и като го протегнах пред себе си, зачаках нападението. Не хранех илюзорни надежди, че ще се разделим мирно и тихо. Тези момчета за пари са готови и баба си да убият, че дори и цялото си семейство в добавка. Още повече, че двамата убийци ги бях виждал и преди, и то при не най-добри обстоятелства. Първият, този, който скочи право върху мен, беше партньорът на навъсения, убит от Болт.

Този пръкнал се от мрака изрод стискаше нож в лявата си ръка и сладко се усмихваше, сякаш пред него не беше приклещен в ъгъла мъж с нож, доста по-голям от неговия, а сладката му майчица, купила бонбони за Изрода.

Вторият беше не друг, а самият Ярги, макар и не в оранжево-черната си униформа, а в цивилни дрехи, затова и не го познах веднага. Излизаше, че момчетата работят за неизвестния слуга на Господаря — щом като тук е един от подкупните стражи. Интересно, а къде ли бяха останалите? Почиват си след нощния бой с доралисците?

Ярги също не беше с празни ръце. Ножът му беше със същия размер като моя, а и го държеше доста умело.

Третият убиец не го познавах. Здравеняк, може да се каже, обрулен от ветровете. Изглеждаше като вълк до два помияра. Ножът в ръката му нервно потрепваше в безумен опит да танцува, а после замираше за няколко секунди, преди отново да започне едва забележимия си за окото танц.

— Така, така, така — лениво провлачвайки думите, заговори Изрода, спирайки заедно с приятелчетата си на десетина крачки от мен. — Я да видим кой го тегли към знанието?

— Стига приказки, да го довършваме и да изчезваме! Работата вече е свършена — изхриптя Вълка.

— Успокой се, Муха, успокой се — Изрода махна с ръка към Вълка, чието име се оказа Муха. — Тази вечер с един удар ще убием два гоблина. Познавам този човек. Викат му Гарет.

— Самият Гарет? — шумно си пое дъх Ярги. — За главата му нашия работодател обеща награда!

— Аха, и сега ще му я отрежем — Изрода тръгна към мен.

— Само опитай — колкото се може по-гадно се усмихнах аз. — Спомням си как преди няколко дни двамата с ей оня покойник там бягахте така, че само петите ви проблясваха.

— Е, сега с теб няма маг — ухили се Изрода, подхвърляйки ножа от ръка в ръка.

— Чакай, искам аз да го довърша — помоли Ярги, облизвайки тънки устни и гледайки ме с алчен блясък в очите. — Нека се позабавлявам.

— Гледай само той теб да не довърши — подсмихна се Муха, но все пак се отдръпна, освобождавайки пространство за боя. Изглежда тези типове наистина бяха решили да си устроят забавление, без изобщо да им пука за мен. — А и може да ни прекъснат.

— Тук няма никой. Не се притеснявай, Муха, нали оправи стареца — съгласи се Изрода, като също отстъпи назад и ме остави насаме с Ярги.

— Но преди това старецът свали твоето приятелче — изръмжа Муха. — Само една дума — Див.

— Но нали и ти си от тях.

— Млъкни! — изрева Муха.

Див? Тук? Дезертьор? Човекът беше по-опасен, отколкото си мислех. Много по-опасен от другите двама.

— Е, крадецо? Ще започваме ли веселбата? — Ярги пусна една нащърбена усмивка и скочи към мен, целейки се с ножа в корема ми.

Извих се настрани и се опитах да го достигна с оръжието си, но не успях и се наложи бързо да отскоча към стоящия на пода фенер, като размахах ножа пред себе си, за да задържа Ярги колкото се може по-далеч. Сега бях с гръб към двамата убийци, но те, както изглежда, не бързаха да ми забият някое желязо, а предпочитаха за момента да се насладят на двубоя.

— Къде ти е арбалетът, крадецо? — раздаде се насмешливият глас на Изрода.

— На гърба — измърморих машинално и се вцепених.

Проклятие! Да се хвана на такъв номер!!! Муха се засмя доволно.

Ярги отново премина в настъпление, описвайки зигзаги и завъртулки с дългия си нож, като не ми позволяваше да го доближа. Продължихме да кръжим около стоящия на пода фенер, дебнейки кой пръв ще допусне непростима, а по този начин и фатална грешка. На няколко пъти ножовете ни се срещаха с противен звук и после продължаваха да плетат паяжината си от финтове и уловки, които бавно, но сигурно водеха единия от нас към победата, а другия — към гроба. Беше тихо, само въздухът неодобрително стенеше под остриетата, а сенките, многократно увеличени от светлината на фенера, танцуваха по шкафове и рафтове. Наложи се доста да се поизпотя, проклетият стражник държеше ножа в низински хват21. От една страна, лошо — гадината почти неуловимо можеше да променя удара от промушващ на порязващ и обратно. От друга страна — добре, защото низинската техника беше предназначена за войни с брони. Тя защитаваше свободната ръка от порязвания, но за онези, които вместо броня и бронирани ръкавици имаха само риза, тази школа беше нож с две остриета.

Вжю-у-ух! Острието на противника ми полетя към лицето ми, но в последния момент смени посоката си и като змия се устреми към рамото. С неимоверно усилие се извих, опитвайки се да избягна срещата с опасното желязо, и ножът на Ярги само разкъса ризата и одраска кожата ми. В резултат на безумното ми извиване аз без да искам се оказах редом до Ярги, който в този момент се завърташе от инерцията на неуспешния удар. Възползвах се от уязвимостта му и забравяйки за ножа в дясната си ръка, от все сърце стоварих левия си юмрук в ухото му. Стражът зави от болка и отскочи, едва тогава си спомних за оръжието. Вече не можех сериозно да го нараня, но свободната му лява ръка представляваше много апетитна цел. И щях да съм пълен глупак, ако не се възползвам. Бърз замах — и Ярги изсъска от болка, разтърсвайки ранената си ръка.

Неговото съскане беше радост за ушите ми. А тежките капки кръв, капещи на пода от ръката му, бяха като дъжд след дълга суша. И отново закръжихме, и отново всеки търсеше слабост в отбраната на противника.

Защо да се мъчиш и да се опитваш да се добереш до корема или гърлото на врага, ако можеш просто да му нанесеш няколко дълбоки порязвания по ръцете и после да обикаляш около него, изчаквайки го да отслабне от загубата на кръв и едва тогава без проблем да го изпратиш в благословения, по думите на жреците, свят?

Единственият проблем беше, че не разполагах с време.

— Кой глупак е учил Ярги да се бие с нож? — стигнаха до мен думите на започналия да губи търпение Муха. — Сега този тип ще го убие!

Ръката на Ярги безпомощно висеше, цялата облята в кръв, но той яростно мина в настъпление, размахвайки нож в опит да ме заблуди с фалшив финт. Заизвивах се като змиорка, за да избягна срещата със смъртта. В крайна сметка се сдобих с леко одраскване по гърдите, а Ярги получи хубав ритник в крака.

— Време е да приключваме с този фарс и да изчезваме — търпението на Муха беше на изчерпване, тоест много скоро щеше да се наложи да се бия с трима противника едновременно.

И по-точно не да се бия, а да умра. Време беше да форсирам събитията, в противен случай ще се присъединя към Болт и оня другия.

— Ярги! Снощи доралисците добре са ви потрошили!

— Откъде знаеш? — от изненада Ярги спря с опитите да ме наръга и замръзна втрещен.

— Неназовимия ми прошепна! — казах и вкарах педя стомана в корема му.

Това беше отлична възможност да приключа поне с единия от тримата.

— Ъ? — той не направи никакъв опит да се защити или да ме удари с нож в отговор.

Отзад се чу ядосаната ругатня на Изрода.

— Ти ме уби, кучи сине, ти ме уби — захърка Ярги, изпусна ножа и сграбчи в мъртва хватка оръжието ми, което така и си остана стърчащо от корема му.

А когато започна да пада по лице, аз трябваше да пусна дръжката на ножа, в противен случай Ярги щеше да повлече и мен. Ножът остана да стърчи от корема на покойника и аз останах без основния си и най-силен аргумент, а от това се възползваха убийците.

Двамата останали главорези вече без никакви разговори се втурнаха едновременно към мен. Аз крайно неизящно се постарах да запазя дистанцията между нас и същевременно да докопам стъклениците в кесията на колана. Успях и в двете неща. Хвърлих тумбесто шишенце с отровно-жълт цвят към Муха, но той само наведе глава и проклетата магическа джаджа се разби в крака на гигантски стелаж с книги точно зад тях. Така че вместо главата на Муха във въздуха се разтвори крака на стелажа. Прекрасно!

— Ела тук, Гарет! Стига си бягал! Ще те накълцам на лентички! — Изрода кипеше от жажда за кръв.

Междувременно стелажът, загубвайки опора, започна да пада напред точно върху нищо неподозиращите убийци. Още съвсем малко и двамата щяха да бъдат смазани от тежестта му, но шумът на книгите, плъзгащи се по полиците и падащи на земята, привлече вниманието им. Муха, без да мисли, отскочи встрани, направи напълно приемливо претълкулване през рамо и излезе от опасната зона. Изрода започна да се обръща и изненадано зяпна с уста, но попадна под дъжд от знание, състоящо се от планина от книги, а след това го настигна и безногия стелаж, погребвайки го под себе си.

Стори ми се, че чух мляскащ звук, който заглуши дори предсмъртния стон, когато злощастният убиец беше сплескан като палачинка. Но време за размишления нямаше — все още оставаше Муха, най-опасният от цялата тройка.

Огледах се, но убиецът не се виждаше никъде, беше изчезнал в тъмнината. Трябваше да се върна към оставения на пода фенер до тялото на Ярги. Намръщих се гнусливо — този покойник ме отвращаваше — обърнах Ярги и извадих от корема му своя нож. Кръвта по острието избърсах с чистите остатъци от сивата риза на мъртвия стражник. Вземайки ножа в едната ръка, а фенера — в другата, аз бавно започнах да се придвижвам назад, към изхода, като се ослушвах на всяка крачка. Да се сблъскам с притаилия се някъде в тъмното Муха щеше да е не много приятен край на тази нощ.

Добрах се до тялото на Болт и оставих фенера обратно на масата, по-нататък можех и така, нуждаех се от свободна ръка, и тук трябваше да избирам — или светлина, или възможност да се движа по-бързо.

Шум вляво — рязко извърнах глава, но не видях нищо освен книги.

„Какво ми става? — помислих си. — Защо изобщо съм извадил ножа, когато си имам арбалет?!“

Бързо прибрах ножа, извадих арбалета, заредих го, издърпвайки ръчката, и махнах предпазителя.

След това, за мое допълнително успокоение, захапах още един болт с уста, за да не губя време, ако първите два пропуснат целта. И ето така, може да се каже, въоръжен до зъби, аз започнах организирано — не мога да намеря по-подходяща дума — да отстъпвам към изхода на библиотеката.

Зад всеки шкаф, зад всяка книга, във всяка сянка ми се привиждаше дебнещият ме Муха. Но не, нищо. Тихо и пусто, като на гробище нощем. Едва се сдържах да не хукна. Много исках да се измъкна колкото се може по-бързо от полумрака, царящ сред книжните рафтове. Но да бягам означаваше да загубя контрол над ситуацията, а следователно и да съм по-уязвим. Затова трябваше да се придвижвам изключително внимателно, като по тънък лед. Нито бързо, нито бавно.

Най-накрая проклетите рафтове свършиха и пред мен се появи изходът, водещ към полутъмния коридор. Спрях, за да реша как най-добре да се промъкна през тесния коридор, където беше трудно дори да се обърнеш, камо ли да мериш умения с ножа с Диво сърце.

Издаде го сянката. Сянката, родена от светлината на фенерите, закачени по стените. Беше бледа, слаба и почти неразличима, но аз успях да видя застиналия силует. Муха може и да беше добър боец, но да се крие в помещения, уви, не умееше. Проклетият убиец се беше покатерил по стелажа и вкопчен в него, висеше в очакване да мина под него. Ще има да чака, Неназовимия да го отнесе дано!

Задействахме се едновременно — аз се извъртях и вдигнах арбалета, а той скочи с нож отгоре ми. Всичко оттук нататък протече сякаш маг на Ордена беше забавил хода на времето.

Звънва тетива. Болтът почти закача падащия върху мен Муха и попада в един от дебелите фолианти, стоящи на най-горния рафт.

Второ изщракване — и смъртта, изпратена от оръжието ми, се плъзва по ръката с ножа и улучва поредната книга. От изненада и болка Муха разтваря пръсти и ножът се плъзва надолу. Аз отскачам и посягам за болта в устата си, но Муха с цялата си тежест пада върху мен. Арбалетът отлита настрана и ние падаме на пода.

Щрак! И времето отново хукна като планинска река. От мудността му не остана нищо.

Тряс! Паднах по гръб, удряйки глава в каменния под, и в нея избухна сноп огнени искри. Проклетият убиец се оказа отгоре и без да губи време и да се притеснява, че вече няма нож, стовари юмрук в лицето ми.

Бум! В областта на скулите ми сякаш се взриви буре с гномски барут, и още един сноп огнени искри избухна в главата ми и ме удари в очите. Преодолявайки болката, аз крайно неизящно се опитах да ритна нахвърлилия се върху мен враг, но жалкият ми опит не успя. Муха замахна с ранената си дясна ръка и също толкова силно, както и със здравата, ме удари в стомаха.

Бум! Въздухът приятелски ми помаха за сбогом и се изнесе от дробовете ми. С последни сили ударих Муха под брадичката, но ударът се получи слаб и неточен. Почувствах се обиден, че Муха изобщо не обръща внимание на жалките опити за съпротива от моя страна. През цялото време Дивия не беше произнесъл нито дума, за разлика от Изрода или Ярги просто искаше да свърши по-бързо работата и да се прибира у дома.

Финал на нашата епична битка, достойна да бъде увековечена във фреска, стана това, че силните жилести ръце на Муха се вкопчиха във врата ми в рачешка хватка22 и съвсем целеустремено започнаха да душат клетия Гарет, блокирайки окончателно достъпа на въздух до дробовете ми.

Ударих Муха с две ръце в ребрата, но и това нямаше ефект. Целеустремен като имперско куче, той още по-силно сви пръсти и надвисна със стиснати зъби над мен. Някой съвсем достоверно започна да хрипти. Надявах се, че не съм аз. След това хриповете започнаха да стихват и отстъпиха на заден план, потъвайки в сенките. После сенките се надигнаха, обгърнаха ме, черни кръгове заплуваха в очите ми, зовейки ме в себе си. Белите ми дробове горяха и жадуваха за поне глътка свеж въздух.

Когато сянката изцяло запълни взора ми, някъде от другия свят, онзи прекрасния и наситения със свеж въздух, се раздаде звън на тетива, свистене на стрела и тъп удар. После нещо много тежко падна върху мен, приковавайки ме окончателно към пода, но пък стана по-лесно да се диша.

Лежах, без да отварям очи, и вдишвах безценния дар на боговете — въздуха. Всичко в мен хъркаше, хриптеше и свистеше. Вратът безмилостно ме болеше, дори да преглъщам беше болезнено, но аз дишах — и в този момент това беше най-важното.

— Жив е, милорд! — раздаде се глас над мен. В носа ме удари остра миризма на чесън. — Диша.

— Вдигнете го! — самият барон Фраго Лантен, доколкото можех да съдя по ядосания глас.

От чиста учтивост трябваше да отлепя клепачи и да огледам новите действащи лица в комедията. Както си и мислех. Над мен стоеше необичайно навъсения барон в обкръжението на две дузини верни псета, пръснати из залата. И моят стар познат — любителя на чесъна, с тежък армейски арбалет в ръка. А тежкото нещо, което беше паднало върху мен, се оказа не друго, а мъртвият Муха. Чесновчо му беше забил стрела между лопатките и Муха в порив на най-добри чувства беше решил да умре върху мен. Което и беше направил, гадината.

Никога досега в живота ми не съм бил толкова щастлив от среща с градската стража. Това е! Вземем си назад всички лоши думи за техните способности и се кълна в здравето на доралиския вожд повече да не произнасям лоши думи за тях. Ако не бяха тези смели момчета, сега щях да лежа посинял, като мъртво пиле, на пода на библиотеката.

— Един момент, ваша милост — Чесновчо бързо остави незаредения арбалет настрана и свали тялото на Муха от мен.

Веднага ми олекна. Чесновчо и още един стражник ме хванаха здраво под мишниците и ме изправиха на крака. Подът кой знае защо доста силно се клатеше и положих усилия, за да не падна. Скулата, където беше попаднал юмрукът на Муха, безбожно гореше, сякаш до нея бяха притиснали нажежен ръжен.

— Барон Лантен? Не можете да си представите как се радвам на появата ви — колкото се може по-искрено изграчих аз.

Гърлото ми дращеше, по шията си все още усещах пръстите на Муха.

— Така си и помислихме — изсумтя един от стражниците.

— Гарет, ти, кучи сине, за какъв мрак си тук? — изрева Фраго, навъсено изучавайки измъчената ми персона. Явно бях успял да съсипя настроението му за седмица напред. — А ако не бяхме се появили?

— Историята щеше да приключи много печално — измърморих аз.

Мразя, когато ми крещят, особено след като развихрил се Див едва не ме е удушил.

— Не само за теб! — изрева пак Фраго. — Кралят после жив ще ме одере!

— Как разбрахте, че съм тук? — озадачено попитах аз.

— Ами всъщност не знаехме — изсумтя малко по-спокойно баронът и седна на една от табуретките, на които стъпваха, когато трябваше да вземат книга от по-горните рафтове.

На мен, естествено, не ми предложиха да седна, но в моето състояние не ми беше до благороднически етикет, така че придърпах втората табуретка, стояща точно до първата, и седнах срещу барона. До нас останаха само Чесновчо и другия, който му помагаше да ме изправят. Останалите стражници взеха фенери и плъзнаха из библиотеката да проверят има ли още някой скрит в тъмнината. Излишни усилия, по мое мнение. Не мислех, че ще има още някой.

— Всъщност не знаехме — повтори баронът и хвърли поглед към Чесновчо. — Джиг, отиди се поразходи.

— Както кажете, милорд — Джиг и другият стражник се отправиха след останалите към вътрешността на библиотеката.

— Ето този покойник търсехме — баронът презрително посочи с пръст трупа на Муха. — Отдавна го търсим. Той е от Дивите. Дезертьор и кралски изменник. Него и Дивите го търсеха, но на нас ни провървя повече. Една птичка ни прошепна, че е в Кралската библиотека, затова и дойдохме, да го хванем. Така че срещата с теб наистина много ме изненада.

— Мен не по-малко.

Ами да, щом е кралски изменник — а всички дезертьори на Дивите попадаха в тази категория — изобщо не е изненада, че самият Фраго е решил да вземе участие в издирването му. И Муха имаше късмет, че получи стрела в гърба. Ако го бяха хванали Дивите, нямаше толкова лесно да си отиде от този свят.

— Така че ще повторя въпроса си. Какво правиш тук, Гарет?

— Какво правя тук ли? Дойдох да видя един стар приятел.

— И къде е приятелят ти?

— Мъртъв е.

— Разказвай.

И аз му разказах. Половината подробности се наложи да пропусна. За Господаря и неговите слуги не казах нито дума, както и че бях виждал някои от убийците преди тази нощ.

— Може да се каже, че ти е провървяло, крадецо — усмихна се баронът, след като изслуша моята история.

Той, както виждах, и досега не можеше да понася присъствието ми. То го вбесяваше. Както котката се вбесява от мишка, която бяга покрай нея, а тя няма никаква възможност да я хване, в противен случай господарят ще я накаже сурово.

— Може да се каже, че много ми провървя — аз вече се окопитвах от схватката и сега с нетърпение търсех възможност да се измъкна от това място.

Нямаше какво да правя тук, от покойника Болт вече нищо не можех да науча, а барон Фраго, толкова любезен и добър, както впрочем и цялата оранжево-черна стража на Авендум, ми действаше изнервящо. По-добре да се опитваха да ме хванат, отколкото да бъдат учтиви. Недоверието към слугите на закона е силен навик, от който беше много трудно да се отърва за няколко часа.

— Работа? — ухили се баронът. — Надявам се, че не е посещение в дома на невинен богаташ?

— На света не съществуват невинни богаташи — усмихнах се аз и станах от стола с твърдото намерение да се прибера вкъщи.

Баронът сякаш се канеше да ме задържи още няколко минути, но изскочилият иззад рафтовете Джиг отвлече вниманието му от мен.

— Милорд, там е един от нашите.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Фраго и стана от табуретката.

— Уверявам ви, той е от стражата. Ярги му викат, беше в нощните смени на шести караул.

— От отряда на Жастин?

— Сега имат друг командир, Жастин нали край конюшните на Старк…

— Знам, знам. Няма нужда да ми напомняш — изсумтя Фраго. — И какво го е привлякло да ходи там нощем с отряда си?

Изгарях от желание да кажа какво или по-точно кой е привлякъл продажната стража при конюшните на Старк, но тогава до сутринта нямаше да се отърва от въпроси и подозрения, така че постъпих по-мъдро — просто си замълчах.

— Каква нощ! — изплю Фраго и вдигна ръце. — Гарет, известно ли ти е, че си убил един от моите хора?

— На него не пишеше, че е стражник, ваша милост. Още повече, че те с приятелчетата му не бързаха да се представят, когато тръгнаха да ме разфасоват.

— Ясно — въздъхна Фраго. — Какво да кажа, всяко стадо си има черна овца.

Исках да кажа на барона, че черната овца в неговото стадо далеч не е една, но отново благоразумно премълчах. Мълчанието е злато и напоследък започнах да се убеждавам, че това е наистина така.

— Гарет, ела с мен да идентифицираш приятелите му — Фраго повелително махна с ръка.

Да бе. Как не! Само това оставаше, да припна като малко кученце след барона.

— Извинете, ваша светлост, но имам задача от краля.

Получих поредния навъсен поглед от Лантен, но в крайна сметка той не тръгна да спори. Със заповедите на краля обикновено никой никога не спори, освен гоблинът-шут.

— Добре, тръгвай.

Без да чакам Фраго да промени решението си, аз се шмугнах в коридора, като пътьом не пропуснах да грабна една факла, така че обратният път да е осветен и приятен. Въпреки че настроението ми беше отвратително.